Мръсни афери

ГЛАВА 70

Посланик Ейтан чакаше в Овалния кабинет вече единайсет минути и трийсет и осем секунди. Израелският шеф на посолството в Съединените щати беше много педантичен и непрекъснато поглеждаше часовника си. Да чака президента, не беше нещо кой знае колко необичайно, но да го чака сам в Овалния кабинет — беше, и още как. Нарочно или не, той беше поставен в ситуация, която го объркваше и смущаваше. Всичко беше започнало с една конферентна връзка с шефовете му от Йерусалим. Те му бяха наредили да не казва нищо на Щатите. Нямаше да му е много трудно, тъй като той и така не знаеше нищичко. Беше обаче изнервящо, защото собственото му правителство не му се доверяваше и не считаше за необходимо да го информира какво в действителност се случва.

После бяха протестиращите пред посолството и ярката оранжева боя. Началникът на неговата охрана отказа да спре и да изтрият боята. Както и предполагаше, телевизионните екипи фокусираха камерите именно върху намацаната лимузина. А после се случи и най-объркващото събитие — бомбената експлозия. Ейтан и асистентът му бяха отведени в стола на Белия дом и им беше наредено да стоят там и да не мърдат. Никой не можеше да влиза или да напуска сградата без разрешението на Тайната служба.

Докато пиеше кафето си, той беше гледал новинарските бюлетини по телевизията. Съобщаваше се, че цел на атентата е бил саудитският посланик. Ейтан не изпитваше жал за този човек и това не го изненадваше. Той го познаваше бегло, но причината да не тъгува за смъртта му беше друга. Имаше доста хора, които изобщо не познаваше, но в същото време изпитваше съчувствие към тях. Ейтан не беше безчувствен, просто си каза, че е време другите да усетят болката и мъката, която той и сънародниците му изпитват всяка седмица. Особено саудитците, които чрез така наречените благотворителни фондации подкрепяха немалка част от групите, проливащи израелска кръв по най-брутален и нечовешки начин.

Намираше се в Белия дом вече почти два часа и се изнервяше все повече с всяка следваща минута. Гласуването в ООН за палестинска държава бавно, но неумолимо наближаваше. И ако Ейтан не предадеше посланието си скоро, после щеше да е твърде късно. След почти две години, изпълнени със самоубийствени атентати, ООН се канеше да награди престъпниците с тяхна собствена държава. Съединените щати трябваше да осуетят подобен прецедент на всяка цена.

Президентът Хейс влезе в кабинета с решителна крачка. Бе смръщил вежди замислено. Тези признаци сами по себе си трябваше да подскажат на израелския посланик, че предстои да се случи нещо знаменателно. Но не Хейс привлече вниманието му. Впечатление му направи присъствието на още двама души и особено на втория. Ейтан очакваше да види държавния секретар Бърг, Валъри Джоунс или може би Майкъл Хейк. Малко се изненада, когато заедно с президента влезе директорът на ЦРУ Кенеди, но третият напълно го обърка. При вида му на посланик Ейтан буквално му омекнаха коленете.

Беше чувал какви ли не истории за този човек. Дори страховитият шеф на МОСАД Бен Фридман се боеше от него. Посланикът досега никога не го беше виждал лично, само на фотографии. Косата му като че беше по-дълга, а лицето му беше доста загоряло. Ако не бе влязъл заедно с Кенеди в кабинета, сигурно нямаше да го познае. Но когато мъжът се обърна към Ейтан и впери черните си очи в него, у посланика изчезна всякакво съмнение. Беше срещал и преди подобни погледи и те не принадлежаха на дипломати. Посланикът отмести очи и забеляза, че президентът е застанал пред него.

— Господин президент — започна Ейтан с леко треперещ глас, — много съжалявам за атентата от тази сутрин.

Хейс се вторачи в госта си, разкопчал сакото и сложил ръце на кръста. Президентът търсеше и най-слабия знак за неискреност.

— Господин посланик, не разполагам с много време и затова ще бъда кратък. Искам армията ви да се изтегли от Хеброн незабавно.

Ейтан остана като гръмнат. Дори не му предложиха да седне! Той навлажни устни:

— Господин президент, с готовност ще предам молбата ви, но, разбира се, не мога да ви дам никакви гаранции.

— Първо, това не е молба, а най-категорично искане — отвърна Хейс. — И искам премиерът Голдберг да направи обръщение по телевизията и официално да обяви изтеглянето.

Израелският посланик се олюля.

— Но, господин президент, не мога да отправя подобна молба без…

Хейс вдигна ръка.

— Знам, че искате някаква отстъпка в замяна. Ето каква ще бъде тя: вие незабавно ще се изтеглите, а ние ще накараме Съвета за сигурност да отложи гласуването за утре.

Ейтан почувства, че се поти обилно. Не можеше да предаде подобно нещо на премиера. Не го позволяваха прерогативите му. Въпреки че го свариха неподготвен, той събра цялата си увереност и отвърна:

— Господин президент, министър-председателят Голдберг никога няма да се съгласи на подобна сделка, ако не получи уверенията ви, че ще наложите вето на френската резолюция.

— Ако не изтеглите незабавно частите си, няма да си мръднем пръста, за да забавим гласуването. Всъщност в такъв случай ще подкрепим френската резолюция.

Ейтан безпомощно поклати глава.

— Боя се, че ще ми трябва повече време, за да… го обмисля и постигна някакъв компромис.

Реакцията на президента беше противоположна на тази, която Ейтан очакваше:

— Ето ви тогава храна за размисъл. Кажете на министър-председателя, че знам какво се е случило в действителност в Хеброн и ако не иска скандал, който да предизвика разпадането на неговото правителство, по-добре да обяви изтеглянето възможно най-скоро.

После президентът се обърна вляво:

— Господин Рап, моля, заведете посланика в зала „Рузвелт“, където сме приготвили всичко, за да се обади на премиера Голдберг.

— Бих предпочел да се обадя от нашето посолство, сър.

— Не знам дали сте забелязали, господин посланик, но времето ни изтича. Ако искате да осуетя гласуването, ви предлагам веднага да се свържете с министър-председателя.

Рап се изправи и посочи към вратата. Президентът явно беше свършил с приказките. Посланик Ейтан се примири. С наведена глава пое към вратата.