Мръсни афери

ГЛАВА 20

Дейвид беше получил ясни инструкции. В шест вечерта, когато тесните улици на Йерусалим бяха задръстени от автомобили, той трябваше да мине през Църквата на всички народи на улица „Йерихон“ и да се отправи на север.

Рейнджроувърът спря пред църквата, Дейвид благодари на шофьора, слезе от джипа и пое към завоя. Беше ослепителен в тъмносиния си италиански костюм, бяла риза без вратовръзка и черни обувки. Слънчевите му очила бяха маркови, гъстата му черна коса беше пригладена назад.

Строгият външен вид на Дейвид несъмнено го открояваше сред тълпата, но сега, с двете куфарчета в ръце, застанал близо до джамията „Ал Акса“, той се набиваше в очи още повече.

Сложи куфарчетата на земята и бръкна в джоба за цигарите си. Запали си една и се опита да си придаде небрежен вид. Огледа се. Църквата срещу него беше любимо място за посещение на туристите християни. Църквата на всички народи, или Църквата на агонията, както беше известна отпреди, не беше най-подходящото място за начало на пътешествие като неговото.

Никой друг палестинец не би започнал важното си пътуване от такова знаменателно библейско място. Освен това, ако имаха и най-малкото подозрение, че се е срещал с шефа на МОСАД, хората му щяха да го подложат на неописуеми мъчения. Никога не биха склонили да играят такава сложна игра.

Слънцето още бе високо, спускаше се ранна привечер. Дейвид огледа улицата.

Те бяха някъде там и го наблюдаваха. Израелците, палестинците — също може би. Дейвид се надяваше Бен Фридман да не е чак толкова глупав да се опита да го проследи. Ако хората, които щяха да го откарат до мястото, изпитаха и най-мъничко съмнение, че ги следят, щяха незабавно да отменят мероприятието.

Срещата довечера беше нещо знаменателно. Всички щяха да го чакат с нетърпение, като лакоми деца. Искаха си парите и бяха готови да поемат риск. И все пак Дейвид се питаше какво са намислили Фридман и шпионите му от МОСАД. Беше ги предупредил да не поставят предаватели в куфарчетата. Причината беше очевидна. Хората, натоварени с охраната на срещата, щяха да ги открият незабавно и на Фридман това му бе пределно ясно. Ала Дейвид си даваше сметка, че израелецът никога не би му се доверил дотолкова, та да го остави да се разхожда където си поиска със седем килограма пластичен експлозив.

Беше установил точното тегло веднага щом се прибра в апартамента си. Хората на Фридман бяха поставили по три килограма и половина смъртоносен експлозив в куфарчетата, а не по два и половина, както им беше казал. Така всяко куфарче тежеше с четирийсет процента повече. Това щеше да го затрудни, но той имаше план, който да му позволи да се измъкне невредим след взрива.

Хвърли наполовина изпушената цигара на улицата, вдигна куфарчетата и пое на север. При първото кръстовище пресече и продължи покрай Гроба на Дева Мария. Малко преди следващата пресечка светлосин микробус „Тойота“ се закова до него. Страничната врата се отвори. Дейвид скочи вътре с тренирано движение. Потеглиха още преди да бе седнал. Някой отзад затвори вратата и в същото време мъжът до него започна да претърсва всеки сантиметър от тялото му за оръжие.