Нещо прекрасно

Осемнадесета глава

Антъни влече в дневната и завари херцогинята застанала до прозореца, загледана в лъскавата карета, която се приближаваше.

— Ела при мен, Антъни — нареди му тя с най-ледения си тон. — Погледни към улицата и ми кажи какво виждаш.

Той надникна през прозореца и отвърна:

— Множество хора, които се връщате каретите си от разходка в парка. Това виждам всеки ден.

— И какво друго виждаш?

— Виждам как Александра и Джон Холидей се връщат в една от тези карети. Файтонът, който се движи зад тях, е на Питър Уеслин. Каретата пред тази на Холидей е на лорд Тинсдейл. Горкият Холидей — подсмихна се Антъни, — пожела този следобед, да се види с мен насаме. Освен него на опашката са Уеслин, Брадфорд и Тинсдейл. Естествено, всички ще искат ръката й.

— Естествено — мрачно изрече баба му, — точно това имам предвид. Днес е един от многото дни, в които се случва все едно и също. Пристигат десетки сватовници, задръстват с каретите улицата ни, пълнят салоните на дома ни, но Александра няма никакво желание да се омъжва за някого от тях. Въпреки това те продължават да пристигат с букети и да се разхождат из дома ми.

— Стига, бабо — опита се да я успокои Антъни.

— Не ме бабосвай. Може да съм стара, но не съм глупачка. Пред очите ми се случва нещо много опасно и много неприятно! Александра е подхванала някакво състезание срещу глупавия ви пол. Щом откри, че Джордан й е изневерявал, и след като Карстеърс я взе под крилото си, тя разцъфтя. А когато това се случи, нейната външност заедно със зестрата, която й определихме, се превърна в най-сладкото нещо в Лондон. Ако бе показала поне известен интерес към някой мъж, може би другите щяха да се откажат. Но тя не постъпи така. И ето че се заизнизва тази безкрайна нелепа поредица, за което виня само вашия глупав пол.

— Нашия пол ли? Защо?

— Защото всеки мъж, който види, че не може да притежава нещо, веднага се опитва да докаже, че той е единственият, който може да го получи. Това е отвратителна черта в характера, която всички мъже притежавате. Само влез в някоя детска градина и обърни внимание как момченцата се опитват да си грабнат играчките. Причината не е в това, че искат тези играчки, а в това, че се опитват да докажат способността си да ги получат.

— Благодаря ти, бабо — сухо отвърна Антъни, — задето с лека ръка задраска половината от човешкото население в света.

— Просто изтъквам един факт. Случайно да си виждал жените да се редят на опашка, когато някой някъде обяви глупаво състезание?

— Не.

— А тук се случва точно това. Все повече мъже се опитват да спечелят Александра. И без това беше лошо, когато Алекс беше само предизвикателство за тях, но сега е много по-лошо.

— Защо?

— Александра се превърна в награда. Награда за всеки, който може да я спечели или който е достатъчно дързък и умен, че да я отмъкне. Дори не се опитвай да отричаш. Вече знам, че преди три дни Марбли й е предложил да го придружи на кратък излет в Катбъри. Тя се е съгласила. Доколкото разбрах, той е възнамерявал да я отведе в имението си в Уилтън и да я накара да пренощува там. Тогава си се намесил ти, настигнал си ги по пътя и си накарал Александра да се върне тук под претекст, че ми е необходима. Представяш ли си как скандалът от един дуел щеше да унищожи репутацията на Алекс и как щеше да увеличи проблемите ни?

— Във всеки случай Алекс не знаеше нищо за намеренията на Марбли. Нито тогава, нито сега. Не виждам причина да я разстройвам. Помолих я повече да не се вижда с него и тя се съгласи.

— Ами Риджли? Той какво беше намислил, заведе я на панаир! Цял Лондон само за това говори.

— Александра е ходила цял живот по панаирите. Не би могла да знае, че тук това не е прието.

