Нещо прекрасно

Първа глава

Красивата блондинка се повдигна на лакът и придърпа чаршафа върху гърдите си. Тя се загледа в осемнайсетгодишния младеж, който стоеше до прозореца в спалнята си и гледаше към поляната, на която подготвяха празненството по случай рождения ден на майка му.

— Какво толкова има? Кое е по-интересно от мен? — попита го лейди Кетрин Хериштън, стана и тръгна към него.

Джордан Адисън Матю Таунсенд, бъдещият херцог на Хоторн, като че ли не я чу, зареял поглед в ширналите се земи на разкошното имение, което щеше да му принадлежи след смъртта на баща му. Докато наблюдаваше суматохата, царяща долу, той забеляза как майка му изскочи замаяна от храстите. Тя припряно оправи корсажа на роклята си и се опита да подреди тежката си тъмна коса. След миг от храстите се появи и лорд Херинггън, който завързваше вратовръзката си. Двамата се хванаха под ръка и бързо се изгубиха от погледа на Джордан.

Цинично изражение помрачи красивото лице на младия херцог, докато наблюдаваше как майка му и новият й любовник се разхождат. Само след минута от храстите в градината се появиха и баща му и новата му метреса лейди Малборн.

— Очевидно майка ми си има нов любовник — саркастично отбеляза Джордан.

— Наистина ли? И кой е той? — полюбопитства лейди Херингтън, надзъртайки през прозореца.

— Съпругът ги. — Той се обърна към прелестната руса жена и се загледа в красивото й лице. След като тя дори не се изненада, иронично попита: — Знаела си за тях и това е породило внезапния ти интерес към моето ложе, нали?

Тя нервно кимна, притеснена от стоманеносивите му очи.

— Хрумна ми, че… — несигурно рече и погали мускулестите му гърди, — че ще е хубаво, ако и ние… м-м-м… се съберем. Но интересът ми към теб не е внезапен, Джордан. Желая те отдавна. Сега, когато майка ти и съпругът ми са заедно, не виждам причина да не взема онова, което желая. Какво толкова? — Той не отвърна и Кетрин внимателно се вгледа в лицето му. — Шокиран ли си?

— Не. Знам за похожденията на майка си от осемгодишен и не мисля, че има жена, която да ме шокира с поведението си. Ако нещо ме изненадва, то е, че не си организирала шестимата да се съберем в храсталака за малка „семейна“ сбирка — отвърна.

Лейди Херингтън като че ли се задави от смях или от възмущение:

— Сега ти ме шокира.

Джордан повдигна брадичката й и се вгледа в лицето й. Погледът му бе мъдър, неподхождащ на възрастта му.

— Не знам защо, но това ми се струва невъзможно.

Засрамена, жената отдръпна ръка от гърдите му и уви чаршафа по-стегнато около тялото си.

— Джордан, наистина не разбирам защо ме гледаш, сякаш не заслужавам дори презрението ти — обидено рече. — Не си женен и затова не разбираш колко ужасно скучен живот водим всички ние, семейните. Без някой и друг флирт, който да разнообрази ежедневието, всички ще се побъркаме.

Доловил отчаянието в гласа й, младежът се усмихна иронично и изражението му се смекчи.

— Горката Кетрин — сухо рече и погали лицето й, — каква ужасна участ е отредила съдбата на жените. От деня, в който се появявате на бял свят, получавате всичко, което пожелаете, и няма за какво да се трудите и да се борите, а дори ида имаше, никога нямаше да ви позволят да го направите. Не ви позволяваме да учите, спортът също ви е забранен, така че не можете да упражнявате ума или тялото си. Дори чест си нямате. Честта на мъжа е негова, докато не направи нещо ужасно, та да я загуби. А вие губите честта си с първия мъж, който ви има. Колко е несправедлив животът към вас! Не е чудно, че сте толкова отегчени, аморални и разпътни.

Кетрин се поколеба, поразена от думите му, несигурна дали й се подиграва, или говори сериозно. Сетне сви рамене:

— Прав си.

Той я изгледа е любопитство.

— Не ти ли е хрумвало да промениш това?

— Не — безцеремонно заяви тя.

— Възхищавам се на честността ти. Рядка добродетел за твоя пол.

Въпреки че бе едва осемнайсетгодишен, силата, с която Джордан привличаше жените, вече бе станала пикантна клюка в обществото. Докато се взираше в студените му сиви очи, жената почувства почти магическо привличане към него. Мъдростта и опитността му наред със суровата му красота и неизчерпаемата му енергия привличаха нежния пол като магнит. Той разбираше жените, разбираше нея, приемаше я такава, каквато бе, и въпреки че очевидно не й се възхищаваше, прощаваше всичките й недостатъци и слабости.

