Нежен вихър

СЕДМА ГЛАВА

Шарис отвори очи и силната светлина я заслепи. Объркана, бързо се надигна в леглото и видя, че силната светлина идва от огледалото, което постави на бюрото предния ден. Не бе съобразила, че то ще насочи сутрешните слънчеви лъчи право към възглавницата й. Слънцето бързо изпълваше къщата с горещина.

Облече тънката копринена роба, метната в края на леглото, и отиде до прозореца. Изящната роба от резедави и бели дантели подхождаше на нощницата, подарък от леля й, докато двете бяха във Франция. Шарис я взе, както и още една, подобна на нея, защото си представяше, че ще отседне сама в кокетна къщурка, но не и че ще дели колиба с мъж.

Тънките летни дрехи, които бе донесла, бяха единственото разумно нещо дотук. Всичко останало можеше да се смята за пълен провал — особено прибързаното й решение да напусне дома си. Само като си помислеше за сигурността, от която така неразумно се лиши!

Шарис въздъхна и проследи как слънцето огря гигантския кактус в двора. Видя част от заграждението за добитъка и с изненада откри колко ниско е прозорецът. Всеки би могъл да мине край него и да я види изтегната в леглото.

Спусна пердетата, лицето й пламтеше. Съществуваше само един човек, за когото допускаше, че е надникнал. Бързо спусна пердетата и на другия прозорец и седна на леглото да се поуспокои. Всичко в стаята насочваше мислите й към Лукас: огромната кръгла вана, все още пълна с изстинала вода, подноса с чиниите. Погледът й попадна върху блузата, която с цената на толкова неудобства се постара да запази. Сега разкъсаната дреха лежеше в ъгъла, където я бе захвърлила в пристъп на ярост. Въпреки всичко се наложи да я скъса на гърба; не бе редно да го стори при оскъдния си гардероб, но как можеше да помоли него или Мак да й помогнат да се съблече? Сама с двама мъже — очевидно това бе неговата представа, че не е без надзор!

На бюрото лежеше писмото, което писа до късно снощи. Боже, какви неща бе натикала в багажа си, включително личните си бланки за писма, представяйки си кротко съществуване в някое непознато селце! Идеше й да се изсмее на глас. Нощници, ленени сутрешни роби, дневни рокли, костюм за разходка в комплект с ръкавиците, барета и подходящи обувки, официална вечерна рокля. Носеше повече тоалетни принадлежности, отколкото й бяха нужни — ветрила, украшения за коса, копринени чорапи, фусти и даже допълнителен корсаж. Беше натъпкала сандъка си, а се озова на диво място без подходящи дрехи. Наистина си заслужаваше да се изсмее, за да не заплаче.

Плачеше й се, но не го бе споделила със Стефани. Часове наред внимателно бе обмисляла всяка дума в писмото. Не желаеше да паникьоса сестра си или да я накара да изпита угризения. За изчезването на бижутата спомена само между другото, и то колкото да обясни как се е озовала в Аризона. Накратко описа Лукас Холт, като вложи цялото си великодушие. Същевременно се постара Стефани да разбере, че не е възможно да остане задълго далеч от дома. Трябваше да се измисли нещо друго и Стефани да го уреди.

Шарис се облече бавно, отлагайки колкото се може повече неизбежната среща с Лукас Холт. Чарли продължаваше да спи в празния леген, където се бе настанил през нощта. Беше предприел разузнавателно пътешествие през прозореца, после бе обиколил стаята, докато Шарис се приготвяше за лягане, и накрая се бе настанил в хладния порцеланов леген. Чудеше се дали ще свикне с горещината и козината му ще престане да се скубе. А дали самата тя щеше да се приспособи. Въздъхна и излезе от стаята.

С облекчение откри, че предното помещение — насили се да го нарече дневна — е празно, но почти веднага почувства, че е гладна. На масата не само нямаше никаква храна, но на печката липсваше дори чайник с кафе. Постави таблата с чиниите до мивката и си помисли дали да не потършува из килера. Допусна, че из тези места закусват рано и е пропуснала храненето.

