Нежен вихър

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Били се закова на място, когато влезе в конюшнята и видя Лукас да приготвя коня си — товареше повече багаж, отколкото му бе нужен дори за много дълго пътуване.

— Уилоу разправя, че жена ти си е тръгнала. След нея ли поемаш?

Лукас не си направи труда да го погледне.

— Не.

— Тогава за какво ти е всичко това? Нали току-що се върна. Нямаше те цяла седмица. Всъщност къде беше?

— Наоколо.

— О — възкликна Били язвително.

Лукас се захили.

— Откога проявяваш такова любопитство към мен?

— Откакто изчезна в деня на сватбата си — отвърна Били. — Реших, че не ти понася да си женен.

— Така е.

— Дявол да го вземе, Лук, мислех, че тя ти харесва.

Лукас сви рамене безразлично.

— Това няма нищо общо с цялата история. Не съм като теб, Били. Просто не желая съпруга.

— Тогава защо се остави да те уговоря да пуснеш обявата? Караш ме да се чувствам адски виновен, Лук. Уилоу ме предупреди, че накрая горчиво ще съжалявам, задето се бъркам в живота ти.

— Я не се притеснявай. Оставих се да ме уговориш, защото идеята ми се стори добра. Не си виновен. В плановете ми не влизаше намерението наистина да се оженя за момичето.

— Тя знаеше ли?

— Вече го знае.

Били тихичко подсвирна.

— Значи затова си тръгна.

Лукас кимна.

— Сега си женен, а нямаш съпруга. Склонен ли си да я караш така?

Лукас помисли дали да обясни незаконността на бракосъчетанието, но се отказа.

— Няма да се наложи, Били. Шарис ще се погрижи да прекрати брака, веднага щом се върне в Ню Йорк.

— Убеден ли си?

— Напълно.

Били се намръщи.

— Да не би да искаш отново да покажеш уважението си към гробището в Тусон? — осмели се да попита той. — Затова ли си помъкнал толкова багаж?

— Сторих това преди няколко дни. — Лукас най-после го погледна в очите. — Напускам това място.

— Не говориш сериозно!

Лукас не се въздържа и се засмя. Били не беше на себе си от учудване.

— Защо си толкова изненадан? — попита Лукас. — Нали знаеше, че ще си замина.

— Да, но не сега. Още не си свършил. Как ще тръгнеш, преди да приключиш?

Лукас сви рамене.

— Последният етап започна. Няма повече нужда от мен тук.

— Не мога да повярвам! И то след като положи толкова усилия, за да заработи плана ти!

— Точно в това е въпросът, Били. Задържах се тук прекалено дълго.

— Правиш го, защото тя си тръгна, нали?

— Може би — предпазливо изрече той. — Какво значение има? Ти ще се справиш чудесно тук. Всички онези благодарствени писма от различните благотворителни организации, на които раздадохме парите на Сам, са в стаята ми. От теб се иска само да му ги дадеш, веднага след като Бъскет съобщи, че ранчото на Сам е продадено и последните му пари са вложени в благородна кауза. Той не е глупав — веднага ще разбере, че е разорен. Аз купих банката му, така че ще анулирам всички ипотеки. След време ще изпратя човек, за да уреди и този въпрос.

— Още един разход, който според теб си заслужава?

— Искам хората тук да могат да се преместят в по-почтени градове, ако се нуждаят от това.

— Знаеш, че ще заминат. Градчето ще опустее до година. Но, по дяволите, Лукас, мислех, че искаш лично да нанесеш удара на Сам — промърмори Били. — Що за отмъщение е това — да тръгнеш, без дори да видиш израза на лицето му, когато прочете онези писма? Не те разбирам.

— Не за отмъщение го направих, Били, а за да възтържествува справедливостта. Е, това стана. А мога да си представя какъв ще е изразът му — увери го Лукас.

— Не си струва да стоя тук само за да го видя. Довърших го. После ще загуби жена си и накрая — и малкото хора, с които се бе заобиколил и които го караха да се чувства като крал. Ще му остане само апартамента в хотела, който никога не е носил пари, а и никога няма да носи. Скоро ще остане около него само един мъртъв град.

— Ами това ранчо?

— Продай го, ако намериш глупак да го купи. Или го задръж за себе си. Няма значение какво ще решиш. С удоволствие ти го отстъпвам.

— Най-вероятно ще се прибера в резервата. На Уилоу повече й харесва там.

— Така и предполагах.

— А ти какво ще правиш?

— Анри Андревие ми писа, че ще се задържи в Ню Орлинс още малко, преди да отплава за Франция. Мисля да се присъединя към него.

— Онзи разбойник, дето те научи на толкова номера?

— Същият. Така и никога не разбра, защо с охота се отказвам от живота на джентълмен и ставам собственик на ранчо за отглеждане на коне. Вече мога да му обясня и да го позабавлявам с тази история.

— По-добре недей. Нищо чудно да се досети как си го използвал преди това.

— Май си прав — съгласи се Лукас.

Готов бе да тръгне. Погледна Били за последен път — колко добре се разбираха двамата. Този приятел щеше да му липсва.

— Мислиш ли, че някога ще наминеш по тези места? — попита Били натъжен.

— Човек никога не знае. Има още нещо, Били, което искам да направиш за мен. Сложи писмата за Сам в голям плик, запечатай го и отгоре напиши: „С поздрави от Джак Холт, Бутхил, Тусон“. Ако копелето има капчица съвест, ще се сети.

— Идеалният завършек — кимна Били.

Лукас се замисли за това, докато се отдалечаваше от ранчото и Нюком. Проблемът бе, че Самуел Нюком може и да не се сети кой е Джак Холт. В края на краищата, Джак бе само една от многобройните жертви на Сам. Но все пак щеше да се чуди и щеше да свърже името с това на Слейд и Лукас. И ако продължеше да мисли достатъчно дълго, не бе изключено да се досети кой все пак е Джак Холт.