Натоварени със зло

Ръкопис „ОЗ“ (1–3)

1. Строителите предадоха сградата на ключ късно през есента. Дъждовете бяха станали вече ледени, а от време на време падаше и снежец. Тя беше доста странна и, може би, даже уникална със своята излишно сложна и трудна за описване архитектура. Цялата беше от червени тухли и се разполагаше по улица „Балканска“ на дължина повече от два квартала. Покривът беше плосък, сякаш направен специално, за да кацат там въздушните кораби от бъдещето, а фасадата — украсена от вдлъбнатини и извивки с най-сложна форма, правоъгълни тунели висяха над извънредно високи арки и — интересно с каква цел — тесни ниши, високи до петия етаж, разсипаха фасадата. Дали пък не са били предназначени за статуите на някакви неимоверно високи и костеливи герои или страдалци от миналото? И защо ли архитектът е решил да издигне от двете страни по ширина на тази удивителна сграда полукръгли кули, точно като крепостните, и при това различни по височина?

Скелето отдавна беше разглобено и откарано, и стъклата на прозорците бяха измити и прозрачни, и новите врати на входовете не предизвикваха никакви забележки, и каменните стъпала към тях бяха чисти, но цялото пространство от стъпалата до уличния асфалт представляваше смесица от кал и строителни отпадъци. Можеше да се видят мокри и натрошени дъски със застрашително стърчащи по тях гвоздеи, и натрошени тухли, и пропукани панели с ръждива арматура, и водопроводни тръби, навити на спирала от неизвестна сила, и забравени радиатори за парно, и някакви смачкани кофи, а между единадесети и дванадесети вход пребиваваше в наклонено положение някакъв гъсеничен механизъм и влажният вятър тракаше с полуотворената врата на кабината му.

Сградата беше предадена на ключ, но от хората, които трябваше да живеят в нея, нямаше и помен. Пусти бяха стълбищните площадки, пусти, тъмни и тихи, миришеше на боя и на необитавани помещения и кабините на асансьорите изстиваха като мъртви, високо горе, под самия покрив. Всички врати на всички входове изглеждаха плътно затворени и здраво заключени. Може би това наистина беше така, но все пак в сградата можеше да се влезе. Там бяха влизали. Вероятно бяха и излизали. Във всеки случай, на каменните стъпала на тринадесети вход, които водеха в южната странична кула, се виждаха кални следи. Върху дългата боядисана дръжка на вратата на главния вход всеки криминалист без особен труд би открил множество отпечатъци от пръсти. Прахът, покрил циментовия под на вестибюла, на места се беше събрал на множество миниатюрни топченца, сякаш някой, който е влязъл откъм улицата, енергично е изтръскал тук мократа си от дъжда шапка.

И още някой, който е забравил или изхвърлил, или загубил в момент на паника, полуотворено старо куфарче, и от куфарчето се подава обикновена кърпа за лице със съмнителна чистота. А на площадката на осмия етаж, в ъгъла до вратата на апартамент петстотин и шестнадесет, мътно проблясват две празни гилзи — или пак изгубени от някого, или, по-вероятно, останали да лежат там, където ги е изхвърлил затворът. При това вратата на апартамент петстотин и шестнадесет, както и на почти всички апартаменти в сградата, беше здраво заключена и не беше отваряна откак последен беше напуснал тези места бригадирът на довършителната бригада. Или, да кажем, бригадирът на фаянсаджиите.

Всъщност в цялата сграда беше отворен един-единствен апартамент — неизвестно защо без номер на вратата, но по логиката на разположение, апартамент петстотин двадесет и седем — тристаен по план, на последния, дванадесети етаж на южната странична кула. Прозорецът на едната от стаите в този апартамент гледаше към Проспекта на труда. Стените на стаята бяха покрити с евтини и непретенциозни тапети, от средата на тавана стърчаха завитите жици, паркетът на пода, макар и доста гладък, все пак имаше нужда от циклене, а в най-отдалечения от прозореца ъгъл стоеше забравен от строителите дървен нар, целия замазан с вар и блажна боя.

