Нежен вихър

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Лукас намали хода на жребеца, когато зърна ранчото. Гледката бе изключително приятна: утринното небе зад постройката бе обагрено във виолетово, лилаво, аметистово… всички нюанси на очите й, припомни си той недоволно.

Струйка пушек се виеше над къщата на Били, но в основната сграда не се забелязваше живот. Шарис вероятно продължаваше да спи. Нямаше причина да не спи. Тръгна преди шест дни, без да й се обади.

Питаше се какво ли си е помислила. Определено го бе приела като бягство. Сигурно бе ядосана или обидена, нямаше какво да стори. Все пак се съобрази с нея, а не със себе си, когато бе най-важно. Това стигаше.

Лукас пришпори коня. Нещо в торбата, която висеше до крака му, мръдна и той изсумтя. Значи котката бе все още жива. Продължаваше да се чуди, защо въобще си даде толкова труд с проклетото животно. Откри го в един чифлик извън Тусон, където спря за вода, и го купи от фермера. Нали не носеше котката за Шарис? Направи го заради Чарли.

Лукас успя да върже коня си в яслата, без да събуди Мак. После пусна котката и видя как тя побягна, за да се скрие. Е, Чарли скоро ще я надуши. Сега му предстоеше да се справи със своята женска.

Чарли изръмжа в момента, когато Лукас влезе в спалнята на Шарис, но бързо надуши миризмата на котка и се укроти. Шарис не се събуди, дори когато той избута котарака навън и затвори вратата след него.

Разполагаше с време да я разгледа, докато тя спеше, без да подозира присъствието му, и да се наслади на красотата й. Усети, че му въздейства, без да може да се съпротивлява на това. Когато видя пръстена си на шкафчето до главата й, страстите му бързо се охладиха.

Ядосан, той рязко седна на леглото и я събуди.

— Лукас?

Радост ли долавяше в гласа й? Не. Това бе гласът на ядосана жена. Добре. Няма само той да е разстроен.

— Как прекара, мила моя? — осведоми се той.

— Как прекарах? — Шарис зяпна. Скочи от леглото и сграбчи робата си. — Как смееш да ме питаш след това, което направи?

— Само заминах за известно време.

— Нямам предвид това! — сряза го тя. — Можеш отново да заминеш, ако питаш мен. Ти ме изигра, Лукас. Щях да си помисля, че онази странна церемония е недействителна, ако Мак не бе започнал да ме нарича „госпожо Холт“!

— Значи правилно съм доловил паника у теб, когато те представих на пастора? А аз си въобразявах, че е от изненада.

Сарказмът му накара Шарис да спре. О, защо тази кавга трябваше да започва точно сега — та тя дори не се бе разбудила напълно. Нямаше намерение да разкрива истинските си чувства, а само да се убеди в подозренията си — че той бе дори по-разстроен от нея, когато Самуел Нюком ги изправи пред пастора.

— Наистина бе само изненада, Лукас — започна тя вече с по-умерен тон. — Но не обичам да ме подвеждат.

— Но преди малко каза, че съм те изиграл.

— Е, според теб как да се чувствам? — възрази тя. — Първо, тогава не бях на себе си: бях пила онази отвратителна отвара на Уилоу, половин дузина индианци ми изкараха ангелите от страх, да не говорим за брат ти. И като капак… Няма значение… — Тя замълча за миг. — Боже, та аз дори не мога да си спомня и половината от случилото се онзи ден.

— Какво значение има? Нямахме особен избор, след като пастора бе пред нас. Това поне си го спомняш, нали? Кое е по-важно: мястото и времето или твоята репутация? — Тя рязко му обърна гръб и той добави: — Да, и аз мисля, че репутацията ти е по-важна.

Лукас се взираше гневно в гърба й. Тя може и да не е имала кой знае какъв избор, но той имаше. Трябваше да разкара Сам и пастора с ритници, както впрочем му се искаше. Но помисли за Шарис и нейните проклети чувства. Не бе в състояние да откаже да се ожени за нея и да я засрами пред Сам. Какъв джентълмен само!

Не това, че се ожени за нея, го вбесяваше. Сватбата и без това не бе законна, освен ако той не признаеше церемонията за валидна. Тя, разбира се, не го подозираше. Беше бесен, защото загуби контрол върху положението.

Да върви по дяволите Нюком и неговото бъркане в хорските работи. Този глупак си въобразяваше, че нрави услуга и на двамата, като докара пастора в ранчото, а всъщност само обърка плановете на Лукас. И макар шест дни да бе обмислял всичко, Лукас все още не знаеше какво да предприеме. По дяволите!

Изглежда, най-добре щеше да бъде Шарис да продължи да му се сърди. Така щеше да е по-лесно и на двамата, когато най-после се разделят.

— Знаеш ли, Шарис, поведението ти ме кара да мисля, че въобще не си искала да се омъжиш.

Догадките му, които напълно отговаряха на истината, доразпалиха гнева й:

— Защо говориш така? — обърна се тя и тръгна към него с ръце на кръста. — Не дойдох ли тук, за да се омъжа? Нямам ли право да се разстроя, когато настъпят някакви промени? Нали ми каза, че ще разполагам с време да се приспособя, да те опозная? Нали ми обеща? А само някакви си пет седмици след като пристигнах — и ние се женим!

— Смятам, че доста се опознахме през това време — подметна той присмехулно.

Страните й поруменяха.

