Натоварени със зло

Дневник, 16 юли

Тази сутрин, като се връщах от столовата, някакъв младок, който тичаше по големия коридор, налетя отгоре ми. Изглеждаше като типичен храст — целият облечен в зелено и петнисто, бос и главата му пълна с репеи. Блъсна се в мене с такава сила, че репеите се разхвърчаха навсякъде, и взе да ме разпитва къде да намерел Г. А. Аз отначало не исках да го осведомявам по въпроса, защото знаех, че Г. А. сега си седи в кабинета и проверява нашите тест-програми, но храстът шумеше, вълнуваше се, махаше с клони и всеки миг беше готов да заплаче. Дясната му буза беше забележимо по-пълна и по-румена от лявата, затова ми стана жал и аз се съсредоточих върху него. В дълбокия кладенец на душата му кипеше само безпокойство, граничещо с отчаяние и затова го отведох при Г. А.

Вече бях забравил за това произшествие, когато Г. А. влезе неочаквано при мене и произнесе обичайната си фраза: „Придружете ме, Княже.“

Лицето на Г. А. не изразяваше нищо друго, освен характерното за него благоразположение. Докато вървяхме по булеварда, той не се уморяваше да кима наляво и надясно и да поздравява всеки срещнат и стигнат, а веднъж даже се спря да поприказва с някаква гримирана петдесет годишна старица, но аз чувствах (дори и без да се концентрирам), че той е разтревожен, и то силно разтревожен, много по-силно от обикновено. Тогава си спомних за оня храст и попитах Г. А. защо е идвал да го търси. Той ми отговори, че скоро сам ще разбера всичко и ние влязохме в градския съвет.

Отидохме направо в кабинета на кмета, а там явно ни чакаха, защото секретарката веднага и без излишни приказки отвори вратата пред Г. А.

Кметът вече идваше срещу нас по застланата пътека и с най-разнообразни жестове изразяваше радушие. (На мен ми каза: „Помня те, ти си Вася Козлов“. Ние с Г. А. не го поправихме.) Кметът също беше разтревожен и това също можеше да се види с невъоръжено око. Те с Г. А. седнаха един срещу друг от двете страни на бюрото, а аз скромно се настаних до стената. Тогава направих конспект и на разговора, който последва и тук го предавам достатъчно близко до оригинала.

Кметът заговори нещо за времето, но Г. А. веднага го прекъсна деликатно — потупа го по ръката и каза: „Чувам слухове, че се готви някаква акция против Флората. Вярно ли е?“

Кметът веднага престана да се усмихва радушно, отмести погледа си и започна да мънка в смисъл, че да, има някои съображения по този повод. „Аз чух, че имате намерение да ги прогоните?“ каза Г. А. Кметът измънка в този смисъл, че дали ще ги гоним или няма, това е отделен въпрос, но има мнение да ги помолим — и от самия град, и от околностите, и въобще. „Ами ако не се съгласят?“ — попита Г. А. „Тъкмо там е работата я!“ — каза разпалено кметът.

Г. А. попита кой се е захванал с това и защо така из един път. Кметът отговори, че във връзка с тая трижди проклета Флора отдавна го притискат от всички страни, а сега след тоя трижди проклет концерт на стадиона, сякаш всички са побеснели. Г. А. каза, че според неговите сведения на концерта не е станало нищо особено. Кметът възрази: все пак, четирима контузени, строшили са стъкла за около пет хиляди, преобърнали автобус, смачкали две коли — груба сметка към петнадесет хиляди.

Г. А. Какво общо има това с Флората?

Кметът. Било е пълно с флорове. И четиримата пострадали са флорове.

Г. А. Нали там не е имало само флорове? Имало е студенти, работническа младеж, войници. Имало е и „бодливци“.

Кметът. „Бодливците“ отдавна са се изпарили, а твоите флорове са подръка. Набиват се в очите на всички и им пречат да живеят.

Г. А. се осведоми на кого персонално флоровете пречат да живее. Стана ясно, че главният противник на крайградската Флора е началникът на отдел „Просвета“ Ребека Самойловна Гинсблит. Не стига дето тя самата мята гръм и мълнии, ами отгоре на това и настървените родители я дразнят и я насъскват. Флората привлича децата като магнит. Бягат от къщи, бягат от училище, бягат от спортните лагери. Ужасни маниери, ужасни дрехи, ужасни нрави, нищо не четат, даже телевизия не гледат. Маса сексуални проблеми. Страшни неща стават в тази област. И наркотици! Ето, това е най-страшното!

Следва милицията. Те твърдят, че половината от всички хулигански прояви и три четвърти от дребните кражби в града за последните две години са работа на флоровете. Въобще, Флората ежедневно и ежечасно поражда престъпност. Освен това, върху милицията оказват натиск от заводите, заради текучеството и самоотлъчките сред младите работници, от клубовете, от комсомола, от домсъветите, а също и ветерани, отрядници, арендатори и други разни. Над две години вече всичко това се трупа на гърба на кмета, а сега сякаш всички са били държани на въже и той, кметът, се страхува, че всеки момент може да се стигне до насилствени действия, нещо, което той, кметът, не понася и няма намерение да понася. Той, ако искате да знаете, може и оставка да подаде в една такава ситуация, тъкмо наближава и сесия…

Г. А. В никакъв случай не трябва да подаваш оставка. Не трябва да кършиш ръце от мъка и печал. Ти си кмет и си длъжен да контролираш ситуацията. Ти си първият човек в града, ти си лицето на града. Затова са те избрали. Ако отстъпиш пред тези екстремисти, ще се опозориш пред цяла Русия и пред целия свят.

