Мръсни афери

ГЛАВА 9

Рап беше въведен в Овалния кабинет от един от помощниците на президента. Там завари шефа си, Айрини Кенеди, и генерал Флъд, председателя на Обединеното командване на Въоръжените сили. Те седяха на едно от канапетата, а на масичката пред тях бяха разпръснати купчина папки. Рап веднага разбра, че Кенеди е съобщила новината на генерала. Каменното изражение на лицето на воина говореше много. Трудно и мъчително беше да изгубиш хора в битка, но още по-трудно бе да сдържиш гнева и яростта си, когато разбереш, че трагедията е могла да бъде предотвратена.

Предвид темата на разговора Рап реши, че е по-добре да не си отваря устата.

Преди още да е седнал, в кабинета влезе президентът Хейс. Висок над метър и осемдесет, с прошарени коси, Хейс излъчваше някакъв особен магнетизъм. Свали сакото си и се приближи към бюрото. Възцари се мълчание.

Рап забеляза, че президентът е понапълнял. Бяха си говорили по този въпрос неведнъж. Президентът бе споделил, че не е във възторг от последиците на професията му върху здравословното му състояние. В края на краищата освен официалните задължения, за които времето никога не стигаше, той трябваше да задоволява и непрекъснатата нужда на Демократическата партия от пари. Почти не минаваше ден, в който да не се организира някое събитие за набиране на средства, а при подобни мероприятия винаги имаше много ядене и пиене. Рап беше съставил фитнеспрограма, която да не отнема на президента повече от четирийсет и пет минути. Необходимо беше да се изпълнява пет дни в седмицата сутрин след ставане. Сега Рап си помисли, че Хейс вероятно пести от времето за упражнения.

Държавният глава се отпусна на стола и взе очилата си за четене от бюрото. След като прегледа дневната си програма, той натисна бутона на интеркома:

— Шерийл, не искам никой да ме безпокои в следващите петнайсет минути.

— Да, господин президент — прозвуча равният глас на секретарката му.

Хейс вдигна глава и махна на тримата си посетители да се приближат.

— Вземете си столове. Ако нямате нищо против, докато говорим, ще прегледам и някои други неща.

Кенеди не се възпротиви, защото срещата беше свикана по нейна инициатива. Веднъж щом чуеше трагичната новина, президентът щеше да й посвети цялото си внимание. Тримата се настаниха, а президентът взе някакъв документ от бюрото, прегледа го набързо и го премести на друга купчина. Погледна ги над очилата си.

— Мичъл, изглеждаш ми загорял и отпочинал. Надявам се да си прекарал хубав меден месец. — Президентът се усмихна.

— Да, сър, благодаря.

— Добре — кимна президентът. Сетне се обърна към Кенеди: — Оставам с впечатлението, че новините, които имаш да ми съобщиш, не са приятни. Както винаги.

— Прав сте, сър.

Преди Кенеди да заговори, вратата отляво се отвори и влезе началникът на кабинета на президента, понесла купчина папки, голяма чаша димящо кафе и мобилен телефон.

— Извинете, че закъснях.

Рап стрелна Кенеди с поглед. „Какво, по дяволите, търси тя тук?!“, гневно питаха присвитите му очи.

Кенеди го успокои с едва доловим жест.

Ако беше мъж, Валъри Джоунс, нагла и безпардонна политическа функционерка, щеше да си спечели прозвището Вироглавото копеле. Но тъй като носеше пола, я наричаха „кучката“. Рап не можеше да си припомни случай, в който да е бил на едно мнение с тази жена. Всеки път когато надвиснеше опасност от криза, тя питаше как това ще се отрази на рейтинга на президента. Рап се вбесяваше.

Да събереш Рап и Джоунс в едно помещение, беше като да правиш опит с химически вещества, които при смесване се превръщат в избухлива субстанция. Предвид присъствието на Джоунс беше твърде вероятно настроението на Рап от мрачно да стане взривоопасно.

Нещата можеше да загрубеят. За да мине всичко, както Кенеди бе планирала, всеки трябваше да изиграе своята роля. В крайна сметка, бе убедена тя, президентът щеше да се съгласи с нея. Айрини Кенеди беше научила много от предишния си шеф Томас Стансфийлд. Той обичаше често да й напомня, че са в бизнеса с тайните. В бизнеса със събиране и запазване на тайни.

Желязното правило беше, че колкото по-малко говориш, толкова по-малка е вероятността някой да узнае тайните ти. Томас обичаше да казва, че изходът от една среща често се решава, преди да е изречена първата дума. Решава се от това — кой присъства. Точно по тази причина Кенеди бе поканила Джоунс.

