Натоварени със зло

Ръкопис „ОЗ“ (15–18)

15. Беше вече късна вечер. Даже по-скоро нощ. Аз лежах по одеялото в малката си стаичка и преди да заспя четях „Переканона“ на Ахасфер. Те разговаряха в Стаята. Сигурно и те като мен мислеха, че така ще им се доспи по-лесно. Аз почти не ги слушах. Както винаги когато разговаряха само двамата, така и сега, те използваха някакъв много екзотичен език, който аз съвсем не можах да науча — с гърлено произношение, изпълнен с придиханни и съскащи звуци. Изведнъж гласовете им се усилиха. Докато мигна и те вече викаха един срещу друг. Аз се разтревожих и тъкмо се надигах от канапето, когато Демиургът зарева като тръбата ерихонска, а Ахасфер Лукич запищя с глас, който разкъсваше душата и беше направо непоносим. В живота си не съм чувал нещо, с което бих могъл да го сравня. Този писък не беше нито животински, нито механичен, нито електронен. Той изобщо не беше от този свят. Така би могъл да цвили само Бледния кон от Апокалипсиса, когато тъпче множеството грешници. В този момент нещо тежко се удари в стената с такава сила, че всичкото оръжие накачено по нея със звън се струпа на земята.

Аз влетях в Стаята само по гащета. В главата ми се въртеше единствено нелепата мисъл: „Какво правят тия, така ще събудят целия квартал, уроди такива!“

Уродите изглеждаха ето така.

Целият раздърпан, с блестяща от пот плешивина и изскочило над колана потно шкембе, Ахасфер Лукич налиташе срещу Демиурга, като правеше някакви чудновати движения с късичките си ръце и крака, сякаш иска да се изкатери по него като по Красноярската колона или пък да му причини някаква телесна повреда с хватки от борбата, използвани преди две хиляди години.

За да се предпази, Демиургът беше извърнал към него крилатото си рамо и се занимаваше със знаменитата чанта. За пръв път виждах ръцете на Демиурга — черни, със зеленикав оттенък и неопределен брой пръсти. Тези дълги и възлести пръсти се движеха по някакъв сложен и същевременно отвратителен начин, като крачетата на паяк, когато омотава в паяжината си някоя муха.

Видях как той отвори чантата, (в този момент Ахасфер Лукич отново нададе апокалиптичен писък), и като я държеше с лявата ръка, бръкна с дясната право в нейните лъхащи на жарава недра — бръкна дълбоко, неправдоподобно дълбоко, стори ми се сякаш цял етаж под нас. Няколко дълги секунди шари нейде там из огнените пространства, като ръмжеше звучно и въртеше налетите си с кръв очни ябълки.

Силите му стигнаха само за няколко секунди — чантата отлетя на една страна, а освободената ръка се метна към тавана. Ръката беше невероятно дълга и с множество лакти, дланта й беше нажежена и светеше с всички цветове на силно нагрят метал, а от краищата на пръстите, които бяха станали ослепително бели, се откъсваха и летяха из цялата стая димящи капки и искри.

Той хвана дясната си ръка с лявата, изтръгна я с хрущене и я захвърли в ъгъла. Очите му вече бяха станали като дини. Отвори уста, изригна някаква неразбрана, но явна ругатня — многоетажна и древна, захапа с острите си като щука зъби първия попаднал му лакът на лявата си ръка, врътна огромната си глава така яростно, че чак плитката на перуката му за миг остана права, после със същото хрущене изтръгна и тази ръка и я изплю като фас в бездънния мрак на Кабинета.

И изведнъж стана тихо. Демиургът бавно и величествено раздвижи глава, като едновременно повдигаше ту едното си рамо-крило, ту другото, сякаш демонстрираше, че мощта и боеготовността на неговия организъм не са намалели ни най-малко. Приклекнал край нара, Ахасфер Лукич нежно милваше, оглеждаше и даже душеше своята любима чанта, така щастливо възвърната обратно. Страшната ръка изстиваше в ъгъла, но все още се движеше — стържеше по обгорелия паркет с остатъците от разтопени пръсти. Миришеше на пот, на изгоряло и на меден обгар.

Сетне изведнъж Ахасфер Лукич сякаш се сети нещо, застана на колене и започна внимателно и загрижено да оглежда пода около себе си. Като не намери това, което търсеше, той тръгна покрай стената с помощта на трите си крайника, а с четвъртия притискаше чантата към голия си и потен хълбок. Аз най-после разбрах: във вихъра на сражението Ахасфер Лукич беше загубил изкуственото си ухо.

