Нежен вихър

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Лукас започваше да се убеждава, че след като си видял един игрален дом, все едно си видял всичките. Онзи, дето Анри откри в Южна Франция, бе по-пищен и обширен от другите. Времето в края на април позволяваше прозорците да стоят отворени и аромата на розовите лавровишни изпълваше въздуха и се примесваше с уханията на жените. А тук имаше доста жени.

— Тази е омъжена — обяви Анри, като проследи погледа на Лукас към брюнетка с фигура на антична статуетка. — Но е приятно да се види, че отново проявяваш интерес, mon ami.

Лукас изсумтя.

— Очевидно, както обикновено, си в състояние да ми разкажеш по нещо за всеки в залата?

— Разбира се. Днес, за разлика от теб, не си губих времето да се разхождам по плажа. Открих келнер, чиято страст са клюките. Добре ме информира.

Един от талантите на Анри Андревие бе да знае всичко за хората, с които играеше хазарт. Никога не пропускаше да научи по нещо за всеки, преди да седне на масата, за да прибере парите им. Не пропускаше да се информира за личните им дела и така припечелваше добре.

Беше дребен и двамата с Лукас представляваха странна двойка. Рус, с гълъбовосиви очи, които палаво проблясваха, той изглеждаше по-млад от своите тридесет и девет години. Мошеник но природа, успяваше да се измъкне с приказки от всяко положение, а усмивката му очароваше дамите. По време на пътуването им Лукас се убеди, че той не е загубил нищо от уменията си.

— Тук има доста чужденци. Онзи, белокосият, е граф. Играе сериозно, но никога не печели.

Анри се засмя и Лукас не успя да сдържи усмивката си — познаваше Анри прекалено добре.

— Ще му прибереш парите, преди да съмне.

— Прав си, топ ami. А онези двама messieurs — Ванро и Монтур — са братя. Но не искат да се знае, затова използват различни имена. Дават си знаци, така че стой далеч от масата им. А срещу онзи там може би ще ти достави удоволствие да играеш — посочи Анри към добре облечен, привлекателен мъж. — Нищо не разбира от карти, но по душа е хазартен играч, готов да се обзаложи за всичко. Между другото — по неговата жена се беше зазяпал. Хубава е, нали?

— Много.

Анри въздъхна.

— Колкото и да се старя да те насърчавам в забавленията, длъжен съм да те предупредя да не опитваш там — освен ако не възразяваш съпругът да ви наблюдава.

— Не бих допуснал подобно нещо.

— Да, те са привидно почтена двойка, няма що. Някой ми пошушна, че той прелъстява девици. Приема облози за колко време ще го направи. Съпругата му знае. Не е ли очарователно?

— Но някой разгневен баща или брат никога ли не е потърсил отмъщение?

— Рядко. Тъкмо по тази причина той и съпругата му не се задържат дълго на едно място.

Лукас свъси вежди.

— Не бива да вярваш на всички приказки, Анри.

— Но във всяка мълва има зрънце истина. Един спомен изплува в съзнанието на Лукас.

— Да се казва случайно Антоан?

— Презимето му е Готие — сви рамене Анри. — Не знам малкото му име. Защо? Да не би да го познаваш?

— Ще е прекалено голямо съвпадение, ако е същият човек. Нямам представа защо ми хрумна подобна мисъл.

Но истината бе, че знаеше. Същият ден прекара прекалено дълго сам, а винаги, когато оставаше сам, мислеше неизменно за Шарис. Всичките им разговори изплуваха в съзнанието му, сякаш се бяха състояли вчера, а не миналото лято. И ето днес неволно се сети за Антоан.

Нямаше начин да е същият мъж, но, по дяволите, на Лукас ужасно му се щеше да се окаже, че е така. Толкова неловко се чувстваше заради поведението си към Шарис, че на драго сърце щеше да раздаде малко справедливост от нейно име. Нямаше начин да я срещне отново, но ако това станеше — щеше да е катастрофално. Продължаваше да се надява, че с времето спомените ще избледнеят, болката ще отслабне, ще дойде краят на този безсмислен копнеж по нея.

Не се съмняваше, че вече го е забравила. Вероятно бе анулирала брака им отдавна. Сигурно даже бе вече омъжена. Дори да искаше да я види, не знаеше къде да я намери. Бе депозирал на нейно име пари в банка в Ню Йорк, но те оставаха непокътнати. Четири месеца разследване не доведоха до никакъв резултат. Единственият Джон Ричардс, който откри, се оказа емигрант шапкар, който нямаше дъщери. Не се намери и никаква госпожа Хамонд с нейното описание; нито пък госпожица Ричардс.

