Мръсни афери

ГЛАВА 31

От студеното вечерно мартенско небе се сипеха бели снежинки, докато по Пенсилвания Авеню се редяха черни лимузини, които чакаха на опашка да разтоварят важните особи пред северния вход на Белия дом. Президентът даваше вечеря в чест на канадския министър-председател. Айрини Кенеди помоли шофьора да спре пред югозападната порта. Тя нямаше време да чака. Трябваше да си каже няколко думи насаме с президента, преди да започне пиршеството.

Младата директорка на Централното разузнавателно управление не се доверяваше лесно. В нейния занаят нещата не винаги бяха такива, каквито изглеждаха. Хора и държави непрекъснато се опитваха да я измамят и заблудят, затова, дори и да се довереше на някого, винаги имаше едно наум. Мич Рап беше единственото изключение от правилото. Той беше един от малцината, на които Кенеди наистина можеше да разчита.

Двамата имаха различен подход, но Рап беше крайно ефективен и съвестта му беше чиста.

Той изпитваше само презрение към политиците във Вашингтон. Както доказа за пореден път провалената спасителна операция във Филипините, столицата беше тъпкана от най-различни служби, в които работеха прекалено много хора. Не беше необходимо да си майстор на шпионажа, за да разбереш, че колкото повече са играчите в една операция, толкова по-голяма е вероятността от изтичане на информация.

Именно затова искаше да говори Кенеди с президента и с генерал Флъд тази вечер. Рап й се беше обадил, за да й съобщи добрата новина за семейство Андерсън, но след това поиска нещо доста необичайно. Първоначално молбата не се хареса на Кенеди, но сега, след като премисли нещата, тя си каза, че планът наистина е доста оригинален. Издържан бе в класическия стил „Мич Рап“, а никой не можеше да оспорва внушителния списък на успешните акции на нейния агент.

След като от Тайната служба провериха набързо лимузината, тя беше пропусната през югозападната порта. Кенеди излезе от колата, като придържаше полите на вечерната си рокля. Един униформен служител на Тайната служба отвори вратата пред нея и тя забързано влезе в Западното крило.

Кенеди мина покрай Оперативната зала. Излезе извън сградата и заобиколи Колонадата. Президентът вървеше по този маршрут всеки ден. В Палмовата зала я чакаше специален агент Джак Уорч, човекът, който отговаряше за личната охрана на президента Хейс.

— Тази вечер си много красива, Айрини — каза винаги галантният агент.

— Благодаря ти, Джак, ти също.

Уорч, като всички агенти от личната президентска охрана, дежурни тази вечер, беше облечен официално. Той предложи кавалерски ръката си.

— Президентът и генерал Флъд са горе и те чакат.

Кенеди харесваше Уорч. Той беше истински професионалист, който работеше упорито и много обичаше семейството си.

— Как са Шийла и децата? — попита го Кенеди.

— Добре са. А Томи? — Уорч имаше предвид седемгодишния син на Кенеди.

— Расте много бързо… вече започва да става малко нахален. Нали знаеш, на неговата възраст… — На езика й беше да каже, че на детето му липсва баща, но се въздържа. Не беше в неин стил да се оплаква.

Взеха асансьора до втория етаж.

— Какво прави моят любим антитерорист? — попита Уорч.

Кенеди се запита дали агентът задава въпроса от любезност, или наистина иска да знае с какво се занимава в момента Рап. На Уорч, разбира се, можеше да се вярва безрезервно, но не му трябваше да научава секретната информация.

— Добре е.

Агентът се почувства неловко.

— Жена му дойде при мен преди малко. Искаше да разбере къде се намира.

— И?

Асансьорът спря и вратата се отвори.

— Казах й, че нямам представа.

Кенеди първа пристъпи в коридора.

— А така ли е наистина?

Уорч се намръщи.

— Да.

— Добре — отвърна Кенеди.

Двамата закрачиха по широкия коридор. Спряха пред вратата на президентския кабинет.

— Айрини — поде агентът загрижено, — мисля си, че някой трябва да говори с Анна.

— Защо?

— Мисля си, че ти трябва да говориш с нея.

— И да й разкрия тайните операции на ЦРУ ли? — саркастично реагира Кенеди.

— Не, разбира се, че не. Но някой трябва да й каже да престане да задава въпроси.

— Тя е репортер. Такава й е работата.

— Знам, но той е неин съпруг, за Бога, и в противен случай нещата само ще се влошат. Мисля, че ако я успокоите малко, няма да е така.

— Тя тук ли е в момента?

— Да.

От друга страна, докато Мич го нямаше наблизо, това беше идеална възможност да си изясни някои положения със съпругата му. Между двете отдавна съществуваше напрежение и тъй като и двете очевидно щяха да играят значителна роля в живота на Рап, трябваше да поговорят за някои неща.

— Добре, ще опитам да се видя с нея по-късно.

Уорч почука на вратата на кабинета, изчака секунда и отвори. Председателят на Обединеното командване и главнокомандващият седяха до камината и играеха карти. Генерал Флъд държеше чаша с кафява течност, за която Кенеди предположи, че е бърбън. А какво си беше сипал президентът, нямаше идея. Той пиеше само за компания и нямаше любимо питие. Беше го виждала да пие вино — червено и бяло, бира, водка, уиски и бърбън. Никога обаче не го беше виждала пиян, освен дето започваше да говори с малко по-висок тон.