В тази стая се водеше разговор. Разговаряха двама.

Единият стоеше до прозореца и гледаше навън, към калните пространства под дъжделивото сиво небе. Той беше огромен на ръст, облечен в черна хламида8, която скриваше напълно цялото му телосложение. Долният край на хламидата падаше свободно на пода, а в раменете тя беше повдигната нагоре и разширена встрани, подобно на кавказка бурка. Но това повдигане и разширение беше така енергично и остро, с толкова стаено в него мрачно предизвикателство, че моментната аналогия с бурката изчезваше (няма такива бурки на света!), заменена от впечатлението за мощни криле, скрити под черния плат. Впрочем ясно е, че той не би могъл да има на раменете си никакви криле, пък и навярно наистина нямаше, а просто дрехата му беше с такава необичайна и непривична кройка. Самата дреха, всъщност, не беше по-странна и непривична, отколкото материята, от която беше направена. Едва забележимите сенки, които пробягваха по нея, напомняха за моаре9, но по цялата удивителна хламида не се забелязваше ни най-малък намек за гънка или бръчица, така че на моменти ти се струваше, сякаш това изобщо не е никаква дреха, а някаква черна и мрачна част от пространството, където нямаше нищо, даже светлина.

А на главата си този, който стоеше до прозореца, без съмнение носеше перука — бяла, може би даже напудрена, с къса плитка, достигаща едва до раменете, и стегнато заплетена с черен шнур.

— Колко е тъжно! — каза той, сякаш през зъби. — Гледаш и ти се струва, че всичко тук се е променило, а всъщност всичко е както преди.

Неговият събеседник не отговори веднага. Без да се бои, че ще се изцапа, той седеше на нара, леко скръстил стъпалата на късите си крачета, които не достигаха пода, и бързо преглеждаше един дебел, раздърпан от употреба бележник, като през цялото време ловеше във въздуха и връщаше по местата им изпадащите от него страници. Това беше дребничко, пълничко, доста нечисто на вид човече на неопределена възраст в сиво изтъркано костюмче: панталони като кюнци, смъкнати чорапи, също сиви, и пак сиви, но вече от дълга употреба, обувки с остри върхове тип „трандафор“, никога не виждали нито четка, нито вакса, нито изтривалка. И още сива усукана вратовръзка с възел, както казват англичаните, под дясното ухо.

На човечето сигурно му беше топло — пълното му лице беше зачервено и покрито с дребни бисерни капчици пот, влажните му бледи косици бяха залепнали за черепа и под тях просветваше в розово. Шапката и палтето си дребното човече беше вече свалило по-рано и сега те се валяха в ъгъла, струпани на прогизнал и неприятен куп заедно с една голяма, издута и изтъркана чиновническа чанта от времето на първия неп. Съвсем обикновено човече, за което никак не можеше да се каже, че си подхожда с онзи, дето се извисяваше пред прозореца като черна канара.

— Затова пък колко сте се изменили ВИЕ, Грънчарю! — отговори той най-сетне. — Сигурен съм, че никой не би могъл да ви познае! И наистина не ви разпознава никой…

Този до прозореца изхъмка. Плитката потрепна. Полюшнаха се крилете на черната хламида.

— Не говоря за това — каза той. — Вие не разбирате.

Сивият човечец сякаш не го чу. Той все разлистваше и прелистваше своя бележник. Това беше един твърде необикновен бележник: ту един, ту друг от листите му се озаряваше отвътре с ярка червена светлина, а понякога и краищата му пламваха в огнена рамка, и даже сякаш дим се извиваше, после тези фокуси спираха изведнъж и идваше облекчението, че и този път зацапаните пръсти на сивото човече оставаха цели.

— Вие и не можете да разберете, — продължаваше този, който стоеше до прозореца. — През цялото това време вие сте стърчали тук и за вас всичко е привично… А аз гледам със свеж поглед. И виждам, че някои фундаментални същности са останали неизменни. Например, те, както и преди, не знаят защо съществуват на света. Сякаш това е кой знае каква тайна, скрита със седемнадесет ключа!