Анри продължи да разказва на Лукас за присъстващите в салона, но той го слушаше с половин ухо. Накрая Анри се запъти към масата на графа.

Лукас продължи да наблюдава Готие. След време французинът отиде при двама мъже; очевидно всички се познаваха. От разговорът им, който постепенно ставаше все по-оживен, и от многото прикрити погледи към хубавото тъмнокосо момиче в другия край на салона, Лукас се досети, че става дума за някакъв облог.

Любопитството го отведе на бара, където тримата тъкмо приключваха разговора си. Слава Богу, че благодарение на Анри научи френски доста добре.

— Две седмици?

— Седмица и половина, Антоан. Нито ден повече.

— Дадено.

Антоан? Дали това е същият човек? Беше твърде разпространено френско име, а и несъмнено мнозина мъже биха се впуснали да прелъстят някоя девойка, ако ги предизвикат. Или заради облог.

Готие изглеждаше доволен от себе си. Двамата му познати го изоставиха и той си поръча питие. Извърна се, за да наблюдава тъмнокосото момиче в дъното на салона.

— Позволете на мен — предложи Лукас, плати питието и му го подаде.

Готие прие, наблюдавайки Лукас пресметливо.

— Познаваме ли се, monsieur?

— Не, но мисля че съм чувал за вас. Вие сте Антоан Готие, нали?

— Да.

— Замислих се за интересния облог, който току-що сключихте.

Готие се засмя с облекчение.

— Вероятно ви се иска да се присъедините към моите приятели и да загубите малко пари?

— Няма да участвам, ако вече познавате момичето — включи се Лукас в играта.

— Не, все още нямам това удоволствие. Но тя вече отблъсна ухажванията на Клод, което го амбицира да се обзаложи.

Клод вероятно е един от двамата мъже, които току-що си тръгнаха?

— Да. Надява се да се разтуши, като види, че и аз се провалям. Но ако се съмнявате в способностите ми, monsieur, посочете ми което и да е момиче в залата и ще го приема като двойно предизвикателство.

Лукас едва успя да прикрие отвращението си. Очите на мъжа проблясваха в очакване. С трапчинки на бузите и искрящ поглед той бе много привлекателен. Нима жените наистина си падаха по такива пауни?

— Изглеждате убеден в победата — отбеляза Лукас. — Чудя се защо.

— Защото никога не губя.

— Никога? Нито веднъж?

Антоан се изчерви.

— О, да. Нали споменахте, че сте чували за мен. Предполагам, че сте срещали Жан-Пол и той ви е казал. Беше преди около три години, но не престава да се хвали със спечеления срещу мен облог.

— Момичето изплъзна ли ви се? — подметна Лукас съвсем нехайно.

— Да. Беше сладка и невинна. На осемнадесет. Колко са наивни на тази възраст. А и почти я спечелих. Само още няколко минути и легендата за мен щеше да остане неопетнена.

— На осемнадесет? Преди три години? Не можеше да става дума за Шарис. Лукас щеше да бъде ужасно разочарован, ако нямаше причина да натрие мутрата на този тип.

— Какво се случи?

Антоан се изкиска недоволно.

— Съпругата ми нямаше търпение да се присъединя към нея. Нахълта и провали всичко, като обяви че сме женени.

— Съпругата ви не възразява ли срещу вашите завоевания?

— Ни най-малко и затова не разбрах защо съвсем тенденциозно провали шансовете ми с американката. А беше нарочно, макар да не го признава.

— Да не е било от ревност?

— Нищо чудно — въздъхна Антоан. — Ако момичето бе само привлекателно, Мари нямаше да се намеси. Но госпожица Хамонд бе различна, жизнена…

— Хамонд ли? — прекъсна го Лукас ловко. — И аз познавам една госпожа Хамонд, също американка.

Антоан отстъпи.

— Не… Не се опасявайте, че съм се… забавлявал с вашата позната. Не закачам омъжени жени.

— Казва се Шарис — подхвърли Лукас безмилостно и забеляза как французинът пребледня. — Кучи син — изръмжа той на английски.

Антоан бе потресен.

— И вие ли сте американец?

— Точно така. Май е най-добре двамата да се поразходим навън.

— Не разбирам защо.

— Навън, Готие. Веднага.

Антоан схвана какво го очаква. Стомахът му се сви. Бе забелязал снажния ръст на събеседника си.

— Monsieur, ненавиждам насилието. Проявете разум. Не съм навредил на момичето.

