Нежен вихър - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джоана Линдзи (ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА) #34

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

— За първи път ли отивате в големия град, госпожице? — попита покровителствено възрастната дама, която седеше до Шарис.

— Родена съм в Ню Йорк — осведоми я Шарис машинално.

— О!

Дамата извърна поглед — отнета й бе възможността да смае провинциалното момиче с истории за града. Шарис сви рамене и отново се загледа през прозореца.

С малкото куфарче, кошницата на Чарли в скута си и овехтелия си костюм, тя наистина приличаше на провинциалистка. Но по време на пътуването не я бе занимавала мисълта за външния й вид.

След по-малко от час щеше да си бъде у дома. Какво я очакваше там? Нищо не разбра от писмото в чантичката си. Препрочете го толкова пъти’, откакто напусна Нюком, че го знаеше наизуст, но все още не схващаше смисъла му.

Скъпа, скъпа Риси,

Мечтите ми най-после се сбъднаха. Джоуел и аз се венчахме тайно снощи. Вероятно ще си помислиш, че това е доста неочаквано, особено след предишното ми писмо, и ще бъдеш права. Не допусках, че Джоуел ще уреди нещата така бързо. А той успя. И сега съм готова да призная, че те излъгах.

О, Риси, трябва да ме разбереш. Когато ми писа, че искаш веднага да се върнеш вкъщи, не знаех какво да предприема, за да те убедя, че е невъзможно. Все още бе прекалено скоро. Татко се бе поболял от тревога по теб, но не споменаваше нищо за отмяна на сватбата ти. Категорично отказваше да разговаря по този въпрос с мен и си помислих, че когато се върнеш, ще те принуди да се омъжиш за Джоуел.

Разбираш ли — той не призна пред Едуард Парингтън, че си избягала. Излъгах те, Риси. Той не бе говорил с никого, защото тревогата му за теб бе по-голяма от гнева му. Това стана на втория ден след заминаването ти:

Всички мислят, че възнамеряваш да се омъжиш за Джоуел, но може да им кажем, че си променила решението си, докато си отсъствала. След това може да обявим, че съм пристанала на Джоуел. Така никой няма да знае, че си бягала от къщи.

Вероятно всичко звучи доста объркано, но всъщност не е. Никога нямаше да те излъжа, Риси, но бях така отчаяна. И не мисли, че съм била съвсем безсърдечна по отношение на татко. Не му съобщих къде си, но му казах, че си ми писала и си жива и здрава. Уведомих го, че скоро ще си у дома. Върни се наистина скоро, Риси, преди да се поболее от тревога.

Моля те не ми се сърди. Исках да те уверя, че всичко ще е наред, когато ти писах да не се отчайваш, помниш ли? Нали ме разбираш?

Шарис прибра писмото. Нямаше смисъл. Продължаваше да се съмнява дали този път Стефани й казва истината, или баща им е разбрал, че сестра й знае къде е и я е принудил да напише писмото, за да накара Шарис да се върне. Умът й не го побираше как малката сладка Стефани е могла да бъде толкова безскрупулна, пък било то и в името на любовта.

Шарис мечтаеше с това да се изчерпват проблемите, които я глождеха по време на пътуването, но не бяха само те. Колкото и иронично да звучеше, пътуването към дома, не бе по-различно от пътуването й на запад. Трима души заемаха мислите й, но този път третият не бе непознат, а от плът и кръв.

Шарис откри колко й липсва Лукас. Не искаше да вярва, но ден, след като напусна Нюком, стана ясно, че изпитва дълбока меланхолия.

Той неизменно й въздействаше — независимо дали тя желаеше, или не. Успяваше да я развесели, ядоса, изплаши, и, разбира се, да я изпълни с наслада. Винаги, когато беше с него, бе изпълнена с чувства.

Затова сега, далеч от него, не успяваше да контролира чувствата си; макар да бе ядосана на сестра си, разтревожена за баща си, чувствата, които изпитваше към Лукас, не я оставяха нито за миг. Напрежението й струваше доста и нервите й бяха изопнати.