Запъти се към задната врата, но тя се отвори, преди да я достигне, и Лукас застана на прага. Погледите им се срещнаха и за момент останаха загледани един в друг. После той огледа бежовата й рокля с бродирана предница, висока якичка и дълги ръкави, богато украсена с бели дантели. Две кафяви атлазени фльонги бяха прикрепени вместо копчета, а трета бе кацнала на якичката.

— Ще ходиш ли някъде?

Шарис се изненада.

— Не съм облечена за излизане — обясни тя, сякаш пред нея стоеше дете. — Това е обикновена сутрешна рокля.

— Мила моя — засмя се той, — ти си облечена по-официално отколкото, дамите в Нюком в неделя. Значи това не е рокля за излизане?

Тя се изпълни с възмущение.

— Съжалявам, но не разполагам с по-обикновена дреха, като се изключи костюмът за пътуване.

— Който пък е прекалено дебел — отбеляза Лукас и поклати глава. — Очевидно трябва да ти набавя малко нови дрехи.

Шарис се изчерви.

— Ще се оправя някак.

— Смяташ ли? И как ще вършиш къщната работа с тази рокля?

Къщна работа?

— Ще го сторя, ако… ако се налага — отвърна тя смело.

— Както решиш. — Не възнамеряваше да спори с нея. — Къде е закуската?

— Няма такава.

— Виждам — отвърна той търпеливо. — Е, кога възнамеряваш да започнеш с приготвянето й?

— Аз? — попита тя с недоумение. — Та аз не умея да готвя.

— Не умееш ли? Е, ще трябва да се научиш, и то доста бързо.

— Но кой е готвил досега?

— Оправях се някак, Мак — също, а понякога Уилоу се смиляваше над нас и ни приготвяше истинско угощение.

— Уилоу?

— Съпругата на Били.

— Искате да кажете, че тук има и друга жена?

— Да. Чака дете всеки момент. — Сети се нещо и я предупреди с нетърпящ възражение тон: — Достатъчно й е да се грижи за Били и себе си, така че и през ум да не ти минава, да се обръщаш към нея за помощ. Цял живот съм се грижил сам за себе си, Шарис, но сега, след като ти си тук…

Очите й се разшириха от обзелата я паниката, когато схвана значението на думите му.

— Но аз наистина не умея да готвя. Никога не съм го правила. Винаги сме имали прислуга… — Млъкна. По лицето му не се долавяше никакво състрадание. — Е, вероятно ще успея да се понауча… Ако някой ми покаже…

Той изсумтя.

— Хм, ще кажа на Били да купи готварска книга, като отиде днес до града.

Въздъхна недоволно и се отправи към килера.

— Съжалявам, господин Холт — каза Шарис.

— Няма значение — подхвърли той през рамо. — Стига гърбът ти да е здрав за другите домашни задължения и бързо да схващаш.

Тя остана озадачена какви може да са другите задължения, докато той тършуваше из килера. Не след дълго изящната й рокля бе напълно съсипана от брашното и мазнината, които кой знае защо не попадаха върху престилката, която Лукас й предложи. Получи първия си урок по готвене — никак не й хареса, но тайничко наблюдаваше Лукас и се чудеше как този мъж, очевидно от източните щати, е могъл така лесно да свикне с тукашните нрави. Настроенията му се меняха: беше ту рязък и прям, ту чаровен и мил.

Щом приключиха със закуската, Лукас излезе, а Шарис остана до масата с чаша кафе, най-отвратителното, което някога бе пила; беше по-ужасно дори от напитките по време на пътуването. Беше забелязала доброто настроение на Лукас, докато се хранеше. На излизане дори бе готов да се засмее. Ала нейното настроение доста помръкна, когато Чарли скочи на плота до печката, за да подуши разсипаното брашно. Изведнъж си даде сметка, че именно тя трябва да почисти цялата бъркотия наоколо!

— Иде ми да крещя! — заяви тя, преди да съобрази какво прави. Простена, когато Чарли скочи на пода и започна да се разхожда наоколо, като оставяше брашнени петънца след себе си.

Няма да почистя, бунтуваше се тя. Ех, само да знаеше, че няма да има прислуга и ще се наложи да бъде слугиня…

Мина доста време, преди да измие и последната чиния. Реши да потърси усамотението на спалнята си. Тръгна натам и изпищя при вида на полуголия мъж, застанал на прага на вратата. Дълги черни коси се спускаха до раменете му, кърпа с отдавна избелели цветове препасваше челото му. Под късото кожено елече се виждаха гърдите му. Носеше високи до коленете ботуши от мека кожа и препаска около кръста.

