Натоварени със зло

Дневник, 20 юли, 13 часа

Останахме без Мишел.

Баща му дойде от Новосергеевка да го вземе. Пътувал цяла нощ и карал като луд. Беше много тежка сцена. Мишел, разбира се, отказваше да замине, но баща му каза, че майка му имала тежък пристъп и била на легло, (чела много вестници и слушала различни слухове, а в Новосергеевка се носят ужасни слухове), така че Мишел просто ще я убие, ако не тръгне веднага. Баща му е един огромен красавец с побелели коси, но очите му са тъжни, устните му треперят, а и ръцете му също треперят. Не исках да го гледам как трепери и побързах да си тръгна по живо по здраво.

Разбира се, Мишел се предаде. И аз щях да се предам. В това положение всеки би се предал. Още повече пък когато тук при нас няма нищо страшно, и тълпата доста се поразреди — омръзна им, пък и си е време за обед. Момчетата от патрула вече не стоят във верига, а са се събрали пред входа и си пушат. Само милицията е на своя пост както преди, но вече не гледа толкова мрачно, както сутринта.

Мишел демонстративно не си взе нещата. Заяви, че след два дни ще се върне.

Без Мишел е сиво.

Работата е лоша.

В два часа позвъниха на вратата. Пристигна Първия и с него още някакъв деятел в суперелегантен костюм и с фотохронни очила. Аз им отворих. Съвсем точно помня, че още тогава си помислих: „Работата е лоша“ — макар че все още не разбирах какво точно е лошо и защо.

Първия поздрави, представи се и каза, че иска да се срещне с Г. А. Аз ги поведох под кръстосаните погледи на жалките останки на нашия гарнизон, които бяха дотичали да разберат кой звъни. Докато се качвахме по стълбите, Първия благоволи да се пошегува: „Е, как се чувстват обсадените? Останаха ли още плъхове за ядене?“ Не ми беше до шеги.

Пуснах ги в кабинета на Г. А., а аз останах да седя в приемната. Момичетата и Асколд поседяха малко с мен и после излязоха по свои работи. Всички бяха настроени съвсем оптимистично. Логиката: щом самият Първи пристига на посещение, значи всичко ще бъде ОК.

От кабинета не долиташе нито звук. Аз чаках. И колкото повече чаках, толкова по-ясно ми ставаше, че няма да дочакам нищо хубаво. Щом самият Първи идва на посещение при Г. А. по това време и в тази ситуация, това може да означава само едно: скъпи Георгий Анатолиевич, ние високо ви ценим и дълбоко ви уважаваме, но вие трябва да ни разберете правилно… демокрацията… позицията на първичните партийни организации… просветата… комсомолът… не е възможно, а и не би било правилно да тръгнем против волята на целия град, когато тя е изразена така определено… разбира се, ще имаме предвид всичките ви съображения, те са много ценни и ние внимателно ще ги проучим, когато планираме нашата дългосрочна политика за бъдещето, но днес, сега… и не обръщайте внимание на нападките на някои екстремисти… за съжаление културата на спора у нас все още е далеч от съвършенството и вие се разгорещихте, и ето, сега и те се горещят… но всички ние нито за минута не забравяме, че вие сте гордостта на нашия град, на цялата република, и дори на целия Съюз!…

Така ясно си представих всичко, сякаш съм го чул със собствените си уши. (А дали пък действително не съм го чул? Само че не с ушите си. Случвало ми се е и друг пък, когато са ме докарвали до крайност.)

Когато излязоха от кабинета, аз все още се владеех. Докато се разменяха ръкостискания и прощални любезности, все още се сдържах (лицето на Г. А. беше станало такова, че го погледнах само веднъж и не повторих). Сдържах се докато ги водех по главния коридор, изведох ги и на площадката на стълбите, и точно тук престанах да се сдържам. (Г. А. вече не беше с нас, беше се върнал в кабинета си.)

За съжаление — а, може би, и за щастие, — не си спомням добре какво точно им казах. Няма и кого да попитам — наблизо нямаше никой от нашите. Допускам, че съм ги нарекъл предатели. Вие го предадохте, казах им аз. Той толкова се надяваше на вас, до последната минута все на вас се надяваше, нямаше на кого другиго да се надява в този град, а вие го предадохте. (Контето с фотохронните очила се опитваше да ме спре: „Недей забравя с кого говориш!“ Тогава му отговорих: „Мълчете и слушайте!“) Може би сте си въобразили, че вашите комплименти и всичките ви красиви думички значат нещо за него? Съвсем не му трябват нито вашите комплименти, нито пък фалшивите ви похвали. Трябваше му вашата поддръжка!…

И още нещо от този род, което пък съвсем не си спомням. Спомням си обаче как той ме прекъсна и попита искрено учуден: „Ама ти наистина ли вярваш във всичките му фантазии?“ „Не — отвърнах честно аз. — За съжаление, не. Акълец не ми стига, за да вярвам. Но със сигурност знам едно: може това да са фантазии, може дори и да греши, но грешката му е сто пъти по-велика и стои сто пъти по-високо от всичките ви правилни решения. Освен това е сто пъти по-нужна за всички нас.“

