Мръсни афери

ГЛАВА 25

Рап беше готов известно време да играе по свирката на генерала. Моро щеше да си остане нагъл до мига, в който не му покажеше доказателствата.

— Кажете ми, генерале, вие май не харесвате Америка?

Моро реагира с озадачена физиономия върху мазното си лице.

— Не разбирам накъде биете.

— Не е трудно. Харесвате ли Америка? Да или не?

— Зависи. Има неща, които харесвам, и неща, които не харесвам.

— Доста сте откровен. Ами Китай?

При последната дума филипинецът леко присви очи.

— Нямам мнение за Китай.

— Наистина ли? Това ме изненадва.

— Какво намеквате, Рап?

Рап реши да ускори нещата.

— Искам да сключа сделка с вас, генерале. Както казах, аз съм практичен човек, вие — също. Искам „Абу Саяф“ да бъдат унищожени, каквото и да струва това. Ако трябва да платя на някого голяма сума, за да бъде свършена работата, готов съм да го сторя.

— Мисля, че ме оскърбявате с това предложение.

Рап го погледна право в очите и поклати глава.

— Не, съвсем не. Вече споменах, че знам някои неща за вас. Невъзможно е да съм ви оскърбил с току-що казаното.

Моро си пое дълбоко дъх. Изглежда, американецът беше посветен в неговите бизнесдела. Внимателно подбра следващите си думи:

— За какво точно дойдохте тук, господин Рап?

— Дойдох да ви направя по-добро предложение.

— Слушам ви. — Генералът се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Знаем за вашите банкови сметки в Хонконг и Джакарта. Знаем, че шпионирате за китайците още от началото на осемдесетте и че „Абу Саяф“ ви плащат да не се стараете много при преследването им.

— И?

— Ще повторя — аз съм практичен човек. Макар и да не са ми много приятни връзките ви с Пекин, ще се примиря. Но „Абу Саяф“ е напълно различно нещо. С него не мога да се примиря.

— Господин Рап, все още не разбирам за какво говорите.

Рап бръкна в джоба на елечето си, без да отмества поглед от Моро. Извади плик и го хвърли на бюрото пред генерала. Моро измъкна листовете от плика и се вгледа в тях. Те съдържаха банкови извлечения и телефонни номера.

След малко върна документите в плика и внимателно го постави в средата на бюрото. Значи американецът знаеше тайната му или поне част от нея. Но Моро не мислеше да признава вината си толкова лесно.

— Нямам представа какви са тези неща.

— Има и още — сякаш не го чу Рап. — Разполагаме с прехванати телефонни разговори и преговори по радиостанцията. Вашият глас беше идентифициран.

Моро се втренчи в събеседника си. Отчаяно търсеше начин да се измъкне от засадата.

След близо едноминутно мълчание той избра единствения възможен вариант:

— Колко хора зная за това? — Кимна към плика.

— Достатъчно.

— В моята страна?

— Неколцина специално подбрани.

— Полковник Барбоза?

Барбоза определено имаше някаква информация, но Рап не знаеше точно каква. И тъй като не искаше да усложнява излишно нещата, отвърна:

— Не.

Моро кимна. Фактът, че полковникът не беше осведомен, го утеши.

— Изглежда, сте ме хванали натясно, господин Рап. Защо не се върнем към това, което говорехте преди малко?

— За големите пари ли?

— Да. — Моро се усмихна.

Рап също разтегна устни, макар вече да мразеше този човек.

— Както казах, аз съм прагматик. За връзките си с китайците ще отговаряте по-късно. Мен ме интересуват „Абу Саяф“.

Моро кимна.

— Искам американското семейство да се върне невредимо и да преследвате „Абу Саяф“ толкова безмилостно, че изобщо да не си помислят да отвлекат американец отново. Дори бих предпочел напълно да ги унищожите.

— Няма да е лесно.

— Да гниете във филипински затвор през остатъка от живота си, ще е много по-трудно.

Генералът потръпна.

— Не казах, че не е възможно.

Рап кимна одобрително.

— Генерале, страхът може да бъде чудесен стимул, но не е достатъчен за изграждането на трайни взаимоотношения. Затова ще ви направя предложение, на което не можете да откажете. — Рап се наведе напред и изрече: — Ако ни върнете семейство Андерсън невредимо, ще се погрижа сто хиляди долара да бъдат преведени в сметка по ваш избор. Ако до края на годината успеете да прогоните или унищожите „Абу Саяф“, ще получите още сто хиляди долара. Ако се справите успешно и с двете задачи, ще седнем и ще обсъдим каква ще е следващата компенсация, що се отнася до връзките ви с Пекин.