— Зад седем печата — поправи го разсеяно сивото човече.

— Да. Разбира се. Зад седем печата… Ето, полюбувайте се — направо през калта, вървят и се държат един за друг като болни. Ама те са пияни!

— О, да, тук това се случва — произнесе сивото човече, като се откъсна от своето занимание. Пъхна пръст между страниците на бележника си и се загледа в гърба на застаналия до прозореца, в гладкото черно пространство под плитката му. — Напоследък по-рядко, но все пак се случва. Ще свикнете, Хефест, обещавам ви. Недейте капризничи. По-рано не бяхте толкова капризен!

Този, който стоеше до прозореца, бавно обърна глава и погледна сивия си събеседник, и събеседникът му, както винаги, мигновено отклони очи и като се дръпна назад, присви клепачи и се намръщи, сякаш в лицето го удари лъх от разпалена жарава.

Защото този, който стоеше до прозореца, изглеждаше така, че на никого не се удаваше да привикне с лицето му. То беше слабо като на аскет, бузите му бяха очертани с две вертикални бръчки, подобни на белези от двете страни на тясната като белег уста без никакви устни, изкривена или от дълбоко страдание, или от стара парализа, или, може би, просто от дълбоко недоволство по повод общото състояние на нещата. Още по-некрасив беше цветът на това изнурено лице — зеленикав, мъртвешки, напомнящ впрочем не толкова за тление, колкото за цвета, наречен френско зелено, за онези неприятни окиси върху стар, отдавна неизлъскван бронз. И носът му, обезобразен от някаква болест, подобна на кожна туберкулоза, приличаше на бракувана бронзова отливка, запоена на две на три към лицето на статуя.

Но най-страшни бяха очите под високото, лишено от вежди чело — огромни, изпъкнали и кръгли като ябълки, черни и блестящи, изпъстрени с червени жилки. Винаги, при всички обстоятелства, в тях гореше един и същи израз — бесен напор, наполовина примесен с отвращение. Погледът на тези очи действаше като жесток удар, от който тишината звънва в ушите и се чувстваш на ръба на припадъка.

— Това не е каприз — произнесе този, който стоеше до прозореца. — Аз и по-рано ненавиждах пияните — всички, дето се тъпчат с мухоморки, мак, коноп… Може би тогава трябваше да започна всичко точно оттам, но нали времето съвсем нямаше да ми стигне!… А виждам, че сега вече е късно… Не знам забелязахте ли, но вчерашният клиент се яви подпийнал! При мене! Тука!

— Ами че те се страхуват! — каза сивият човечец с лек укор. — Опитайте се да ги разберете, Тъкачо. Те наистина се боят от вас!… Понякога даже и аз се боя от вас…

— Добре, добре, вече говорихме… Всичко това вече съм го чувал от вас: човек разумен невинаги е разумен човек… хомо сапиенс това е възможност за мислене, но невинаги способност за мислене… и така нататък. Аз не се занимавам със самоутешение, а и вас не съветвам… Ето какво — нека докато съм тук да имам помощник. Имам нужда от помощник. Някой млад, образован и добре възпитан човек. Човек, който да посрещне клиента, а накрая да му помогне да облече палтото…

— Да си облече… — произнесе сивият човек много тихо, но застаналият до прозореца го чу.

— Какво?

— Трябва да се казва „да си облече“.

— А аз как казах?

— Вие казахте „да облече“.

— А трябва как?

— А трябва — „да си облече“.

— Не улавям разликата — каза високомерно този, който стоеше до прозореца.

— И въпреки това тя съществува.

— Добре. Толкова по-добре. Нали ви казвам, че ми трябва млад човек, който знае до съвършенство местния диалект.

— Днешните млади хора, Ковачо, не знаят добре своя език.

— Въпреки това ми трябва точно млад човек. Ще ми бъде неудобно да командвам някой старец, а аз имам намерение именно да командвам.