Кметът. Мене няма какво да ме убеждаваш. Опитай се да убедиш тях.

Г. А. За това не се безпокой. Аз пък искам да бъда спокоен, че няма да ме подведеш ти.

Кметът. За тебе може да са екстремисти, но това са ми най-близките помощници, имам още много да работя с тях, а без тях съм като без ръце. Ако искаш да знаеш, най-страшни са родителите! С тях не можеш да си поговориш както си говорим ние с тебе или, да кажем, с Ребека. На тях логиката не им действа!

Г. А. Ребека също не е лесна. Между другото, за нея Флората е само предлог. Тя се цели много по-далече.

Кметът. Знам. В тебе се цели.

Г. А. (Поглежда демонстративно към мен.) Тихо, тихо, Пьотр! Деван лез анфан23!

Кметът отново завърта разговора към това колко му е трудно. Наближава есенната сесия на съвета. Разни люде искат намаление на регионалния данък. Договорът с грузинците вече е сключен, а проектът още не е готов. През ноември в обсерваторията ще има европейска конференция, ще дойде самият Делонж, а къде ще ги настаняваме? Стария хотел съборихме, новия още не сме го построили и до половината. И така нататък. С една дума — тъкмо си е време човек да подаде оставка. Г. А. се смее, потупва го по ръката, но продължава да се тревожи както преди. Виж на кмета явно му олекна. Сигурно просто е нямал на чие рамо да поплаче.

Г. А. Значи, разчитам на тебе!

Кметът. Кмет помага, но в кошара не вкарва.

Двамата се смеят. В този момент в кабинета се напъхва някакъв деятел с папка под мишницата. Дългуч, косата му бяла като сняг, а лицето младежко, остро и червено като на индианец. Облечен безупречно. Одеколонът му сигурно се усеща из цялата сграда. В началото ми допадна, още повече, че се включи в разговора от движение, и то на страната на Г. А. Пред него Г. А. изобщо не си отвори устата, а той изсипа пред кмета същите безотказни аргументи: лицето на града, срам пред цяла Европа, няма защо с бездействие да се поощряват кресльовците и паникьорите. Дори добави към тях и някои почтителни, но твърди упреци към „господин кмета“: не може да се проявява нерешителност, колебанията са залог за поражение, отдавна е време да удари по масата и да покаже кой е истинският стопанин на града.

От контекста на изказването му разбрах, че в града той е главният по културата. Целият културен живот тук се крепи върху неговите широки плещи и той единствен го вдъхновява, разбира се, с поддръжката на „господин кмета“ и въпреки съпротивата на разни кресльовци и паникьори. (Ако сам не се похвалиш, няма кой да те похвали.) Оказва се, че и концертът на Джихангир на нашия стадион е също негова лична заслуга. Именно той, въпреки кресльовците и паникьорите, е привлякъл Джихангир при нас направо изпод самия нос на Оренбург и ето че сега цяла Европа пише за нас, а не за тях.

Всичко това допадаше на кмета и той се ободряваше направо пред очите ни докато изведнъж ни в клин, ни в ръкав, Г. А. каза: „Пьотр Викторович, аз смятах, че ще говоря с вас насаме. Ако сте заети, мога да дойда и по-късно.“ Каза го с един такъв неприятен и даже свадлив тон. Настъпи много неловка пауза, ченето на кмета за малко да се откачи от изненада, а нашият културтрегер стана толкова червен, че чак почерня. Впрочем, той бързо се овладя, извини се и усмихнат заговори, сякаш нищо не е станало. Каза, че всъщност се е отбил само за минута, колкото да поднесе за подпис ето тази сметка. Кметът я подписа, без да чете и след още едно извинение културтрегерът си отиде. След това се проведе следният разговор:

Кметът. Е, Георгий Анатолиевич, учуди ме, много ме учуди ти, братче! Единственият човек в града, който те подкрепи, а ти се държиш с него като с враг!

Г. А. (с тон, който ми се стори умишлено нравоучителен). Аз, Пьотр Викторович, нямам нужда от поддръжката на какви да е хора. Аз, Пьотр Викторович, съм придирчив човек.

Кметът. А аз не придирям, така ли? Много ти благодаря. Моето мнение, обаче е, че всеки, който се застъпва за доброто дело, е мой съюзник. Независимо от това, дали той ми харесва или не, дали ми е симпатичен или антипатичен.

Г. А. За доброто дело невинаги се застъпват с добри намерения. Представи си, например, че магазинът, който търгува с военно имущество, е затрупан с употребявани десантни комбинезони. Кой е главният потребител на тези парцали? Флоровете. Тогава кой ще бъде най-големият защитник на Флората? Управителят на този магазин.

Кметът. (С огромно подозрение.) Ти май намекваш за нещо?