Валъри Джоунс беше обсебена от политиката енергична работохоличка. Политиката беше нейният живот. Искаше да участва във взимането на всяко решение, тъй като всеки документ, под който президентът сложеше подписа си, влияеше на неговите шансове за преизбиране.

Валъри избута бюста на Айзенхауер и хвърли папките на бюрото. Нито Рап, нито генерал Флъд си направиха труда да станат при влизането й. В света на вашингтонската политика подобен жест може да бъде разбран погрешно и да им излезе през носа. Освен това никой от двамата не харесваше Джоунс, за да й оказва подобна чест.

Когато началникът на кабинета също седна, президентът се обърна към Кенеди:

— Да чуем.

Вечно спокойната Айрини леко вирна брадичка и отметна дългата до раменете кестенява коса. Както много пъти в последно време, лошите новини отново щяха да дойдат от нея.

— Господин президент, генерал Флъд ме информира, че сте напълно наясно с провалената операция за спасяване на заложници във Филипините.

— Да — отвърна кисело президентът. — И не е необходимо да споменавам, че не съм доволен.

— Искам да напомня на всички — обади се началничката на кабинета му, — че от самото начало операцията ми се стори абсолютно неприемлива.

Кенеди пренебрегна думите на Джоунс и подаде една от двете червени папки.

— Мисля, че мога да хвърля малко светлина върху случилото се, сър.

Хейс опря лакти на бюрото.

— Цял съм в слух.

— Тук — Кенеди вдигна една папка — имам списък от прехванати съобщения от електронната поща и телефонни разговори. Сигурно си спомняте, че преди да стартираме спасителната операция, решихме в интерес на запазването на оперативната информация в тайна посолството ни във Филипините да не бъде уведомявано, докато щурмовите екипи заедно със заложниците не се изтеглят на безопасно място.

Ръката на Валъри, стиснала чашата с кафе, неконтролируемо затрепери.

— Длъжна съм да повторя, че бях против тази авантюра още от самото начало. Ще си имаме големи неприятности. Медиите са се настървили. В Пресслужбата се получиха три обаждания сутринта! Филипинското правителство настоява за обяснения, а във Външно направо са побеснели.

— Айрини, спомням си, че по въпроса имаше разгорещен спор — пренебрегна истерията на Джоунс президентът.

Без да вдига глава, генерал Флъд изръмжа:

— И вие ясно се изразихте, сър, че посолството ни не трябва да бъде уведомявано.

Старият воин беше в необичайно лошо настроение.

— Сър — продължи Кенеди, като отвори папката и подаде на президента един лист. — Това е прехванато писмо от електронната поща, изпратено от помощник-държавния секретар Аманда Петри до посланик Кокс. В него ясно се казва, че датата на операцията наближава.

Президентът прегледа документа; лицето му помръкна.

Тъй като търпението не фигурираше в списъка на добродетелите й, Джоунс скочи от стола и се надвеси над рамото на Хейс.

Той свали очилата си и се обърна към директора на ЦРУ:

— Това е сериозна работа.

— От Държавния департамент ще откачат! — изписка Джоунс. — Беатрис Бърг е жива легенда… да не сте се побъркали? — Джоунс имаше предвид наскоро назначения държавен секретар, може би най-уважаваната личност във Вашингтон. В момента водеше делегация в Гърция, която се опитваше да постигне пробив в близкоизточните мирни преговори.

Кенеди кимна.

— Валъри, никой от нас не сияе от щастие за случилото се.

— Не — реагира Джоунс с леден тон, — не говоря за операцията. Говоря за това, че сте шпионирали външния министър! Не можете да прехващате съобщенията на Държавния департамент! — Лицето на Джоунс се изкриви от възмущение.

— Госпожо Джоунс, за АНС е рутинна работа да прехваща обмена на посолствата — сопна се генерал Флъд. — Да не говорим, че в тази ситуация според мен Държавният департамент изобщо няма право да се оплаква от каквото и да било.

— Генерале, на мен също не ми харесва развитието на събитията — опита да се защити началникът на кабинета на президента. — Но Държавният департамент няма да приеме добре вестта, че е шпиониран от ЦРУ, АНС или от който и да е друг.

— Абсолютни глупости! — намеси се Рап, преди Флъд и Кенеди да кажат каквото и да било.

Всички погледи се обърнаха към него.

— Не ви разбрах — процеди Джоунс.

Тъмните проницателни очи на Мич бяха приковани в началника на президентския кабинет.