— Тук никой не прави нищо даром — намекна сивото човече и се подсмихна цинично. — Нито старите, нито младите. Нито възпитаните, нито грубияните. Нито образованите, нито тези, които странят от науката… Най-много някой възторжен пияница, но и той през цялото време ще очаква да го почерпят. От уважение.

— Добре де, никой няма да го кара да работи даром… Ама колко сте приказлив само… Имате ли някого пред вид?

— Имате късмет, Хнум10. Набелязал съм един подходящ екземпляр. Четиридесет годишен, кандидат на физико-математическите науки, така добре възпитан, че даже умее да си служи с нож и вилица, и почти не пие. А що се отнася до жизненото му същество, неговата същност, разглеждана въображаемо и отделно от тялото…

— Оставете това! Оставете ме на мира с вашите гешефти! Казвайте направо какво иска! Цената!

— Аз не съм много опитен в тия неща, Илмаринен. Гарантирам обаче, че неговата молба ще ви се стори забавна. Друг е въпросът дали вие ще можете да я изпълните!

— Така ли?

— Точно така.

— Значи вие предполагате, че това е над предела на моите възможности?

— А вие, както и преди, си мислите, че можете всичко на света?

Червено-кървавата ябълка стрелна сивия над лявото крило и дребното човече отново се дръпна назад с наведен поглед.

— Дръж си мръсния език, робе!

Настъпи тишина и едва след няколко дълги секунди неукротеният сив човек промърмори:

— Но защо се обръщате към мен така високопарно, о, Птах11? Наричайте ме съвсем обикновено: Ахасфер Лукич.

— Какви са тия глупости? — произнесе с отвращение този, който стоеше до прозореца. — Какво общо има тук Ахасфер?…

2. Наистина, какво общо има тук Ахасфер? Аз специално проверявах: онзи са го наричали Еспера Диос (което означава „надявай се на бога“), а още и Ботадеус (което означава „който удари бога“). Това е бил някакъв свадлив евреин от древността, дето се прославил през вековете с това, че не позволил на нещастния Исус от Назарет да поседне и да отдъхне на своя праг — имам пред вид прага на Ахасфер. За което бог, твърде последователен и строг до най-малките подробности във въпросите на етиката, го проклел да бъде безсмъртен и при това в съчетание с проклятието да бъде вечен скитник. „Стани и ходи!“

Да започнем с това, че Ахасфер Лукич не е никакъв евреин и даже не прилича на такъв. Външно той най-много прилича на артиста Леонов (Евгений) в ролята на някой заклет ерген, лишен напълно от женска грижа и съчувствие: никога в живота си не съм виждал по-зацапани сака и по-износени долни фланелки от неговите. Ще продължа с това, че Ахасфер Лукич наистина е дяволски подвижен и не го свърта на едно място (като всеки застрахователен агент, и него краката му го хранят), но спи като всички нормални хора (плюс още към час след обед), и никакви мистични гласове не му нареждат по това време: „Стани и ходи!“

Запознах се с него в края на лятото, след онзи нещастен симпозиум в Ленинград. Когато се върнах от там, видях, че, докато съм отсъствал, в стаята ми са настанили някакъв деятел — страничен човек, който няма никаква връзка с дейността на обсерваторията. Негодуванието ми, добавено към всички онези неприятни неща, които чух в Ленинград, ме извади от равновесие, и аз се унижих дотам, че устроих скандал. Навиках дежурната по етаж, която, разбира се, не беше виновна за нищо. Скарах се по телефона със Суслопарин, обвиних го в корупция и му треснах слушалката на половин дума. Нямаше да пощадя и моя Карл Гаврилич, хубавичко щях да му обясня, че да бъдеш директор на обсерватория означава преди всичко да осигуряваш комфортни условия за живот на наблюдателите си, но, за щастие, той се оказа в това време в Москва, в Академията на науките. Обхваща ме срам, като си спомня как се държах, но тогава ми се събра твърде много: влизам аз в стаята си — в своята, законна и веднъж завинаги определена за мен стая — и виждам нечии чорапи с безобразен вид небрежно хвърлени на масата върху моя ръкопис…

Впрочем, както често се случва в живота, всичко се оказа не чак толкова страшно и безнадеждно.

