Нещо прекрасно

Тридесет и първа глава

Когато доктор Данвърс излезе от покоите на Александра, на лицето му се бе изписало пораженско изражение.

— Съжалявам — рече лекарят на хората, които чакаха в коридора. — С нищо не мога да й помогна. Няма надежда.

Старата херцогиня притисна кърпичка към устните си и се отпусна в прегръдките на Тони. Мелъни потърси утеха в мъжа си. Джон Камдън стисна рамото на Джордан, а после отведе хлипащата си жена долу при Роди Карстеърс.

Лекарят каза на Джордан:

— Вече можете да влезете и да се сбогувате, но тя няма да ви чуе. В дълбока кома е. След няколко минути… най-много няколко часа ще си отиде тихо. — Джордан го погледна и той бързо добави: — Няма да изпита болка, Джордан, обещавам ви.

Джордан изгледа с омраза невинния лекар и влезе в стаята на Александра.

До леглото й бяха запалени свещи, а тя лежеше бледа като смъртта на белите възглавници. Дишането й почти не се долавяше.

Преглъщайки буцата в гърлото си, Джордан седна до леглото й и се вгледа в обичното лице. Имаше толкова гладка кожа, помисли си с мъка той, и толкова невероятно дълги мигли.

Тя дишаше!

— Не, не умирай! — проплака дрезгаво той, пое отпуснатата й ръка и трескаво потърси пулса й. — Не умирай! — Напипа пулса — едва доловим и слаб, но все пак се усещаше. Изведнъж той започна да й говори: — Не ме изоставяй, Алекс. За Бога, не ме изоставяй! Искам да ти кажа хиляди неща, моля те, позволи ми да ти покажа. Но няма да мога, ако си отидеш. Алекс, моля те, скъпа… моля те, не си отивай. — Чуй ме — продължи, убеден, че тя ще остане жива, ако разбере колко му е скъпа. — Чуй какъв бе животът ми, преди да се появиш… Той бе празен. Сив. И после дойде ти, и изведнъж изпитах чувства, които не подозирах, че съществуват, и видях неща, които преди не бях виждал. Ти не ми вярваш, нали, сладка моя? Но това е истината и мога да ти го докажа. — Гласът му потрепери от сдържаните сълзи и Джордан изрече: — Цветята на ливадата са сини, онези до потока са бели. А розите на арката при градините са червени.

Вдигна ръката й и я притисна към бузата си.

— Но това не е всичко, което забелязах. Забелязах, че сечището, където е паметната ми плоча, прилича на онова, където проведохме шеговития си дуел преди година. Скъпа моя, има и нещо друго, което трябва да ти кажа… Обичам те, Александра. — Той се задави от напиращите сълзи и продължи шепнешком: — Обичам те и ако умреш, няма да мога да ти го кажа. — Хоук отчаяно стисна още по-силно ръката й.

— Александра, да не си посмяла да ме оставиш! Ако го направиш, ще изхвърля Пенроуз. Кълна се, че ще го направя. И то без препоръки. Ще го изхвърля на улицата, чуваш ли ме? И после ще изритам и Филбърт. Пак ще направя Елизабет Грейнджърфийлд своя любовница.

Минутите се превърнаха в часове, но той не спираше да й говори. Ту я умоляваше, ту я заплашваше, а когато загуби надежда, започна да я ласкае:

— Помисли за безсмъртната ми душа, съкровище. Тя е черна, а без теб със сигурност ще си върна старите навици.

Той стискаше безжизнената й ръка, сякаш се опитваше да влее от собствения си живот в нейното тяло. И изведнъж решимостта и надеждата, които го бяха подтиквали да й говори с часове, го напуснаха. Отчаяние изпълни сърцето му, задуши го и от очите му рукнаха сълзи. Обгръщайки отпуснатото й тяло, Джордан притисна буза до нейната, а широките му рамене започнаха да се тресат.

— О, Алекс — проплака той, — как ще живея без теб?! Вземи ме със себе си. — Искам да дойда с теб…

Изведнъж дочу една прошепната дума. Затаи дъх и рязко извъртя глава, очите му трескаво я гледаха.

— Алекс? — настоятелно изрече той. Точно когато реши, че си е въобразил лекия трепет на клепачите й, бледите й устни се разтвориха.