Те минаха от двете ми страни и заслизаха по стълбите, а аз говорех след тях. А може и да не съм говорил, може би само съм го мислил. Сега вие го изпратихте на кръста. През целия останал ви живот съвестта ви ще бъде омърсена. Ще дойде време, когато ще си скубете косите щом си спомните за този ден — как сте го оставили смазан и самотен в кабинета и сте се скрили в тълпата, където всички ви се усмихват сервилно и бодро ви отдават чест…

И със свирепа наслада долавях вълните от обърканост, недоумение и недоволство от себе си, които излъчваха техните сковани гърбове и акуратните им черни тилове.

Когато нервите ми се поуспокоиха, отидох да видя как се чувства Г. А. Всички от нашата група вече се бяха събрали там. Серафима Петровна поднесе кифлички. Пиехме чай и мълчахме. Ирка ме поглеждаше някак странно, а Зойка все ми слагаше допълнително кифлички. Май все пак са чули как виках на Първия. Пък може и нищо да не са чули, а просто видът ми да не е бил достатъчно успокоен.

После Г. А. си погледна часовника и включи телевизора. Оказа се, че точно днес Пьотр Викторович, главата на града, е намислил една седмица предсрочно да направи ежемесечното си обръщение към своя град.

Обичайната двадесетминутна реч. Както винаги самохвален, обикновен, обтекаем, малко хитър и задушевен. Нашите не малки постижения и, главно, нашите недостатъци, недовършени и недообмислени неща. От една страна — средствата са усвоени, но от друга — сроковете не се спазват; от една страна — валутните постъпления се увеличават, но от друга — квалифицираната работна ръка намалява; от една страна — не сме се научили още да работим както трябва, но от друга — съвсем се отучихме да почиваме…

И едва към края, без особено подчертаване, като за неща, които са добре известни на всички и затова не се нуждаят от особени обяснения — първо за работата на ХЕИ (недостатъчен надзор на пречиствателните съоръжения, успешно ликвидиране на сезонната епидемия по лалугерите), и чак след това, най-сетне: „В околностите на града ни възниква нездрава от хигиенна гледна точка обстановка, особено на десетия километър, при завоя на Тешлица. Не мога да кажа, че не сме правили нищо. Убеждавахме, предупреждавахме, провеждахме разяснителна работа. За съжаление без успех. Кучетата, разбирате ли, си лаят, а керванът все така си върви. Отдавна сме разработили всички необходими мерки. Не можем да бъдем упрекнати за нищо, освен за излишно бавене, което идваше от нашата, може би, излишна, търпимост. Мога да заявя, че днес сме отправили нашето последно и окончателно предупреждение. Всяко търпение си има край и търпението на нашия град се изчерпа.“ След това отново — за пресушаването на Ерьоминското блато, за мерките против безстопанствените животни, още около две минути самохвалене и простодушие, и — „Довиждане, до следващата ни среща. Благодаря за вниманието“.

Това е положението. Е, няма що, благодарим ти, Пьотр Викторович. „Кметът помага, но в кошара не вкарва. Който е за доброто дело, той ми е съюзник“.

Г. А. изключи телевизора. Не поглеждаше към нас и аз си помислих, че не иска да ни погледне, защото изпитва срам пред нас, пред своите ученици. Срамуваше се пред нас заради цялото човечество. Във всеки случай за себе си бях сигурен, че изпитвам срам и затова се стараех да не поглеждам никого. Само Г. А., и то крадешком.

Той придърпа телефона и набра някакъв номер. На екранчето се появи Михайло Тарасович — леко флегматичен и безметежен. Имаше такъв вид, като че най-грубо са му прекъснали заслужената почивка. Впрочем, щом разбра кой го безпокои, той съвсем правдиво изигра радост, шумно и многословно поздрави Г. А. и с добродушен укор в гласа започна да изказва мнението си за вчерашната статия.

Г. А. го прекъсна веднага. Какво става? Значи утре все пак ще има акция? Михайло Тарасович изду бузи и с въздишка разтвори ръце: какво да се прави, това е животът. Г. А. продължи с много рязък тон: „Как не ви е срам! Нали ми обещахте!“ Михайло Тарасович престана да се усмихва и отвърна надменно: „Какво съм ви обещал? Не съм ви обещавал нищо!“

Г. А. Срамота е, Короманов. Срамота! Срам ме е пред хората заради вас! А какво ще стане ако разкажа на всички за нашето споразумение?

М. Т. За какво споразумение? Нямаше никакво споразумение… Мислете какво говорите, Георгий Анатолиевич. Аз съм служебно лице. Не съм какъв да е човек и не влизам в споразумения с частни лица!

Г. А. го гледа мълчаливо изпод натежалите си клепки и колкото по-дълго го гледа, толкова Михайло Тарасович става по-каменен и по-бронзов, и вече се превръща не просто в образцов началник на градската милиция, а в паметник на образцовия началник на градската милиция.