— Двама моряци са мъртви, за още двама кариерата е приключила заради получените рани. Беше унищожен човешки живот, Валъри. Децата никога вече няма да видят бащите си, две жени овдовяха, а цяло американско семейство остават заложници във Филипините само защото някакви дипломатчета не могат да си държат езика зад зъбите.

Джоунс грабна един от листовете от бюрото на президента.

— Това не доказва нищо!

Рап погледна към Кенеди в очакване на доказателството, което окончателно ще затвори устата на дясната ръка на президента.

Кенеди заговори:

— Сър, има и още. След като е получил уведомление от помощник-държавния секретар Петри, посланик Кокс се е обадил по телефона на филипинския президент Кирино. — Кенеди подаде на президента копие от записа на разговора. — Час след това посланик Кокс е пристигнал в президентския дворец, където е останал около трийсет минути. Не знаем какво са си казали там посланикът и президентът Кирино, но скоро след като Кокс си е тръгнал, президентът Кирино е провел телефонен разговор с генерал Моро от филипинската армия. Както знаете, генерал Моро беше натоварен със задачата да издири и унищожи терористите от „Абу Саяф“ през изминалата година. Той неколкократно обещаваше, че ще освободи семейство Андерсън и ще се разправи сурово с терористите. При два отделни случая генералът беше притиснал „Абу Саяф“ до стената, но и двата пъти терористите избягаха по абсолютно непонятен начин. Нашите военни съветници в района вече подушват измяна и Министерството на отбраната ни помоли да поставим генерала под наблюдение. Това беше преди пет месеца.

Кенеди отвори втората папка и подаде на президента нов комплект документи.

— Оказва се, че генерал Моро не е такъв добър съюзник, за какъвто минава. Тогава не знаехме, но той е бил един от най-активните поддръжници на идеята американският флот да бъде изгонен от базата си в Субик Бей. Той има голямо влияние в страната, в която подкупите са начин на живот. Открихме няколко банкови сметки, една в Хонконг и една в Джакарта. Изглежда, генералът е бил човек на китайците в продължение на почти десет години. А в последно време мислим, че е започнал да получава подкупи и от „Абу Саяф“.

Джоунс реагира с насмешка:

— Искате да ми кажете, че шайка селяни, блуждаещи из джунглата, могат да съберат пари за подкуп на генерал от филипинската армия?

— Същото имах предвид — отвърна хладнокръвно Кенеди.

— Това е едно от най-смешните неща, които съм чувала.

Кенеди се сдържа да не направи забележка на Джоунс, че ако бе следила внимателно разузнавателните брифинги, нямаше да е на същото мнение. Но Томас я беше учил да избягва да печели лични врагове.

— „Абу Саяф“ не са шайка селяни. Те получават милиони долари помощи от най-различни мюсюлмански групи от Близкия изток. Голяма част от парите идват от Саудитска Арабия.

— Генерал Моро беше ли информиран от нас за спасителната операция, преди тя да бъде стартирана? — обърна се към генерал Флъд президентът.

— Не — отвърна Флъд. — Поради очевидни причини планът трябваше да се пази в тайна от филипинската армия. — Генералът сви рамене. — Нямахме им доверие, за да им кажем, а ако им бяхме искали разрешение, можеха да откажат.

Началничката на кабинета театрално изви очи.

— Не ми се мисли какво би сторила американската армия, ако чужда страна проведе военна операция на американска територия без нейно разрешение!

Рап се изправи заплашително:

— Няма да им се наложи. Ние не бихме позволили на банда терористи да отвлекат чужди граждани в Съединените щати. На тяхно място щяхме да действаме твърдо и да решим проблема още преди вие да сте имали възможност да изчислите как това би се отразило на рейтинга. Джоунс стана и предизвикателно скръсти ръце.

— Господин Рап, на всички ни е ясно, че сте склонен да използвате насилие за решаването на проблемите, но аз бих искала да ви попитам — докъде ни доведе подобен подход? — И без да му даде възможност да отговори, продължи: — Списъкът на съюзниците ни непрекъснато се свива. Тези малки операции, на които толкова държите, отчуждиха от нас и някои от най-ревностните ни поддръжници. Филипинците ще вдигнат сериозна врява за случилото се. Нашият Държавен департамент ще побеснее, задето сме го шпионирали и не сме ги оставили да си гледат работата спокойно, а преди всичко това да свърши — тя ядосано посочи към Рап, — помнете ми думите, ще има разследване на Конгреса чия е била дървената идея за цялата авантюра!

Кръвта на Рап кипна, очите му блеснаха диво.

