Натоварени със зло

Ръкопис „ОЗ“ (26–27)

26. Тази история започнала преди тринадесет века и половина, когато пророкът Мохамед вече бил умрял и първият арабски халиф Абу Бакр58 започнал да разпространява исляма на Арабския полуостров.

Имало някой си Нахар ибн-Унфува, по прякор Раджал или Рахал, което значи „който много ходи пеша“, „който много пътешества“ или, по-просто казано — „скитник“, „човек, който се шляе“. Отначало той бил ученик и довереник на Мохамед, живеел заедно с него в Медина, четял Корана и укрепвал вярата си в исляма. После Мохамед го изпратил като свой мисионер и човек за свръзка в Йемама при Мусейлима — вожд и вероучител на племето Бену-Ханифа.

Разбира се, по онова време никой не наричал Мусейлима с името Мусейлима. Тогава всички го наричали почтеният Маслама, пророкът Маслама и дори милостивият Маслама, т.е. бог Маслама. Самият Мохамед тогава го наричал свой събрат по пророчество. Ученията им действително били доста сходни, но имали и някои различия, които, приложени в политическата практика, разделили събратята до такава степен, че в Медина престанали да наричат Маслама почтен и му залепили презрителното име Мусеилима или, казано по руски — нещо, като „Масламчо нищожеството“.

Рахал избрал Маслама. Той останал в Йемама — тази житница на Арабия — и станал дясната ръка на Маслама и изпълнител на най-деликатните му поръчения и неизречени желания. Проявил се като великолепен организатор и контрапропагандист. Организирал политическо разузнаване в полза на Маслама и понеже познавал много добре Корана бил непобедим в откритите диспути с мисионерите, които Мохамед упорито продължавал да изпраща в Йемама. Славата му се разнесла нашироко, но това била лоша слава. Смятало се, че при Маслама живее дявол, на когото той се подчинява и затова преуспява в злото. Самият Пророк, малко преди смъртта си, казал за Рахал, че зъбите му ще надминат с огъня си планината Оход. (Явно планината Оход е била вулкан и тази странна фраза следва да се разбира в смисъл, че, когато Рахал ще гори в ада, зъбите му ще пламтят като вулкан.)

Наследникът на Мохамед, халифът Абу Бакр, си поставил като първа задача усмиряването на Йемама. Но неговите военачалници тогава още нямали никакъв боен опит. Стремителните нападения на Икрим ибн-Абу Джахл, както и тези на Шурхабил ибн-Хасан били отблъснати на границата, но въпреки това положението на Йемама станало тежко. От запад, както и преди, я заплашвали войските на Шурхабил ибн-Хасан, от изток — на ал-Ала ибн-ал-Хидрими, от юг заплашвал с ново нападение отблъснатият Икрима, а на всичко отгоре от север връхлетяла и достигнала до самия харам (светата обител на Маслама) християнската пророчица Саджах от Джезира с два корпуса диви темити на коне и камили.

На Саджах не й пукало нито за Маслама, нито за Абу Бакр. Тя била християнка. Отвращавала се от исляма, защото го смятала за светотатствено извращение на учението на Христа. В Йемама била дошла за зърно и въобще, за плячка.

Маслама успял да сключи с нея отбранително-нападателен съюз, макар двете договарящи се страни да нямали особено високо мнение една за друга. Йемамците презирали темитите-номади и ги наричали „хората от плъстените шатри“, а темитите пък казвали на йемамците-земеделци: „Стойте си в Йемама и се ровете в калта. И първият, и последният от вас са роби.“

Подробностите за този съюз не ни интересуват. По-късното мюсюлманско предание ни го представя в циничен вид. Напразно Маслама е бил аскет, както по убеждения, така и по начин на живот. Пък и по възраст, щом става дума за това.

В тази история нямало нищо цинично. Имало любов. Огромна, фантастична любов връхлетяла едновременно двама души, които били съвършено различни — фанатичната до лудост красавица-темитка и невзрачния, но затова пък обгърнат в тайнственост, Рахал, който бил приятел, ръководител и съучастник на самия Маслама и не вярвал нито в бога, нито в дявола. Казват, че историята на тази удивителна, поразяваща въображението любов била възпята от един скитащ поет от племето салуки (когато понякога наричали втория Антара ибн-Шадад59), в поемата „Майката на обърканите съзвездия“, т.е. „Полярна звезда“. За съжаление, текстът на поемата не е достигнал до нас.

