Натоварени със зло

Ръкопис „ОЗ“ (4)

4. Вечерта на първи, доколкото си спомням, август (това се случи още в Ташлинск), на Теренкур ме спря нашият шофьор Гриня. Като ме дръпна встрани, той, с една небрежност, която ми се видя малко пресилена, запита:

— Как е положението със субстанцията по вас?

— Къде е това по нас? — осведомих се аз, бидейки в злобно-иронично настроение.

— Ами, в Ленинград, в Москва…

— Ами, както навсякъде — отговорих аз, оставайки в същото настроение. — Седемнадесет и тридесет и пет. Ако ти провърви — десет и нещо.

— Е, тъй, тъй… — измърмори Гриня неопределено. — Ами, ако да речем, е специална?

— „Специална“13?… Нея, според мен, отдавна вече не я произвеждат.

— Не бе, не те питам за тази „специална“… Питам как върви специалната, особената субстанция? Дето е нематериална и независима от моето тяло!

Изгледах го и не забелязах нищо такова. Въобще, според моите наблюдения, Гриня беше напълно положителен човек, и трезвеник. Стопанин. Най-добрият участък за лично ползване към обсерваторията. С къщичка. Всичко със собствен труд. И стария си Москвич, и него направи със собствените си ръце… Той оцени правилно моя поглед и малко се смути…

— Не бе, аз просто така… — каза той уклончиво и изведнъж започна да разказва как някакви гастрольори миналата година измамили старата му майка и за една петарка й измъкнали старинна икона, още от дядо му, която е безценна и за която всеки музей ще брои две стотачки най-малко.

Аз го слушах и недоумявах, а той изведнъж прекъсна разказа си и предложи след два часа да се отбия в неговата „къщурка“, за да „посвидетелствам“. Оказа се, че той иска да направи някаква сделка и има нужда от присъствието на сигурен човек.

Не мога да кажа, че предложението ми хареса, но не можех и да откажа. С Гриня ни свързва старо приятелство, още от началото на шестдесетте, когато аз бях началник, а той шофьор на експедицията, която търсеше в Туркестан място за строежа на Големия Телескоп. Гриня ми беше много задължен, пък и аз му бях задължен за някои неща, защото и двамата бяхме грешни в младостта, Гриня — повече, аз — по-малко, но и двамата.

И така, след два часа, тоест вече късно вечерта, аз се оказах в „къщурката“ на Гриня, скрита сред някакви екзотични храсти в личния му парцел. Отвън беше тъмна южна нощ, свиркаха жътвари, ухаеше на билки и цветя, а вътре, под лампа с розов абажур край масата, покрита със стара, добре изпрана, някога разкошна покривка, седяхме ние тримата: Гриня (Григорий Григориевич Бикин, шофьор първи клас), аз (Сергей Корнеевич Манохин, кандидат на физико-математическите науки, старши научен сътрудник), и Ахасфер Лукич (Ахасфер Лукич Прудков, застрахователен агент).

ГРИНЯ пита Ахасфер Лукич дали не възразява против присъствието на този тука свидетел.

АХАСФЕР ЛУКИЧ не само не възразява, но всячески го приветства, понеже го познава, цени и му има пълно доверие.

ГРИНЯ предлага да пристъпим направо към работата, защото знае ли човек.

АХАСФЕР ЛУКИЧ припряно изважда от препълнената си чанта розови бланки за застраховка и започва да ги попълва.

ГРИНЯ (с известна тревога): „Това пък за какъв дявол ни е?“

АХАСФЕР ЛУКИЧ (без да престава да пише): „Ами че как иначе, драги. Без това съвсем не може. Това, може да се каже, е най-главното.“

ГРИНЯ гледа Ахасфер Лукич намръщено и с недоумение, после лицето му се прояснява, сякаш нещо е разбрал.

Аз не разбирам нищо, започвам да се ядосвам, но засега си мълча.

АХАСФЕР ЛУКИЧ с професионална усмивка връчва на Гриня „Свидетелство за застраховка срещу нещастни случаи“.

ГРИНЯ (чете свидетелството и се ухилва): „Точно три рубли. Тъкмо после ще си ги прихванеш…“

АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Разбира се, разбира се. При мене всичко е отбелязано.“ Изважда от чантата си и слага пред Гриня голям лист плътна бяла хартия, изписан на ръка с извънредно красив, калиграфически красив почерк, с лек наклон наляво.)