— Валъри — заговори бавно, — ти имаш много добра политическа интуиция, но си пълен профан, що се отнася до въпросите на националната сигурност. Идеите ти са опасни, логиката ти е неуместна и нищо от чутото досега не се базира на разумна морална преценка.

— Морална преценка ли? Ти ще ми четеш лекции по морал?

Мич пренебрегна намека и продължи:

— Ето ги фактите, Валъри. Семейство американски граждани, отишло на почивка, е било отвлечено от известна терористична група, която е заклет враг на Съединените щати. Сега вече знаем, че филипинският генерал, на когото е било наредено да освободи заложниците, взима подкупи от терористите, които ги държат. Знаем също така, че американските специални сили са взели решение да освободят заложниците. Това решение е било напълно незаконно, но е взето не от кой да е, а от върховния главнокомандващ. — Рап посочи към президента. — Част от инструкциите за операцията гласяха, че и посолството ни във Филипините, и филипинското правителство не бива да узнават за нея. Двама високопоставени служители от Държавния департамент обаче са пренебрегнали заповедите и като резултат взвод тюлени попадна в засада преди две нощи.

— Свършихте ли? — озъби се Валъри.

Рап стисна юмруци.

— Не! Тази сутрин, докато дърдорехте по мобилния си телефон и пиехте капучиното си или каквото и да е било там, един транспортен самолет кацна в Сан Диего. Знаете ли с какво беше натоварен?

Джоунс гледаше Рап с неприкрита омраза. Никой, дори президентът, не се осмеляваше да говори с нея по този начин.

— Не.

— С два покрити с националния флаг ковчега, Валъри. — Рап вдигна два пръста. — Присъствали са децата, съпругите и родителите на жертвите. Животът на всички тези хора никога няма да бъде същият. Мъжете, които са обичали, обожавали, боготворели, вече никога няма да се върнат при тях. В момента тях ги изгаря болка, каквато ти никога не би могла да разбереш, и то само защото двама надути бюрократи от Външно не могат да си държат устата затворена! — Погледът на Рап гореше от омраза. — Ако зависеше от мен, щях да изпратя на разстрел посланик Кокс и помощник-държавния секретар Петри.

Джоунс плесна с ръце.

— Не мога да повярвам на ушите си! — Тя се огледа из кабинета за подкрепа, ала подобна не дойде отникъде. Онемяла, началничката на кабинета се обърна към Рап: — Мисля, че ти загуби.

— Аз загубих преди много време, Валъри, и изобщо не ми пука какво мислиш за мен. Бил съм на онзи бряг, на хиляди километри оттук. Докато излизах от морето, се питах дали някой куршум няма да ме улучи между очите. Виждал съм как хеликоптер с млади и здрави мъже се взривява във въздуха, защото някакъв арогантен сенатор не си бе държал езика зад зъбите.

— Известно ми е с какво си си изкарвал хляба — ехидно подхвърли Джоунс.

Рап се изправи; кипеше от гняв.

— Мога да търпя много, Валъри, но не понасям към мен да се отнасят с неуважение. Аз съм от хората, по които стрелят, като на онзи бряг; човек, който се опитва да постъпва правилно, рискувайки всичко в името на любовта към страната си, в името на понятия като дълг и чест. Понятия, които не означават нищо за теб. Аз съм бил там, ти — не. — Той насочи показалец към нея. — Там нямаше кафета, вечери в скъпи ресторанти, топла баня. Само ужасно много буболечки, тричави армейски порциони и утешителната мисъл, че има егоистично настроени американци, които никога няма да оценят саможертвата ти! Да, вярно, изгубих доста — продължи Рап по-спокойно. — И затова няма да те оставя да защитаваш онези безпардонни задници от Държавния департамент. В ЦРУ беше Еймс, във ФБР — Хансън, а сега и Държавният департамент си има предатели — Кокс и Петри. Нещата доста ще загрубеят за посланика и заместник-държавния секретар, а и онова лайно генерал Моро ще си получи заслуженото, обещавам ти!

— Свърши ли вече? — отново се накокошини Джоунс.

По лицето на Рап плъзна усмивка. Той погледна към президента.

Хейс беше печално известен със склонността си да оставя помощниците си сами да се оправят.

Мич поклати глава и отвърна:

— Имам да кажа още нещо. Ако не бях аз, Валъри, ти сега щеше да си мъртва. — Отправи се към вратата и без да се обръща, добави: — Затова ще съм ти признателен, ако проявиш малко повече благодарност и уважение. — Поспря за миг и се извърна леко: — А, между другото, по-добре помисли как ще се оправяш, когато историята се разчуе, защото аз нямам намерение да мълча.