Ахасфер Лукич се прояви като човек, с когото е извънредно леко и приятно да се общува. Той беше абсолютно безобиден, не претендираше за нищо и се съгласяваше с всичко. Той веднага си изпра чорапите. Той веднага ме почерпи с червен хайвер — консерва. Той знаеше огромно количество най-нови и при това смешни анекдоти. Житейските истории, които разказваше, никога не бяха скучни. Някак си успяваше съвсем да не заема място. Винаги беше някъде наблизо и в същото време сякаш отсъстваше. Появяваше се в полето на моето внимание само тогава, когато аз нямах нищо против да го забележа. Бих казал, че той беше подръка. Той винаги беше подръка.

При все това в него имаше нещо, меко казано, загадъчно. Самият той винаги се стремеше да не оставя загадъчно впечатление за себе си и, като правило, това му се удаваше превъзходно: смешно сиво човече, много учтиво и съвършено безобидно. Но понякога, макар и рядко, в него или около него се мяркаше нещо неуловимо странно, нещо, което те караше да застанеш нащрек, нещо загадъчно и, дявол да го вземе, даже странно. Например, този негов поразителен бележник… или навика му да слага изкуственото си ухо в някакъв алхимически съд, или другия му навик — да бърбори нещо неразбрано в слушалката на изключения телефон… но да оставим това… За това — по-късно. Изобщо пък да не говоря за чантата му!

Първото нещо, което ме учуди, беше какви ли са течи невероятно големи заслуги, които има един нищожен застрахователен агент, за да го настанят при мен — човека, който вече почти е станал доктор на науките, човека, който прослави тази обсерватория… Да оставим науката — какво ти разбира нашият Суслопарин от наука? При мене, личния приятел на директора, да настанят някакъв сивичък застраховател! Уважаеми господа, това е една загадка! Нека поясним, че нашият заместник по общите въпроси, другарят Суслопарин К. И., не прави никога нищо без да има полза. И никога и за никого не прави нещо даром. Тогава сигурно от системата на държавното застраховане може да се извлече някаква огромна, но известна само на малцина полза, а ние с вас, простите смъртни, нещо не сме доразбрали и пропускаме да получим нещо твърде ценно и значително, когато лекомислено отминаваме скромния човек, който наднича в очите ни с надеждата да ни пробута застраховка за три рубли годишно… Формулирах тази загадка още в първия ден на запознанството ми с Ахасфер Лукич, но при другите ми грижи и неприятности тогава, се отнесох към нея изцяло и напълно равнодушно. Защо, в края на краищата, трябваше да се интересувам от хитрите машинации на другаря Суслопарин?

Учудих се, разбира се, и защо се нарича Ахасфер. Все исках да го питам: а какво общо има тук Ахасфер? И що за човек е бил този Лука, дето е нарекъл родния си син Ахасфер (Може пък и да не му е бил роден, кой знае? Тогава не е толкова жалко, но пак не разбирам…) Никак не е удобно, обаче, да питаш един почти непознат човек защо се нарича точно Ахасфер, а когато, за да спазя добрия тон при запознанството, го попитах за родителите му, той ми отговори: „О, моите родители живяха толкова отдавна…“ и веднага промени темата на разговора.

Учудваща беше и популярността на Ахасфер Лукич в Ташлинск. Когато заминавах за Ленинград, тук ни го беше виждал, ни го беше чувал някой, а сега, след две седмици само изгледаше сякаш в обсерваторията, че и в града, няма нито един човек, който да не се интересува от Ахасфер Лукич. Даже съвсем непознати хора ме спираха на улицата (в магазина, на Теренкур, на спирката), за да се поинтересуват какво става с Ахасфер Лукич и да му предадат чрез мен най-благи пожелания. Имаше и по-лош вариант: след страхливи озъртания наоколо ме молеха да предам, например, че оня договор там… може значи и да го подпишат, ама нямало да е лошо сумата на застраховката да се удвои. И чудна работа! Когато предавах тези съобщения, Ахасфер Лукич моментално разбираше за кого точно става дума, сякаш вече очакваше тези поздрави и предложения. Веднага след това, нейде от недрата на износеното му сако се появяваше неговият знаменит бележник с постоянно изпадащите страници и те започваха с такава скорост да пърхат между пръстите му, щото на човек му се струваше, че аха-аха ще пламнат от силното триене с въздуха. И наистина пламваха, виждал съм го неведнъж със собствените си очи: пламваха, горяха и не изгаряха…