— Кажи, скъпа — рече отчаяно, накланяйки се по-близо към нея. — Кажи нещо, моля те, съкровище!

Александра преглътна и раздвижи устни.

— Какво, мила? — помоли я настоятелно той, не разбираше какво му казва.

Тя отново прошепна и този път очите на Джордан се разшириха, когато я разбра. Той се вгледа в здраво преплетените им ръце и изведнъж се засмя. След малко се смееше с глас. Възрастната херцогиня, лекарят и Тони се втурнаха в стаята, мислейки, че мъката бе помрачила разума на Джордан.

— Тони — с широка усмивка каза Джордан, — Александра смята, че краката на Елизабет Грейнджърфийлд са прекалено големи.

Александра обърна глава на възглавниците, наблюдавайки как Джордан премина през вратата, която свързваше нейната и неговата спалня. Бяха минали два дни от раняването й. Всеки път, когато се събуждаше, той седеше до нея, пазеше я, а страхът му за нея бе отпечатан на измъченото му лице.

Сега, когато бе в пълно съзнание, щеше да й е приятно да й говори отново нежно както преди два дни или да я погледне с любов. За съжаление обаче тази сутрин лицето на Джордан бе непроницаемо и Александра се зачуди дали не е сънувала нежните му думи, когато той мислеше, че тя ще умре.

— Как се чувстваш? — с учтив и загрижен тон я попита той.

— Много добре, благодаря — отвърна му също толкова учтиво тя. — Само малко съм уморена.

— Сигурно искаш да разбереш какво се случи преди два дни.

Александра искаше да я прегърне и да й каже, че я обича.

— Да, разбира се — отвърна, притеснена от настроението му.

— Накратко, преди година и половина Бърти хванал една от прислужниците им в кухнята — местна селянка на име Джейн — да краде пари. Тя признала, че възнамерявала да даде парите на братята си, които я чакали в гората зад къщата. Бърти и майка му вече били измислили план как да се отърват от мен, но до този момент не знаели къде да намерят човек, който да изпълни плана. Вместо да предаде прислужницата на властите, Бърти я накарал да направи писмено признание за кражбата си. Платил на братята й да се отърват от мен в нощта, в която се срещнахме, а признанието на прислужницата запазил, за да е сигурен, че ще си мълчи, а братята й ще сътрудничат.

Ти провали плановете им, когато ми се притече на помощ, но един от братята — онзи, когото раних — успял да пропълзи до коня си и да избяга, докато аз те отвеждах в хана.

Четири дни след сватбата ни Бърти се опитал отново, но този път двамата наемници взели парите му и вместо да ме убиват, удвоили печалбата си, като ме предали на наборните банди. Както посочи леля ми — добави саркастично Джордан, — трудно е да наемеш добри убийци, когато нямаш много пари. — Той пъхна ръце в джобовете си и продължи: — Когато се „завърнах от мъртвите“, Бърти напомнил на прислужницата, че все още притежава писменото й признание, и го използвал, за да принуди брат й да се опита да ме убие отново. Това стана онази вечер, когато стреля по мен на Брук Стрийт — същата вечер, когато ти спа в стаята на гувернантката.

Александра го погледна удивено.

— Не си ми казвал, че онази вечер някой е стрелял по теб.

— Нямаше причина да те тревожа с това — отвърна Джордан, после поклати глава и добави сърдито, — това не е цялата истина. Подозирах, че ти си стреляла тогава. Имайки предвид ръста на стрелеца, можеше да си била ти. А освен това ми бе казала, че би направила всичко, за да се освободиш от нашия брак.

Прехапвайки устни, Александра отвърна поглед от него, но Джордан видя болката в очите й. Той продължи:

— Преди три дни един лакей на име Нордстром почина, след като пил от портвайна, който беше в гарафата в кошницата за пикник. Същия, който ти толкова упорито ме караше да изпия.

Александра го погледна и той продължи:

— Фокс не е помощник-управител, той е следовател, а неговите хора бяха разположени из цялото имение. Той разследва инцидента с виното и изглеждаше така, сякаш само ти си имала възможност да сложиш отровата в него.

— Аз? — извика тя. — Как си могъл да си помислиш такова нещо?