— Не там — отвърна тя. — Не отричай, че онзи ден беше бесен, Лукас. Толкова бесен, че тръгна веднага, след като пастора си замина, и то без да се сбогуваш с мен. И още си ядосан. Ще ми се да знам защо.

Лукас не откъсваше очи от нея. Имаше две възможности: или да успокои Шарис и да оправи отношенията им, или поне този път да бъде откровен. Ала това щеше да я настрои изцяло срещу него. От едното щеше да спечели той, от другото — тя.

Заради нея можеше да стори само едно. С подчертано безразличие подметна:

— Ако съм донякъде разстроен, Шарис, то е защото въобще не възнамерявах да се женим.

Шарис го гледаше безмълвно, не вярваше на ушите си.

— Какво?

— Казвам ти истината.

На Шарис й призля. Припомни си всичките години, когато се чувстваше непривлекателна заради високия си ръст и цвета на косите си.

— Не разбирам, Лукас… Знам, може би си смятал, че Стефани ще ти стане съпруга, но нали каза, че нямало значение. А сега твърдиш, че има. Защо не ме отпрати веднага, след като не ме хареса?

Болката в очите й разкъсваше сърцето му. Тя трябваше да се разгневи, а не да се чувства обидена.

— По дяволите, нищо не разбираш — обади се той бързо. — Причината не е в теб, Шарис. Никога не съм виждал по-привлекателна жена от теб. Аз обаче просто не желая съпруга… Никоя не желая за съпруга. Не го приемай като нещо лично.

— Но ти пусна обява за съпруга?

— Да.

— Като не си възнамерявал да се ожениш за нея?

— Точно така.

— Но защо? — изплака тя.

— Това, мила моя, не е твоя работа.

— Не е… О! — Тя отново му обърна гръб, но само след миг се завъртя: — Значи ме съблазни, без да си имал почтени намерения?

— Не те чух да се оплакваш.

Тя го удари и щеше да го стори повторно, ако той не я бе сграбчил за китките.

— Отвратителен си, Лукас.

— Може би — въздъхна той. — Но нека сега поговорим за теб и коя си всъщност.

Сърцето й замря.

— Какво… Какво имаш предвид? — попита тя предпазливо.

— Помисли малко. Когато една жена твърди, че е вдовица, логично е да се предполага, че не е девствена. Как ще ми обясниш факта-, че ти беше?

— Ти си разбрал? Защо не ми каза нищо?

Лукас сви рамене.

— Не исках да те засрамвам.

— А сега, когато съм ти съпруга, вече може?

След току-що направеното признание, бе прекалено ядосана, за да го остави той да насочва разговора. Вината заради собствената й измама изчезна, щом узна неговата.

— Пусни ме, Лукас — пророни тя с леден глас.

— Ако няма да ми посягаш.

— Заслужаваше си плесницата.

— Какво заслужавам и какво ще търпя, са две различни неща, Шарис — осведоми я той безцеремонно. — А и говорехме за теб.

Пусна я, но тя не преставаше да го гледа свирепо, докато разтъркваше китките си. Умът й трескаво работеше — търсеше начин да задоволи любопитството му, без да направи признания.

— Лукас… — започна тя с известно високомерие, — ако човек е нечестен, той е склонен да приема със съмнение постъпките на другите.

— Ако има причина — наистина. Дълбоко се съмнявам, че си била омъжена.

— Нима не ти е хрумвало, че съпругът ми вероятно е имал проблеми? Че не е бил в състояние да консумира брака? За нещастие не всички мъже са така здрави и жизнени като теб. От това не изпитвам чувството, че съм била омъжена непълноценно.

Лукас направи гримаса. Господи, тя наистина щеше да се окаже невинна жертва в цялата тази история. Щеше да се наложи да преосмисли всичко. И, по дяволите, щеше да се почувства виновен и да предприеме нещо необмислено, нещо благородно, за да поправи грешката си.

— Ако искаш да анулираме брака — предложи той плахо, — при тези обстоятелства е възможно.

— Разбира се, че искам — заяви Шарис. — Да не си въобразяваш, че ще остана тук при мъж, който не ме желае?

Той сведе поглед.

— Така да бъде. Но междувременно ще останеш тук. Ако изберем по-лесния начин — анулиране, а не развод — стой дяволски далеч от мен, защото нито за секунда не съм преставал да те желая.

Последва мълчание. После тя пророни:

— Защо да не си тръгна още сега?

— Нямам пукната пара, Шарис. Нямам средства да те изпратя където и да било, да не говорим за Ню Йорк. Искаш да отидеш там, нали?

— Да. Колко ще продължи това, Лукас?

— Какво се разбърза? Пристигна тук, за да се омъжиш, не помниш ли? — прекъсна я той. — Считай се за омъжена дотогава, ясно ли ти е?

— Но това е непоносимо — отвърна тя безизразно.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва. По-скоро ми се ще да те накарам да млъкнеш с целувки, но няма да те наранявам повече. — Стана и отиде до вратата. — Причината, поради която ми трябваше присъствието ти тук, все още съществува, а и сега, когато сме женени, ще възникнат прекалено много въпроси, ако си тръгнеш внезапно. Просто ще се наложи да изчакаш, Шарис.

— Няма ли да ми кажеш причината?

— Не.

— Тогава си върви, Лукас. И, моля те, не идвай вече в тази стая.

Той излезе. Съжаляваше, че я нарани, а всъщност копнееше да я люби. Изпълни го тъга и разкаяние.