Щастието им било кратко. Саджах се върнала на север. Не е ясно дали защото влюбения дявол Рахал й омръзнал, или пък защото политиката налагала тя да бъде в Месопотамия. Маслама изгубил един могъщ съюзник. Дори още по-лошо — в отсъствието на своята предводителка темитите се разбунтували против него. Абу Бакр използвал незабавно всички предимства на новата ситуация. Срещу Йемама тръгнала армията на тогавашния най-добър мюсюлмански пълководец Халид ибн-ал-Валид.

В този момент на сцената се появява нашият познат Муджа ибн-Мурара. Той бил шериф, т.е. принадлежал към военната аристокрация на Йемама. Освен това, бил и много голям честолюбец. Подробностите и нюансите на исляма не го интересували. Той искал да властва — да свали Маслама и да властва над Йемама.

Още в самото начало на военната кампания той преминава на страната на Халид и му предлага подробно разработен план за покоряване на Йемама при условие, че след това Абу Бакр ще го направи там свой наместник.

Този план предвиждал не само хитрото отстраняване на дявола Рахал от войската на йемамците в най-отговорния момент, но и доброволната покорност на победените след приключването на военните действия. Рахал трябвало да бъде отстранен с помощта на фалшива бележка от неговата любима Саджах (може пък да е била и истинска, кой знае?). Самият Муджа поемал ролята на патриот-страдалец, измъчван от жестокия Халид: ще бъде в окови, ще ходи полумъртъв от глад и жажда, а в нужния момент ще „измами“ Халид, който пък „ще се хване“ и така славата на Муджа ибн-Мурара — мъченик, страдал за своя народ, но успял да измами свирепия пълководец — ще се разпростре по цялата покорена Йемама и всички от племето Бену-Ханифа непрестанно ще благославят името му — името на своя нов владетел.

Всичко минало като по мед и масло. Т.е. планът на Муджа бил реализиран изцяло и напълно.

Рахал наистина бил отстранен, но, противно на очакванията, това не изиграло особена роля. И в битката край Акраба и в сражението, когато бил превзет храмът на Маслама йемамците се сражавали бясно и неистово, като предпочитали смъртта пред бягството. Взаимната ненавист достигнала своя връх. Майката на Хабиб (този, чиито крака и ръце Рахал заповядал да отсекат за шпионско-диверсионна дейност няколко години преди това), която бе дала клетва, че няма да се мие докато не бъде убит проклетият Мусейлима, се сражавала като луда и в битката за харама изгубила ръката си и получила дванадесет бойни рани. Шурхабил, синът на Маслама, който преди боя призовал воините да се бият за своите жени и за своята чест — за вярата забравил да спомене — той пък се задушил под камарата воини, посечени и промушени от него самия. „Буйният и пламенен“ Барса ибн-Малик, за когото вече стана дума, при превземането на харама се настървил до такава степен, че заповядал на войните си да го хвърлят през стената, а после, въпреки че се сражавал като бесен с цяла тълпа йемамци, си пробил път до вратата, отключил я, пуснал вътре своя отряд, след което отново заключил и запратил ключа в пространството…

В тези боеве загинали десет хиляди йемамци. Бену-Ханифа престанали да съществуват като военна сила. Но и загубите на мюсюлманите били ужасни: списъкът в който влизали само знатните, загинали на бойното поле, включва хиляда и двеста души.

Муджа ибн-Мурара разигравал ролята си точно. Изтощен, нещастен, блъскан от ножниците на жестоките конвои дрънчал с оковите и бродел по бойните полета, за да разпознава телата на най-известните врагове на Халид. Той разпознал трупа на Мухаким — командир на гвардейския полк на Маслама. Разпознал трупа на самия Маслама и този на сина му — Шурхабил. Пак той, разбира се, разпознал и трупа на Рахал, така че вестта за смъртта на дявола веднага се разпространила широко по цяла Йемама.

Край тялото на Маслама — дребно на ръст човече, с жълтеникава кожа и сплеснат нос — при голямо струпване на свидетели между Муджа и Халид станал следния диалог.

— Ето това е най-големият враг на исляма — обявил Муджа. — Сега се избавихте от него.

— Не може да бъде! — възкликнал Халид с добре изиграно изумление. — Нима този плешивец ви докара до там, докъдето ви докара?

