Нещо прекрасно

Шеста глава

Александра стоеше до прозореца в спалнята си, когато видя, че пред къщата спира луксозна карета.

— Мери-Елън! — зарадва се момичето и изтича по коридора.

В мига, в който Рамзи отвори вратата на каретата, Мери-Елън скочи на земята и затича към входната врата на разкошната къща. Дългата огненочервена коса на девойката буйно се развя. Ръцете й бяха заети с куп странно опаковани неща, а в юмручето си стискаше бонето си. Мери спря задъхано във фоайето и направи реверанс пред изумения иконом, когото погрешно взе за много важна персона.

— Моля ви, милорд, къде е Александра? Още ли е жива? — попита с измъчен глас. Понеже човекът само я зяпна и нищо не отвърна. Мери се обърна към пристигналия лакей и отново направи реверанс. После заразпитва на един дъх: — Къде е Александра, сър? Моля ви, кажете ми!

В този момент Алекс скочи от последното стъпало на стълбището, втурна се във фоайето и се хвърли на врата на приятелката си.

— Мери-Елън! Толкова се радвам, че дойде! — извика.

В тишината, която обикновено цареше в разкошния дом на херцогинята, шумното посрещане на гостенката привлече не само още трима разтревожени слуги, но и самата херцогиня, и по-възрастния й внук.

Мери-Елън беше от простичко, честно селско семейство на фермери, което не се интересуваше особено от добрите обноски, изисканото държание или пък мнението на благородниците, които така или иначе никога не ги навестяваха в Моршам. Затова и момичето не подозираше, че я наблюдават. Всички решиха, че гостенката е проста селянка, недостойна за този дом.

Това не я разтревожи. Единственото, което я интересуваше, бе, че Александра е в беда.

— О, Алекс! Помислих, че умираш. А ти изглеждаш много добре. Само дето си малко бледа, но това може би е от престоя ти в тази мрачна къща с тези навъсени хора. — Мери едва пое дъх и продължи: — Писмото ти беше толкова тъжно, че за малко да дойде и мама, но не можа, защото на татко пак му е лошо. А и този отвратителен кочияш така и не ми каза какво ти се е случило, въпреки че го умолявах да ми разкаже. Само ме погледна над големия си нос и рече: „Със сигурност не е моя работа да ви кажа!“ Сега, моля те, кажи ми какво става, преди да се пръсна! Защо си отчаяна и каква ужасна беда е надвиснала над теб… и кои са тези хора?

Внезапно се чу гласът на старата херцогиня:

— Отчаяна е, защото ще се омъжва за собственика на тази „мрачна къща“, който по една случайност ми е внук.

Мери ококори очи и се обърна към Алекс.

— О, не! — извика момичето и зяпна Рамзи, когото помисли за собственика на имението заради изрядния черен костюм. — Алекс, няма да се омъжиш за този мъж! Няма да ти позволя! Та той е дебел!

Джордан усети, че баба му вече едва сдържа изпепеляващия си гняв, затова реши да изостави мълчанието си. Досега бе наблюдавал сцената едновременно развеселен и раздразнен, ала най-сетне рече:

— Александра, може би приятелката ти ще пожелае да я разтоварим от пакетите и да я представиш както подобава.

Тя подскочи, стресната от дълбокия му глас.

— Да. Да, разбира се — рече на Рамзи, който пристъпи и взе вързопите от ръцете на гостенката. Какво има в онзи, големия? — попита тя тихо, когато икономът се обърна и понечи да се отдалечи.

— Лекове за стомаха — излъга на висок глас Мери. Мама ги приготви, за да са винаги с теб в случай на нужда.

Рамзи моментално изпъна ръка, държейки подозрителния вързоп далеч от себе си. Момичетата сподавиха смеха си. Алекс бързо хвана Мери за лакътя и предупредително я стисна. Сетне я обърна, за да я запознае с Джордан и величествената му баба. Мери-Елън погледна студеното и надуто изражение на херцогинята и уплашено отстъпи назад, докато Алекс се оплиташе в представянето. Старицата се сопна сърдито:

— Ирландка?

Объркана, но не и уплашена. Мери кимна.

— Трябваше да се досетя — горчиво рече дамата. — И си католичка, нали?

Момичето отново кимна.

— Естествено — промълви тя и тъжно изгледа Джордан, после се извърна и се оттегли в салона като кралица, неспособна да понесе присъствието на хора от низшата класа.

Мери-Елън изгледа старицата объркано, сетне се обърна и се запозна с херцога на Хоторн.

Прекалено потресена от новината за титлата на непознатия мъж, тя уплашено погледна приятелката си и прошепна:

— Херцог ли? — едва изрече и забрави да направи реверанс пред негова светлост.