Г. А. Засега не намеквам за нищо. Искам да кажа, че около доброто дело винаги се трупат най-различни хора — и добри, и не много добри, и пълна измет. Флората е пазар за пласирането на наркотици. Ударът по Флората е удар по наркомафията. Помни ми думата, ако утре в града започне дискусия, вестниците веднага ще пишат, че аз съм най-големият мафиоз. А тебе ще обвинят, че си ми съучастник!

Кметът. (смаяно). Олеле, мале! За това пък не бях си и помислял.

Г. А. Ето, сега си помисли. И бъди готов: предстои ни битка, по-тежка от онази на изборите.

Когато си тръгнахме, Г. А. ме попита какво мисля по този повод. Не е много приятно да кажеш на своя учител, че не си съгласен с него, но истината е по-ценна, и затова отговорих честно: Флората активно не ми харесва. Смятам, че тя е извор на всякаква мръсотия, която изтича към града и затова моите симпатии се оказват на страната на неговите противници. Друг е въпросът, че аз също не приемам и съм против насилствените действия. Язвите трябва да се лекуват, а не да се секат с брадва. Така че в това отношение съм на страната на Г. А.

Той помълча малко, а после запита какво мисля за свободата да избираш начина си на живот. Отвърнах, че разбира се, трябва да има пълна свобода, но при условие избраният начин на живот да не пречи на никого. „Така че в това отношение ти си на страната на Флората, така ли?“ — доста иронично каза Г. А. Обърках се, но за не повече от половин минута. След това възразих, че никога не съм отричал Флората напълно. Ясно е, че тя има и своите плюсове, иначе нямаше да привлича толкова много хора.

Според мен, Г. А. хареса това мое разсъждение, но разговорът приключи, защото вече бяхме влезли в градския отдел „Просвета“ и се оказахме пред секретарката на завеждащия. Секретарката влезе в кабинета на Ребека и се забави доста дълго, така че за да запълним безполезното стоене, ние разглеждахме миналогодишната изложба на детски рисунки, окачена по стените. Хареса ми едно акварелче със заглавие: „Моят любим учител“. Беше нарисуван Г. А., но неизвестно защо — по време на обед. В едната му ръка имаше огромно парче торта, в другата — огромен черпак, пълен със сладко и още един огромен буркан със сладко стоеше на масата пред него. Явно момченцето беше събрало на рисунката всичките си любими неща.

След това се явихме.

Ребека Самойловна се ръкува с Г. А. и веднага запита: „А какъв е този юноша?“ Г. А. отговори: „Това е мой випускник и ще му бъде полезно да послуша. Нали не възразяваш?“ Отначало Ребека май искаше да възрази, но после по някаква причина се отказа. Тя ми подаде ръка и ние се запознахме. Аз седнах в ъгъла и се приготвих да гледам и да слушам.

Тя не е съвсем млада, но е страхотно красива. Затова в началото мислите ми малко се объркваха. Трябваше много дълбоко да осъзная колко голям враг на Г. А. е тя, за да престана да виждам в нея жената. (Изобщо, те с Г. А. се познават от най-древни времена. Заедно са учили в педагогическия техникум в Ташлинск, а после и в Оренбургския педагогически институт. Той е с три години по-възрастен от нея. Струва ми се, че и техните бащи са израсли заедно и даже заедно са воювали някъде. Сигурно в Афганистан. Поразително красива жена. А каква ли е била преди тридесет години?)

Г. А. мина направо на въпроса. Каза, че е дошъл да я помоли най-покорно да смекчи своята позиция спрямо Флората. Наричаше я Беки и я гледаше почти умолително. Тя студено възрази в смисъл, че на тая тема са говорили поне сто пъти и да се очаква от нея да смекчи позицията си е просто нелепо. Или, може би, Флората е престанала да бъде източник на нравствена проказа? Или, може би, Г. А. е измислил нови аргументи, които могат да успокоят обезумелите от безпокойство родители. Или е изобретил начин да пази неустойчивите ученици от низките съблазни на Флората. Може би е открил такива лъчи? Или някакъв сироп? Впрочем, тя го наричаше Жора и в гласа й имаше повече ирония, отколкото неприязън.

Г. А. не прие ироничния тон. „Ти представяш ли си ясно как ще стане това? — попита той. — Тези момчета и момичета ще ги влачат за краката и въобще както дойде, ще ги хвърлят в камионите, ще ги бият и те ще бъдат целите в кръв. После отново ще ги хвърлят във вагоните като дърва и ще ги откарат нанякъде. За нищо ли не ти напомня това?“

Лицето й стана малко по-бледо и по-строго, но тя веднага възрази, че Г. А. сгъстява боите, а всичките тези ужаси съвсем не са задължителни. Всичко ще бъде направено напълно коректно и в рамките на човечността.