— Мисля, че тя не смята така — заяви Лукас, побутвайки Готие към вратата. — И да не чуя звук от вас, mon ami, или ще ви строша ръката — добави той със зловещ шепот.

— Каква… Каква ви е тя?

Лукас го отведе в градината. Пусна французина и остана с лице към него. Каква всъщност му бе Шарис? Обвелият го гняв му даде отговорът.

— Тя е моя.

— Но нали се провалих с нея!

— Само защото съпругата ви се е намесила. А мотивът ти ме отвращава. Да преследваш жена, защото я желаеш е едно, но да я съблазняваш заради облог! Тя разбра ли измамата?

— Какво?

— Не ме предизвиквай, Готие — изръмжа Лукас. — Питам — тя разбра ли, че всичко е заради облог?

Антоан бе прекалено изплашен, за да лъже.

— Съпругата ми май спомена нещо подобно в нейно присъствие.

— Значи е била унизена, не само наранена.

Лукас го произнесе така тихо, че Антоан остана изненадан, когато усети, че носът му е счупен. Залитна от удара и падна сред храстите, прикрил лице от болката.

— Моля ви… — простена той.

Лукас го вдигна на крака, преди да продължи да хленчи.

— Стегни се и се бий, хубавецо, защото ще проявя толкова милост, колкото ти проявяваш към жертвите си.

Антоан се опита, но победителят беше безспорен. Лукас бе по-висок, по-силен и в по-добра форма, а и достатъчно бесен, за да не го е грижа, че противникът му е по-слаб. Безмилостните му удари се сипеха един след друг, особено по хубавото му лице.

Всичко приключи за няколко минути; французинът лазеше по земята, почти в безсъзнание. Лукас остана изправен до него и обви с кърпичка разкървавените си кокалчета. Продължаваше да се тресе от гняв.

— Трябва да си благодарен на съпругата си, че само поразкрасих лицето ти — обясни Лукас. — Ако беше съблазнил Шарис, вероятно щях да те убия. Не мисля, че в бъдеще ще ти е лесно да продължиш с отвратителните си облози, Готие. Следващия път, когато се погледнеш в огледалото, си помисли за мен.

Лукас се отдалечи, като ускори крачка, защото почувства, че отново го обзема гняв. Тя го бе излъгала — за възрастта си, за името, за мнимата си женитба. Припомни си реакцията й в деня, когато се венчаха. Изненада ли бе това? Глупости! Беше чиста паника. Значи, въобще не бе възнамерявала да се обвързва с него. Означаваше също така, че през всичките тези месеци напразно бе разкъсван от чувство за вина. Най-вероятно с радост бе чула, че той не желае съпруга и дори се е зарадвала още повече на новината, че бракът им може да бъде анулиран. Нима не напусна веднага? И откъде, по дяволите, намери пари, за да замине? Липсата на средства също ли бе измама? Имаше ли поне едно нещо, за което да не го бе излъгала?

Когато пристигна в хотела, гневът му бе достигнал опасна точка. Но, както винаги, умело прикри чувствата си. Администраторът на рецепцията не забеляза нищо, докато му подаваше писмо. Беше от Емери Бъскет и бе пристигнало пет месеца след изпращането.

Лукас изчака да се качи в стаята, преди да отвори изпомачканото писмо. Всичко, което щеше да отвлече мислите му от Шарис, пък било и за кратко, бе добре дошло. Бутилката пред него също му се стори привлекателна.

Лукас прочете още веднъж писмото. После го смачка и го запокити в ъгъла. Значи Шарис бе отново в дома на баща си. Била е бегълка, а не отпъдена от семейството или в окаяно материално положение. Нямаха ли край лъжите, които му бе пробутала?

Явно, че беше разглезено богато момиче, което се бе скарало с баща си. В обявата на Лукас бе видяла възможност да изчезне за известно време, без да се замисля за последиците.

Нищо чудно, че не успя да я намери. Без съмнение онези банкери, при които остави пари за нея, не са си дали труда да проверят всички хора с името Хамонд. Или това бе обяснението, или Маркус Хамонд им бе платил да не го сторят.

Затова ли го търсеше Хамонд? Беше ли узнал за парите, които Лукас бе депозирал на името на Шарис? Човек с неговото положение би приел това за обида. От друга страна, имаше вероятност Шарис да му е признала как той бе постъпил с нея. Не беше изключено Хамонд да търси възмездие.

Лукас се отпусна назад, а на лицето му се появи усмивка. Шарис бе пуснала хрътките по петите му, така ли? Той поклати глава и посегна към бутилката. Щеше да съжалява, че не бе оставила нещата такива, каквито са.