Истина е, казвах му понякога аз, макар и с известен страх, света истина е, Ахасфер Лукич, че в днешно време застрахователното дело изисква от своите най-верни последователи съвсем необичайни способности. А той се засмиваше със странния си лекичък смях и винаги ми отговаряше: „Така си е, драги, иначе не може. Конкуренция! Днешният застрахователен агент, видите ли, е човек високо и широко образован. Той, любезни, трябва да е или дипломиран инженер, или кандидат на науките! Финес трябва, драги, само наука не стига, и изкуство трябва, че иначе, докато кихнеш, и току-виж ти отмъкнали клиента изпод носа!“

Във всичко това, обаче, нямаше и следа от наука. Повече миришеше на мистика. Миришеше си направо на преизподня, уважаеми господа! Така си мислеше всеки, който поне веднъж беше виждал как действа чиновническата чанта на Ахасфер Лукич. На пръв поглед, тази чанта не правеше някакво особено впечатление: една много голяма и много стара чанта, натъпкана с папки и някакви бланки. Тя обикновено стоеше мирно някъде близо до собственика си и се държеше съвсем благоприлично, но само докато Ахасфер Лукич не решеше да сложи нещо в нея. Тоест, когато Ахасфер Лукич изваждаше нещо, тя реагираше като всяка друга натъпкана чанта: изхвърляше из недрата си излишни папки, разпиляваше някакви пликове и изписани листи, някакви диаграми и графики, пъхаше в ровещата ръка ненужни неща и криеше търсеното. Но когато я отваряха, за да натикат вътре още нещо (било то пакет със закуска или документ някакъв), виж тогава можеше да очакваш от нея абсолютно всичко: струя ледена вода, кълба вонящ дим, някакъв огнен език, или даже малка мълния с гръм. Според моите наблюдения, в такива минути даже самият Ахасфер Лукич се държеше много предпазливо със своята чанта.

Толкова за чантата.

Сега за телефона. Когато му звъняха, а това ставаше доста често, Ахасфер Лукич вдигаше слушалката, слушаше и отговаряше нещо кратко, например „Съгласен“, или „Не става“, понякога само „Аха“ и веднага затваряше. Ако забележеше, че аз в това време го наблюдавам, веднага слагаше на гърдите си своята малка лапичка с къси пръсти и безмълвно молеше за извинение.

По собствена инициатива той използваше телефона рядко, и тези негови операции приличаха на евтин цирк. С извинителна усмивка измъкваше кабела от розетката, отнасяше апарата в своя край на стаята и започваше да мърмори в слушалката нещо неразбрано, от което аз долавях само някои думи, думи на някакъв чужд език, може би даже не просто думи, а собствени имена, които по онова време ме бяха заинтересували много. Откровено казано, това не изглеждаше толкова странно, колкото смешно. Напушваше ме смях и аз се смеех, въпреки лошото настроение, в което се намирах тогава. Мислех си, че така този сивичък забавен клоун се опитна да ме развлича, но веднъж, съвсем случайно се събудих много по-рано от обичайното и го видях да разиграва същата телефонна пантомима, макар да предполагаше, че аз спя. Тогава изведнъж се оказа, че в нея няма нищо смешно. Беше страшно, до припадък страшно, и съвсем не беше смешно…

Сега седя на зацапания с мазилка нар в празната стая с евтини тапети съвсем сам, чакам и страхливо поглеждам към вратата на Кабинета, а вратата, както винаги е разтворена широко, и зад нея, както винаги, е космически мрак, и там, както винаги, неохотно припламват и веднага гаснат бледи пламъчета.