Г. А. отговори: „Ти много добре разбираш, че при изпълнението на такава акция не може да има никаква коректност. Нашите отрядници и милиционери са същите обикновени граждани, същите обезумели от тревога родители и роднини, или просто хора, които ненавиждат Флората. При най-малката съпротива тя няма да могат да се овладеят и ще започнат да раздават правосъдие. После ще се опомнят, ще им стане непоносимо срамно и за да спасят съвестта си от тоя срам, ще започнат дружно да се оправдават един пред друг и в края на краищата ще започнат да си представят, че тази позорна страница от техния живот е всъщност най-героичната, а това значи да увредят психиката си за цял живот.“

Тя запуши нервно, като чупеше клечките, и отново каза, че Г. А. сгъстявал боите и че и тя самата, разбира се, не вижда нищо хубаво в тази акция, но съвсем няма намерение да я разглежда като някаква престъпна трагедия. Най-главното е всичко да се организира грижливо и точно. Разбира се, на всички участници ще бъде внушено, че те действат в името на доброто и трябва да действат само с добро…

Г. А. я прекъсна: „Ловя се на бас — каза той предизвикателно, — че ти няма да се осмелиш лично да присъстваш на тази акция. Ще организираш всичко грижливо и точно, ще произнесеш нужните речи и ще дадеш най-правилните напътствия. Но самата ти ще останеш тук, зад това бюро, със запушени уши и затворени очи, ще седиш и мъчително ще чакаш да ти докладват, че всичко е приключило повече или по-малко благополучно.“

Тя едва се сдържаше, но заяви, че не желае повече да слуша тези мрачни пророчества, и е абсолютно убедена, че няма да се случат никакви ужаси.

Г. А. печално каза: „Ти се клеветиш. Нали виждам, че в нищо не си убедена. Не вярваш в магическата сила на инструкциите и напътствията. Знам, че си умна и познаваш хората. Сигурен съм, че ще се погрижиш всички болници в града своевременно да бъдат приведени в пълна готовност. Ще задействаш и медицинските части на съседните военни поделения, а в тила на твоята армия срещу Флората ще тръгнат десет, двадесет, тридесет линейки… Самото решение да организираш акцията вече е направило пробив в твоята съвест. Сега си започнала да кърпиш този пробив и ще продължаваш да го кърпиш…“

В този момент тя избухна и почти се развика: „Стига с тая демагогия! Престани да ми извиваш ръцете! И не си въобразявай, че ще взема да лея сълзи за пробитата си съвест, когато става дума за съдбата на децата, тровени ежедневно от тази зараза…“

Изведнъж, съвсем не навреме, пак ме присви корема, ама така, че очите ми без малко щяха да изскочат и почти престанах да чувам каквото и да е, просто не ми беше до това. (Не знам дали е от възрастта, или болест, или пък нещо психическо, но когато те присвие, няма никаква разлика. Важното е, че не можеш да скочиш и да изтичаш навън, пък и не знаех къде им е съответното заведение.)

Седях притиснал корема си с ръце и се молех само за едно — да не проличи по лицето ми. Припомнях си разни неща: харакири, рак на стомаха, лисиче яде вътрешностите на млад спартанец. Сега просто се гордея, че независимо от моето нещастие, все пак чух, запомних и даже записах някои неща. Всъщност записах само това, което говореше Г. А. От Ребека в паметта ми е останал само резкия, почти истеричен глас, от който болките ми забележимо се усилваха, сякаш попадаха в резонанс с него. И още нещо — колкото повече тя викаше срещу Г. А., толкова по-тихо и печално говореше той.

Човечността е единно цяло. Тя не може да се дели на части и да се напъха в различни калъпи. А тази човечност, която проповядвате вие, се състои само от принципи и цялата е разпределена на отделни полици и вече я няма, останал е само един сборник с правила. Твоят ученик по-скоро ще предпочете да изгори старите си обувки, отколкото да ги даде на някой от босите флорове. И ще се смята за човечен в най-висша степен. „Иди и работи за тях!“ — ще каже той.

(Спомних си, че миналата седмица някакъв тип дал на Флората един сандък развалени консерви. Смятам, че бих могъл да обоснова логически позицията, от която това деяние изглежда като висша проява на човечност. Първа теза: човечността трябва да има здрави юмруци… И така нататък.)

Човечността стои по-високо от всичките ви принципи, каза Г. А. Човечността е по-високо от всички и всякакви принципи. Дори и тези, породени от самата човечност.

После забелязах, че те, който знае защо, вече говорят за лицеите. Оказа се, че съществуват две крайни мнения. Едните смятат, че лицеите трябва да се закрият като елитарни учебни заведения, които противоречат на демокрацията, а другите — че системата на лицеите, напротив, трябва всячески да се разширява и в страната да се откриват не три лицея годишно, както е сега, а тридесет и три. Или триста тридесет и три. Интересното в случая е, че и в единия, и в другия вариант по възможно най-добрия начин се слага край на самата идея за лицеите като училища, в които обучават бъдещите учители.

Не зная дали Г. А. е забелязал моето състояние, или е отпаднала необходимостта от по-нататъшното продължаване на беседата, но изведнъж (както ми се стори, без никаква причина) той стана и каза:

— Е, скъпа моя Беки, какво ще кажеш, гадно ли е да се чувстваш като Макиавели24 в рокля?

Произнесе го с такъв странен глас, че всичките ми болки минаха отведнъж и аз се оправих — напълно мокър от пот, но свеж като репичка.

По лицето на Ребека изведнъж избиха червени петна, тя се състари и погрозня, но заяви предизвикателно:

— Нямам понятие какво имаш предвид.