За миг бе трудно да се определи кой е по-изненадан — Шарис, която смяташе, че срещу нея стои дивак, или Били, който за пръв път в живота се загуби дар слово.

Очакваше дребна блондинка, която с писъци да се втурне да търси закрила от Лук, а се озова пред амазонка, която, за Бога, бе по-висока дори от него! Изпищя, но не побягна.

Чул вика, Лукас нахълта през входната врата.

— Какво, по д…? — Видя ги, разбра какво се е случило и се обърна към Били със свъсени вежди: — Можеше поне да си облечеш панталоните, докато свикне.

Били се отпусна.

— Горещо е — рече лаконично той, сякаш това обясняваше всичко. — Какво стана с оная с жълтите коси?

— Не била тя — обясни кратко Лукас.

— Но нали ми показа фотографията и твърдеше…

— Било е недоразумение — изръмжа Лукас. — Е, запознахте ли се, или ще продължавате да стоите така и да се гледате?

И двамата се смутиха, особено Шарис, защото й напомниха за измамата, в която участваше, и защото бе взела Били за дивак, а той очевидно бе приятел на Лукас.

— Аз съм Били Улф, мадам, добър приятел на Слейд Холт… а сега и на Лукас — довърши той с дяволита усмивка.

— Шарис Хамонд — представи се тя с известна гордост в гласа.

— Не исках да ви изплаша — добави той, по-скоро за успокоение на Лукас. — Наминах да видя дали се нуждаете от нещо от града, понеже отивам там.

— След като облечеш някакви дрехи, надявам се — промърмори Лукас.

— Всъщност имам едно писмо — каза Шарис. — Ако не представлява някаква трудност. Ще отида да го донеса.

В момента, когато изчезна в спалнята, Били прошепна на Лукас:

— Като видя колко е висока, защо не я върна?

Лукас се ухили:

— Не я намирам за прекалено висока.

Били го огледа от глава до пети.

— Да, предполагам че ръстът й не би те смутил. Но, за Бога, Лук, тя е толкова кльощава!

— Така ли смяташ? — вдигна вежди Лукас.

— Е, може и да си прав. Нали идеята все пак беше моя?

Шарис се върна и подаде писмото на Били, но Лукас го сграбчи. Тя пребледня от неговата арогантност — изобщо не си представяше, че той ще го прочете, преди то да отпътува благополучно.

— Труди Бейкър? — прочете Лукас името на глас и я погледна въпросително.

Шарис се досещаше какво си мисли. След като го бе уверила, че няма към кого да се обърне за помощ в Ню Йорк, той вероятно предполагаше, че тя има само баща си и сестра си на този свят.

— Труди е приятелка на сестра ми, господин Холт. Сестра ми, Стефани, е едва на седемнадесет и продължава да живее под един покрив с баща ни, така че, нали разбирате, не бе в състояние да ми помогне. — Беше и неловко да говори за това пред любопитния Били. — Изпращам писмото до дома на най-добрата й приятелка, защото… Нали ви обясних какъв е баща ми?

Чудеше се защо изобщо трябва да дава обяснения. Затаи дъх, а Лукас продължи да я гледа. Най-накрая той сви рамене и подаде писмото на Били.

— Погрижи се да замине, Били, и виж за готварска книга, както стана дума.

Били вдигна ръка с писмото за поздрав и бързо излезе.

Шарис продължи да гледа Лукас нащрек и се изненада, когато той стеснително се усмихна:

— Беше доста дръзко от моя страна, за което се извинявам. Любопитството ми надделя. Не очаквах, че имаш на кого да пишеш.

— Сестра ми и аз сме доста близки — омекна Шарис. — Макар да не мога да й пиша заради баща ни, тя ме помоли да й обещая, че ще й съобщя, щом пристигна благополучно.

— Тя знае ли за какво си дошла на запад? — Усмивката му стана още по-широка. — Одобрява ли постъпката ти?

— Какво можеше да стори, господин Холт? Стефани е запозната с всички обстоятелства около мен.