Пиша всичко това, защото не знам друг начин да предам своето знание на някого, поне на още един човек, пиша лошо, „неясно и вяло“, пиша разпиляно, понеже много неща се объркаха в бедната ми памет поразена от видяното. Аз съм смачкан, унижен, объркан и изгубен.

Всички ние имаме чувството на дълбоко удовлетворение, имаме и чувство на законно негодувание, но виж чувството за собствено достойнство у нас отдавна вече е дефицитна стока. Затова когато нашият не особено мъдър опит и нашата многоопитна мъдрост, дълбока като най-дълбоката ни супена чиния, се сблъскат даже не с доста зловещичкия Ахасфер Лукич или с неговия напълно ужасяващ партньор (господар?, творец?), а просто с някой абсолютен грубиян или образцов подлец, ние, като правило, се объркваме. Точно в такъв момент би трябвало да се опрем на нашето чувство за собствено достойнство, щом не ни достига мъдрост или поне жизнен опит, но чувството за собствено достойнство липсва и ние ставаме цинични, небрежни и грубо иронични. Така че нека никого не учудва този лековат и малко гуляйджийски тон, с който описвам всички събития, свързани с мене. В тях няма нищо забавно и занимателно. Всъщност аз се страхувам. И винаги съм се страхувал. Даже вече не помня от кога. Според мен, още от самото начало…

3. Нашата Приемна най-добре може да бъде сравнена със склад за мебели. Една югославска гарнитура „Архитект“ от тридесет и седем части само по някакво чудо е наместена на площ от 18.58 квадратни метра. Има още две тройни огледала, едно чудовищно, невъобразимо и необозримо легло, върху което се разполагат дванадесет полумеки стола, а биха могли да се търкалят дванадесет десантчици със своите момичета. Има някакви шкафове със стъклени витрини и неизвестно предназначение и микроскопична библиотечка с макети на книги, направени твърде реалистично. (Помня, когато за пръв път видях със златни букви на корицата Р. Киплинг, Петроний, Едгар Раис Бероуз, аз реагирах мигновено и непроизволно: „Край! Това ще го отмъкна, пък да става, каквото ще!“ Представете си разочарованието ми, когато посегнах към дълго търсеното томче и видях в ръцете си само празна картонена корица, а Ахасфер Лукич, който изплува някъде изпод лакътя ми, произнесе съчувствено: „Декорация, Серьожа. Само една декорация.“ (В Приемната има само две кресла с лъскава кафява кожа, едното за посетители, а другото неизвестно за кого, защото точно от средата на седалката му, съвсем открито и нагло, стърчи стоманен шип, дълъг към двадесет сантиметра и толкова остър, че ме побиват тръпки, като си помисля за онзи нещастник, за когото е предназначено.

Освен този шип, в Приемната има и други предмети, които не влизат в югославската гарнитура. Изпод леглото надничат чифт много големи и много употребявани домашни чехли на райета. В най-далечния ъгъл, където и досега не съм успял да се добера, са изправени някакви дебели рула — може би географски карти или линолеум, или килими, или пък просто хартия. Редом с рулата, закрила половината прозорец, виси картина с античен сюжет: Сузана и сладострастните старци. Старците са си нарисувани като старци и Сузана — почти като Сузана, но, неизвестно защо, с голям пенис, изобразен с всичките му анатомични подробности. Редом с тези подробности сбръчканите лица на старците, мазните им лъскави очички и даже розовеещите им плешивини добиват един особен израз, който не се поддава на описание.