Гръмна гласът на Демиурга:

— Ето го там, под калорифера! Стига сте се търкаляли като Йов на торището.39

Без да се изправя Ахасфер Лукич бързо се придвижи до калорифера, напипа своето скъпоценно ухо и с радостна усмивка го натъкми на мястото му, а после каза весело:

— Много ви благодаря, мой Яхве!

Така завърши още една караница между тях. Друг път обаче не бяха стигали до бой. Какво ли не бяха могли да разделят този път? Може Демиургът да е искал да вземе за себе си нещо от Ахасфер Лукич, или пък Ахасфер Лукич е искал да свие нещо от него… Един бог откраднал на друг бог партенките.

16. Е, този клиент наистина ми дойде до гуша. Т.е. струваше ми се, че вече съм ги виждал всякакви, но този беше нещо неописуемо. Беше един мършав, стар човек, с бледнозелена кожа, напукани устни и горящи очи на фанатик, който многословно и неразбрано, с много повторения и постоянни обърквания на мисълта излагаше своя план за спасение на човечеството. Мисълта му се движеше като влака на метрото — винаги по един и същ затворен кръг. Можеше да го прекъсне, но не беше възможно да отвлечеш мисълта му в друга посока. И за капак — този ужасен акцент нейде от Украйна или Белорусия!…

Всичко е много просто. Християнството е изкривило естествените човешки отношения. Христовото учение, което твърди, че трябва да обичаме врага си и всеки път да му подлагаме все нова и нова буза, е довело човечеството до ръба на катастрофата. Благородният древен лозунг „око за око, зъб за зъб“ е оклеветен, окалян и заклеймен като човеконенавистнически. Всички беди идват точно от това. Злото остава ненаказано. Тези, които обиждат и нападат хората, свободно си вървят през живота и тъпчат онези, които самите те са повалили. Всичко е разрешение за този, който е нагъл, силен и злобен. Освен човешките закони няма друго, с което да бъде усмирен, а те и пукнат грош не струват. Затова хулиганът безнаказано издевателства над слабия. Чиновникът безнаказано издевателства над плахия. Наглият безнаказано тъпче скромния. Клеветникът безнаказано очерня правдивия. Властникът безнаказано потиска всички.

Разбира се, сам по себе си лозунгът „око за око“, който също е формула, измислена от човека, не може с нищо да промени света. Но сега, когато може да го подкрепи мистичното могъщество и той да засияе на хоругвата, понесена от мощни длани…

Четири пъти Демиургът ми нареждаше да го изпратя. Четири дни застъпникът на обидените млъкваше за миг, за да започне след това всичко отначало. Наложи ми се буквално да го изчоплям от креслото, после със сила да го откъсвам от гардероба, където се беше хванал много здраво, а след това да отлепям пръстите му от касата на вратата. През цялото това време той сякаш не забелязваше нито моите усилия, нито своето унизително положение, а продължаваше да ни обяснява, че единственият начин веднъж завинаги да защитим обижданите, унижаваните и оскърбяваните, това е да ги надарим със способността да поразяват тези, които ги обиждат, с нещо подобно на електрически разряд. С последни сили успях да го изпратя.

Дланите ми бяха станали лепкави от студената му пот и аз се върнах в Приемната, като продължавах с отвращение да ги изтривам в дрехите ти, когато Демиургът ме запита:

— Как мислите, Сергей Корнеевич, защо третият закон на Нютон не се проявява в човешките взаимоотношения?

Аз се замислих за момент.

— Всъщност той навярно се проявява. В края на краищата всички знаят: каквото повикало, такова се обадило. Просто в човешките взаимоотношения няма ясни понятия за действие и противодействие.

Демиургът не каза нищо повече и след като почаках около минута, аз тръгнах към кухнята. Наближаваше време за обед.

17. Вървях си по улица Балканска с пазарска мрежа в ръка на път за млекарницата и си мислех за разни дреболии, когато се случи едно необикновено събитие.

Т.е. то си започна съвсем обикновено. Покрай мене с трясък и звън на желязо премина самосвал, разнесе димна воня и ме изпръска с кал от една дупка на асфалта. С едно обикновено проклятие аз спрях и започнах набързо да чистя шлифера и панталона си от рядката тиня, когато изведнъж се чу приближаващ тропот на ботуши и един пресипнал и задъхан глас умолително изхриптя:

— Разрешете ми!… Разрешете на мен!