ГРИНЯ мъчително дълго чете текста, като мърда устни и зверски мръщи чело.

АХАСФЕР ЛУКИЧ се усмихва приятно.

Аз просто не знам какво да мисля, и изпитвам неприятни, но съвсем неясни подозрения.

ГРИНЯ е прочел документа още един път и дъвче бузи в знак на дълбоко съмнение.

АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Забележки? Допълнения?“

ГРИНЯ: „Така не става. Не ми харесва. Ето, тук, например, е казано… (чете на глас) «Предавам моята особена, нематериална и независима от тялото субстанция…» Няма да стане. Направих справки, тая работа със субстанцията не е много ясна… Освен това е «особена».“

АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Разбирам. Това е разумно.“

ГРИНЯ: „Второ. Не предавам, а да речем, давам по аренда…“

АХАСФЕР ЛУКИЧ: „За срок от деветдесет и девет години.“

ГРИНЯ: „Н-н-н… Добре. Долу-горе става… Пък и вие, между другото, бихте могли да отстъпите малко… Добре, съгласих се. И най-важното! (Чука строго с нокът по хартията.) Тук трябва да е казано направо — в банкноти по три рубли! Други не приемам!“

АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Момент!“ (С жест на фокусник измъква от чантата и слага пред Гриня нов разкошен лист, изписан със същия калиграфически почерк.)

ГРИНЯ поглежда подозрително Ахасфер Лукич и отново потъва в четене.

Аз само се чудя каква изобретателност трябва да проявява в днешно време един застрахователен агент заради три рубли; вече съм забелязал, че първият калиграфически изписан лист сякаш се разтвори във въздуха и вече не е на масата, което засилва моите неприятни подозрения.

ГРИНЯ (вече е прочел листа и ми го подава): „Запознай се, Корнеич“ — казва той загрижено.

Аз се запознавам и косите ми настръхват.

Аз, напълно ошашавен, започвам да чета всичко отначало.

ГРИНЯ (стърже в ухото ми): „Религиозното… онова де… как беше… религиозното… за него не ми е жал… А субстанцията — това е друга работа, как мислиш, а, Корнеич?“

АХАСФЕР ЛУКИЧ (ласкаво вещае някъде на края на моето съзнание): „Много разумно, много правилно постъпвате, Григорий Григориевич.“

Аз (както винаги, когато излетя извън релсите на всекидневието, когато се окажа в абсолютно фалшиво и идиотско положение, преминавам към чисто мъжка грубовата ирония и изтърсвам първата пошлост, която ми дойде на ум): Гриня, трябва да почерпиш за хубавата работа!

Дори онова нищожно усилие, което направих, за да изрека гореказаната пошлост, в тогавашното ми състояние се оказа прекалено голямо. Изпаднах в нещо като припадък или прострация. От този момент нататък спомените ми сякаш са покрити с някакъв воал. Спомням си само отделни моменти. Ясно си спомням, обаче, как Ахасфер Лукич, леко отдръпнат, сякаш за да се предпази, отвори своята чанта и от нея, като от разпалена пещ, лъхна на жива жар и дори леко замириса на недогорели въглени. А той взе акта за предаването (сигурно Гриня вече го беше подписал), пъхна го в тази жар, в алено тлеещата горещина и бързо затвори чантата, като щракна железните ключалки.

— Да не вземе да изгори, а? — малко изплашено попита Гриня, който по лесно обясними причини следеше цялата тази процедура с напрегнато внимание.

— Не би трябвало — загрижено отвърна Ахасфер Лукич и наклони живото си ухо към чантата, сякаш искаше да чуе какво става там вътре.

Помня също, че Гриня започна веднага и без всякакво стеснение да ни изпраща.

— Хайде, момчета, хайде… — повтаряше той и леко ме подтикваше в кръста. — Значи, под ореха, обещаваш, нали? — питаше той Ахасфер Лукич. — Или все пак, под платана, а? Внимавайте, стълбите са стръмни…

А Ахасфер Лукич му отговаряше:

— Именно под ореха, Григорий Григориевич. Или само в най-краен случай — под платана…

Спомням си, че след това вървяхме с Ахасфер Лукич по Теренкур в пълна тъмнина, разнообразявана само от светулките. Той се беше хванал за лакътя ми и силно пухтеше под ухото ми. Спомням си също, че го попитах дали не желае да ми даде някакви обяснения по повод на станалото. Съвсем не мога да си спомня, обаче, дали той изобщо ми е отговорил на въпроса, и ако ми е отговорил, то какво именно.