— Предполага се, че Риджли е джентълмен. Той е знаел. Каква муха му е влязла в главата, та да заведе млада дама на такова място!

— Засягаш един от другите ни проблеми. Александра е вдовица, а не девица. Мъжете обикновено не са джентълмени спрямо опитните жени, особено ако те ги заслепяват с красотата си.

— Не бих нарекла Александра опитна жена! Та тя дори още не е жена.

Въпреки сериозността на проблема Тони се усмихна на неуместното описание на Александра, която бе неустоима красавица със зашеметяваща усмивка и прелъстителка фигура.

— Всичко е толкова сложно, защото тя е много млада, а вече е вдовица. Ако имаше съпруг като лейди Камдън, никой нямаше да смее да коментира малките й лудории. Ако пък бе по-възрастна, обществото нямаше да я съди със същата строгост, с която съди девойките. Ако беше по-обикновена, отхвърлените ухажори нямайте така безмилостно да се опитват да опетнят доброто й име от обида и ревност.

— Нима така правят?

— Само един-двама. Но са шушукали пред правилните хора. Знаеш как клюките се разпространяват като пожар. В крайна сметка всички започват да се чудят дали в слуха няма нещо вярно.

— Колко лошо е положението?

— Още не е лошо. Досега отхвърлените от нея мъже са успели само да намекнат за някои нейни дребни недостатъци.

— Например?

— Миналата събота Александра е била на парти. Уговорила се с един джентълмен да се видят рано за езда. Излезли са в осем. Обаче са се върнали по мръкнало, а дрехите на Александра били изпокъсани и раздърпани.

— Мили Боже! — извика херцогинята и притисна длан към гърдите си.

Антъни се усмихна.

— Джентълменът е на седемдесет и пет години и е свещеник. Искал да покаже на Алекс някакво старо гробище, на което случайно се натъкнал преди седмица. За беда не успял да си спомни точното местонахождение на гробището, а когато си го припомнил няколко часа по-късно, Алекс вече била загубила ориентация, а той бил толкова уморен, че го било страх да язди, преди да си почине.

— Ами дрехата й?

— Крачолът на костюма й за езда бил скъсан.

— Значи цялата случка дори не си заслужава да се споменава.

— Именно. Но вече толкова пъти е преразказвана и преувеличавана, че всички започват да се съмняват. Най-лесното решение на проблема е да помолим някой по-възрастен да я придружава навсякъде, но това ще накара хората да си мислят, че не й вярваме, освен това ще развали цялото удоволствие от успеха й.

— Глупости! Александра не се забавлява и точно затова те извиках. Тя върти мъжете на малкото си пръстче само за да докаже на Джордан, че може да го направи, за да докаже, че ще го бие в собствената му игра. Ако ухажорите й изчезнат, тя дори няма да забележи. А ако забележи, няма ни най-малко да се трогне.

Тони се ядоса.

— Не бих нарекъл посещението на панаира, нито състезанията в Хайд Парк или пък другите неща, които прави, победа в играта на Джордан.

— Въпреки това тя прави точно това. Не знам дали го съзнава, но това е истината. Съгласен ли си?

— Да, предполагам, че си права.

— Разбира се, че съм — вбеси се старицата. — Ти също си на мнение, че поведението на Александра излага бъдещето й и репутацията й на риск. А и ми се струва, че ситуацията ще се влошава.

Антъни въздъхна и рече:

— Права си.

— Така. Тогава ще се съгласиш с мен, когато ти заявя, че не желая да живея тук в Лондон, обсадена от ухажорите на Александра, нито пък да седя на тръни, притеснена, че някой все ще успее в онова, в което Марбли се провали. Искам да прекарам остатъка от живота си в Роузмийд. Но не мога да отида там, защото Александра ще трябва да ме придружи, а това също ще провали бъдещето й. Единственото, което ни остава, е да я накарам да живее тук с теб, а това е немислимо. Скандалът ще е невероятен.