М. Т. (отсечено) Бих ви помолил да не се самозабравяте. Нямам намерение да понасям намеци и оскърбления. Може и да сте заслужил човек, но тогава би трябвало още повече да спазвате мярка и да съблюдавате реда…

И още нещо, все от този род, изпълнено с достойнство и служебна добродетелност от най-висша проба.

Г. А. продължава да мълчи. Той вече не просто го гледа, а съвсем открито и откровено го разглежда. И Михайло Тарасович не може да издържи това разглеждане. Спира за малко, издува бузи и бавно изпуска въздуха.

М. Т. (с един тон по-ниско). На ваше място аз въобще, извинете за израза, щях да си трая. Споразумение… Какво споразумение може да има в тия работи? Ами че вие знаете ли, че можех и да възбудя дело против вас? Укриване на важна за следствието информация и помагачество, между другото… че дори и укривателство, ако искате да знаете! Това не е шега работа. Можете да изгубите не само депутатския си мандат, можете да изгубите всичко… (Той отклонява поглед, после бегло поглежда Г. А., после отново отклонява поглед и продължава вече съвсем миролюбиво). Ама недейте преживява чак толкова, Георгий Анатолиевич! В тази операция няма да има нищо страшно. Главните хулигани съм ги задържал и според закона четиридесет и осем часа ще си седят мирно и тихо. Личният състав е инструктиран и всички ексцесии ще пресичаме още в зародиш… Какво толкова има да се тревожиш? Нали и аз искам всичко да мине гладко, без сбивания, без кръв… Нима не разбираш?

Г. А. изключва телефона.

Той огледа много внимателно всички един по един, сякаш се надяваше да открие в нас нещо обнадеждаващо, но не го откри и каза:

— Край. Сега вече наистина е край. „Всички лоши правителства действат винаги по един и същи начин — действията, които целят отстраняване на следствията от злото, всъщност усилват неговите причини.“ От къде е това?

— Ключевски56 — отговори веднага Асколд.

— Правилно — потвърди Г. А., но пролича, че мисли за друго. — Впрочем, има още един шанс…

Набра някакъв номер и на екрана се появи една недоволна старица. Г. А. я поздрави кратко и я помоли да извика на телефона Гарик. След десет секунди на екрана възникна Гарик. Това беше същият онзи зелен храст, който наскоро беше дотърчал в лицея с репеите по главата. Проведе се примерно следният разговор.

Г. А. Гарик, трябва спешно да видя Нуси.

Гарик. Нуси е в ложата.

Г. А. Нека дойде щом избелее.

Гарик. Ще избелее щом наближи дъждуването.

Г. А. Предай му да дойде възможно най-бързо. Ще го чакам.

Гарик. Като трева по вятъра (или нещо от този род).

Другите не разбраха нищо от този разговор. Никой от тях не беше ходил във Флората и не знаеше кой е Нуси, но аз знаех и, макар да не разбрах жаргона, се досетих, че Г. А. вика водача на Флората, най-вероятно за да ги убеди да вдигнат лагера и до сутринта да си тръгнат. Това действително е последният шанс. Същевременно и най-добрия изход — за тях, и за града. Само че този последен шанс беше нищожно малък. Ако можеше толкова лесно да ги убеди някой да си тръгнат, Г. А. отдавна щеше да го направи.

Г. А. ни помоли да го оставим сам, а гласът му звучеше уморено и виновно. Когато станахме да си тръгваме, Асколд изведнъж попита: „А как да разбираме онези думи за укриване на информация и за престъпления?“ (Все пак, този Асколд е учудващо студенокръвно същество!) Г. А. мълча толкова дълго, че аз реших, че въобще няма да отговори. Но той все пак отговори: „Това трябва да се разбира така, че в историята има много случаи, когато ученици са предавали учителя си, но не мога да си спомня случай, когато учител да е предал своите ученици.“

Защото тогава той веднага преставал да бъде учител. И в историята вече не го записвали като учител.

Исках да отида да си поговоря с Ваня Дроздов и другите за това, какво мислят да правят утре. Ще тръгнат ли всички като един? Ще има ли развети знамена? Дали няма да си глътнат по малко за храброст? Все пак е акция — нова, непривична работа!

Късно съм се сетил. Пред лицея вече няма никого. Само фасове се валят и малка групичка юнаци, отрупани край последното звукче се препират кой да го мъкне обратно. Освен тях само пазителите на реда се разхождат в далечината. („В далечината се рееха кварталните.“)

Появи се Ираклий Самсонович. Обяснява дълго и объркано, че сутринта не го били пуснали да мине. За утре готви хаши57.

Яви се и библиотекарката. Направи ми забележка, че не съм върнал днешните вестници обратно на мястото им. Отвърнах й грубо. Голям съм грубиян.

Тъпо ми е. Не ми се ще да виждам Асколд (което е лошо). Зойка е в минорно настроение, а Ирка повтаря като заклинание, че всичко ще бъде наред.