Той пропусна това покрай ушите си, без да коментира, и отбеляза замислено:

— На снимката изглежда по-възрастна от седемнадесет. Но и ти имаш вид на малко по-възрастна от осемнадесет.

— Това е така заради…

Внезапно млъкна, защото се усети, че той знае за възрастта им от писмата на Стефани. На какви други изненади щеше да налети заради кореспонденцията на Стефани с този мъж? Мечтаеше да види тези писма, за да не направи някой сериозен гаф.

— Заради? — подкани я Лукас.

— …ръста ми — завърши тя неубедително. — Винаги ме състарява.

— Не ти харесва да си толкова висока, така ли?

Тя едва не се задави. Никой никога не бе толкова недискретен да подхване тази тема. Как смееше! Липсваше му всякакво възпитание.

— Не толкова, че не съм доволна от ръста си — отвърна тя. — Но повечето мъже се смущават от ръста ми и понякога се чувствам неловко.

— Аз не се смущавам.

— Не се учудвам — отбеляза тя сухо.

Той се изсмя. Хвана я за лакътя и я поведе към входната врата.

— Какво ще кажеш да се поразходим? Работата може да почака.

Колко е дързък, мина й през ума. Дори не изчака да разбере дали е съгласна, или не. Изведнъж напълно осъзна думите му.

— За каква работа говорите, господин Холт? — попита тя, като измъкна лакътя си и спря така, че той бе принуден също да спре и да я погледне.

— Градината трябва да се оправи… да се оплеви и така нататък. Натрупали са се дрехи за пране. Стаята ми се нуждае от основно почистване. Неща, които една съпруга би свършила, госпожице Хамонд.

Идеше й да се нахвърли върху него, ала обръщението „госпожице Хамонд“ я разколеба. Дали не е сърдит? Искаше й се да знае, но с него никога не беше сигурна.

— Не си давах сметка…

— Ясно ми е — увери я той нежно. — И съм готов донякъде да го приема, но в писмото те предупредих, че животът тук не е лесен.

Как можеше да му обясни заблуждението си, че е имала предвид климата? И през ум не й бе минавала възможността да се наложи да работи като слугиня, а ставаше дума точно за това. Не можеше нищо да предприеме, за да промени нещата, освен да го принуди да я изпрати незабавно обратно в Ню Йорк. Идеята бе изкусителна, но се сети за сестра си. Трябваше да даде шанс на Стефани. А и не искаше да признае колко се бои да се изправи пред баща си.

Успя да се усмихне, макар да й се плачеше.

— Да вървим на разходка, господин Холт.

Той се засмя и отново хвана лакътя й. Тя се изненада, че не остана безразлична от досега и близостта му. Толкова се изненада, че не обърна внимание накъде я води, докато не стигнаха до заграждението. Дръпна се изумена и той попита:

— Какво има?

Тя го изгледа продължително, преди да обясни:

— Не обичам коне. И още по-малко обичам миризмата, свързана с тях.

— Мила моя — каза той и се усмихна широко, — това е ранчо за коне. Ще се наложи да свикнеш с тази миризма.

— Не виждам защо. — Очите й се свиха подозрително. — Освен ако не очаквате аз да чистя обора. Държа да ви кажа, че…

— Чакай. Не е ставало дума ти да чистиш обора. Но ще ти се налага да яздиш.

— Не, няма — решително поклати глава тя.

Тъмните му вежди се стрелнаха нагоре.

— Да не би да не знаеш да яздиш?

— Точно така.

— Е, ще трябва да поправим това.

Въобще не й хареса израза на лицето му. Сякаш с нетърпение очакваше първия й урок.

— Докарахте ме тук с една съвсем прилична двуколка. Мога спокойно да я карам.

— Но аз не притежавам двуколка. Взех я под наем и Били ще я върне обратно в града днес.

Точно в този момент двуколката излезе от конюшнята, вдигайки достатъчно прах да задуши и двамата. Шарис засенчи с ръка очите си и проследи как индианеца, сега вече облечен далеч по-цивилизовано, бясно се отдалечава от ранчото.

Лукас забеляза израза на лицето й и се почувства неловко. Товареше я с прекалено много грижи наведнъж.

— Винаги ли си така красива, след като цяла сутрин си била в кухнята?