Не успях дори да ахна, когато як мъжага, облечен с ватенка, се строполи на колене пред краката ми и с разтрепераните си червени лапи много внимателно, сякаш докосва скъпоценно произведение на изкуството, се зае да чисти полите на шлифера ми, крачола и изцапаната обувка, като в същото време бърбореше като че има силна треска.

— Ей сега!… Моментално!… Секунда само…

Аз се огледах ужасен. Наоколо не се виждаше никой, само одевешният самосвал вонеше на празни обороти спрян съвсем накриво на платното. Беше ми страшно и много неприятно, затова отскочих назад, но без да изпусне края на шлифера ми, така както си беше на колене, мъжът бързо се придвижи след мене и като ме гледаше със съвсем кучешки поглед изхъхри отчаяно:

— С език ще ги оближа! Ще блеснат…

Гласът ми сякаш беше изчезнал. Аз само се дръпнах с всичка сила и се отдалечих с бързи крачки, като едва се сдържах да не се затичам. Докато стигна до ъгъла все се страхувах да не ме настигне и когато завивах по Проспекта на труда крадешком погледнах през рамо. Безумецът псе така си стоеше на колене, само се беше отпуснал на пети и с наведена глава бавно изтриваше ръце във ватенката си. Имаше вид на човек обречен на смърт.

Душевното ми равновесие беше нарушено и по тази причина още след първите няколко крачки по Проспекта на труда налетях върху един пенсионер със съвсем почтен вид — с шапка и бастунче. Сблъскване в истинския смисъл нямаше, защото в последния момент аз успях „да набия спирачки“ и само леко се докоснахме с рамо. Измърморих нещо като „Ах, дяв-в-в… Извинете…“ Той с учудваща бързина отстъпи крачка назад, свали шапка и като прихвана елегантно бастунчето си заговори така, сякаш се намира на сцена:

— Скъпи мой! Разрешете ми да ви поднеса своите най-дълбоки извинения! Позволих си да се замисля и бях крайно небрежен.

— Ам-м-ми… — отвърнах аз. — Аз п-п… Всъщност небрежният бях аз… Вината всъщност е моя… Още веднъж — пардон.

— Ние и двамата бяхме небрежни — изрече с видимо облекчение пенсионерът и се усмихна, но усмивката му ми се стори фалшива. — Въобще сега времето е такова, че човек трябва да си отваря добре очите.

— Много сте прав — съгласих се аз, за да не удължавам сцената и си продължих към млекарницата.

В мен се раздвижи някакво неприятно предчувствие. Някъде отдясно под ребрата. Всичко наоколо ми беше до болка познато. Неравният изпъстрен с пукнатини асфалт с вечните локви и с миналогодишното петно от разляна боя пред магазина за домашни потреби, което прилича на рисунка, правена от кроманьонец. Жалките мокри пръти на насажденията покрай тротоара, които се съчетаваха в някакъв странен и непривичен контрапункт с гигантския избелял лозунг „Да цъфти градина!“, изписан върху противопожарната стена на бившето доходно здание. Търпеливата опашка за тапети пред магазина за домашни потреби, която се криеше от небето зад лъскавите от влагата чадъри. Минувачи, минувачи, минувачи — повечето лелки с кошници, с чанти, с бидончета и кученца. И коли, коли, коли, господи, колко много коли има днеска в града!…

Уж всичко си беше както обикновено, а колкото минаваше времето, толкова по-страшно ми ставаше. Имаше нещо особено в града, но аз никак не можех да уловя какво именно, а пък и не знаех как да попитам.

… Колите определено се движат много бавно. Вярно, че по Проспекта на труда навсякъде има знаци „40“, но нали и вчера ги имаше, а половината шофьори не им обръщаха никакво внимание… Всички коли са с включени габарити заради мъгливото време. Ама буквално всички!…

… Защо ли всички ми се усмихват? Тази лелка например я виждам за пръв път, а тя ми се кланя и цялата се е разляла в усмивка, фалшива като зъбите й… Ето и тази…

— Здравейте… И вие здравейте… Моите уважения…

Аха, ето какво било! Ами че те всички си крият очите… и лицата си крият… Един се прикрива с чадъра, друг е забил поглед в краката си, като че търси по пътя изгубени стотинки, трети се извръща и се заглежда във витрината, макар че във витрината няма нищо друго освен ремонт… Но ако все пак стане така очите ни да се срещнат, то веднага следва усмивка до ушите, почти сервилен поклон и „Здравейте! Здрасти! Добър ден!“ В началото съвсем за кратко си помислих, че моята известност като личен секретар на Демиурга изведнъж се е разпространила сред цялото население на близките квартали, но преди да успея да обмисля последствията от това зашеметяващо предположение установих, че те всички си кимат един на друг, усмихват се един на друг и си пожелават добър ден.