— Ще дойдеш ли в леглото?

— Не — меко рече той.

— Защо?

— Защото не съм чак толкова отегчен, че да спя със съпругата на последния любовник на майка си.

— Нямаш… високо мнение за жените, нали? — попита Кетрин против волята си.

— Има ли причина за противното?

— Аз… — Красавицата прехапа устни и поклати глава. — Не, няма. Но някой ден ще ти се наложи да се ожениш и да имаш деца.

Очите му блеснаха и той отново се облегна на рамката на прозореца, скръсти ръце пред гърдите си и попита:

— Да се оженя ли? Наистина ли? Така ти се правят децата? А през цялото това време аз си мислех, че…

— Джордан, стига! — засмя се Кетрин, очарована от хумора му. Ти се нуждаеш от законен наследник.

— Когато се наложи да се оженя, за да имам наследник, ще взема първото наивно девойче, което ще подскача само при звука на гласа ми — мрачно заяви.

— И когато тя се отегчи и потърси забавления другаде, какво ще правиш?

— А дали ще се отегчи?

Кетрин се загледа в мускулестото му тяло широки рамене, тясна талия и изсечени мъжествени черти. В ленена риза и тесни бричове за езда, Джордан Таунсенд излъчваше сила и неукротима чувственост. Тя повдигна вежди и впи нелепите си очи в неговите.

— Може би няма.

Докато тя се обличаше, той се обърна псе загледа гостите, които се тълпяха в градината на имението Хоторн, за да отпразнуват подобаващо рождения ден на майка му. За външен човек имението сигурно изглеждаше като самия рай, обитаван от красиви, безгрижни, пъстри птици, перчещи се с красотата и хубавите си премени. За осемнайсетгодишния Джордан Таунсенд обаче сцената, разиграваща се долу, не беше интересна и изобщо не бе красива. Младежът много добре знаеше какво става зад стените на дома му.

Въпреки младостта си той бе загубил вяра в хората, та дори и в собствените си добродетели. Беше е отлично потекло, беше красавец и неизмеримо богат, ала освен това бе преситен от света.

Подпряла брадичка на малките си юмручета, госпожица Александра Лорънс гледаше жълтата пеперуда, кацнала на перваза на прозореца в дома на дядо си. Миг след това тя отново се обърна към побелелия старец, който седеше зад бюрото срещу нея.

— Какво каза, дядо?

— Попитах те защо тази пеперуда ти е по-интересна от Сократ — изрече нежно мъдрият човек, усмихвайки се на тринадесетгодишното дете, наследило лъскавата кестенява коса на майка си и неговите синьо-зелени очи. Развеселен, той потупа томчето със Сократови съчинения, които й четеше и разясняваше.

Александра се усмихна лъчезарно и извинително, но не се оправда за разсеяността си. Както дядо и често обичаше да казва: „Лъжата е обида за душата, както и за интелекта на онзи, когото лъжат.“ А тя никога не би обидила милия старец, който я даряваше с мъдростта си и я учеше на математика, история, латински и философия.

— Чудех се рече — момичето със замислена усмивка — дали някога ще се превърна от гъсеница в пеперуда, дали ще стана красива.

— Че какво й е на гъсеницата? В края на краищата — цитира той — красотата зависи от гледната точка.

Старецът присви очи, докато чакаше да види дали внучката му ще познае от кого е цитатът.

— Хораций.

Той кимна гордо и добави:

— Няма нужда да се тревожиш за външния си вид, милата ми, тъй като истинската красота идва от сърцето.

Александра наклони глава и се замисли, ала не се сети за нито един древен или съвременен философ, който да ги е изрекъл.

— Кой е казал това?

Дядо й се засмя.

— Аз.

Звънливият й смях изпълни слънчевата стая, ала скоро тя отново се умисли.

— Папа е разочарован, че не съм красива. Веднага го разбирам, когато си дойде. Той има право да очаква да стана красавица, защото мама е красива и защото той е неотразим. Освен това по брак папа е четвърти братовчед на един граф.

Господин Гимбъл едва успя да прикрие неприязънта, която изпитваше към зет си, както и мнението си за предполагаемата му връзка с предполагаем граф. Вместо това мъдро цитира:

— Потеклото е нищо, за разлика от добродетелта.

