Мръсни афери

ГЛАВА 2

Деволис огледа терена през уреда за нощно виждане. Бяха на уреченото място, на три километра от брега на филипинския остров Динагат. Облаци скриваха луната. Без очилата за нощно виждане щяха да са като слепи. По сигнал на Деволис лодката продължи напред. Модифицираният извънбордов двигател „Меркюри“ ръмжеше едва чуто.

Силните от Вашингтон най-накрая бяха решили да настъпят. „Абу Саяф“, радикална мюсюлманска група, действаща във Филипините, беше отвлякла американско семейство, дошло на почивка — семейство Андерсън от Портланд, Орегон. Майк, Джуди и трите им деца — деветгодишната Ава, седемгодишният Чарли и шестгодишната Лола — бяха отвлечени от остров Самар преди пет месеца.

Деволис и хората му бяха следили съдбата на заложниците. Знаеха, че ако политиците изобщо си размърдат задниците, ще натоварят тях със задачата по спасяването на Андерсънови.

За добро или лошо, тази мисия се бе превърнала в нещо дълбоко лично за двайсет и осем годишния лейтенант Деволис, тюлен от шест години, предан на страната си воин.

Младият мъж не бе в състояние да си представи що за хора могат да отвличат и да заплашват деца. Ала които и да бяха, Деволис беше уверен, че няма да изгуби съня си, ако отърве света от тях.

Американският кораб „Бело Ууд“ се намираше на двайсет и пет километра от брега на остров Динагат. Амфибийният вертолетоносач от клас „Тарауа“ притежаваше огромна огнева мощ. Един от петте такива кораба в арсенала на американските ВМС, „Бело Ууд“ беше съчетал ведно въздушна армада, сухопътна армия и флот. Корабът бе хибрид между амфибиен десантен съд и десантен вертолетоносач с дълга двеста и четирийсет метра палуба за излитане и кацане. Носеше шест щурмови изтребителя с вертикално излитане и кацане „AV-8B Хариър“, четири щурмови хеликоптера „АН-1W Супер Кобра“, а за транспортиране на войски — дванайсет хеликоптера „СН-46 Сий Найт“ и девет „СН-53 Сий Стелиън“. В седемдесет и пет метровия трюм на кораба чакаше един от най-бързите кораби на въздушна възглавница във флота, четирийсетметровият LCAC, който можеше да превозва тежко оборудване, като танкове и артилерия, до брега със скорост над четирийсет възела.

Корабът имаше екипаж от 85 офицери, 890 моряци и батальон морски пехотинци, над две хиляди на брой. „Бело Ууд“ даваше възможност за провеждане на комбинирани тактически операции. Вместо да чака ресурсите на ВВС и на флота да се съберат и да образуват комбинирано съединение, „Бело Ууд“ превозваше напълно самостоятелна във всяко отношение бойна част и беше в състояние да изпрати в която и да било гореща точка на света въздушна мощ, сухопътни сили и логистична поддръжка едновременно.

Отрядът на Деволис представляваше предният дозор. Задачата на командосите беше да проникнат и да разузнаят лагера. Щом потвърдяха информацията на хората от разузнавателните служби, трябваше да организират блокадна позиция между основната противостояща им сила и заложниците. След това трябваше да повикат „ритачите на врати“ — групата за борба с тероризма. Шест от осемте мъже носеха със себе си карабини М 4 — умалена версия на прословутата М 16. Благодарение на по-късата цев и сгъваемия приклад с това оръжие беше много по-лесно да се маневрира из гъстата джунгла. Картечарят на екипа носеше М 249 SAW, а снайперистът беше въоръжен с ръчно доработена пушка със специално предназначение със заглушител. Когато започнеше стрелбата, щеше да стане доста шумно, но за настоящата мисия това щеше да е само плюс. Пукотевицата, произведена от момчетата на Деволис, щеше да шокира и да обърка противника, докато хеликоптерите увиснеха над тях и спуснеха щурмовия екип.

Още три отряда тюлени, общо двайсет и четирима души, щяха да се спуснат по въжета, да вземат под защита заложниците и да прочистят лагера. Сетне щурмоваците щяха да прехвърлят моментално Андерсънови от лагера в един разчистен от растителност терен за кацане на хеликоптери. Подготвения терен щеше да бъде охраняван от взвод морски пехотинци-разузнавачи от „Форс Рекън“, и ако Специалните части срещнеха повече съпротива, отколкото беше планирано, самолетите „Хариър“ и хеликоптерите „Супер Кобра“ бяха готови за действие.

Отрядът щеше да остане на място, докато спасителната група се изтеглеше. Тогава щеше да си пробие път до брега и да изчезне така, както се беше появил. Доста прост план с една уговорка: действаше се на територията на съюзник. Филипинците нямаше да участват в операцията. И не само че нямаше да участват, но и нямаше да бъдат уведомени за провеждането й. Никой не си беше направил труда да обясни на тюлените защо се постъпва така, но те подозираха каква е причината. Филипинската армия обещаваше от месеци да освободи семейство Андерсън, но до момента не си беше мръднала пръста.

Деволис се беше научил да стои настрани от дипломатическите и политическите въпроси. Те правеха задачите неясни, което за един тюлен е абсолютно нежелателно. Освен това всички подобни теми бяха от компетенциите на служители с по-висок чин от неговия. Тези въпроси бяха в прерогативите на хората с бомбастични титли и научни степени.