Което си беше чиста лъжа. Разбираше отлично какво има предвид Г. А. За разлика от мене. Тогава Г. А. каза, вече съвсем тихо:

— По лицето ти присъдата чета, за мен и за моето дело.

И ние си тръгнахме. След като се сбогувахме вежливо.

Завихме надясно и много бързо се озовахме пред вратата на тоалетната. Спасителен въпрос за тройка: дали отидохме там, защото Г. А. имаше нужда от това, или той деликатно ми даде възможност да се възползвам? Пита се тогава, кое е по-правилно: да проявиш такава деликатност, която после ще накара по-младия да си блъска главата, дали в нея не е скрит някакъв унизителен опит да бъде манипулиран той, младият, чрез самодостатъчност; или да му кажеш направо — тоалетната е надясно, аз ще почакам тук. Може би, това за момент ще му се стори неприятно нетактично, но пък няма да има никакви обременяващи съмнения и рефлексии. Не знам. Не зная даже важно ли е това и дали си струва да мисля за него. Самият Г. А. сигурно не мисли за такива глупости и в подобни ситуации действа напълно рефлекторно. Но пък, от друга страна, същият Г. А. твърди, че в отношенията между хората няма незначителни неща.

Докато слизахме по стълбите Г. А. предложи цитат: „Вървели глупаците към къщи и въздишали. Единият взел гуслата25 си и запял… Откъде е това?“ Вместо отговор аз продължих: „Недей шумя, мале, ти зелена горо…“ Този път обаче липсваше удоволствието, което обикновено изпитвахме при размяната на подобни реплики. Поне при мен беше така. Когато излязохме от сградата, Г. А. изведнъж спря, погледна ме сякаш гледаше през мене и каза замислено: „Когато добрият гражданин на една цивилизована страна няма към кого вече да се обърне, той се обръща към милицията.“ И ние тръгнахме към градското управление на милицията. Три спирки с автобус. Доста горещо. Никаква сянка.

Тъкмо минавахме покрай входа на „Снежанка“ и един много млад гражданин, който изглежда ни причакваше, тръгна редом с Г. А. С поглед, насочен право напред, без да извие глава, той му каза тихо: „Вече гласят автобусите“. Познах го, това беше оня същия храст, но вече без репеи в косите, измит и облечен цивилно като всички добри граждани.

Г. А. не отговори, само кимна в знак, че информацията е приета. Хлапакът веднага изостана, а Г. А., не знам защо, тръгна по-бавно, без предишния вътрешен нерв, сякаш се разхожда, даже скръсти ръце отзад. Така се разхождахме чак до самия вход на градското управление. Той мълчеше, а аз — още повече. Пред входа изведнъж спря и застана някак особено стабилно. „Не — каза, — все още не съм готов за този разговор. Да си вървим в къщи, ваша светлост“.

Много внимателно и подробно препрочетох всички записки от последните дни. Какво не ми харесва:

1. Не ми харесва, че Г. А. така активно защитава Флората. Милосърдието си е милосърдие, но, по същество, тук става дума за избор между благополучието на едни, все пак, отрепки и социалното здраве на моя град.

2. Не ми харесва, че Г. А. явно ще остане сам, без подкрепа. Щом даже на мен не ми се иска да го подкрепя, тогава какво да кажа за Ваня Дроздов или Серьожа Сенко?

3. Не ми харесва и това, дето съм го написал. Хората са неизмерими като безкрайността. Не можем да кажем, че една безкрайност е по-добра, а друга по-лоша. Това са основни неща. Аз предпочитам едните за сметка на другите. Това е много голям грях. Пак се забърках.

В лошо настроение съм, нещо ми тежи на душата. Ще вечерям и веднага лягам да спя.

Събитията се развиват странно.

Към полунощ почука Г. А. и без всякакви обяснения нареди аз и Мишел да се обличаме. (Аз бях поспал около три часа, а Михей едва беше затворил очи.) Облякохме се и се качихме в колата — Г. А. на кормилото, а ние на задната седалка.

Отначало си помислих, че Г. А. най-сетне е решил да ни пусне да работим нощна смяна в кланицата, но ние тръгнахме в съвсем друга посока, към университета, и спряхме в сянката на един нов строеж близо до трети блок на общежитието за бивши ергени. Там Г. А. нареди на Мишел да седне зад кормилото и да чакаме, а той се отдалечи — пресече градинката и се мушна в пети вход.

„Ко-о-олко интере-е-есно“ — пропя фалшиво Миша и попита дали съм забелязал колко странно е облечен Г. А. Аз отвърнах, че да, забелязал съм и на свой ред попитах дали той пък е забелязал колко пълен и трудно подвижен е станал Г. А. в тези широки и безформени дрехи. Мигел бил забелязал и това. Той ми заповяда да изляза от колата и започна да проверява стоповете, мигачите и другото електрооборудване.

Докато се занимавахме с това, сякаш изпод земята се появи Г. А., придружен от някакъв омбре. Много красив омбре с баскетболен ръст, три глави по-дълъг от Г. А. Годините му бяха доста над двадесет и беше облечен с малко старичък костюм от мъхест плат. По точно е да се каже, че беше облякъл само панталоните, защото все още не можеше да навлече палтото — беше много нервен и то цялото се беше навило на широкия му гръб, така че не му се удаваше да улучи ръкавите.