— Свидетелката била една прислужница, която работела в имението от време на време. Името й е Джейн. Тя е сложила отровата по нареждане на Бърти. Мисля, че знаеш какво се случи след това.

Александра преглътна болезнено.

— Ти си ме обвинявал и осъждал за това, че съм се опитвала да те убия въз основа на едно такова неоснователно доказателство? Защото съм висока колкото човека, стрелял по теб на Брук Стрийт, и защото една прислужница казала, че сигурно аз съм отровила виното ти?

Джордан потрепна от думите й.

— Направих го въз основа на тези доказателства и въз основа на факта, че Олсън — един от хората на Фокс — те бе проследил два пъти до къщата на Тони. Знаех, че се срещаш тайно с него и това заедно с всичко друго направи доказателствата срещу теб много сериозни.

— Разбирам — студено изрече тя.

Но Джордан си каза, че тя въобще не разбира. Или може би разбираше прекалено добре, помисли си мрачно. Със сигурност разбираше, че бе нарушил обещанието си да й вярва и че неведнъж бе отхвърлял любовта, която тя му предлагаше. Освен това разбираше, осъзна горчиво той, че два пъти бе рискувала живота си, за да го спаси, а в замяна й бе отвърнал с грубост и недоверие.

Джордан се вгледа в красивото й бледо лице. Знаеше, че заслужава омразата и презрението й. Сега, когато тя бе наясно с глупостта и безсърдечността му, той зачака да го прогони от живота си.

Когато тя не го стори, се почувства длъжен да изрече думите, които тя трябваше да му каже.

— Разбирам, че поведението ми беше непростимо — започна отсечено, а гласът му изпълни Александра със страх. — Естествено, не очаквам от теб да искаш да останеш моя съпруга. Щом се почувстваш достатъчно добре да си отидеш, ще ти дам половин милион лири. А ако имаш нужда от повече… — Той замълча. — Ако имаш нужда от повече — повтори, — трябва само да ми кажеш. Всичко мое винаги ще бъде и твое.

Александра изслуша речта му със смесица от нежност, гняв и недоумение. Тя щеше да отговори, но той отново добави:

— Има още нещо което искам да ти кажа… Преди да напуснем Лондон, Филбърт ми разказа как си се чувствала, когато си мислела, че съм мъртъв, и как си реагирала, когато си дошла в Лондон и всичките ти илюзии са били разбити. Повечето от нещата, които си чула, са верни. Въпреки това бих искал да ти кажа, че не съм спал с Елиз Грандю в нощта, когато я видях в Лондон.

Джордан се вгледа в нея. Искаше да запомни лицето й, така че да го вижда в самотните години, които му предстояха. Той я погледна мълчаливо; тя бе всяка негова надежда и всяка негова мечта. Александра бе доброта, нежност и доверие. И любов. Тя бе цъфтящите по хълмовете цветя и смехът, който се носеше по полята. Той пое дълбоко дъх и продължи:

— Филбърт също така ми разказа историята на баща ти и случилото се след смъртта му. Не мога да премахна болката, която ти е причинил, но исках да ти дам това…

Джордан протегна ръка и Алекс видя в разтворената му длан дълга и плоска кадифена кутийка. Тя я взе и внимателно я отвори.

Върху бял сатен с верижка от злато бе най-големият рубин, който бе виждала. Имаше формата на сърце. До него лежеше смарагд, обграден с диаманти — също във формата на сърце. До смарагда имаше блестящ диамант.

Той бе с формата на сълза.

Александра прехапа устни. Вдигна поглед и се вгледа в него.

— Мисля — прошепна тя, опитвайки да се усмихне, — че ще нося рубина в деня на състезанието на кралицата, така че когато вържа панделката си на твоя ръкав…

Джордан я притегли към себе си.

— И след като изрече всички тези неща — прошепна тя, когато той най-накрая откъсна устни от нейните, — мислиш ли, че ще успееш да кажеш „обичам те“? Чакам да го кажеш, откакто започна да говориш и…

— Обичам те — яростно изрече той. — Обичам те — прошепна, заравяйки лицето си в косата й. — Обичам те — простена, целувайки устните й. — Обичам те, обичам те, обичам те…