Деволис обаче не преставаше да мисли как неяснотите могат да се отразят пагубно на мисията. Мълвата беше, че във Вашингтон са се разиграли доста разгорещени дебати, преди на операцията да бъде дадена зелена светлина. От лявата му вежда се отрониха няколко капки пот. Той избърса лицето си с ръкава на камуфлажното облекло и изруга под нос. Щом тук, във водата, е така горещо, в джунглата няма да може да се живее.

Когато наближиха брега, лодката намали скорост и спря. Между джунглата и океана имаше петнайсетина метра пясъчна ивица. Брегът бе пуст. Проникването винаги е най-напрегнатата част от една операция, но от разузнаването бяха докладвали, че е малко вероятно да срещнат съпротива при десанта.

Голям къс дърво стоеше неподвижно на повърхността на водата, близо до брега. По заповед на Деволис лодката се насочи натам. Ако дървото не се беше преместило от сутринта, когато бяха направени спътниковите снимки, това беше тяхното място. Вдясно от него имаше плитък поток, който щяха да използват като ориентир по пътя към лагера.

Лодката застърга по песъчливото дъно вдясно от дървото. Мъжете се движеха бързо и прецизно. Тук бяха най-уязвими, на голия бряг. Разпръснаха се във формация, която бяха тренирали до забрава. Водачите в предната част на лодката заеха огневи позиции, докато останалите се разположиха ветрилообразно. Така създадоха малък плацдарм с огнево поле от 180 градуса.

Деволис лежеше на няколко метра пред момчетата си. Сърцето му биеше малко по-бързо от обикновено. Очилата превръщаха тъмната нощ в яркозелено пространство, изпъстрено с бели и черни петна. Лейтенантът присви очи, свали показалец от спусъка и посочи два пъти към джунглата. На три метра вдясно от него Скутър Мейсън, съгледвачът, скочи и ниско приведен, се втурна към джунглата с готово за стрелба оръжие.

Внезапно откос от три изстрела проряза нощта. Скутър падна. Огън от автоматично оръжие се изсипа върху отряда. Един куршум изсвистя край главата на младия лейтенант, пясъкът пред него бе раздран от откос. Отрядът отвърна с цялата си налична огнева мощ.

Деволис изстреля един пълнител и го свали. Докато вадеше нов, изкрещя в миниатюрния микрофон:

— Виктор пет, тук Ромео! Трябва ми спешна евакуация! — Зареди новия пълнител и вкара патрон в цевта. В посока един часа от него проблесна пламъче и той изпрати натам къс откос.

— Повтори, Ромео — дойде отговорът.

— Попаднахме под масиран огън! — извика Деволис. — Имаме поне един улучен и трябва незабавно да се евакуираме! Елате веднага на брега!

— Тръгваме.

Подобен развой на операцията бе обсъждан. След като ги оставеше, „Марк 5“ трябваше да се върне и да чака на около три мили в океана в случай, че отново им потрябва. Това беше стандартно презастраховане при подобни мисии. Само дето никой не предполагаше, че ще се прибегне до този вариант.

— Момчета, докладвайте. — Деволис не отлепяше пръст от спусъка. Петима се отзоваха един по един по радиостанцията. — Ърв, обади се! — кресна лейтенантът. Не последва отговор. Деволис се огледа. Вляво от него лежеше неподвижното тяло на Ърв. — До всички! — Силни експлозии заглушиха думите му. Един от неговите хора беше стрелял с четирийсетмилиметровия си подцевен гранатомет М 203. — Гуч, дай малко жар по техните позиции. Катерът ще пристигне всеки момент. Когато големите оръдия започнат да сипят снарядите си по джунглата, ние ще се оттеглим. Аз ще взема Ърв. Ти можеш ли да вземеш Скутър?

— Тъй вярно.

Деволис свали очилата за нощно виждане и бръкна в щурмовото си елече за димна граната М 18. Издърпа шплента. Превъртя се настрани и я метна. Гранатата се търколи по пясъка и от нея със съскане заизлиза бял дим. Деволис запълзя към Ърв. Трябваше да прибере тялото му. Никой не биваше да бъде изоставян. Когато бе на не повече от метър от приятеля си, куршумът го застигна. Заби се в десния му крак. Деволис стисна зъби и изруга. Болката беше непоносима.

Петдесеткалибровите картечници на „Марк 5“ обсипаха джунглата с огън. Падаха клони, дърветата пропукваха. После четирийсетмилиметровият гранатомет избълва серия гранати, които се взривиха дълбоко в джунглата. Оръжията на противника обаче не млъкваха.

— Ърв! — изкрещя Деволис отчаяно. Протегна ръка, стисна рамото на приятеля си и го обърна по гръб. Куршумът го беше улучил в челото, едната страна на лицето му беше покрита с пясък и кръв. Деволис изстина, горест и гняв сграбчиха сърцето му.

Стисна ремъците на костюма на Ърв и го повлече към брега.

Десантната лодка беше надупчена. Деволис изруга глухо и се хвърли в топлите води. Солената вода защипа раната му. Издаде заповед на екипа да изостави лодката и да плува до мястото на евакуация. На дълбочина метър и половина спря и изчака бойците да го настигнат. „Марк 5“ опустошаваше брега с петдесеткалибровите си картечници, противниковата стрелба стихна. Здраво стиснал мъртвия си приятел, младият лейтенант се опита да не мисли за болката.