— Да, като че ли няма изход от ситуацията.

— Сега, когато и двамата сме на едно мнение, искам да те помоля за нещо.

— Само кажи какво.

— Ожени се за Александра.

— Всичко друго, но не и това — намръщи се Тони. Старицата се загледа мрачно във внука си. Той познаваше този поглед. С него цял живот баба му подчиняваше слугите, плашеше недоброжелателите и наказваше децата си. Единствено Джордан и майка му бяха имунизирани към този поглед.

Антъни обаче още се боеше от херцогинята. Сега отчаяно се огледа, сякаш търсеше изход за бягство.

Баба му стоеше и чакаше.

Мълчанието бе друго смъртоносно оръжие, което тя употребяваше с виртуозност. В моменти като този винаги млъкваше. Много по-лесно и по-високомерно бе да накараш някого да моли за пощада само защото мълчиш, вместо да го залееш с поток от гневни тиради.

— Май не осъзнаваш за какво ме молиш — ядоса се Тони. Отказът му веднага предизвика атака. И Антъни успя да се досети къде точно ще се прицели баба му. Тя бе майсторка на словесните двубои.

— Искрено се надявам — изрече надменно тя и като че ли леко разочаровано, — че няма да ми твърдиш, че Александра не те привлича.

— Ами ако кажа точно това?

Старицата смръщи вежди, предупреждавайки го, че ще избухне, ако той продължи да се съпротивлява.

— Не е нужно да изравяме томахавката. Не го отричам. Освен това същата идея ми е хрумвала и на мен.

Херцогинята възвърна спокойното си изражение и леко кимна — жест, който означаваше, че може би един ден Антъни ще си възвърне благоволението й.

— Сега вече говориш разумно.

— Не съм съгласен да направя това, за което ме молиш, но ще го обсъдя с Алекс и ще оставя решението на нея.

— Александра няма думата по въпроса, също както и ти, мили мой. И не е необходимо да говориш за това с нея, защото вече накарах Хигинс да я покани да се присъедини към нас. — Старицата погледна към вратата и добави: — Сега.

— Сега! — избухна Тони. — Не може сега. Долу ме чакат трима мъже, които възнамеряват да поискат ръката й от мен.

Херцогинята не обърна внимание на думите му и просто махна с ръка.

— Ще накарам Хигинс да ги отпрати.

Преди Антъни да успее да протестира, старицата отвори вратата и пусна Алекс вътре.

— Александра — рече тя строго, — поведението ти напоследък доста ни притеснява. Знам, че не желаеш да ни безпокоиш. Аз съм стара жена…

— Притеснявам ли те, мадам? — разтревожи се Алекс. — С поведението си? Какво съм направила?

— Ще ти кажа — рече херцогинята и набързо изреди няколко случки, с което целеше да изплаши и обърка Александра. — Тази ужасна ситуация, в която се намираме, не е изцяло по твоя вина. Истината обаче е, че ако Антъни не беше прозрял истинските намерения на сър Марбли и ако не те бе спасил навреме, ти щеше да се озовеш в Уилтън, а с репутацията ти щеше да бъде свършено. Ако това бе станало, щеше да се наложи да се омъжиш за онзи измамник. Това твое флиртуване с ухажорите трябва да престане. Всички мислят, че ти просто се забавляваш, но аз те познавам. Държиш се така заради Джордан, за да му покажеш, че не си по-глупава от него. Както се казва: „зъб за зъб“. Ала това не е възможно, скъпа моя! Твоите малки лудории не могат да се сравняват с нещата, които мъжете вършат, особено мъжете като Джордан. Освен това той е мъртъв.

Александра объркано погледна херцогинята.

— Знам това.