— Молиер — веднага рече Александра. Но — добави не може да не се съгласиш, че е ужасно несправедливо от страна на съдбата, че е дарила папа с дъщеря с такава обикновена външност. Защо — продължи още по-тъжно, — защо не мога да бъда висока и защо не съм руса? Щеше да е толкова по-хубаво, вместо да приличам на циганче, както казва папа.

Тя се извърна и отново се загледа в пеперудата. Старецът с любов наблюдаваше внучката си. Тя бе всичко друго, но не и обикновена. Когато бе едва на четири годинки, той бе започнал да я учи да пише и да чете, също както бе обучавал и селските деца. Ала умът на Алекс бе по-остър и отворен за познанието. Селските деца бяха безразлични ученици, които посещаваха училището едва няколко години, преди да отидат да обработват нивите с бащите си, преди да се задомят и да завъртят кръга на живота отново. Алекс обаче обичаше книгите, също като него самия.

Възрастният мъж се усмихна на девойката. Хрумна му, че кръгът на живота не е чак толкова лошо нещо.

Ако бе следвал убежденията си и бе останал ерген, отдавайки се на науката, Александра Лорънс никога нямаше да се появи на бял свят. А тя бе дар за света. Неговият дар. Мисълта внезапно го засрами, защото бе горделива. Все пак топлината сгря сърцето му, докато наблюдаваше къдравата главица на момичето, седящо на перваза на прозореца. То бе всичко, на което се бе надявал, и повече. Алекс беше нежна и весела, умна и неукротима по дух. Може би бе по-темпераментна, отколкото трябваше, и по-чувствителна от обикновеното, което личеше от опитите й да се хареса на повърхностния си баща, който ги посещаваше от дъжд на вятър.

Чувствителната Александра долови промяната в настроението на дядо си и се опита да го развесели:

— Зле ли ти е, дядо? Отново ли имаш главоболие? Да ти разтрия ли раменете?

— Да, наистина малко ме боли главата отвърна господин Гимбъл и потопи перото си в мастилницата, за да изпише заглавието на текста.

Едва бе приключила да го разтрива и с старецът усети как нещо го гъделичка по бузата. Потънал в работата си, той разсеяно се почеса, ала сега нещо го погъделичка по ухото. Господин Гимбъл едва сдържа усмивката си, когато осъзна, че Алекс го гъделичка с перце.

— Алекс, скъпа, тук май се върти едно пакостливо птиче, което ми пречи да работя.

— Защото работиш прекалено много — рече тя, но целуна дядо си по бузата и се върна на мястото си да чете Сократ. Само миг-два след това вниманието й бе привлечено от едно червейче, което бавно си проправяше път в стаичката.

— Ако всичко съществува с някаква цел в света, тогава защо Бог е създал змиите? Толкова са отблъскващи. Направо отвратителни.

Дядо й въздъхна и остави перото.

— Ще си напомня да питам Бог, когато си отида от този свят.

Мисълта за смъртта на дядо й я натъжи дълбоко, ала шумът от колелата на карета я разсея. Александра скочи на крака и изтича до прозореца.

— Папа си дойде! — радостно извика. — Най-сетне си дойде от Лондон.

— Време беше — промърмори господин Гимбъл, но Алекс не го чу. Тя бързаше да се хвърли в безразличната прегръдка на баща си.

— Как си, циганче? — попита той без особен интерес. Господин Гимбъл стана и отиде до прозореца, за да види как красивият лондончанин качва дъщеря си в луксозната нова карета. Разкошна карета, модерни дрехи… но моралът на зет му не бе толкова безукорен. Старецът ядосано се замисли за времето, когато дъщеря му Фелиша бе заслепена от красотата и изтънчеността на този мъж, който се появи в къщата им, след като един следобед каретата му се повредила на пътя. Господин Гимбъл бе предложил на странника да пренощува в дома му и на смрачаване с неохота бе отстъпил пред молбите на Фелиша да покаже на непознатия красивата гледка, разкриваща се от хълма над потока.

Когато нощта настъпи, господин Гимбъл тръгна да ги търси притеснен. Лесно ги откри на светлината на пълната месечина. Двамата бяха край потока, прегръщаха се и бяха голи. Само четири часа бяха необходими на Джордж Лорънс да убеди Фелиша да забрави доброто си възпитание и да я прелъсти.

Гняв, по-силен от смъртта, обзе господин Гимбъл, който напусна мястото, без да продума. Когато след два часа се прибра у дома, не бе сам. Бе довел приятеля си, местния свещеник. Пасторът носеше Библията, за да прочете сватбените слова.

Господин Гимбъл носеше и пушката си, за да е сигурен, че прелъстителят ще участва в брачната церемония.