Александра кимна и едва сега осъзна колко нечестно е постъпила спрямо простичкото селско момиче, канейки го в палата на благородниците.

— Истински, ама съвсем истински херцог ли? — невярващо попита отново ужасеното девойче. Мери не смееше да вдигне поглед към високия благородник.

— Определено — сухо рече Джордан. — Ама съвсем истински. Сега, след като вече знаем кой съм аз, може ли да разберем ти коя си?

Изчервена до корените на огнената си коса. Мери направи реверанс, прокашля се и рече:

— Мери-Елън О’Тул, милорд. Ваше височество… — Тя отново се поклони и объркано добави: — На вашите услуги, сър ъ-ъ-ъ… милорд…

— И ваша светлост ще свърши работа прекъсна я той.

— Какво? — попита момичето и се изчерви още повече.

— Ще ти обясня горе — прошепна Алекс, после събра кураж и несигурно погледна Джордан, който стоеше на вратата като тъмен, недостижим бог. По-велик от самия живот. И по-страшен. — Бихте ли ни извинили, ваша светлост. Ще отведа Мери-Елън в стаята си.

— Но, моля те — отвърна саркастично той и на Алекс й се стори, че двете са му забавни също както две кутрета помиярчета, препъващи се из конюшните.

Докато минаваха през салона, гласът на херцогинята прогърмя като тътен:

— Реверанс!

Момичетата се обърнаха и едновременно се поклониха.

— Какво й става на тази? — попита Мери в мига, в който влязоха в спалнята на Александра. Очите й още искряха от страх и обида. Девойката се огледа стреснато, сякаш очакваше старицата да изскочи отнякъде. — Винаги ли така съска с по една дума… „Ирландка? Католичка? Реверанс!“ — имитира я тя.

— Това е пълна лудост — съгласи се Алекс. — А аз ще стана част от нея.

— Ама защо? Алекс, какво ти се е случило? Едва преди четири дни се смеехме и играехме на турнир, после ти изчезна и цялото село заговори за теб. Мама каза да не слушам клюките, докато не сме говорили с теб насаме, но госпожа Хелмсли казала, че не трябва да разговаряме с теб. Казала, че трябва да минаваме от другата страна на улицата, когато те видим, защото вече си нечиста.

Алекс не вярваше, че някога ще се чувства толкова самотна и тъжна, но след тези новини сърцето й бе сломено.

Бяха повярвали най-лошото за нея. Хората, които познаваше от дете, бяха готови да я отхвърлят, без дори да я изслушат. Единствено Мери-Елън и семейството й бяха достатъчно предани и почтени.

Александра се отпусна на златистата кувертюра на леглото и погледна единствената си приятелка:

— Ще ти разкажа всичко…

Когато свърши разказа си, Мери-Елън остана мълчалива. Сетне изражението й изведнъж се разведри.

— Алекс! — възбудено въздъхна тя. — Бъдещият ти съпруг е не само херцог, но е и невероятно привлекателен! Така си е, не можеш да го отречеш. Веднага забелязах, още щом го зърнах долу. Само че тогава ме беше страх за теб и не можах да го осъзная.

Александра неохотно призна:

— Външността му не е чак толкова отблъскваща.

— Отблъскваща! — възкликна Мери. — Кълна се, че той е по-хубав дори от Хенри Бийчли, а Хенри е най-хубавото момче, което съм виждала. Той направо ме омагьосва.

— Преди шест месеца каза, че Джордж Ларсън е най-хубавото момче. И че той те омагьосва.

— Само защото не се бях вгледала в Хенри.

— А още шест месеца преди това каза, че Джак Сандърс е най-хубавото момче на света и че той те омагьосва — развеселено рече Алекс.

— Ама само защото не се бях вгледала добре в Джордж и Хенри.

— Мисля, че подвластността ти на момчешките магии е резултат от четенето на романтични романи.

Мери понечи да защити любовта си към скъпия Хенри, но се отказа и се усмихна дяволито на приятелката си:

— Права си — рече и седна на леглото срещу Алекс. — Човек едва може да гледа твоя херцог.

— Не е вярно! — защити го Алекс. — Та изражението му е на истински аристократ. Той е мъжествен и много хубав!

— Така ли? — попита Мери и едва сподави смеха си. — Косата му не е ли прекалено тъмна? А очите му са странни на цвят, пък и лицето му е прекалено загоряло от слънцето.

— Очите му са сиви! Красив, рядък оттенък на сивото!

Мери погледна приятелката си право очите и се престори на невинна:

— Но нито една от нас няма да каже с ръка на сърцето, че той прилича на древногръцки бог, нали?