Сега вече разбирам, че през онази нощ всъщност не съм имал нужда нито от някакви отговори, нито от някакви особени обяснения. Разбира се, много детайли и нюанси не са ми били ясни, но те си остават неясни и досега. Нима те са главното?

Трябва да кажа, че Ахасфер Лукич никога не е пазил в особена тайна договорите, които сключва. Опитите му да легализира своята съмнителна дейност със съпътстващи застрахователни операции не могат, разбира се, да бъдат разглеждани сериозно. Те, по-скоро, правят комично впечатление. В главното Ахасфер Лукич винаги е бил напълно откровен, и даже бих казал, праволинеен. Той просто не обичаше, по неизвестни причини, да нарича някои неща със собствените им имена. От това идваше почти трогателната му страст към евфемизмите, и дори не точно към евфемизмите, а към витиеватите определения, взети от някакви съмнителни учебни пособия и походно-полеви справочници по научен атеизъм. Впрочем, и неговите контрагенти, доколкото ми е известно, предпочитаха евфемизмите. Не е ли забавно?

Не зная дали в застрахователното дело съществува понятие „служебна тайна“, „тайна на влога“ или нещо от този род. Във всеки случай, Ахасфер Лукич обичаше да си побъбри. Без ни най-малко да го подканвам, той ми разправи много различни истории — повечето комични и винаги анонимни — защото пазеше старателно имената на клиентите си. Понякога се досещах за кого става дума, друг път се губех в догадки, а най-често изобщо не се опитвах да отгатна. Сигурно сега всички тези истории подробно се анализират от прокуратурата, затова няма да ги разказвам тук. Но не мога да не се възхитя от деловия подход на нашия зам. по общите въпроси, другаря Суслопарин, не мога и да не плача за съдбата на моя нещастен приятел Карл Гаврилович Росляков.

Суслопарин беше единственият човек, (доколкото знам), който без стеснение наричаше всички неща със собствените им имена. Никакви субстанции, никакви религиозни представи. Той не желаеше да признае нищо такова. Цената, която поиска, не беше никак малка — гладък път, без сътресения от своя пост, през мястото на директор на един свръхважен завод, най-главния в нашата област, към, досещате се, министерски пост. Не повече, но не и по-малко. Искаше много, но и предлагаше не малко. А именно, всички негови непосредствени подчинени с децата и роднините си да влязат в бездънната чанта на Ахасфер Лукич. По-конкретно като годни за употреба се предлагаха: помощникът на другаря Суслопарин по снабдяването И. А. Бабуля; комендантът на хотела-общежитие Костоплюев А. А. с жената и балдъзата си; племенникът на началник гаража на обсерваторията Жорка Атедов, който и без това скоро можеше да влезе в затвора, и още единадесет лица по списък.

Себе си другаря Суслопарин не бързаше да включва в списъка. Той смяташе, че това е ненавременно и изразяваше опасение, че може да бъде изтълкувано неправилно. Този казус довеждаше Ахасфер Лукич почти до бяс. По неговите думи, това било невиждано, нечувано и безпрецедентно. Такова нещо не бил срещал даже в Уганда, където бил настанен в отделен дворец за чужденец. В момента неговото положение се усложняваше и от обстоятелството, че такъв род сделка не се забранява от никакви нравствени правила, но тя предизвикваше маса технически усложнения и неудобства. Преговорите вървяха трудно и аз така и не разбрах как са завършили.

Съвсем друга история се получи с Карл Гаврилич, директорът на обсерваторията. Аз го познавах добре, учехме в един факултет, беше три курса преди мен. Тогава играех във волейболния отбор на факултета, а той беше страстен запалянко. Боже мой, колко много обичаше спорта! Как мечтаеше да бяга, да скача, да тласка, да хвърля, да подаде пас, да направи блок! Лявата му ръка беше суха по рождение и имаше вродено изкълчване на лявото бедро. Това печално обстоятелство, плюс ясната му мисъл и силната памет определи неговия живот. Той бързо се изкачваше по научната стълбица и блестящо защити докторат, още докато аз се почесвах над кандидатската си дисертация. Имаше всички почести и звания, за които може да мечтае един учен на четиридесет и пет години, а назначаването му за директор на най-новата и съвременна Степна обсерватория беше възприето дори от неговите недоброжелатели в науката като естествен и единствено правилен акт.