— Искате да ме направите двоен агент ли?

— Както казах — Рап сви рамене, — първо да видим как ще се справите с двете задачи и тогава ще решим дали да продължим.

Моро дълго обмисля офертата.

Рап предварително беше проиграл в мислите си ситуацията и знаеше какво ще последва. Всъщност щеше да се разочарова, ако Моро откажеше.

Най-накрая генералът отвърна:

— Господин Рап, Америка е много богата страна. Това, за което ме помолихте, ще струва повече от посочената сума. Щом искате да измъкнете семейство Андерсън от ръцете на терористите, ще ми трябват повече пари.

Рап призова на помощ целия си запас от хладнокръвие. Коулман и хората му явно не бяха заели още необходимите позиции, за да проведат мисията. Иначе щяха да са се обадили. Това означаваше, че всичко зависи от него. През цялото време, докато говореше с Моро, той обмисляше новия си план. Трябваше да изглежда така, сякаш Моро се е застрелял сам, за да не бъде изправен пред военен трибунал за измяна и предателство. Генералът носеше стандартния за Специалните части деветмилиметров „Берета“. Рап щеше да използва собствения си пистолет със заглушител — също деветмилиметров пистолет „Берета“, — за да го простреля в главата отстрани, след което щеше да извади един патрон от пистолета на генерала и да сложи оръжието в ръката му. След това щеше да повика полковник Барбоза в палатката. Щяха да постоят минута и да си тръгнат. Барбоза щеше да каже на адютанта на генерала, че шефът има важна задача и не иска да го безпокоят при никакви обстоятелства.

После щяха да се качат на хеликоптера и да си заминат. Всички щяха да си мислят, че звукът от изстрела е бил заглушен от шума на хеликоптерния двигател. Генерал Ризал на свой ред щеше да се погрижи на трупа и оръжието да бъде направен само повърхностен оглед. Трупът ще бъде открит по-късно, заедно с уличаващите банкови сметки и телефонни записи. Дори и за най-глупавия щеше да е ясно, че Моро е предпочел сам да сложи край на живота си. Генералите в Манила ще гледат военните следователи да не ровят прекалено дълбоко в случая.

Най-сетне Рап проговори:

— Мога да дам до двеста хиляди долара за връщането на Андерсънови, но нито цент повече.

Моро се намръщи.

— Пак е малко. Боя се, че не сте много изпечен в тази игра, господин Рап.

— Така ли? Генерале, не знам дали сте забелязали, но аз съм този, у когото са всички карти. Това е последното ми предложение. Двеста хиляди за връщането на семейство Андерсън и още сто хиляди, когато елиминирате „Абу Саяф“.

— Не съм много сигурен. — Моро бавно поклати глава.

— Аз пък съм. Пазарете се още малко с мен и ще предизвикате ареста си и изправянето си пред военен трибунал. Полковник Барбоза ще ви смени и с помощта на американските Специални сили ще освободи американското семейство и ще отърве острова от „Абу Саяф“.

— Полковник Барбоза е глупак! — избухна Моро. — Ако искате Андерсънови невредими, аз съм този, който може да ви помогне. Дайте триста хиляди и ще си ги получите до четирийсет и осем часа.

Рап вече едва сдържаше гнева си. Наглостта на Моро го изкарваше от равновесие. Той стисна юмруци, като си напомни, че скоро всичко ще е свършило. Просто използваше хитър ход, за да накара генерала да свали гарда.

— Добре, генерале — отговори с напълно спокойно лице той. — Съгласен съм с вашите условия.

— Чудесно — грейна Моро. — Ето какво ще направим.

Филипинецът ентусиазирано заобяснява как щял да се оправи с „Абу Саяф“. Говореше нещо за това, как щял да уреди пускането на американското семейство. Рап продължи да проявява престорен интерес, а в същото време лявата му ръка бавно се приближаваше към оръжието. Пръстите му докоснаха хладния приклад и в същия миг се случи нещо неочаквано. Ръката му замръзна. Моро забеляза промяната в поведението му и млъкна.