— На древногръцки бог! Не! — засмя се Алекс.

— Тогава как би го описала?

— О, Мери-Елън — нещастно промълви тя, — та той прилича на Давид на Микеланджело.

— Ти си влюбена в него — кимна Мери. — Не отричай. Изписано е на лицето ти, когато говориш за него. Сега кажи — нетърпеливо подкани тя, — какво е да си влюбена?

— Ами… — момичето реши поне за мъничко да остави здравия разум, — доста странно чувство е. Но е вълнуващо. Когато го видя, изпитвам същото усещане както когато татко си идваше у дома. Нали се сещаш — щастлива, но и тъжна, и уплашена, защото знам, че той ще ме напусне, ако не съм забавна.

— Не ставай глупава, как ще те напусне, ако си омъжена за него?

— Както папа напусна мама.

— Забрави за това. Вече е минало, пък и след четири дни ставаш на осемнайсет и тогава вече ще си истинска жена…

— Не се чувствам като жена! — нещастно рече Александра и най-сетне си призна какво я гнетеше от мига, в който за пръв път зърна мъжа, откраднал сърцето й. — Мери-Елън, аз дори не знам какво да му кажа. Никога не съм се интересувала от момчета и сега, когато той е наблизо, не знам какво да му кажа. Или какво да направя. Или изричам първото, което ми дойде наум, или стоя като няма. Какво да правя?

Очите на Мери засияха от гордост. Александра бе всепризнатият учен на селото, ала никой не мислеше, че е красива. От друга страна, Мери бе красавицата на Моршам, но всички смятаха, че е празноглава. Дори собственият й мил баща не вярваше, че дъщеря му има капчица мозък в главата.

— Какво си говориш с момчетата, които ти идват на гости? — попита отчаяно Алекс.

Мери повдигна вежда.

— Ами… — бавно започна. — Забелязала съм, че момчетата обичат да говорят за себе си и за нещата, които ги интересуват. Трябва просто да зададеш правилния въпрос и момчето само ще започне разговора. Лесно е.

Алекс вдигна ръце.

— Откъде да знам какво го интересува, пък и той въобще не е момче, той е мъж на двайсет и седем.

— Права си. Но мама често повтаря, че мъжете са си деца. Значи схемата все така работи. За да го заговориш, просто го попитай за нещо, което го вълнува.

— Но аз не знам какво! — въздъхна Алекс, а Мери-Елън се замисли дълбоко над проблема.

— Сетих се! Сигурно ще се интересува от същите мъжки неща, от които се интересува и татко. Питай го за…

— За какво? — почита Алекс настойчиво, когато приятелката й отново се замисли.

— За буболечките! Питай го дали нивите в имението му са плодородни и дали има проблеми е буболечките! Буболечките са интересна тема за мъжете, които отглеждат насаждения.

Другата девойка се усъмни:

— Не ми се вярва, че насекомите са много приятна тема за разговор.

— Мъжете не харесват интересните или приятните теми. Ако например им заговориш за красивото боне, което си видяла в магазина, те направо скучаят. А ако пък решиш да им кажеш за роклята, за която мечтаеш, захъркват по средата на описанието.

Алекс пренебрегна тази информация заедно с новината за буболечките.

— И при никакви обстоятелства не обсъждай с него Сократ или твоя Платон — предупреди я Мери. — Мъжете не обичат жени, които са прекалено умни. И още едно нещо, Алекс, трябва да се научиш да флиртуваш.

Александра примигна, но не искаше да спори. Момчетата, независимо от възрастта им, вървяха след Мери-Елън и мечтаеха да поседят, и да си поговорят с нея. Значи съветите на приятелката й не бяха за пренебрегване.

— Добре, де. Как се флиртува?

— Ами очите са най-важни. Имаш красиви очи.

— Какво да правя с тях?

— Гледай херцога и пърхай с мигли, за да може да види колко дълги и красиви са…

Алекс запърха с мигли и избухна в смях, после зарови лице във възглавницата.

— Ще приличам на пълна глупачка!

— Не и за мъжете. На тях това им харесва.

Алекс изведнъж стана сериозна и погледна замислено приятелката си.

— Сигурна ли си?

— Напълно! Има и още нещо — мъжете обичат да знаят, че ги харесваш. Искам да кажа, че има харесва да им казваш колко силни и умни, и смели са. Така се чувстват невероятни. Казала ли си на херцога, че го обичаш?

Настъпи мълчание.

— Каза ли му?

— Естествено, че не!

— Кажи му. Тогава той също ще ти каже, че те обича.

— Сигурна ли си?

— Естествено.