— Да, Халид, точно така се получи — съкрушено казал Муджа, но веднага се изправил гордо и продължил със силен глас, така, че да го чуят всички, — но, кълна се в бога, много е рано да се радваш. Досега срещу теб бяха само първите и най-припрените, а истински опитните те очакват в крепостите и с тях няма лесно да се справиш.

И наистина, когато Халид стигнал до град Хаждара, видял по стените на крепостта огромно количество войни в блестящи доспехи — едно твърде внушително и страшно зрелище. Всъщност, всичко това били само жени и по-големи деца. Истински войни почти не били останали в столицата.

Халид се замислил картинно, а сетне се обърнал към съветниците си и запитал: „Какво ще кажете, почтени?“ Почтените веднага се изказали в смисъл, че достатъчно кръв вече била пролята и трябвало веднага да се предложат на противника условия за капитулация, а именно: жълто и бяло (злато и сребро) — всичкото, което имат; ризници и коне — всичките, които имат; а от пленниците — само половината.

Преговорите започнали. Муджа участвал като делегат на Халид и всичко завършило дори по-леко отколкото се опасявали в Хаджира. И накрая — последна сцена.

Вратите на крепостта се разтварят, Халид влиза в града и много скоро става ясно, че там има само жени и деца. На изпълнения с народ пазарен площад Халид тропа с крака във великолепна ярост, хваща се за сабята и крещи на Муджа: „Ти ме измами!“, а той, измъчен, но горд, вдига високо глава и отвръща в смисъл, че да, измамил го е, но е постъпил така само в името и заради своя народ. Буря от възторг. Всички падат ничком. Завесата се спуска.

За по-нататъшната съдба на Муджа ибн-Мурара се знае малко. Къде повече, къде по-малко благополучно той управлявал Йемама, която възприела исляма, редовно плащал данък на халифа и с желязна ръка потушавал безредиците. Умрял някак странно. Съществува версия, според която някакъв магьосник предварително предсказал деня и часа на неговата смърт. И наистина, в определеното време той бил намерен заклан на килима в своите покои. Кой и как го е заклал, останало тайна. Осведомените хора свързвали това убийство с претенциите на Муджа да оглави похода на мюсюлманите срещу Египет.

27. Саджах.

О, Саджах!

Саджах от Джезира!

Гърдите ти…

Когато получил бележката, Рахал не размишлявал нито минута. Бележката била написана на арамейски: „Любими! Чакам те в Басра60 Бързай, защото може да закъснееш“. Четири месеца чакал този зов и ето, дочакал го. Станал и излязъл от шатрата дори без да се извини на Шурхабил. Военният съвет останал зад гърба му. Той вече го бил забравил. Разпоредил се полугласно. Цяла вечност подготвяли камилите за път. Най-сетне доложили, че всичко е готово. Той поел от ръцете на Мълчаливия Барс драгоценното ковчеже, обшито със свинска кожа и сам го привързал към седлото на своята, наречена Белия корем.

След десет минути зад него останали Акраба, спящата армия и полето на утрешната битка. Той вече ги бил забравил. До Басра имало тридесет прехода с керван. Трябвало да изминат този път за десет денонощия и дори по-бързо. Това било в границите на възможното. Имали под себе си най-добрите едногърби камили в Арабия, а и ездачите били най-добрите в Арабия: двадесет бивши таради, хора, отхвърлени от род и племе, двадесет телохранители, двадесет поети, двадесет побратими, предани един на друг до край, които почитали него, Рахал, като самия бог. Или, може би, като самия дявол. Те никога не му задавали въпроси за нищо, така както ръцете ти никога за нищо не питат. За миг си помислил с топлота за тези хора.

Той бил безумен. Любовта на стар човек винаги изглежда малко комична. През това лято Рахал навършил шестстотин тридесет и четири години. Любовното безумие на старец вече не може да предизвика нито усмивка, нито съчувствие. То предизвиква само страх. Сега Рахал бил неудържим, нищо не можело да го спре. Нито войска, нито самум, ни земетресение. Нито дори морето. Нито дори смъртта. Най-малкото така чувствал той самия себе си. Той самият бил по-страшен от всеки самум, земетресение или смърт. Отново го нарекли „любими“, а той можел да закъснее.

Саджах.

О, Саджах!

Саджах Месопотамска!

