Натоварени със зло

Дневник. 10 юли (нощта срещу 11-ти)

Току-що се върнах от патрулна обиколка. Лявото ми ухо е подуто и прилича на палачинка. Ето как стана цялата работа.

Вече се бяхме разделили. Иван и Серьожа поеха по тяхната посока към къщи, аз — моята. И току пред входа на Парка на космонавтите виждам как трима „бодливци“ притискат с мотоциклетите си към заключените врати две момченца — явни флорове6 и определено се канят да извършат спрямо тях някакво хулиганско действие. По всички правила на науката нададох бойния вик на нашето училище и се хвърлих в защита на Флората, сякаш тя беше вече внесена в Червената книга. Не сварих и да мигна, а „бодливците“ вече ме бяха забухали по ушите. Ако говорим сериозно, всичко можеше въобще да не завърши забавно, ако Ваня и Серьожа, които чули шумотевицата от два квартала разстояние, не бяха пристигнали навреме. „Бодливците“ моментално яхнаха техниката си и изчезнаха. Но ето нещо характерно! Флоровете, за които аз пролях своята благородна кръв, се изпариха в първия миг, когато „бодливците“ се насочиха към мене. Лайнета.

А докато патрулирахме, говорихме главно за „неядяките“. Не си спомням кой и защо започна разговора. Разказах на момчетата от къде се е появила тази дума. Те и понятие си нямаха за това. (ПО-КЪСНА ЗАБЕЛЕЖКА — Думата „неядяка“ е измислена и използувана от Иля Варшавски — писател от средата на миналия век — в един от неговите разкази. В този разказ „неядяките“ са абсолютно доволни и задоволени с всичко жители на далечна планета. Прогресът на тяхната цивилизация започва едва, когато пришълците-земяни пускат на планетата бълхи.)

Отношението на Ваня Дроздов към нашите „неядяки“ е извънредно просто. Според него те се делят на два типа. Към първия се отнасят: лумпени, бродяги, тунеядци вмирисани, хламидомонади, Флора плевелна и безполезна. Към втория: философи неумити, доморасли, блюдослови, диогени празнобъчвени, смотаняци безръки, безмозъчни и бездарни. И двата типа са една стока, затова би било хубаво първите да ги засилят някъде по-далеч, да речем на блатата, (поне ще хранят медицинските пиявици), а на вторите да им връчат по една лопата и да ги накарат да копаят плавателен канал от нашата рекичка Ташлица до Аралско море. Иван е майстор сиренар и затова се отнася крайно сурово към хората, които нямат професия и не желаят да имат.

Впрочем, неговото безкомпромисно отношение към „неядяките“ е по-скоро теоретично. Годеницата на Серьожа е от семейството на „неядяки“, но Иван обясняваше, с нотка на упрек, из целия град: „Танкиния старец ли? Какво ми бъбриш за него? Той си е истински човек! Аз ти говоря за нищите духом!“ Тогава му разказвам за чичото на моя приятел Мишел. И пак чувам: „Слушай, това е от съвсем друг филм! Изобщо не става дума за хора като него! Той си е талант!“

Шегата настрана, но от цялото това дрънкане аз си изградих една доста любопитна класификация на днешните „неядяки“.

Клас А. „Елит“. Доморасли философи, неуспели художници, графомани от всякакъв сорт, непризнати изобретатели и така нататък. Инвалиди на творческия труд. Достатъчно упорити, за да творят. Липсва им талант за творчество и това ги проваля. Между другото, чичото на Миша също спада към елита, но той е от съвсем друг вид. Такива хора Г. А. нарича резонатори и твърди, че те са голяма рядкост. Някакъв странен спазъм в развитието на цивилизацията. И действително, щом цивилизацията може да породи такова явление като поезията, то явно трябва да възникнат и индивиди, способни ЕДИНСТВЕНО да потребяват тази поезия. Те не са способни да произвеждат нито материални, нито духовни блага, а само да потребяват духовното и да резонират. Оказва се обаче, че точно тази тяхна способност да резонират е извънредно необходима на твореца, че тя е най-важният елемент от обратната връзка за този, който поражда духовното. (Странно е, че дегустаторите на чай, вино, кафе или сирене са уважавани професионалисти, а дегустаторът, да речем, на живопис — не критикът, не изкуствоведът, не дрънкалото на тема, а именно природният, интуитивен дегустатор — у нас се смята за тунеядец. Впрочем, нищо странно няма.)