Това, обаче, не му излекува ръката, нито пък той престана да куца. Мъчеха го и други болежки, здравето му бързо се влошаваше, и затова когато Ахасфер Лукич му отправи обичайното си предложение, моят нещастен Карл не се замисли нито за миг. Фантастичните перспективи го заслепиха. Характерната за него желязна логика този път му измени. Скепсисът, отдавна вече станал негова втора природа, за пръв път в живота му не се прояви. За пръв път в живота си той заложи, без да размисли, и загуби.

Имах късмета да го видя онова лято — здрав, силен, бронзов от загара, с ловки и точни движения — съвършено преобразен, но вече тъжен. Току-що се беше върнал от Ялта, където се състояло вълшебното му преобразяване, където за пръв път вкусил радостите на абсолютното здраве. И където за пръв път усетил, че нещо не наред, когато му омръзнало да играе пинг-понг с хубавичките курортистки и седнал привечер в стаята си да изчислява елементарен модел… Точно казано, аз не знам какво се е случило с него. Ахасфер Лукич ми се закле, че зловещата чанта няма нищо общо, че някакви тайнствени връзки, които са сплитали в едно цяло телесното и интелектуалното в организма на моя нещастен Карл, просто са се скъсали от пренапрежение… Може би, може би. Може би, наистина сумата на физическото и интелектуалното в човека е постоянна величина и, ако нейде нещо се прибави, то другаде пък ще се намали. Напълно е възможно. И все пак, понякога ми се струва, че Ахасфер Лукич нещо ме премята, че не се е разминало без неговата чанта и в нажежената пещ е изчезнала не само „особената нематериална същност“ на моя Карл Гаврилич, (както се нарича това в „Речник на атеиста“), но и неговото „активно, движещо начало“ (както се нарича това пак там). В края на паметния август Карл беше просто малка машина за подписване на документи. Мисля, че досега вече се е пропил.

Длъжен съм, обаче, да призная, че по онова време не ми беше до него. Собствените ми проблеми ме тормозеха и ме потискаха като мъчителна хронична болест. Аз измислях най-различни начини да избегна този най-срамен момент от разказа, но сега виждам, че няма да мога да го избегна съвсем. Затова ще се постарая поне да бъда кратък.

А като си помисля, аз, в края на краищата, няма от какво да се срамувам. Така или иначе, честта за откриването на Югозападния Шлейф все пак принадлежи на мен и единадесетте кълбовидни струпвания, които открих в Шлейфа, бяха предсказани предварително също от мен — аз предсказах, че те трябва да бъдат десет-петнадесет. Това никой не може да ми отнеме, пък и никой не се кани да ми го отнема. И докторската ми дисертация, дори и да извадя от нея онази глава за „звездните гробища“, пак ще остане една неординарна работа, напълно достойна за съответната научна степен. Работата е там, че аз претендирах за повече!

Сега виждам, че избързах, а трябваше да почакам. Не трябваше да пиша тази статия в „Астрономически журнал“ и съвсем пък не трябваше да пиша високомерното писмо до „Астрономикъл летърз“. Гордостта затри момчето. Искаше да блести, ето това ще ви кажа аз. Беше му омръзнало до смърт вечно да го смятат за сериозен и внимателен учен. Както и да е, дано му бъде простено…

Когато Хани, Майер и Исикава, независимо един от друг, започнаха да публикуват данни, — и в „Астрофизикъл Джърнъл“, и в „Ройял обзерватори бюлетенз“ — че не са могли, видите ли, да открият ефекта на „звездните гробища“, това още не беше цялата беда. Всички наблюдения се водеха на границата на точността и отрицателния резултат, сам по себе си, не значеше още нищо. Но когато Сеня Бирюлин изчисли как ще изглежда „ефекта на гробищата“ в диапазона на милиметровите вълни, когато сам извърши наблюденията, когато не откри нищо в милиметровия диапазон и с известно недоумение съобщи за това на юлския симпозиум в Ленинград, виж тогава се почувствах като риба в тиган.