Тя се обърна изумена.

— Присмивате ми се, господин Холт. Знаете, че това е първото утро, което прекарвам в кухнята.

Но се въздържа да добави, че според нея цветът на лицето и косите й всъщност пречат да е истинска красавица.

— Е, излиза, че кухнята ти понася — засмя се той. Преди да успее да му отговори, той я поведе покрай заграждението към навеса. Лекият ветрец отвяваше миризмата от конете, а сянката бе добре дошла. Имаше пейка, на която спокойно можеха да се настанят и двама, но той не седна. Подпря крак на пейката, облегна ръка на коляното си и се надвеси над нея.

Тя отметна глава, за да го вижда. Целувката му я свари неподготвена. Дръпна се назад, за да се отскубне, но ръцете му се настаниха на раменете й и тя бе принудена да го остави да я целува и, вперила поглед в светлите му очи, да се чуди какви емоции вижда в тях.

Само след секунди си даде сметка колко нежни са устните му. Ръцете му се плъзнаха към врата й. Обхвана я някакво неудържимо чувство. Затвори очи. Устните й се размърдаха изкусително под неговите и той прие предизвикателството, като си проправи път през тях с език.

Шарис се дръпна, едва поемайки дъх.

— Господин Холт!

Никой никога не я бе целувал така. Сети се как почти бе стигнала до любене с Антоан, а очевидно почти нищо не знаеше за целуването. Дори Антоан никога не я бе целувал по този начин.

Мисълта за Антоан разбуди позабравения й гняв. Всички мъже са еднакви: никога нищо не дават, само очакват да получат отплата за ласкателствата си. От нея вечно очакваха да получат или парите, или тялото й. Сега можеше да прибави и друго изискване към списъка — слугуването. Лукас Холт очакваше да получи слугиня за цял живот с прилично тяло като допълнителна придобивка. Не можеше да намери други думи, с които да опише положението.

— Мисля, че снощи се разбрахме, господин Холт. — Гласът й бе леден.

— Може би. — Той направи многозначителна пауза и се ухили дяволито. — Не мислиш ли, че е време да ме наричаш Лук и да минеш на ти?

— Не. А и имаме споразумение — припомни му тя строго, доловила, че той се забавлява, — което очевидно пренебрегвате.

Очите му блестяха закачливо.

— Не, мадам. Доколкото си спомням, искаше време, за да се почувстваш уютно в присъствието ми. И току-що ми се стори, че се чувстваш достатъчно уютно, затова…

Той сви рамене, без да довърши.

— Един-единствен ден далеч не ми е достатъчно.

На лицето му се изписа израз на недоумение.

— Не разбирам за какво е цялата врява. Плаша ли те? Това ли е причината?

— Не съм сигурна.

— Е, поне си честна. Трябва да ти го призная.

О, само да знаеше, помисли си тя сконфузено, при което гневът й бързо се стопи. Той се обърна и застана до заграждението. Един от дорестите коне приближи към протегнатата му ръка. Тъй като Лукас бе с гръб към нея, тя имаше възможност да изучи стройното му тяло, обутите с тесни панталони крака и жълтеникавокафявата риза, която не оставяше догадки за физиката му. Краката му бяха дълги, мускулести и добре оформени.

— Аз просто не ви познавам — чу тя собствения си глас и сама се смая от казаното.

Той й хвърли бегъл поглед, преди отново да насочи вниманието си към коня.

— Искаш да ти разкажа миналото си ли? Е, предполагам, имаш основание. Може би по-късно… Сега е най-добре да се захвана за работа.

Даваше й да разбере, че няма нужда повече от присъствието й, така ли? Да, точно това правеше. Колко деспотично! Точно като баща й, макар и не по същия свиреп начин. У този мъж имаше скрита арогантност. Беше от най-лошия вид.

Шарис знаеше, че самата тя е арогантна и мразеше този свой недостатък. Винеше баща си за тази черта на характера си. Два арогантни нрава непрекъснато щяха да се сблъскват и нямаше смисъл да се събират. Щеше да е точно както при родителите й.

Е, ако търсеше съпруг — което определено не правеше — изборът й нямаше да падне на Лукас Холт. Слава Богу, нещата не бяха толкова безнадеждни.