— Чудесно! Тогава няма причина да продължаваш да живееш по този начин. — Възрастната жена погали лицето на снаха си и добави: — Престани, преди да унищожиш репутацията и бъдещето си. Трябва да се омъжиш за някого, скъпа, и понеже съм загрижена за теб, желая този човек да бъде Антъни. Това също е и негово желание. Трябва да се занимаваш с нещо друго освен със забавленията, Александра. Трябва да се задомиш и да имаш деца. Досега си играеше с огъня и се боя, че това не може да продължи. Балните рокли струват цяло състояние в Лондон, а ние не сме направени от пари. Ще оставя на теб и на Антъни да се доуточните. — Усмихната, възрастната жена тръгна към вратата, но се извърна и добави: — Планирайте голяма сватба в църква, но да бъде съвсем скоро, разбира се.

— Разбира се — сухо рече Антъни. Александра мълчеше.

Херцогинята изгледа внука си заплашително и се обърна към Алекс:

— Досега никога не съм си го признавала, но съм много суеверна. Винаги съм вярвала, че нещата, които имат лошо начало, имат и лош край. А твоята женитба с Джордан… Е, това бе тъжно и безсмислено събитие. Хубава голяма църква ще промени това. Хората ще говорят само за сватбата. След три седмици ще е идеално време за провеждане на церемонията. — Без да изчака да чуе възраженията им, старицата затвори вратата зад себе си и остави двамата сами.

Алекс се вкопчи в облегалката на един стол, за да запази равновесие, и бавно вдигна поглед към Тони, който се усмихваше пред затворената врата.

— Тя е по-безмилостна, отколкото предполагах — промълви той с обич и раздразнение. — Единствено Хоук издържаше на погледа й. Моят баща и чичо ми се ужасяваха от нея. Същото бе и с дядо…

— Тони — прекъсна го тя нещастно и объркано, — какво толкова направих? Нямах представа, че петня името ни. Защо не ми каза, че харча прекалено много? — Искаше й се да потъне в земята от срам, внезапно осъзнала, че се е отдала на разгулен живот.

— Александра! — Тя се обърна и се вгледа в него. — Току-що бе подложена на най-умелото емоционално изнудване, което някога съм виждал. Баба ми е виртуоз в това отношение. Тя е в цветущо здраве, ти не ни създаваш каквито и да е финансови проблеми и определено не петниш името Таунсенд.

Александра не се успокои. Повечето от нещата, за които бе споменала старицата, й бяха хрумвали и я бяха тревожили. Повече от година вече живееше с тези хора, които я бяха приели като част от семейството си и се отнасяха с нея като с кралска особа. Отначало бе възпирала гласа на съвестта с мисълта, че херцогинята се нуждае от подкрепата й в месеците след смъртта на Джордан. Ала напоследък почти не се виждаше с възрастната жена. Най-често си помахваха, докато каретите им се разминаваха на улицата или разменяха по някоя дума, преди всяка да поеме ангажиментите си за деня.

— Обаче частта за Марбли е истина, нали? — нещастно попита тя.

— Да.

— Та той не е влюбен в мен като останалите. Умът ми не го побира защо е решил да ме отвлече така.

— Баба ми има интересна теория по въпроса. Става дума за малките момченца и играчките. Трябва да я попиташ някога.

— Не ми говори с гатанки. Просто ми кажи защо се случва всичко това!

Тони набързо й предаде разговора си с херцогинята.

— Проблемът е, че си прекалено желана. А това ще донесе много грижи и на теб самата, и на нас.

— Ама че глупост. Не може да е само това — засмя се тя.

— Кажи ми истината, наслаждаваш ли се на дебюта си този сезон?

— Всичко е такова, каквото ми го описа: вълнуващо, елегантно, луксозно…

Тони се засмя.

— Много неумела лъжкиня си!

— Знам — призна тя обезсърчено.

— Нека се придържаме към истината.

