Натоварени със зло

Необходими пояснения

Когато взех окончателното решение да напиша тази книга, пред мен лежаха два ръкописа.

Само по себе си моето решение не се нуждае от никакво обяснение. Сега, когато името на Георгий Анатолиевич Носов изплува от небитието, и даже не изплува, а може би по-точно е да се каже, избухна неочаквано, и много бързо, сякаш за час, зае едва ли не първото място в списъка на носителите на великите идеи на нашия век; когато около него започнаха да се трупат всякакви небивалици, и то от хора, които никога не са говорили с Учителя и даже не са го виждали; когато някои от неговите ученици, вместо просто да разкажат нещата, такива каквито бяха, започват бързешката и съвсем не безкористно, да градят някакъв нов мит, — точно сега полезността и навременността на моето решение ми се струват очевидни.

Друг е въпросът с ръкописите, включени в книгата. Според мен те, несъмнено, изискват специални пояснения.

Произходът на първия ръкопис е абсолютно банален. Това са мои бележки, чернови, „проби на перото“, някои цитати, записки във форма на дневник, които ми бяха нужни за моята курсова работа на тема „Учителят на двадесет и първия век“. Заради събитията през онова страшно лято, курсовата ми работа никога не беше написана, нито предадена. Сега, разбира се, човек би могъл само да се учудва на поразителната самонадеяност на онзи възторжен младок, още зелен випускник на Ташлинския лицей, който си беше въобразил, че е способен да извлече и да формулира основните принципи в работата на своя учител, да ги съчетае със съществуващата теория на възпитанието и по този начин да създаде съвършения портрет на идеалния педагог.

Спомням си, че Георгий Анатолиевич се отнесе към моя замисъл доста скептично, но, въпреки това, не започна да ме разубеждава, а дори ми разреши да го придружавам при всичките му делови посещения, даже и зад кулисите на тогавашния живот в Ташлинск.

Самонадеяният младок следваше своя учител, понякога заедно с други лицеисти, (които учителят подбираше по някакви свои, неизвестни за другите съображения), а понякога и сам. Той внимателно слушаше, запомняше, записваше, правеше си някакви изводи, които, за съжаление, аз вече не помня, изгаряше от някакви чувства, които също доста съм позабравил, а вечер, в лицея, с упорството и трудолюбието на Нестор Летописец3 отбелязваше на хартия всичко, което го беше поразило много силно или му се беше сторило особено важно за бъдещата му работа.

Аз съм редактирал тези записки много сериозно. Наложи се да разшифровам и да преписвам отново някои места, защото много неща бяха стенографирани или зашифровани, а ключа на шифъра аз, разбира се, вече съм забравил. Друг път се оказа въобще невъзможно да се разчете написаното. Съзнателно съм пропуснал цели страници от дневника, които имат интимен характер, както и тези, които засягат други хора, но не се отнасят до Георгий Анатолиевич.

Сега, когато съм завършил книгата и не смятам да променям нито дума от нея, понякога съжалявам за това, че явно съм изсушил и обезкървил образа на онзи забавен, трогателен и, понякога, жалък млад човек, който на моменти се появяваше между редовете с мъчителните проблеми на своята възраст, със своето високомерие, удивително съчетано със скромност, със своите фантастични планове, велика жертвоготовност и простодушен егоизъм. В процеса на работата аз безпощадно елиминирах всичко това, защото смятах, — и при това съвършено справедливо, — че няма защо да изтъквам себе си в трагедията на моя учител. Все пак тази книга е преди всичко за него и едва тогава, на края — за мен.

Толкова за първия ръкопис.

Произходът на втория ръкопис е загадъчен. Толкова загадъчен, колкото и неговото съдържание. Георгий Анатолиевич ми го даде наскоро след като темата на моята курсова работа беше вече определена. Той каза, че този ръкопис може да ми бъде полезен за моята работа или, най-малкото, може да ме изведе извън плоскостта на обикновения, всекидневен начин на мислене. Тогава не можах да разбера значението на тези негови думи, не го разбирам и сега. Може би не е толкова лесно да бъда изведен извън плоскостта на всекидневния начин на мислене.

Помня, Георгий Анатолиевич ми разказа, че този ръкопис е бил намерен пред няколко години, когато са събаряли сградата на стария хотел-общежитие на Степната обсерватория — най-старото научно учреждение в нашия район. Ръкописът се намираше в старинна картонена папка за хартия, сложена в също толкова старинен полиетиленов плик, стегнат на кръст с две тънки черни гумени лентички. На папката нямаше нито заглавие, нито име на автора, а само две големи букви, написани със синьо мастило — О и З.