… Не, разбира се, не всички. Това явно не им харесваше, правеха го явно насила. Правеха го само в онзи краен случай, когато погледите им се срещаха и те биваха принудени (защо пък да са принудени?) непременно да си окажат един на друг внимание като на стари и добри приятели. Човек можеше да си помисли, че днес сутринта докато аз съм се напрягал в службата, властта в града е била завзета от група фанатизирани почвеници40, които са призовали нашите съотечественици (под заплахата за телесни наказания) да си спомнят своя произход, да пият от чистия извор на древните обичаи, да загребат с пълни шепи от съкровищницата на патриархалните нрави и поне на улицата да имат съответното поведение.

В това нямаше нищо смешно. В този момент бих предпочел да се върна в къщи, па макар без масло и кефир, и да попитам Ахасфер Лукич какво знае по въпроса или, в краен случай, да включа телевизора. Но, първо вкъщи нямаше никак масло и, второ, трябваше да опитам да се оправя във всичко това, да го вземат дяволите.

На пръв поглед в млекарницата не открих нищо необичайно. Опашката пред касата беше малка, още десетина бабки чакаха за сметана, но точно сметаната не ме интересуваше. Сложих в мрежичката четири бутилки кефир, взех от рафта три пакета масло по двеста грама и застанах на опашката пред касата.

Не, тук нещо не беше наред. Хората се държаха не като на опашка, а като на светски прием, така както си го представям аз. Те разговаряха. Всички. Не стояха тил зад тил, както е прието открай време, а се мъчеха да бъдат полуобърнати един към друг за да не би, не дай боже, да се окажат с гръб към някого.

Физиономията на касиерката сякаш беше получила спазъм от постоянната усмивка, ръцете й просто летяха — чукаха, откъсваха, брояха, връщаха — пък и поздравяваше всеки един, на всеки казваше благодаря. (Обикновено тя разговаряше така: „Какво все се пъхате с вашите десетачки? Да не сте сляп, не виждате ли, че нямам по една рубла да ви върна?“ Казва се Аелита.)

И товарачите също бяха в магазина. Не ги забелязах веднага, защото бяха безшумни. Тези двама подпухнали от пиене бабанки в мръсни черни престилки бутаха и разтоварваха количките с продукти, като стъпваха сякаш на пръсти и замираха на място всеки път, когато случаен минувач им пресичаше пътя. Не се чуваше нито дрънчене, нито грохот, нито обичайните свойски подвиквания: „Валка, мършо такава, за какъв дявол си го домъкнал това тук? Ей, лелко, я си пази диференциала!…“

Пред мен имаше осем човека. Най-много десет минути. На опашката се чуваше разговор:

— Дъждове, дъждове, а сняг все няма…

— Снегът е много необходим. За реколтата.

— Съвършено правилно го казахте, уважаема. Най-важното през зимата е да има сняг.

— Казвам ви, че сега Рейгън сигурно се радва!

— Там при тях пък има тайфуни. Ако питате мен, по̀ си е добре да има дъждове, отколкото тайфуни…

Шест човека до касата. Пълният побелял дядка пред мен се извърна наполовина и с голямо напрежение изстиска заветната си реплика:

— Казва есен се случи тази година. Една дълга, дълга…

Аз се напрегнах и отговорих:

— Да. Продължава вече половин година.

— Не е за приказване. Няма ли да свърши най-сетне!

До касата оставаха само четирима, когато от опашката за сметана дотърча една бабка и като сипеше разни чепати извинения, застана втора. Оказа се, че старата вещица от по-рано си беше запазила ред. Дядката пред мен още веднъж си даде зор и започна нова тема:

— Есенно време винаги има дъждове. Не си спомням да е имало есен без дъждове.

Още не бях успял да съчиня отговора, когато зад гърба ми вече подеха:

— Правилно го казахте, уважаеми. Това го няма само в Африка.