И телевизори — извънредно много. Някой постоянно променя броя и моделите, но никога не са по-малко от четири. Аз не мога нито да ги включвам, нито да ги изключвам. Включват се и се изключват сами. Сами се настройват на рязкост и контраст, сами си избират програма, и трябва да кажа, че обикновено програмите им се оказват доста странни. Спомням си, веднъж предаваха нещо от моргата. По-точно игрален филм из живота на патоанатомите. Чудесно изображение, изумително богатство от цветове, даже ми се стори, че усещам и миризми. В същото време имах клиент, когото се наложи спешно да замъкна в тоалетната, но въпреки това ми оповръща цялата Приемна и част от коридора. (Помня, че той беше началник на финансовия отдел на Н-ския батальон и беше дошъл да се моли нашата съветска рубла да има статус на свободно конвертируема валута.) Друг път „живиси“-то повече от час и половина предава в черно-бяло практически уроци как да възстановяваме и заточваме иглите на примусите. Да не повярва човек, че такива игли все още съществуват…

Телефоните. Те винаги са три. Единият стои на моята масичка — разкошно нещо, с бутони, с памет за двеста петдесет и шест номера, с малък вграден екран и флопидисково устройство. Той не работи. Вторият телефон е лепнат на таблата на вратата зад моето работно място. Това е обикновен автомат, в който можеш да пуснеш монета и да позвъниш на роднини и близки, ако ги имаш. А може и да не звъниш. Понякога от него се разнасят отвратителни квакащи звуци. Вдигам слушалката и Демиургът ми казва нещо, което не е предназначено за ушите на клиента. Обикновено това са нареждания от ресторантско-хотелския репертоар. „За еди-кой си половин порция сопа, ама по-гореща.“ Или: „Чаршафите в стаите пак са влажни. Проверете какво става.“ Или даже: „Сергей Корнеевич, една приятелска услуга. Цепи ме главата, сили нямам. Вие май имахте пенталгин…“ Тогава аз се извинявам на клиента и тичам да си изкарвам хляба. Отдавна вече съм спрял да търся във всичко това някакъв смисъл или поне елементарна логика… Колкото до третия телефон, това е една златна вещ в стил ретро, която блести в здрача, и от него няма никаква полза, защото е сложен на шкафа, а пред шкафа е сложено голямо стенно огледало, пред което пък са сложени едно върху друго две полирани нощни шкафчета. Понякога този позлатен мегатерий звъни. Звънът му е нежен, мелодичен и радва слуха. Така че от него, все пак, има повече полза отколкото от Сузана.

Всяка сутрин аз пълзя, катеря се, и се промъквам сред цялото това имане с една прахосмукачка. Нашата прахосмукачка е чудесна. Тя пресова събрания прах на брикети. Брикетите предавам на Ахасфер Лукич срещу записка, а той съставя акт за разход и ги хвърля в своята чанта. Разписката и акта съм длъжен да връча лично на Демиурга. Никак не мога да разбера откъде се набира в Приемната толкова прах. Ако щете, вярвайте — към двеста грама брикети всяка заран…

Неизвестно защо, особено много прах се събира в гардероба. И такова нещо си имаме в Приемната. До него се стига съвсем лесно и е пълен с дрехи. За всички възрасти и за всякакви вкусове. Там може да се намери мъжки костюм с жилетка, съвсем нов необличан. А до него ще виси измачкан шлифер с ръкав, изцапан със засъхнала вече улична кал и в джоба на шлифера ще има смачкана кутия „Прима“ с една-единствена скъсана цигара в нея. В гардероба може да се открие и униформена ученическа куртка със закърпени ръкави, и великолепно мъхнато палто, носено от някой съвременен богаташ, и кожен женски костюм, върху който на задниците и на гърба се виждат отпечатъци от преплетените железни пръчки на градинска скамейка и още цял комплект мъжки долни фланелки с различни цветове, всичките на една закачалка. А долу, между стари и нови обувки от различни чифтове, вчера намерих бележника на ученика от пети „А“ клас на 328-мо училище Сергей Манохин с оценки за първия срок на 1958 година, с двойка по история и две тройки — по рисуване и по физкултура…

4. Вечерта на първи, доколкото си спомням, август, (това се случи още в Ташлинск), на Теренкур ме спря нашия шофьор Гриня. Като ме дръпна на една страна, той…