Още щом ме видя, застана като закован и запита пресипнало: „А този защо ни е?“ Изглежда, толкова много не му трябвах, та чак престана да воюва с палтото си. Г. А. му измърмори нещо успокоително, но той не се успокои, а жално изхленчи: „Може пък да не е нужно, а, Георгий Анатолиевич?“ Г. А. му нареди кратко да седне отзад и той седна така, сякаш надяна през главата си нашата нещастна малолитражка. Г. А. седна до него, а аз — отпред — заедно с Мишел. Омбре пак започна да хленчи в смисъл дали трябва и дали си струва, но Г. А. изобщо не го слушаше. Заповяда на Михаил: „В университета.“ — и тръгнахме. Омбре веднага млъкна — сигурно се беше отчаял.

Влязохме в парка на университета и започнахме да обикаляме между зданията. Г. А. командваше: „Надясно, наляво“ — а Омбре се обади само веднъж: „Откъм двора ще е по-добре, Георгий Анатолиевич“. Влязохме точно откъм двора. Това беше дворът на лабораторния корпус. Нищо тайнствено и загадъчно.

Г. А. даде команда да не се отдалечаваме от колата и да чакаме, а двамата с омбре тръгнаха покрай задната стена на сградата и изчезнаха зад контейнерите. Някъде там хлопна врата и отново стана тихо.

„Колко интере-е-есно“ — повтори Мишел, но не ни беше интересно. Нито на него, нито на мен. Беше ни тревожно. Може би именно, защото сякаш нямаше никакви основания за тревога. (Знам какво е предчувствие. Това е, когато изпитвам въздействието на необикновено съчетание от обикновени неща, плюс още някаква мъничка странност. Например атлетичен омбре, изплашен като петгодишно хлапе. Той така и не можа да си облече палтото и то остана да се валя на задната седалка.)

Чакахме около десет минути, не повече. Точно над ухото ми издрънча с вледеняващ звук желязо и на две крачки от колата се отвори товарен люк. От недрата на люка, като от лошо осветен гроб, се подаде Омбре и заедно с него нашият Г. А., който го беше прегърнал с една ръка и буквално висеше на шията му. Другата ръка на Г. А. беше като мъртва, а лицето му беше в кръв — черна и блестяща като лак.

Ние се спуснахме да помагаме, но Г. А. изсъска насреща ни: „Стоп, стоп, не толкова усърдно, деца…“ След това изскърца на омбре, който се тресеше като желе: „След два часа да ви няма в града. Запушете с нещо устата на оня гад, вържете го и го оставете да се въргаля някъде, а от вас да няма и помен!“ После отново се обърна към нас и думите му все така трудно излизаха от устата му: „Помогнете да вляза в колата, деца. Но леко, много леко… Няма нищо, това не е счупване, просто той ме удари…“

Много внимателно го напъхахме на задната седалка. Аз седнах до него, така че да се облегне удобно на мен и потеглихме с голяма скорост. В този момент ме занимаваха само две мисли. Първата — кой е посмял? Втората — защо усещам отстрани тялото на Г. А. твърдо като дърво?

Отговорът на втория въпрос бе намерен бързо. Когато в медицинския кабинет на лицея заедно с Майкъл започнахме да обработваме Г. А., ние първо разрязахме широката дреха, с която беше облечен и която отпред беше цялата в кръв, а на две места беше разпрана от шията до кръста. Тогава се разбра, че под нея Г. А. е облякъл старинна бронирана жилетка от времето на войната в Афганистан.

Върху лявата му ръка от китката до лакътя имаше следа от страшен удар (нанесен или с някаква тояга, или с подкована войнишка обувка); дълга следа от охлузване по дясната половина на лицето, кожата на скулата му беше смъкната, а ухото разкъсано (сигурно удар с бокс, но за щастие, по допирателната). С удареното се занимаваше Мишел, а аз обработвах охлузването. Едва издържах — всичко в мен трепереше от злоба и жалост. Сега вече много добре разбирам защо лекарите избягват да лекуват свои роднини и близки.

По време на процедурите, както и следваше да се очаква, Г. А. непрекъснато се шегуваше. Не съм запомнил нито една от тези шеги, но много добре запомних как той изведнъж каза с горчивина в гласа: „Реакцията ми вече не е същата, дечица. Пък и никога не е била кой знае колко добра. А това беше професионалист. Сигурно от бившите десантчици.“ Също като хлапе, което се оправдава, задето са го победили в боя. Честно казано, звучеше ми много странно. И в същото време много трогателно. (Първоначално изобщо не исках да пиша за това — знам ли кой ще го прочете, — а после реших: всъщност, защо пък не?)