Клас Б. Да ги наречем „възпитатели“. Целият си живот и всичкото си време те посвещават на възпитанието на своите деца и на усъвършенстването на своето семейство въобще. Те почти не участват в процеса на общественото производство, те са затворени в своята клетка, те са отделни. Това дразни. И мен също. Но разбирам защо Г. А. е така предпазлив и не иска да даде еднозначна оценка на това явление. То е един рискован експеримент, казва той. Ако зависеше само от мене, може би нямаше да го разреша, казва той. А сега ни остава само да чакаме и да видим какво ще излезе от него, казва той. Ясно е, че може да излезе каквото си иска. Засега е известно, че между децата на „неядяките-възпитатели“ има и напълно удачни и не чак толкова удачни.

Клас В. „Отшелници“. Искат да се слеят с природата. Русо, Торо и други такива. „Живот в гората“. Тези хора не носят нищо ново. Такива като тях винаги е имало, просто напоследък станаха особено много. Сигурно защото туристическото оборудване стана евтино и достъпно, особено бракуваното походно снаряжение на военните. Пък и консервите за домашни животни се разпространиха навсякъде, а струват грошове.

И, накрая, клас Г. Г. си е Г. (Задраскано). Лумпени. Флора. Пълно отсъствие на видими таланти, пълно равнодушие към всичко. Мързел. Безволие. Максимум социална ентропия. Дъно.

Не зная къде да отнеса „бодливците“ с техните мотоциклети и садизъм. Нито пък „птеродактилите“ с техните делтаплани и същия садизъм. Някаква разновидност на технизираната Флора. Наполовина „неядяки“, наполовина престъпници.

Мисля, че тази класификация е доста съдържателна. Какво е общото между кипящия от ентусиазъм изобретател на вечния двигател и полурастителния флор, който от мързел е готов да ходи под себе си? Отговарям: извънредно ниските лични потребности. Нивото на потребностите на всички „неядяки“ е толкова ниско, че ги поставя извън пределите на цивилизацията, защото те не участват във всеобщия процес на култивиране, удовлетворяване и създаване на потребности. Брилянтна формулировка. Да я кажа на Г. А.

Тъкмо се сетих, днес сутринта Г. А. ми връчи една доста солидна папка с музеен вид и каза, че ми я дава като препоръчителна литература за моята курсова работа. Сто двадесет и четири прономеровани страници. На корицата цифри: нула-три. А може и да са букви — О и З. Прилича ми на дневник. На някой от древните. Нямам ни най-малкото желание да го чета, но, когато ми го даваше, Г. А. беше толкова многозначителен и настойчив, че ще се наложи. Ще го чета всяка вечер преди да заспя. По десетина страници.

Какво ли пък отношение към моята курсова работа биха могли да имат например тия редове: „Строителите предадоха сградата на ключ късно през есента. Дъждовете бяха станали вече ледени, а от време на време падаше и снежец…“?

Боли ме ухото. Взема се велосипедна верига. Обвива се стегнато с изолирбанд на десет-петнадесет слоя. Полученият предмет се хваща за единия край, а с другия се бие. По ухото.

„We must find a way… to make indifferent and lazy young people sincerely eager and curious — even with chemical stimulants if there is no better way.“7

По същество това е един вик на отчаяние. Но как да не завикаш? Не сме ли ние, всъщност, задължени едва ли не на всяка цена да създадем човек с предварително зададени качества? Шкловски пише почти по тоя повод: „… ако някой би поискал да създаде условия, за да се появи в Русия Пушкин, едва ли би се сетил да му внесе дядо от Африка“.