Мръсни афери

ГЛАВА 37

Рап си отдъхна, когато видя Коулман. Не му харесваше да се шляе из джунглите. Бяха много добро укритие, но медалът имаше и обратна страна. Зад всяко дърво и храст може би дебнеше смъртна опасност. Придвижването през джунглата, дори и при най-благоприятни условия, е крайно изтощително занимание. Влагата, буболечките и горещината, взети заедно, са истински кошмар. Ала не те са най-лошото. Най-много уморява параноята, чувството, че някой те следи иззад дърветата.

През цялото време на двучасовия преход от брега дотук Рап се утешаваше с факта, че според докладите на Коулман бунтовниците продължават да си седят по палатките и да чакат отминаването на бурята. Да се натъкнат на засада, му се струваше крайно невероятно, но подобна възможност не биваше да се изключва напълно.

Бяха спирали да починат за малко на два пъти. Бурята се усилваше. И Рап, и Джаксън разбираха какво означава това и вече бяха обсъдили подобен вариант с капитан Форестър. От капитанския мостик на „Бело Ууд“ картината се виждаше много по-пълно. Ураганните ветрове сега бушуваха с всичка сила и вълните яростно се блъскаха в палубите със скорост, стигаща до седемдесет километра в час. Метеорологът на кораба дори прогнозираше, че може да се разрази ураган със скорост над сто и двайсет километра в час. Поради тази надвиснала опасност Амфибийната група се насочваше сега към протока Суригао и към защитната скална стена на острова. Времето беше играло на тяхна страна, но сега можеше да се превърне в главна спънка на най-важния етап от операцията.

Хората на Джаксън се бяха разпръснали и бяха заели отбранителни позиции около Коулман. Радиомълчанието трябваше да се спазва стриктно, освен ако нямаше нещо изключително важно за докладване. Нито „Абу Саяф“, нито Ислямският фронт за освобождение на Моро, нито филипинската армия разполагаха с технология за дешифриране на техните комуникации. Радиомълчанието беше стандартна процедура, за да могат командирите да се съсредоточат върху задачата и да не „замърсяват“ излишно ефира.

Командосите бяха представени накратко един на друг. Рап вече беше говорил на Джаксън за славната кариера на Коулман в Специалните части, а Скот на свой ред все още поддържаше редовни връзки с екипите на тюлените и познаваше лично всичките командващи офицери на Джаксън.

— За начало — каза Рап, като погледна към Джаксън — искам да установим ясна командна верига. — Той хвърли поглед към Коулман и продължи: — Скот, ти ще командваш парада. Не се обиждай, лейтенант, но той има повече опит в подобни акции.

— Не се обиждам — отвърна Джаксън. Не беше чак толкова глупав, че да очаква да му позволят да дава заповеди на бившия командир на „Тюлен 6“, пък бил той и в оставка.

Уикър беше повикан за последна разузнавателна информация, след което четиримата се насочиха към джунглата, за да огледат лично противниковия лагер. Коулман предупреди Хакет и Стробъл, че ще имат гости. Малко по късно четири мокри до кости фигури запълзяха по корем и се спряха точно срещу двамата мъже, оставени на пост. Вече се беше мръкнало и лагерът можеше да бъде видян само с помощта на приборите за нощно виждане.

Рап долепи окото си към гумения накрайник на окуляра на мерника. Лагерът моментално се освети в зелено, сиво и черно. До голяма степен видяното съвпадаше с докладите на Коулман: четири навеса и две големи палатки. От палатките се процеждаше слаба светлина, а в навесите се виждаха фенери. От тази позиция Рап имаше изглед право в навесите. Изброи осем терористи в единия и девет в другия.

— В коя от палатките са заложниците? — попита, след като се отдръпна от мерника.

Коулман си беше сложил очила за нощно виждане, които завършваха отпред с един окуляр и му придаваха вид на насекомо.

— В онази отдясно.

— Има ли някой при тях?

— Имаше. — Коулман се обърна към Хакет, който лежеше до него: — Кевин, колко танга има в палатката със заложниците?

— Последния път бяха осем.

Рап прецени размерите на палатката и се опита да си представи как са разположени хората вътре.

— Общият брой още ли възлиза на шейсет души?

— Плюс минус двама — отвърна Коулман.

Рап беше изброил само двайсет и петима терористи. Значи оставаха приблизително трийсет и пет, разделени между другата палатка и двата навеса. За щастие трите постройки бяха разположени така, че при щурма заложниците нямаше да попаднат под кръстосан огън.

— Какво мислиш, Скот?

Коулман не отговори веднага. Беше обмислял стратегията си цял ден.

— Пращаме две четиричленни групи от двете страни на лагера. Те поемат навесите, докато четирима души се заемат с едната палатка, а със самото спасяване на заложниците се занимава четвърта, петчленна група.

— Тогава групата за прикритие ще е само петима души.

— Можем да увеличим групата за прикритие, но в такъв случай ще трябва да хвърлим в другите обекти гранати, а съм сигурен, че не искаш да го правим.

Рап се намръщи. Предпочиташе да не се вдига прекалено много шум.

— Така можем да привлечем нежелано внимание.

— Мамка му! — обади се лейтенантът от другата страна на Мич. — Кой ще ни чуе в нощ като тази? Освен това така или иначе ще трябва да взривим няколко дървета, за да разчистим площадка за кацане на хеликоптерите.

Тази част на плана хич не се харесваше на Рап. Имаше малка просека на около четиристотин метра оттук, която можеше да се използва за евакуация. За да я направят достатъчно голяма за кацането на СН 53 обаче, те трябваше да взривят поне половин дузина дървета. Независимо дали имаше буря, или не, определено щяха да привлекат внимание.

— Ще ми се да минем без гранати.

Коулман вдигна очилата и се обърна към Рап:

— Тогава оставаме с група за прикритие от петима души. Имай ми доверие. Ще стреляме по голямата палатка с една от картечниците. Другите две ще превземем и ще ги оборудваме за прикритие. Освен това аз ще бъда ето там с Кевин и Уикър. Те вече са си набелязали огневите полета и са разделили лагера на три сектора. Ако се появи някой нежелан, те ще се погрижат за него.

Леката картечница П 249 изстрелва 700 патрона в минута и в ръцете на обучен стрелец е незаменимо оръжие.

Рап кимна.

— Ти знаеш по-добре.

Коулман се усмихна.

— Да бе, а ти сигурно си скаут новобранец! Нека отгатна къде ще се намираш ти през това време.

Рап също се усмихна. Коулман го познаваше много добре.

— Да се върнем към твоето участие в плана.

— Не и докато не кажеш ти какво си оставил за себе си.

— Знаеш къде ще съм. Все някой трябва да отиде и да разузнае предварително около палатката, преди да нахлуем вътре.

— Ти не беше ли женен? — попита Скот.

Рап не му обърна внимание.

— Да се връщаме в командния пункт и да довършим приготовленията, преди бурята да се е усилила.