Бедрата ти…

(С непривично и неприятно чувство на стеснение в сърцето наблюдавах крадешком Ахасфер Лукич и виждах как се мята из стаичката ми и постоянно събаря с рамо накаченото по стените оръжие, как чупи и пука пръсти, как ту се хвърля към вратата и замира там, опрял слабите си ръчички в касата, ту се стоварва със замах в куцото ми кресло, сложено до масата и барабани по нея с юмручета, редом с назъбения йеменски меч на Муджа ибн-Мурара — малък, нелеп, безобразен — и все говори, говори, говори…)

Отрядът летял стремително през пустинята, а шайките от разбойници тамити вече готови за нападение, обръщали ужасени конете си и като ята гъски презглава се пръскали накъдето им видят очите.

Басра.

Тя вече не е тук. Имало бой, персите я отблъснали и тя отстъпила към Хира. Точно към Хира ли? Танухидът, който умира от раните си, се кълне в бога на своето племе: тръгнали към Хира — здрава, прекрасна, но тъжна. Нима съм закъснял? Нима съм й бил нужен тук, край Басра? Проклети перси!

Търговците от кервана, който им се изпречва на пътя, падат по лице на нажежения пясък и мислено вече са се разделили с всичко жълто и бяло, меко, сухо и течно, и с живота си дори. Няма време! После, братя, после! Напред!

Хира.

Тя е била тук. Още димят развалините на гарнизонната казарма, още плачат и бълват проклятия жените, застанали на прага на своите мазани с глина колиби, които сега са обърнати наопаки, още се люшка въжето на напречната греда, на която наредила да обесят един ромейски поп, известен с кървавите си разправии с несторианците61… Слава на всички богове, този път тя е имала успех, разгромила ромеите и тръгнала към Алеппо… Накъде? Към Алеппо ли? Тя също е обезумяла. С тълпа диваци да тръгне сама срещу цялата ромейска мощ! Това явно е любовна мъка. Той я разбира. Готова е желязото със зъби да гризе, само защото любимият не е при нея. Той си спомня за горската поляна край Ганг след любовната игра на двойка леопарди. Тя изглеждаше сякаш табуни диви жребци са се били цял ден и цяла нощ на живот и смърт. Такава е и любовната мъка на Саджах. А любимият е много бавен. Той едва-едва пълзи по безкрайните пясъци… Коне! От къде да намери коне?

На два прехода от Хира се натъква на стана на неизвестно племе. Коне. Много коне. Но тези номади не разбират положението в което се намират. Струва ми се, че са много и могат да направят изгодна размяна. Толкова по-зле за тях, защото няма време за пазарлъци. Това неизвестно племе завинаги ще остане неизвестно и повече никой няма да чуе за него. А ние ще запазим в сърцата си спомена за брата Шаран, брата Сивия и брата Хасан Беззъбия. Да не се погребват! Няма време! Напред!

Сиффин.

Тя не стигнала до Алеппо. Край Сиффин я пресрещнала бригада бронирана кавалерия, командувана от генерал Амон и презвитер Евпраксий. Те са я убили. Успели са да я заловят жива и точно тук на Еленово Чело презвитер Евпраксий я е подложил на ужасна смърт като еретичка и лъжепророчица.

Саджах.

О, Саджах.

Саджах, дъще на танух и тамим!

Лоното ти…

Той е имал хиляди и хиляди жени, никога не е бил аскет, а и сега няма да се откаже от нещо хубавичко, независимо от годините и невзрачната си външност. Защо тогава между тези хиляди и хиляди, само споменът за нея винаги е глождил душата му, мъчително я гложди и сега, и явно ще продължава да я гложди? Защо така боли тази любов? Та нея отдавна я няма, тя е била преди тринадесет века! Защо тогава предизвиква тази тъпа болка, защо така мъчително го върти и смъди, като кранчето на отрязаното му ухо при лошо време?

О, Саджах.

Изплашеният до смърт сиффинец не само показал пътя, по който били тръгнали ромеите, но и се съгласил да им бъде водач. На третия ден Рахал вече видял дима на техните огньове. Нататък всичко било въпрос на техника. На разсъмване на четвъртия ден вече препускали обратно. Мълчаливият Барс водел кон за смяна, а върху гърба на коня бил преметнат един направен от килим вързоп, който мучал и се мятал. Съдържанието на този вързоп бил презвитер Евпраксий (пленен в полевия нужник, както си бил със смъкнати гащи).