Тогава за пръв път в живота си държа оръжие в ръка.

И какво спечели справедливият му гняв за горката Фелиша? При тази мисъл старецът изпита болка.

Джордж Лорънс купи просторна къща, изоставена от цяло десетилетие, нае слуги и без желание живя девет месеца заедно със съпругата си в това забравено от бога графство. Скоро след това се появи Алекс и той се върна в Лондон, където прекарваше времето си. Навестяваше семейството си един или два пъти годишно.

— Той печели пари така, както знае — обясни Фелиша на баща си, повтаряйки думите на съпруга си. — Той е джентълмен и затова не можем да очакваме от него да работи като обикновените хора тук. В Лондон има връзки, които му позволяват да общува с правилните хора и му помагат да прави добри инвестиции, за да знае на кои коне да залага на състезанията. Само така може да ни издържа. Естествено, той предпочита да сме с него в Лондон, но там е ужасно скъпо и той не би и помислил да ни накара да живеем в претъпканите, мръсни квартири, които обитава. Посещава ни винаги когато може.

Господин Гимбъл така и не повярва в обяснението на Джордж Лорънс за положението му в града и за причините, поради които посещаваше семейството си в Моршам само два пъти годишно. Най-вероятно си идваше на гости само защото господин Гимбъл се бе зарекъл, ако не се връща достатъчно често да вижда жена си и дъщеря си, да го намери в Лондон с взетата назаем пушка. Господин Гимбъл обаче не виждаше смисъл да наранява дъщеря си с истината. Фелиша бе щастлива. За разлика от останалите жени в графството тя бе омъжена за „истински джентълмен“ и само това бе важно. Така тя бе с различно социално положение и се движеше сред съседите си като кралица.

Също като Фелиша и Александра обожаваше и боготвореше Джордж Лорънс, който се наслаждаваше на възхищението им по време на кратките си посещения. Жена му се суетеше около него, а Алекс се стараеше да му бъде и син, и дъщеря. Притеснена, че не е достатъчно женствена, тя навличаше бричове и се упражняваше да се фехтува, само и само да се хареса на вятърничавия си баща и да се състезава с него, когато той благоволеше да им дойде на гости.

Застанал до прозореца, господин Гимбъл неодобрително изгледа лъскавата нова карета, теглена от четири охранени коня. За мъж, който можеше да отдели съвсем малко за съпругата и дъщеря си, Джордж Лорънс се движеше е прекалено скъпа кола и антураж.

— Колко ще останеш този път, папа? — попита Алекс, ужасена от момента, в който баща й щеше да си замине.

— Само една седмица. Ще заминавам за Кент.

— Защо отсъстваш толкова много? — попита тя. Знаеше, че баща й мрази да бъде далеч от нея и от майка й.

— Налага се — отсече той и когато дъщеря му понечи да възрази, той поклати глава и извади малка кутийка от джоба на сакото си. — Ето, донесох ти малък подарък за рождения ден, Алекс.

Тя погледна с обожание баща си, въпреки че рожденият й ден бе минал преди месеци, а папа не се бе сетил да й прати поне писъмце. Огромните й зелени очи сияеха от щастие, докато отваряше кутийката. Вътре имаше мъничък медальон с формата на сърце. Въпреки че беше евтин и не бе особено красив, Алекс го постави в дланта си внимателно, все едно бе най-ценното нещо на света.

— Ще го пося до края на живота си, папа — прошепна и прегърна баща си. — Толкова много те обичам.

Докато се движеха през малкото сънливо селце и конете вдигаха прах във въздуха, Алекс помаха на всички, които срещна, нетърпелива да обяви на света, че красивият й папа се е върнал при пея.

Всъщност не беше необходимо. До вечерта всички в околността щяха да обсъждат не само завръщането му, но и цвета на сакото му, и сума ги други неща. Селцето бе малко и изолирано. Самотната долина, в която се намираше, не познаваше много чужденци. Селяните бяха простички, безпросветни и трудолюбиви хора, които се радваха на всяко събитие, което разнообразяваше живота им. В Моршам все още си спомняха гражданина с необикновено модерно сако. Сега новата карета на Джордж Лорънс щеше да бъде предмет на разговорите им през следващите шест месеца.

За всеки странник селцето може би беше скучно, но за Александра Лорънс то бе красиво.

Тя вярваше в добротата на всяко човешко същество и не се съмняваше, че честността, достойнството и радостта от живота са присъщи на цялото човечество. Тя бе нежна, лъчезарна и изключителна оптимистка.