Проверих отново всичките си изчисления. Слава богу, грешки нямаше. Но открих едно място… един мъничък логически скок… Не, по дяволите, сега не искам да пиша за това. Става ми отвратително само като си спомня, какъв вледеняващ студ усетих чак в червата, когато разбрах, че съм можел и да сбъркам. Не, не съм сбъркал. Засега все още никой не може да ме обвини в нещо и да хвърли камък по мене, но вече е ясно, че в стоманената верига на моята логика има едно звено, което не е метално, ами нещо като геврек с мак. (Срам ме е да си призная, но аз и досега не съм се решил да дръпна това звено както трябва. Не мога да се заставя. Малко съм страхлив.)

Тогава, през август, аз се боях даже да мисля на тая тема. Исках само, като щраус, да стисна очи, да пъхна глава под възглавницата и — да става каквото ще. Разобличавайте ме. Наказвайте ме. Тъпчете ме. Жалете ме.

Но кое е най-срамното? Не това, че сгреших, излъгах, изфуках се, че желаното приех за реалност. Всичко това са неща от живота, без тях няма наука. Друго е срамно — че се възгордях. Започнах да си правя на реверите дупки за златните медали. Престанах да говоря с околните и започнах да поучавам. Публично съжалявах (наистина, в нетрезво състояние), че по статус няма Нобелова награда за открития в астрономията! Накълцах оня нещастен аспирант… как се казваше… ето че и фамилията му не помня… А може би, той в своята работа — детска работа, зелена — съвсем справедливо ме е засегнал. Тогава, в бързането, не видях в неговата статийка нищо друго, освен глупост и липса на умение, а той може да е напипал точно този мой геврек и това е било за мене първия звънец, така да се каже…

Пътищата ми назад бяха отрязани и това ме погуби. Твърде много бяха приказките, хвалбите, обещанията, и вече не можех да изляза пред всички и просто да кажа: „Пардон. Оср… се“. Оставаше ми само едно: да чакам и да се надявам, че ще се размине, че всъщност не съм се омазал, че американците всеки момент ще изстрелят „Еол“ и на рентгена всичко ще излезе по моята теория.

Бях се превърнал в такова нищожество, което не можеше да се застави даже да седне и да провери отново трезво и логично всички слаби места: ако да — да, ако не — не. Къде ти! Всичките ми душевни сили стигаха само за това, да лежа по гръб на кревата с ръце под главата и да чакам, докато Сеня провери отново своите наблюдения на „Лъча“ или американците да изстрелят „Еол“.

Точно в такова състояние в главите на хората се раждат необичайни, налудничави, фантастични идеи. Обикновено тези идеи изгарят без да оставят след себе си дори дим, но близо до мен беше Ахасфер Лукич.

Аз бих определил Ахасфер Лукич като човек с широко, но повърхностно образование. Той знае за всичко по малко, но най-забележителната му черта е неговата схватливост. Схватлив и досетлив, ето как би трябвало да го определим. Никога по-рано той не беше чувал за кълбовидни струпвания и не знаеше нищо за тях, но щом му обясних, веднага схвана същността и се поинтересува, не са ли търсили нещо необикновено в центъра на тези гигантски звездни кълба, а ако са търсили, то какво именно, и дали са го намерили. Със „звездните гробища“ се оказа малко по-трудно, все пак това е нещо съвсем специално, и той така си остана в известно недоумение, но веднага отбеляза, че за нашата работа неговото недостатъчно разбиране няма съществено значение. Много бързо схвана и същността на моите неприятности. За да бъда справедлив, трябва да добавя, че едновременно с това прояви голяма деликатност и чувствителност — приличаше на хирург, който умело и ловко оперира съвсем близо до болните места без да увеличава болката от тях.

Делово, като истински лекар, той ми предложи два изпитани начина за лечение на моята болест. Отхвърлих ги незабавно, почти без да мисля. Аз нямам твърде високо мнение за собствената си личност (особено в светлината на тези събития), но и не исках да я сменям просто така, за едното нищо, при първата по-сериозна неприятност. Още по-малко желание имах, заради собствените си амбиции, да мамя (цял живот!), толкова много съвсем невинни хора, в голямата си част много симпатични.