На Еленово Чело, в присъствието на свидетелите на гибелта на Саджах, които стенели от ужас, Рахал направил с презвитера същото, което той бил направил с неговата любима. Разбира се, със съответните поправки за разликата в пола. Презвитер Евпраксий крещял непрекъснато през целите два часа. Рахал не го чувал. Всички чувства в него били изключени. Той само си спомнял.

Устните ти…

Очите ти…

Все пак, каква била всъщност истината за тази забележителна бележка? Може би трябвало да повярва на слуховете, които се появили по-късно, че тя е била фалшива — умният враг я е изготвил, за да може в нужния момент да накара страшния дявол да захвърли всичко и да се устреми на север, където никой не го чакал и никой нямал, нужда от него? Пък и наистина, ако се съди по всички действия на Саджах, по това време тя вече напълно била изхвърлила своя любовник от главата и от сърцето си и живеела само за свое удоволствие — буйно, дръзко и кърваво. Не е могло дори и за миг да й хрумне, че той бърза към нея, защото не му е изпращала нито куриери, нито пратеници, нито хора със сведения за пътя. И само обхванат от любовно безумие хитрият, опитен и предпазлив Рахал е могъл да си обясни нейните постъпки като любовно безумие на една иначе хитра, опитна и предпазлива военачалничка.

Хипотезата за фалшивата бележка го утешавала дълго време. От нея следвало, че тя съвсем не е очаквала неговата помощ, ни най-малко не се е надявала на него и в страшните си последни минути не е търсила да зърне през кървавата мъгла на хоризонта блясъка на неговите саби. Тогава можел да проклина злобния враг, който му пробутал фалшивата бележка, само за това, че не го е направил по-рано. Нали ако я бил получил поне три дни по-рано, събитията щели да се развият по друг начин.

Е, разбира се, че е имала любовник. С трезвата част на своето същество, той ясно разбирал, бил съвсем уверен, че любовникът трябва да е бил млад, пламенен и неуморим. Носела се мълва за един абисинец, за големия син на смелчагата Вахшия ибн-Харб, за същия, дето бил съсякъл Маслама на прага на харама. Но от него Рахал не можел да ревнува. Той знаел съвсем точно, че абисинецът се е сражавал за Саджах до последния дъх — целият бил надупчен с ромейски стрели, набучен с ромейски пики и така облян от своята и чуждата кръв, че не се виждали нито дрехите, нито лицето му.

А виж блестящият празноглав жребец Бара ибн-Малик не можел да бъде неин любовник. Това било съвършено невъзможно. Не пасвало по време. В предсмъртното си желание да причини повече болка, Муджа ибн-Мурара бил излъгал. Макар, разбира се, да бил пресметнал точно, че Рахал не би могъл да си представи друг съперник, по-достоен за неговата изгаряща ревност от Бара ибн-Малик.

Но нима съперникът е главното? Каква е разликата дали е бил абисинецът, Бара ибн-Малик или някой друг? Те били десетки. Нямало мъж, който щом я види да не се превърне в раздразнен леопард. Тя трябвало само да си избира. Рахал, който добре виждал своето физическо несъвършенство, трябвало най-малко да бъде измъчван от ревност. Достатъчно му било, че Саджах го е избрала, та макар и за няколко дни…

Муджа ибн-Мурара бръкнал с грубия си пръст в по-зарасналата рана и му причинил силна, много силна болка. Защото станало ясно, че писмото може и да не е било фалшиво. Тогава само в един миг възпламененото му въображение нарисувало една наистина адска картина: изпратеният от пресметливия негодник млад и сръчен наемен любовник, опитен и търсен, диктува на задъханата от страст Саджах какво трябва да направи и какво да напише.

Защо тази толкова проста и естествена мисъл не му била дошла на ум тогава, преди тринадесет века? Той щял да открие този наемник. А сега не може да бъде намерена дори глината, в която са се превърнали неговите кости…

И очите ти премрежени, изпълнени със зов…

(Аз го гледах как плаче с мътни старчески сълзи, удивлявах му се, не го разбирах и си мислех: не, явно нишката на времето не се прекъсва никога, защото истина е, че любовта е силна като смъртта, а ревността е страшна като преизподнята и стрелите й са огнени…)

28. Ходих в спестовната каса и там стърчах на опашка цели четиридесет и пет минути…