Вече привършвахме, когато и двамата с Миша си помислихме съвършено едновременно: какво ще лъжем сега Серафима Петровна и въобще всичките там. Г. А. моментално улови нашата мисъл и решително я пресече. Не трябва да се звъни никъде и не трябва да се съобщава на никого нищо. Още по-малко пък трябва да се лъже без да е абсолютно необходимо. Той много добре ще си пренощува в стаичката до кабинета, Князът ще му направи една инжекцийка за сън, а сутринта той, Г. А., ще бъде също като нов. Преди да ни освободи обаче, той заговори вече със съвсем друг тон — твърд, заповеден, без никаква следа от шега:

— Имайте предвид, че тази нощ вие изобщо не сте ставали от леглата си и не сте видели нищо. Аз съм се ударил, когато съм се подхлъзнал по стълбите. И още нещо: никакви опити да разследвате, да откриете, да отмъстите и други такива. Това е заповед. И молба. Не зная кое има по-голяма тежест за вас. Това особено се отнася за тебе, Мигел де Сааведра!

Ние се прибрахме в два часа през нощта. Сега е пет. Повече от два часа си блъскахме главите да разберем какво означава всичко това. Кой е този омбре? Каква работа имаше Г. А. в мазето? Той предварително е знаел за опасността и затова е облякъл бронираната жилетка. Защо тогава не ни взе със себе си? Какъв е тоя професионалист и откъде се появи? Нищо не може да се разбере. Само се нервирам.

Лягам си. Майкъл вече спи и само балончета от слюнка се пукат по устните му.

Не, Майкъл не спи. Обърна се към мен и каза мечтателно:

— Ама и оня си се търкаля сега там вързан. И със запушена уста. Нали?

Какво можех да му отговоря?

Към обяд Г. А. ме взе със себе си в градското управление на милицията. Той е добре. Ръката му е сложена на превръзка през врата и почти не го боли. Колкото до охлузването, термидоновият пластир е велика работа. Лицето му почти не е подуто, съвсем леко се забелязва по външния ъгъл на лявото око.

Майор Кроманов ни прие веднага. Виждал съм го и друг път и винаги съм се учудвал колко много не прилича на началник на милицията. Той е едър, пухкав, с малко вяли движения и много обича да бъбри за най-различни неща. Повече от половин час си разказваха с Г. А. разни истории за падане по стълби. Също от трапове26, пандуси27 и други наклонени места за минаване. После Г. А. премина към същността.

Каква е позицията на градската милиция спрямо акцията, готвена против Флората? Какво мисли по този повод лично той, Михайло Тарасович? Кое е по-правилно: милицията да вземе непосредствено участие в акцията, или да поеме ролята на някакъв ограничаващ фактор, на някакъв неутрален механизъм, чиято задача е да осигури реда и дисциплината? Въобще, разбира ли Михайло Тарасович в какво деликатно положение се намира?

Михайло Тарасович разбираше, даже много добре разбираше, в какво деликатно положение се намира. Флората е като куп лайна. Колкото по-малко ровиш, толкова по-малко вони. Такова е личното мнение на Михайло Тарасович. Ако би могло целия този куп да се гребне наведнъж с една лопата и да се пренесе безшумно, да речем, в съседната област, това би било най-доброто решение. Такова нещо, обаче, не може да се направи безшумно. Виж, ако имаше заповед от Главното управление на вътрешните работи, тогава нямаше да има, пък и не би могло да има, никакви проблеми, тогава вече не е толкова важно шумно ли работиш или безшумно. Само че такава заповед няма, а и в скоро време не се предвижда. Има наличие на едно обществено движение. Безспорно, това е мощно и единодушно движение, но градският съвет не го одобрява много, пък за градския партиен комитет да не говорим въобще.

Вижте сега, драги мой Георгий Анатолиевич, как стоят нещата. Съществуването на Флората не е забранено от никакви закони. Масова неформална младежка организация, която не преследва никакви престъпни цели. Така е според член четиридесет и две от Общия правилник, точки А, Б, и В. Това от една страна. А от друга — масово обществено движение, което се стреми да изтрие тази Флора от лицето на земята и представлява волеизявление на болшинството, на преобладаващото болшинство, на същото това болшинство, на което ние с вас, мили мой учителю, сме задължени да служим. И от трета страна — поставили са ме тук да пазя обществения ред. А какво значи обществен ред? Това значи никакви побоища, никакви насилия, никакви изстъпления, особено пък с масов характер. Получава се така, че аз съм длъжен по всякакъв начин да защитавам Флората, по всякакъв начин да помагам за нейното унищожаване и по никакъв начин да не допускам да се случва каквото и да е, и всичко това едновременно.

Г. А. признава, че да, за милицията са настанали трудни времена.

М. Т. (с мечтателно притворени очи). Ето, спомням си, когато бях още курсант… (Разказва една вече покрита с мъх история как е трябвало да участва във великата битка на древните „бодливци“ с вече измрелите днес рокери. Понеже милицията се оказала безсилна, извикали от Оренбург една рота мотопехота и всичко се уредило без много приказки. Само за тридесет минути по ей тоя часовник — чука убедително по екранчето на старинния си „Ролекс“).

Г. А. Ами ако сега получите указание да запазите неутралитет?

М. Т. Указание от кого? От Пьотр Викторович ли?

Г. А. От него, да речем… Или, например, от Оренбург по ваша линия.

М. Т. Ах, мили мой, ах, скъпи мой! Ей богу, всичко разбирам, но едно никак не мога да разбера. Защо ви е тази Флора? Куп мръсотия и нищо повече. Какво сте се загрижили толкова за нея?