— Искаш да знаеш дали ми харесва сезонът ли? — Алекс се замисли сериозно. Като всички благородници и тя спеше до късно сутрин, закусваше в леглото, преобличаше се поне по пет пъти на ден според ангажиментите си. Всъщност никога през живота си не е била толкова заета. Ала един въпрос не й даваше мира… Какъв е смисълът?… Какъв е смисълът?… Неспособна да погледне Антъни в очите, тя отиде до прозореца и рече: — Всичко е много забавно и хубаво, но ми се струва, че понякога всички се трудят толкова усилено, за да се забавляват. Лондон ще ми липсва, когато го напусна, и знам, че ще ми се иска да се върна тук. Но нещо липсва. Искам да работя. Тук се чувствам безполезна, въпреки че никога не съм била така заета. Налудничаво ли ти се струва всичко това?

— Винаги си била много разумна, Александра.

Окуражена, тя се обърна към него и го погледна.

— Александър Поуп е казал, че забавлението е щастие за онези, които не могат да мислят. Не съм напълно съгласна с това твърдение, но ако забавлението стане единствената ми цел в живота, ми се струва, че… ами че за мен ще е незадоволително. Тони, ти никога ли не си се отегчавал от безкрайните забавления?

— Тази година не съм имал време за подобни занимания. Знаеш ли, преди завиждах на Джордан за всичко това — за именията му, за земите и за инвестициите. Сега, когато всичко ми принадлежи, бих го сравнил с тежка скъпоценна огърлица. Прекалено ценно е, за да бъде пренебрегнато, прекалено тежко е, за да бъде носено. Когато Джордан бе на двайсет, наследи титлата. Тогава богатството на семейството бе завидно, но не и огромно. Именно той успя да направи живота ни така разкошен и да увеличи авоарите ни десетократно. При това само за седем години. Той се нахвърляше върху работата като звяр, но винаги си оставяше време и за забавления. Аз обаче не успявам да върша и двете.

— Заради това пренебрегваш дамите, които ми досаждат непрестанно с въпроси къде ще бъдеш през деня?

Тони се изсмя.

— Не. Пренебрегвам ги по същата причина, поради която ти пренебрегваш своите ухажори. Поласкан съм, но не и заинтересуван.

— Нито една от тях ли не ти привлече вниманието през годините?

— Само една — призна той с усмивка.

— Коя?

— Дъщеря е на един граф.

— Какво се случи? Или е прекалено лично, за да ми разкажеш?

— Не, не е. Историята всъщност е доста обикновена. Тя ме харесваше и аз я харесвах. Поисках й ръката, но родителите й настояваха да изчака до края на сезона да не би да се появи по-добра партия от мен. Аз съм човек с отлично потекло и състояние, но без титла. Затова решихме да запазим в тайна чувствата си, докато не свърши сезонът.

— И?

— И тогава се появи човек с титла и богатство, който се заинтересува от нея. Придружи я на няколко бала и й се обади един-два пъти. Сали се влюби лудо в него.

— И тя се омъжи за него, а не за теб, нали? — съчувствено попита Алекс.

Тони се подсмихна и поклати глава.

— За този благородник Сали бе само безсмислено запълване на времето.

— Той… е бил Джордан, нали? — попита тя и усети как й прилошава.

— За мое щастие — не, не беше той.

— Във всеки случай на теб ти е по-добре без нея — заключи лоялно Александра. — Или е била прекалено алчна, или съвсем празноглава. — Внезапно тя закачливо се засмя и добави: — Сега, когато ти си най-видният херцог на Англия, сигурно си гризе ноктите от яд.

— Сигурно.

— Е, аз се надявам, че е така. Въпреки че е много грозно от моя страна.

— И от моя — засмя се на свой ред Тони. — Защото и аз се надявам на това.

Двамата постояха мълчаливи. Винаги се радваха на приятелството си в такива моменти. Сетне Антъни бавно пое дъх и каза:

— Това, което исках да ти кажа, е, че прекалено многото работа е също така затормозяваща, както и прекалените удоволствия.