Двамата мъже станаха и също направиха комплименти на директора на ЦРУ колко добре изглежда. Кенеди им върна жеста и се настани на канапето. Президентът й наля водка с лед. Айрини бе разбрала, че е по-добре да приеме каквото и да е питие и да го подмята в ръцете си, вместо да повтаря многократно, че не иска нищо за пиене.

Президентът седна отново в стола си и взе ръка. Погледна над картите си и каза:

— Чий ред е?

— Ваш — отвърна генералът.

Хейс понечи да извади една от картите си, но после размисли и я върна.

— Та, Айрини, какви мисли се въртят в ума ти?

— Имаме напрегната ситуация, сър, и сметнах, че трябва да знаете за нея.

Кенеди хвърли поглед към генерал Флъд, за да отгатне дали е споделил с президента по-ранния им разговор. Той обаче с нищо не показа да е провеждал трудна дискусия.

Тя отново се обърна към президента, който най-накрая бе решил коя карта да свали.

— Няколко часа преди изгрева внедрихме екип във Филипините, на остров Динагат, за да се погрижи за генерал Моро. Докато се придвижваха към първоначалната си позиция, членовете на екипа се натъкнаха на враждебно настроени въоръжени лица, които идентифицираха като колона бунтовници от „Абу Саяф“.

Хейс свали всичките си карти. Не му харесваше този доклад. Последното нещо, което му трябваше сега, беше загинали американски войници на Филипините.

— Моля те, кажи ми, че не е имало засада! И този път!

— Не, сър, нямаше. Екипът не беше забелязан от противниковата страна. Те оставиха колоната да мине покрай тях, след което продължиха към изпълнението на първостепенната си задача.

Хейс беше малко объркан.

— Тогава какъв е проблемът?

— По-скоро бих казала, че става дума за възможност, не за проблем.

— Да чуя.

— Вражеската колона е съпровождала семейство Андерсън — и петимата.

— Сериозно ли говориш?

На Кенеди въпросът й се стори малко странен, тъй като тя не се славеше с чувство за хумор.

— Да, сър, екипът се раздели на две групи от по двама души. Едната двойка се зае с първоначалната цел на мисията, а другата проследи вражеската колона.

— Знаем ли къде се намират?

Тя се усмихна лукаво.

— Имаме разузнавачи там, сър. Знаем точно къде се намират. Спътниковите координати и всичко останало.

Хейс рязко се изправи. През последните шест месеца не беше минал и ден, без да се сети за бедното семейство.

— Искам в Оперативната зала до един час да се свика Съветът за национална сигурност. — Хейс погледна часовника си. — Ще си намеря някакво оправдание да се измъкна от партито. — Той забеляза, че Кенеди е разтревожена. — Какво има?

— Не мисля, че трябва да бием камбаната толкова скоро.

— Защо? — озадачи се Хейс.

— Мич помоли да не вдигаме много шум. Той се намира на борда на „Бело Ууд“ и извършва тактическа оценка, докато екипът ни е на терена и непрекъснато му подава информация за целта.

— Какво точно имаш предвид под „да не бием камбаната“?

— Имате ли доверие на Мич, сър?

— Разбира се!

— Той смята, че бойната група на „Бело Ууд“ разполага с всички средства за изпълнението на успешна операция за спасяване на заложниците. В светлината на последните събития той предпочита да не задействаме целия апарат на националната сигурност.

Хейс скръсти ръце на гърдите си и се замисли. Очевидно беше, че е раздвоен между доверието си към Рап и естествения си инстинкт да разрешава ситуациите.

— За какви срокове говорим?

— Филипините са с четиринайсет часа преди нас, сър. Там вече е утре сутрин. — Кенеди намести очилата си. — Най-рано можем да започнем спасителната операция след залез-слънце, което ни предоставя най-малко единайсет часа да се подготвим. Мич предлага да му дадем правомощия да организира плана си на място и да ни докладва утре сутринта наше време преди спасителната акция.

Хейс помисли за миг и се обърна към Флъд:

— Какво смяташ ти?

Председателят на Обединеното командване погледна към Кенеди:

— Какво имаме срещу нас?

— Числеността възлиза на шестнайсет въоръжени мъже… предимно леки автомати, картечници и няколко РПГ.

Като войник, участвал в доста битки, Флъд не харесваше идеята действията да се ръководят на няколко хиляди километра оттук. Но като пресметна собствените им сили, отвърна:

— „Бело Ууд“ разполага с достатъчно мощ да се справи със задачата, сър. На кораба има оперативно подразделение и разузнавателен взвод на Морската пехота. Плюс батальон Морска пехота, ако ситуацията загрубее.

Хейс отново погледна часовника си.

— Какво ми препоръчваш?

— Бих оставил Мич да осъществи плана. Можем да се съберем в Оперативната зала утре сутринта на брифинг, преди да дадем зелена светлина. Дотогава ще е най-добре да не им се бъркаме.

Президентът се изправи замислен.

— Айрини, предполагам, и ти си съгласна?

Предшественикът на Кенеди й беше дал много ценни уроци. Един от тях беше, че е по-лесно да убедиш в нещо хората на власт с помощта на собствените им думи.

— Вие сам го заявихте, сър. Мич може да се справи. Бих казала, че той е най-подходящият за случай като този.

— Добре. Тогава се разбираме да се съберем утре сутринта. Дотогава очаквам от вас да следите подробно ситуацията.

Кенеди и Флъд кимнаха.

— Добре, а сега ме извинете, трябва да отида да взема половинката си.