Като чу това, Г. А. известно време мълча, а после каза (дословно).

Флората не нарушава никакви закони. Значи, това, което се замисля, е незаконно. Флората не е виновна за нищо. Градът иска да накаже невинните. Това е несправедливо. Несправедливо и незаконно едновременно. Как трябва да постъпя аз в този случай?

М. Т. (крайно възмутен). Как така несправедливо? Децата ни бягат там като в някаква банда! Наркотици. Хулиганство. Промискуитет, извинете за израза. Принципиален мързел! Какво като няма закон против тях! Значи изоставаме от времето, цялата юридическа наука не успява да догони събитията… Аз се колебая само като официално лице, но ако бях в оставка, още утре щях да тръгна срещу вашата Флора и щях да бъда прав! (Той още дълго се разлива на тая тема, но аз записах само най-главното, това, което му идваше сякаш отвътре, а там имаше още четири препратки към древната история от времето, когато е бил редови курсант и старшина и двадесет и четири препратки към историите на братови и сестрини внуци и на други по-далечни роднини.)

Г. А. (опитва се да му обясни). Те не бягат във Флората, те образуват Флората. Въобще, те не бягат „някъде“, а „отнякъде“. Бягат от нас, от нашия свят, бягат в свой свят, който създават според слабите си сили и способности. Този свят не прилича на нашия, а не може и да прилича, защото се създава въпреки нашия, обратно на нашия и като укор на нашия. Ние ненавиждаме този свят, смятаме, че той е виновен за всичко, а трябва да виним самите себе си.

На Т. М. всичко това не му прави никакво впечатление. Той се накрещя и отново стана благоразположен и самодостатъчен. „Това, душице, е само философия — казва той (и го казва от себе си, в никакъв случай не е цитат). — Та какво исках да ви посъветвам? А, да, недейте се занимава с Оренбург. Оренбург си трае. «Действай според обстановката» — и толкова. Много добре ги разбирам. И действам, трябва да ви кажа. Според обстановката. Из ония дни в Новосергиевка, когато тези, «неумитите» тръгнаха да слизат от нощния, «веселия» влак Оренбург — Черма, железничарите, съвместно с милицията, най-вежливо ги настаниха обратно във вагоните, дадоха сигнал на машиниста, и те заминаха нататък… Оренбург официално не каза нито дума, но даде да се разбере, че и занапред трябва да постъпваме така. В Оренбург няма дори и да разговарят с вас, любезни мой Георгий Анатолиевич. Да речем, ще го приемат за сведение. Може даже да ви обещаят нещичко, защото вие все пак сте депутат и заслужил учител. Но няма да направят нищо. Ще се измъкнат. Пък и няма такава сила, която да ги накара да се обявят против цялата демокрация и против народа“.

Г. А. известно време мълча и гальовно полюшва ударената си ръка, а после изведнъж ме погледна. Аз веднага станах и поисках разрешение да изляза. Г. А. ми разреши (с признателност), и каза да го чакам в бюфета и да му взема бульон и пирожки. Тъкмо бульонът щял да изстине.

Всичко стана много мило, но все пак аз, разбира се, бях обиден. Знам, че не трябва, а не мога да направя нищо. Не ми е за пръв път. Разбирам всичко и Г. А. после напразно ми поднася своите извинения. И все едно, пак ми е обидно. От възрастта е. Също като коликите.

За развлечение започнах да си измислям продължение на разговора. Например: „Е, добре, Михайло Тарасович, не успях да ви убедя. Разрешете тогава да ви предложа подкуп. Ето ви, като начало, хиляда рубли“.

Г. А. се забави петнадесет минути. Когато дойде, не каза нито дума, а гребна някак механично от бульона, отхапа си пирожка и чак тогава изведнъж се сети да се извини. При това, за мое най-голямо удивление, даже сметна за възможно да ми даде обяснение. Оказва се, че те са разменили някаква тясно служебна информация.

Когато се върнахме в къщи, някакво човече чакаше Г. А. в приемната. Тук пиша за него само по една-единствена причина: аз никога в живота си не бях срещал хора като него, пък и не само аз, както се изясни по-късно.

Те с Г. А. влязоха в кабинета, а аз все още не можех да се ориентирам. Съвсем безцветна физиономия. Маниерите — сладникави до подлизурство. Едното му ухо червено, другото жълто. Сакото закопчано върху ситото коремче и копчето се държи на последния конец. И обут с трандафори! Къде ли е намерил такива трандафори? Не просто половинки, не „мокасини“, не „коренища“, а точно трандафори. Само Чарли Чаплин е имал такива трандафори. В този момент идеята ме осени: това човече, така както си е, сигурно е дошло при нас в лицея направо от някоя древна кинокомедия. Още от черно-белите. Още от немите, с пианист в салона… Така, както си е, дори без да се преоблече.

След вечеря попитах Г. А. кой е идвал при него. Стори ми се, че и той е доста озадачен. „А на теб кого ти напомня този човек?“ отвърна ми той. Казах, че ми напомня Чарли Чаплин. „Чарли Чаплин ли? Каква странна идея.“ — каза той и разговорът ни приключи.

Обиден, разочарован и озадачен завършвам днес аз своя ден.