— И в Австралия! — заяви дядката с неочаквана самоувереност, но веднага се сепна: — Макар че не мога да твърдя със сигурност. В Австралия може и да има. Южното полукълбо е все пак…

Пред мен вече оставаха само двама души, но се появи една особа с шапка и кофичка сметана в едната ръка, която каза на моя дядка:

— Струва ми се, че аз бях преди вас…

— Моля, заповядайте! — с готовност отвърна дядката и се дръпна към мен.

Дамата се напъха. Аз се огледах. След мен имаше само двама души. Тя обаче непременно държеше да използва правото си. Добре де, все пак съм четвърти, ще го преживея някак… Ето че отново съм трети…

Изведнъж се чу странен звук — нещо като задавено мучене. Нещо изтрещя. Кофичката със сметана падна на кахления под и се разля като звезда с много лъчи. Дядката отскочи назад и ме настъпи по крака, а особата с шапката взе да лови въздуха с пръсти, облечени в черни плетени ръкавици и бавно да пада на една страна. За секунда всичко замря. Чу се кратък писък. Аз стоях като стълб в своя обичаен за такива случаи ступор. Особата с шапката меко като волейболист падна по гръб, тялото й веднага се изви в неестествена дъга и тя няколко пъти удари силно главата си в пода.

Аз все още стоях като стълб с поглед прикован в жената, която гърчеше в спазми, но вече разбирах, че тя има някакъв припадък, някакъв пристъп и трябва да се спусна да й помогна и аз ей сега ще се спусна и ще й помогна, само трябва да сложа някъде проклетата мрежа с кефира… Най-страшното обаче беше това, че хората наоколо вместо да се спуснат и да й помогнат или поне да застанат като стълбове, както правех аз, хукнаха на различни страни без да избират посоката, само и само да бъдат по-далеч от това място. Тичаха и се събаряха един друг, трошаха стелажи и преградки, крещяха нечленоразделно и панически пищяха.

Изведнъж нещо блесна пред очите ми и аз изключих за известно време. Първото, което чух, когато дойдох на себе си, беше пронизителният сърцераздирателен вопъл на Аелита:

— Какво направи бе, дръвнико Тамбовски? Ах ти, мутро неразсънена! Ами че това е ученият, дето живее в новия блок и всеки ден идва да пазарува!

Аз лежах опрял буза на кахлените плочки, а някой внимателно ми сваляше шапката.

— Те трябва да имат едно петно без косми зад ухото… — мърмореше непознат с леко пресипнал басов глас, а в тона му се усещаше вина и предпазливост.

— Ама зад кое ухо? Зад дясното ли? Или зад лявото? — питаше друг също пресипнал глас с напрежение и страх.

Внимателно ми обърнаха главата, така, че опрях на плочките другата си буза.

— Няма ни петно, ни дявол! — каза с явно облекчение и вече с раздразнение втория глас. — Нито зад лявото, нито зад дясното… Глупак си ти, боцмане и шегите ти са глупави.

— Ама нали ви казвам! — отново се развика Аелита. — Той е учен, от блока на Балканска!

— Тогава какво… Какво се беше… — агресивно-виновно хриптеше басчето.

— Какво, какво… Човекът си стоеше на опашката, ето какво!

— Тогава какво я беше загледал толкова? Направо се беше втренчил като този…

— Остави това сега, аз се чудя дали няма да е по-добре да го сложим поне да седне…

Хванаха ме под мишниците и внимателно ме настаниха да седна с гръб, опрян на хладилната витрина. Две подпухнали и леко посивели физиономии изникнаха пред лицето ми. Двамата яки товарачи ме разглеждаха внимателно и съчувствено.

— Извинявай, приятел — изхъхри този, който стоеше отляво, — ние те взехме за такъв де… за гръмобойник… нали ги знаеш… дето бият човека с разряд… Много страшно се беше втренчил в тая жена. Направо се беше озверил, също като тия де…

В магазина нямаше нито един купувач. Припадничавата особа тихо лежеше, положила глава в локвата със сметана. Клепачите й вече помръдваха.

— Колко много продукти са изпотъпкали! — развика се Аелита с нова сила. — Пак са строшили тезгяха! Какво стоите, пияници! Викайте милиция! „Бърза помощ“ викайте!

18. Казах на Демиурга:

— Много ви моля занапред да не ме правите участник във вашите експерименти.

Демиургът не отговори нищо, а Ахасфер Лукич меко ми напомни:

— Серьожа, та аз ви казах: не ни трябва кефир, ще минем и без него! Нали ви казах!

— Ама то и масло нямаше ни грам — отговорих аз объркано.

19. В действителност остров Патмос се оказал…