— Прав си, разбира се. Не ми бе хрумвало.

— Ала сега има нещо, върху което ще трябва да се замислиш — меко промълви той.

— Какво?

— Трябва да помислиш дали онова, което липсва в живота ти, не е любовта.

Внезапният й смях го свари неподготвен.

— Мили Боже, трябва да се благодаря, че ми липсва. Вече съм се влюбвала, ваша светлост, и ни най-малко не ми хареса! Предпочитам да ме боли стомахът.

Тони осъзна, че тя говори откровено и напълно сериозно. Изпита гняв към покойния си братовчед.

— Ти само опита мъничко от това чувство.

— Достатъчно, че да установя, че не ми харесва.

— Следващия път може да ти хареса повече.

— Направо ми се гади, като си го помисля. Все едно съм яла… змиорки — засмя се отново Алекс.

Тони изруга:

— Дяволите да те вземат, Джордан! Ако беше жив, щях да те удуша със собствените си ръце.

— Не, ти не ме разбра! Исках да кажа, че дори когато мислех, че той също ме обича, се чувствах напрегната и уплашена. Все се притеснявах и за най-малките неща. Исках да го зарадвам и се измъчвах, докато се опитвах. Предполагам, че това ми е в кръвта. Жените от моето семейство винаги са се влюбвали в неподходящите мъже. И са ги обожавали, глезели са ги и са се опитвали всячески да им угаждат.

Тони изведнъж избухна в смях и импулсивно я придърпа в прегръдката си. Когато се успокои, той сведе поглед към нея и попита сериозно:

— Александра, какво искаш от живота?

Тя се вцепени, когато мъжът, когото бе приемала като по-голям брат, обхвана лицето й в длани. Едва промълви:

— Не знам.

— Кажи ми как се чувстваш сега, когато си една от най-желаните жени в Лондон?

— Празна. И безчувствена.

— Омъжи се за мен, Александра!

— Аз… аз не мога.

— Разбира се, че можеш. Ще те направя щастлива. Знам как да го направя, въпреки че ти самата не си наясно.

— Как? — попита боязливо тя и внимателно се вгледа в лицето му, сякаш го виждате за пръв път.

— Като ти дам онова, което аз самият желая — деца, дом, семейство, любим човек.

— Недей — изплака тя. — Не знаеш какво говориш, Тони. Не съм влюбена в теб и ти не си влюбен в мен.

— Но не обичаш и други, нали?

Тя поклати глава и той се усмихна.

— Ето, видя ли? Това само улеснява нещата. Аз също не съм влюбен. Вече познаваш най-добрите и най-хубавите мъже в обществото. Онези, които не си видяла, не са по-различни. Затова можеш да ми вярваш.

Когато тя продължи да се колебае, Тони леко я разтърси.

— Александра, престани да витаеш из облаците. Това е животът. Истинският живот. Няма да видиш нищо ново и вълнуващо, освен ако не създадеш семейство.

Семейство. Истинско семейство. Тя никога не бе имала здраво, сплотено и щастливо семейство.

Коя жена би могла да мечтае за повече от онова, което той й предлагаше? Тони я обичаше. А тя можеше да го направи щастлив. Мисълта сгря сърцето й. Можеше да посвети времето си на него и на усилието да го направи щастлив. Можеше да му роди деца.

Деца… Мисълта да има свое дете бе достатъчна мотивация за нея да се омъжи за този нежен и щедър мъж. От всички мъже, с които се бе запознала в Лондон. Тони бе единственият, който споделяше възгледите й за живота.

С нечовешко усилие Джордан помогна на приятеля си да се изправи и го понесе към потока. Погледна към слънцето, опитвайки се да прецени кое време е. Това бе важно. Реши, че е около пет следобед.

Беше видял как английски войници тихомълком се придвижват през гората. Англичани… Свобода…

С малко повече късмет след три-четири седмици щеше да си бъде у дома.