Натоварени със зло

Дневник, 14 юли

Вчера не съм записал нищо, защото целия ден дежурих в 4-та детска. Както и преди, най-мъчителното и непоносимо нещо за мен е да асистирам при операции. Затова поисках да се включа във всичките шест и благополучно изасистирах четирите, а на петата Борисич ме изгони да нося гърнетата по стаите и да идвам на себе си.

В лицея се върнах в девет и нещо, капнал от умора, и веднага се тръшнах да спя. Мислех, че ще спя спокойно до сутринта. Ядец. В два часа през нощта се домъкна Михей, натъпкан с впечатления. Оказа се, че заедно с Паша и Ирка ходили да слушат оня прословут Вега Джихангир. Те са в животински възторг от него. Пълен стадион народ. Джихангир реве. Синтезаторите реват. Народът реве. Прожектори. Синхролайтинги. Трещят бомбички. И така цели четири часа. След това вдигнали Джихангир на ръце и го понесли през целия град, към хотела. Мишел, разбира се, не запомнил нито една песен на Джихангир, но затова пък на връщане местните студиозуси го научили да пее техния боен марш, който започва така:

И така нататък. О, тези ташлински титани на духа! Мишел не млъкваше, аз не издържах и все пак заспах. Сутринта се успах.

До обед старателно писах курсовата си работа.

Доброта и милосърдие. Ясно е, че двете понятия се припокриват, но има и някаква разлика. Може би, по отношение на понятието „активност“? Добротата е повече от милосърдие, но милосърдието е по-дълбоко. Освен това, милосърдието, за разлика от добротата, е винаги активно. Литературата на тази тема е огромна и безполезна. Ако това море от думи се изпари, ще остане една лъжичка сол. Нищо и половина. Трябва да попитам Г. А.: защо за понятията, които интуитивно са ни най-ясни, през последните двадесет века е писано и говорено най-много? (БЕЛЕЖКА 16 юли Г. А. каза: защото интуицията е в подкорието, а понятието в кората. Неясно. Трябва да се обмисли.)

Следобед Г. А. ме изпрати в библиотеката да чета последния брой на „Логика…“. Причината? Оказва се, че той е недоволен от резултатите на Сашка-Таралежчето и Сева Кривцов по логика. Ново двайсе! Аз пък винаги съм бил уверен, че резултатите им са само десетки. Аз съм скромен човек и не понасям да ме хвалят, но когато нещо мога да го правя добре, аз го правя добре. Оказва се, че не. Не го правя добре. Започнахме да спорим. Аз едно, той — сто и едно. Добре. Отидох в библиотеката и взех всички броеве на „Логика…“ от началото на годината. Все пак Г. А. е бог. Той самият винаги ни убеждава, че главното е не да знаеш, а да разбираш. Той, обаче, освен че разбира, и ЗНАЕ! Всичко знае. И дяволът посрамен бе и плачеше горко.

В „Младежки новости“ има съобщение за вчерашния концерт на Джихангир: „Среща с новата песен“. С патетичен тон се описва радостта на градските любители на синхросонга от срещата с най-популярния и най-любимия Марко да Вега. Нови текстове… нов маниер… съвсем нов съпровод… „За съжаление краят на тази вълнуваща среща беше помрачен от хулиганските прояви на най-незрялата част от слушателите. Независимо кой е инициаторът на тези прояви — гостуващи «бодливци», местни флорове или просто пийнали студенти, за тях не може да има прошка и оправдание. Ние сме уверени, че милицията, подпомогната от обществеността, в най-скоро време ще открие и строго ще накаже разпусналите се хулигани“.

В „Градски известия“ една колонка със заглавие „Нощен пандемониум“14. На стадиона нямало никакъв празник на синхросонга. Имало отвратително нощно сборище на вещици и зли духове. Четири хилядна тълпа, главно от така наречените флорове, устроила страхотно сбиване, съпроводено с прояви на вандализъм. Стадионът е понесъл значителни щети. Разбити са няколко коли. По близките здания не е останало нито едно здраво стъкло. Няколко души пострадали от хулиганите са откарани в болница. Няколко десетки са задържани. Органите на милицията водят разследване. Вестникът неведнъж е писал против това да се канят в нашия град тези така наречени „повелители на духа“. Този нощен пандемониум е поредното, макар и печално доказателство за нашата правота.

Ирка и Мигел твърдят, че нищо подобно не е имало. Всичко било много шумно, но съвсем мирно.

На кого да вярвам?

Преди лягане отидохме да побъбрим с Г. А. Серафима Петровна поднесе специален сладкиш със сладко от кайсии. Отначало уж си говорехме просто така, за едно, за друго, а после изведнъж се оказа, че разговаряме за престъпността. (Не се и съмнявам, точно Г. А. е насочил разговора към тази тема. Кога именно? Как? И защо аз пак съм изтървал този момент?)

Мисля, че в наше време има три главни фактора, които в своето съчетание правят от човека престъпник. Първо, системата за възпитание, която не е могла да открие и да създаде възможност в човека да се прояви някакъв талант, който да го направлява и да му служи за опора. Той е оставен да се мята като риба на сухо. Второ, човек трябва да бъде генетично предразположен към авантюри: рискът трябва да поражда у него положителни емоции. Трето, духовната нищета — когато духовните стремежи на човека са потиснати от материалните желания. Наоколо е пълно с прекрасни неща: коли, птери, разкошни момичета, хубаво лапане, а, ако искаш, и наркотици. Да работи и да изкарва пари за всичко това, му е скучно и тежко, защото човекът няма любима работа. Той, обаче, силно желае да го има. Тогава започва да взема това, което според действащото право не му принадлежи, като рискува свободата си, рискува живота си и човешките условия на живот. При това го прави с удоволствие и даже с наслада, защото рискът е заложен в гените му.

Това, разбира се, е само една най-груба схема, която не отчита никакви нюанси, нито множеството социални и лични причини, но според мен, тя обяснява основната маса престъпления, свързани с насилие.

Асколд: съществува ли талант за извършване на престъпление? В края на краищата, разработката и изпълнението на престъпния замисъл представляват, в най-широк смисъл, една игра, която изисква големи творчески способности, своеобразен естетически вкус и психологическа проницателност.

Може и така да е. Не споря. Нашата задача е да направим така, че на този човек да му е по-интересно да играе на всяка друга игра, отколкото на тази. Ако обществото не може да му предложи друго, освен с пот на киселата си физиономия да изкарва своя хляб, то няма какво да се чудим, че той предпочита да играе на стражари и апаши и се опитва да върви по ръба. Виж, ако знаехме как още от най-млада възраст да го привикнем към човечност и милосърдие, това би било най-добрата ваксина против бездуховността и против влечението към престъпен риск. Но каква полза да се говори, щом и днес, както и преди хиляди години, не знаем как да го направим!

„Да присадиш своята доброта в душата на детето, това е толкова рядка операция, колкото присаждането на сърце преди сто години“.

Г. А., сякаш между другото, каза: законът никога не наказва ПРЕСТЪПНИКА. Той наказва някаква трепереща, жалка, изплашена, каеща се твар, която никак не прилича на онзи нагъл, жесток и безжалостен мерзавец, вършил насилия преди много дни (и готов и занапред да ги върши, ако му се удаде да избегне наказанието). Какво се получава? Престъпникът сякаш е ненаказуем. Той или вече не е този, или още не е този, който трябва да бъде съден или наказван… Слава богу, поне смъртното наказание е отменено!