Първоначално аз мислех, че това са цифрите „нула“ и „три“ и едва след много години се досетих за връзката им с епиграфа върху вътрешната страна на папката: „… според гностиците4 ДЕМИУРГ се нарича творческото начало, което произвежда материя, обременена със зло.“ Тогава предположих, че „ОЗ“ може би е съкращение от Обременяване със зло или Обременени със зло. Може би така е озаглавил своя ръкопис неизвестният автор. (Впрочем, със същата вероятност можем да допуснем, че „ОЗ“ са две цифри. Тогава ръкописът би се наричал „Нула три“, а това е телефонът и на Бърза помощ и така заглавието добива особен, даже зловещ смисъл.)

Формално би следвало да се смята, че автор на ръкописа е Сергей Корнеевич Манохин, защото разказът се води от негово име. С. К. Манохин е напълно реална историческа личност — астроном и доктор на физико-математическите науки. В края на миналия век той действително е бил сътрудник на Степната обсерватория и то доста дълго време. Освен това, понятието „звездни гробища“, което се употребява в ръкописа, наистина е било въведено от него. Той е предсказал това рядко и своеобразно природно явление и, доколкото разбрах, явлението е било установено при наблюденията още преди неговата смърт. Освен това откритие, той не е оставил никаква друга забележима следа в науката, или поне на мен не ми се удаде да открия данни за това. Също така не успях да открия и никакви, абсолютно никакви данни, че С. К. Манохин се е забавлявал с писането на художествена литература. Ето защо за мен въпросът с авторството на „Обременяване със зло“ все още си остава открит.

Читателят трябва да обърне внимание на това, че в ръкописа „ОЗ“ елементите на фантастичната гротеска се преплитат по много сложен и странен начин със съвършено реални лица и обстоятелства. Никой не би се съмнявал например, че Демиургът е една напълно фантастична фигура (подобна на героя на Булгаков Воланд5), но пък Карл Гаврилович Росляков, за когото се споменава в ръкописа, действително е бил първият и най-знаменит директор на Степната обсерватория. А за удивителния образ на Ахасфер Лукич бих могъл да кажа, че аз самият съм виждал този човек, и то при едни много трагични обстоятелства, които не бих могъл да забравя.

Най-просто би било да предположим, че автор на ръкописа „ОЗ“ е самият Георгий Анатолиевич, но редица обстоятелства не ми позволяват да допусна това.

Хартията, папката, техниката на машинопис, правописните особености — всичко това съвсем определено ни налага да датираме ръкописа от осемдесетте години на миналия век. В краен случай — от деветдесетте. Тогава излиза, че когато е писал това съчинение, ако го е писал той, годините на Георгий Анатолиевич ще са били по-малко от моите по времето, когато го четох. Което е дяволски малко вероятно.

Има и друго. Една такава мистификация би била в противоречие с всичко, което знам за Георгий Анатолиевич. Тя не се съчетава нито с неговия характер, нито с отношенията между него и учениците му.

И накрая, самото съдържание на ръкописа и избрания от автора герой. Защо би било нужно Георгий Анатолиевич да избере за свой лирически герой един астроном? Самият той никога не се е интересувал от естествени науки. Вярно, че беше запознат с новите идеи във физиката и, разбира се, в астрономията, но не повече от един обикновен културен и образован човек. И още нещо, което пък е вече съвсем непонятно. Защо, въпреки своята деликатност, е избрал като герой точно астроном, който не само е съществувал реално, но и е работил едва ли не на две крачки от Ташлинск.

Не, тази хипотеза, въпреки нейната привидна правдоподобност, не може да бъде окончателно приета. Освен това, аз още нищо не съм казал (а пък нямам и намерение сега да говоря за това), за онези елементи на съчинението, които въобще не могат да бъдат обяснени с някакви реални хипотези.

Понякога с известен страх си мисля, дали всички проблеми не идват от това, че така и не ми се удаде да открия онази връзка, която Георгий Анатолиевич виждаше между моята курсова работа и ръкописа „ОЗ“, нито да разбера какви именно мисли е трябвало да породи у мен той. Предполагам, че ако бях успял да напипам тази връзка, ако бях успял да изляза извън плоскостта на някои представи, щях по-добре да разбера и ръкописа, и загадката на неговия произход.

Може би някой от читателите ще има повече късмет от автора на тази книга, или направо казано, ще се окаже по-съобразителен от него. А аз в заключение ще отбележа само, че ръкописът „ОЗ“ е поместен тук без каквито и да е поправки или пропуски. Позволил съм си само да го разделя на части, примерно така, както аз самият го четох през онова страшно лято (между другото и главно през нощта).

Игор К. Митарин