Тогава Ахасфер Лукич поиска една нощ за размисъл и сутринта ми предложи трети начин.

Още щом заговори, аз трепнах: стори ми се, че той е отгатнал моята налудничава мисъл. Оказа се, че не, не беше я отгатнал, макар че собствената му идея също беше достатъчно налудничава. Той предложи да се организират сравнително малко изменения в разпределението на материята в нашата Галактика и то така, че в обозримото бъдеще (10¹² — 10¹³ секунди), моята хипотеза да не може нито да бъде опровергана, нито потвърдена. Ставаше дума за разместване на относително малка маса черна материя, и за извънпланов взрив на две-три свръхнови, които можеха съществено да изменят картината, наблюдавана в моя Югозападен Шлейф. Главната трудност се състоеше в това, че работата, която беше от космологически времеви и пространствен мащаб, трябваше да се съпровожда с ред дребни, но много точни и грижливи поправки в съществуващите архиви от астрономическите наблюдения. Не разбрах защо, но непременно трябваше да се създаде впечатление, че новата картина на наблюденията не се е появила току-що пред очите на самите наблюдатели, а е съществувала винаги. Аз изобщо не започнах да критикувам този начин. Просто предложих на Ахасфер Лукич своя.

Той отначало не ме разбра. После се замисли дълбоко. Тогава за пръв път в живота си видях как от устата му излиза зеленикав дим. Като за пръв път, зрелището си беше доста страшно. След малко той трепна, излезе от замислеността си, и ме изгледа с някакъв странен израз.

Причината беше в това, че моята хипотеза за „звездните гробища“ всъщност, не нарушаваше нито един от фундаменталните закони на физиката. Тя можеше да бъде вярна или да не бъде вярна, но в никакъв случай не можеше да бъде наречена невъзможна. Природата би могла да бъде устроена и така, че „звездните гробища“ да съществуват реално. Щом се оказва, че тя не е устроена така, то тогава защо да не се намесим, особено когато имаме желание и съответните възможности. Нека това да бъде едно сравнително рядко явление, съвсем не съм настоявал за метагалактично разпространение. Ето, например, фуорите. В цялата Галактика са открити само няколко. Рядкост. Специфично съчетание на физически условия. Добре, нека и с моите „гробища“ да бъде така. Нека само да ги има (ако ги няма). Готов съм всеки момент да предоставя всичките си изчисления.

Странно и нелепо е устроен човекът. В случая едва ли има нещо, с което да се гордея. А аз се гордея. Гордея се, че ми се удаде да озадача Ахасфер Лукич. Той дълго се въртя, суети се, крачи нагоре-надолу и накрая се предаде. Призна, че такова нещо не е по неговите сили, но обеща в най-близко време да направи нужните справки.

Ето така, по такъв трагикомичен начин, се определи днешната ми съдба. Седя сега на мръсния и неудобен нар, навън е ноември, прелитат снежинки, в стаята е топло, макар парното да не работи с пълна сила, пиша тези записки, без да ги адресирам до никого, трепетно чакам кога в космическия мрак на Кабинета ще прозвучат тежките крачки на моята днешна съдба.

Току-що си спомних, просто така, без причина. Гриня започна всеки ден да плаща в стола с чисто нова банкнота от три рубли и както стана широко известно, се бил записал в профкомитета за „седморка-жигули“… Следователят от районната прокуратура, който ме разпитва, деликатно, но настойчиво се опитваше да разбере не съм ли забелязал в последно време някакви промени в характера, поведението и начина на живот на гражданина Бикин Г. Г. И аз исках да разбера същото. Беше ми болезнено интересно да разбера какво става в крайна сметка с хората „станали жертва на мошеническите машинации на гражданина Прудко Л. А., представял се като сътрудник от системата на застрахователния институт“. С нищо не можах да помогна на другаря следовател, и само си признах честно, че аз самият не съм станал жертва на споменатите машинации. Мисля, че не ми повярва. Във всеки случай, когато се сбогувахме, той, с доста неприятен израз на лицето, ми обеща пак да се срещнем.

Ние, разбира се, повече никога няма да се срещнем.

5. Този беше висок, с една глава над мене, облечен с дълго кожено…