Мръсни афери

ГЛАВА 47

Съветът за национална сигурност е орган, съставен от хора, които контролират разузнавателния обмен между различните служби и отдели на изпълнителната власт и Белия дом. В рамките на този орган е и Групата за поддръжка на борбата с тероризма. Членовете на тази група отговаряха за всички проблеми на тероризма, като отвличането на семейство Андерсън от „Абу Саяф“ например.

Поради изтичането на информация от Държавния департамент по време на първата фаза на спасителната операция Групата за поддръжка на борбата с тероризма беше държана в неведение за втората, успешната акция. Нарушението на стандартните процедури не убягна на никого. В град, в който да разполагаш с информация, е белег на власт, обидените не бяха малко. Нарочно бяха пуснати слухове, че в основата на тези властови маневри стои не друг, а самият Мич Рап.

Споменатите слухове и мрачната му репутация бяха причината да го посрещнат хладно, когато влезе на заседанието на Съвета за национална сигурност в конферентната зала на четвъртия етаж на Старата сграда. Участниците, близо петнайсетима, като един се вторачиха в неканения посетител. Министерството на отбраната, ФБР, ЦРУ, Министерството на външните работи и Министерството на вътрешната сигурност — всички тези ведомства бяха представени в Съвета. Хората, които ги оглавяваха, носеха огромна отговорност, работеха неуморно, а общественото мнение рядко беше благосклонно към тях. От всички присъстващи обаче само Джейк Търбс познаваше Рап лично.

Разбира се, всички бяха чували за него. Някои го уважаваха, някои го мразеха — най-вече защото заради него трябваше да търпят унижения. Но всички без изключение се бояха от него. И ето сега пред тях застана хладнокръвен убиец, който решаваше проблемите на националната сигурност по един твърде категоричен начин.

Този мъж обикновено идваше на срещите без предупреждение. Президентът винаги се вслушваше в мнението му, изпитваше уважение към него и го възхваляваше. Всички се страхуваха от него, защото не се съмняваха, че за един миг може да сложи край на кариерата на който и да е от тях, стига само да поиска.

Рап остана прав. Искаше да вижда помощник-държавния секретар Аманда Петри. Само двама души освен него знаеха какво ще се случи — Джейк Търбс от ЦРУ и Дон Кийн от ФБР. Рап избягваше зрителни контакти с тях, но погледна към Пати Хейдли, съветник по националната сигурност. Кимна й да продължат.

Тя се усмихна сконфузено:

— Е, вие сте точно този, който ни трябваше. — Думите й предизвикаха стеснителен смях сред присъстващите.

Рап също се усмихна. Нямаше нищо против Хейдли.

— Давай нататък.

— Всички тук се питахме защо ни държаха на тъмно за последната операция.

— Беше взето решение за нея да знаят колкото се може по-малко хора.

— Защо? — попита Хейдли.

— Нека кажем, че е, защото първият ни опит не беше блестящ.

След дълго мълчание се намеси Стив Гордън, координаторът по борбата с тероризма в Държавния департамент. Гордостта му беше доста засегната и той реши, че ще говори от името на цялата група:

— Изобщо не съм съгласен, че хората в тази зала носят вина за провала на първата спасителна акция.

— Сериозно ли? — изви вежди Рап.

Гордън се стресна.

— Дааа — измънка.

— Аз на ваше място не бих бил толкова сигурен. — Рап се облегна на стената и скръсти ръце пред гърдите си. Под лявата мишница държеше червена папка. — Други въпроси? — Този път той погледна право в очите Аманда Петри. Познаваше хората от нейната порода. Чувството й за собствена правота никога нямаше да й позволи да остави нападките му без отговор.

Петри вдигна очи. Едва прикриваше недотам топлите си чувства към него. Сякаш беше забравила за пагубната си роля във фиаското от миналата седмица. Лъжовното усещане, че останалите са на нейна страна, й даваше увереност.

— Господин Рап, може и да не сте с много високо мнение за нас — каза тя, — но поне имайте малко уважение към факта, че обичаме родината си не по-малко от вас и че се трудим много и упорито на отговорните си постове.

Рап кимна. Отдавна чакаше тази възможност. Възможност да напомни на всички колко високи са залозите. За бурята, която щеше да се разрази в тази зала в следващите пет минути, щеше да се чуе из цял Вашингтон.

— Първо, съмнявам се, че ви е грижа за тази страна, и, второ, може и да работите много, но не е ясно за какво. Вие тук не сте в борда на някаква корпорация. Доверено ви е да пазите националната сигурност на страната. И ако трябва да съм честен, само многото работа не е достатъчна за това. — Рап не отместваше поглед от Петри.

Тя не можа да се въздържи:

— Държавният департамент играе много важна роля за националната ни сигурност, господин Рап, независимо дали ви харесва, или не. И за да си вършим добре работата, ние трябва да знаем какво става.

— Да знаете какво става — повтори Мич, сякаш се замисли за значението на думите. — Кажете ми, госпожо Петри, сещате ли се защо спасителната операция беше предприета, без да се консултираме с вашата комисия?

— Някой като вас е посъветвал президента да ни държат в неведение — отвърна остро Петри. На лицето й беше изписано отвращение.

— Точно така! — Рап леко повиши тон. — А сещате ли се защо съм го посъветвал да постъпи така?

— Нямам представа.

Рап отвори червената папка и хвърли две фотографии на масата.

Бяха снимки на двамата мъртви тюлени.

— А имате ли представа кои са тези мъже?

— Не.

— Ърв Макгий и Антъни Мейсън. Военноморски сили на Съединените американски щати. Бяха убити миналата седмица на един пясъчен бряг във Филипините. И двамата бяха женени. Оставиха пет деца сираци. — Рап замълча. — Госпожо Петри, знаете ли как загинаха тези мъже? — Отговор не последва. — Ще ви кажа. — Гласът му закънтя. — Някой от присъстващите в тази зала е пренебрегнал оперативната сигурност, защото си е мислел, че правилата не се отнасят до него. Не съзнавате какво сте направили, нали? — впи поглед в Аманда Петри.

Тя се изчерви, не разбираше какво става. Въоръжена с вяра в собствената си правота, възкликна гневно:

— Добре ще е да имате добро обяснение за всичко това, господин Рап.

Рап извади от червената папка копия от електронните писма на Аманда Петри до посланик Кокс и ги хвърли на масата.

— Президентът изрично нареди да не казваме на посолството ни в Манила за спасяването на заложниците! — кресна. — Вие пренебрегнахте заповедта и изпратихте на посланик Кокс мейл, с който го предупредихте за операцията и дори му посочихте детайли от нея! Ами да, защо не? Щом работите много и обичате страната си, защо трябва да се придържате към оперативната сигурност!

— Не мога да разбера как едно писмо е причинило смъртта на тези мъже! — не се предаваше Петри.

— Защото сте идиотка! Кокс е предупредил президента Кирино, който на свой ред е уведомил генерал Моро, подкупван от „Абу Саяф“! Ако не беше вашата постъпка, тези двама мъже щяха да са живи. Вие и шибаната ви дипломатическа арогантност ги убиха и затова комисията ви беше държана на тъмно!

В залата се възцари тягостна тишина.

Рап знаеше, че ще се намерят хора, които ще кажат, че е постъпил непрофесионално и грубо, но не му пукаше.

Ни най-малко.

Обърна се и отвори вратата. Двама агенти на ФБР чакаха да арестуват Петри. Рап мина между тях и забърза по коридора.