Нещо прекрасно

Двадесет и осма глава

Сърцето й ликуваше от плановете, които започна да осъществява от сутринта. Александра стигна сечището и слезе от коня. Джордан стоеше на брега на реката с гръб към нея и замислено гледаше към водата. Алекс не изпитваше нито вина, нито загриженост от тайното си посещение при Тони днес, защото бе убедена, че съпругът й няма да се сърди, когато утре разбере причината.

Тя пристъпи към него, обзета от радост, но в същото време бе неуверена, защото миналата вечер нито бе вечерял с нея, нито я бе любил. Поколеба се, но после забрави предпазливостта. Обичаше го и бе решена да го научи да обича и да се смее.

След като взе това решение, тръгна тихо към него, повдигна се на пръсти и закри очите му с ръце. Той очевидно я бе чул да приближава, защото дори не трепна.

— Закъсня — рече, защото тя все още държеше ръцете си върху очите му.

— Бързо — каза Алекс, — кажи ми какъв цвят са цветята на хълма, към който гледаше.

— Жълти — бързо отвърна той.

— Бели са — въздъхна тя, отдръпвайки ръце.

— Ако продължа да казвам жълти — отговори сухо той, обръщайки се с лице към нея, — рано или късно ще уцеля.

Алекс отчаяно поклати глава и се отправи към одеялото, което той бе разстлал.

— Ти си най-студеният и неромантичен човек, когото познавам — рече му.

— Така ли? — Той я хвана за раменете и я притисна към себе си. Дъхът му погали косата и слепоочието й. — Наистина ли смяташ, че съм студен, Александра?

— Не точно студен — отвърна смутено тя; искаше й се да го попита защо снощи не я бе пожелал. Умишлено се опита да заглуши копнежа си по него, коленичи на одеялото и бързо започна да вади продуктите от кошниците.

— Толкова ли си гладна? — подразни я той.

— Направо умирам от глад — излъга тя. Беше едно да се шегува с него и да се опита да установи някаква връзка — това бе допустимо. Но не можеше да му позволи да види, че е готова да падне в ръцете му, когато решеше да я целуне — особено заради това, че я бе пренебрегнал тази нощ. Сякаш животът им зависеше от това да подреди чиниите и чашите изрядно, тя остана коленичила.

Докато се навеждаше да сложи ленените салфетки, Джордан отмести кичур коса, който беше паднал на бузата й.

— Имаш прелестна коса — промърмори с кадифен глас. — Блести на слънцето като тъмен мед, а кожата ти е мека като праскова.

— Очевидно не само аз съм гладна — пошегува се Александра.

Той се засмя, но ръката му започна чувствено да се спуска по ръката й.

— Някой от работниците ми не ти ли предложи нещо освежително?

— Госпожа Скотсуърд ми предложи, но сестра й — госпожа Тилбери — бе в тази част на къщата, която използват за кухня, така че не приех. — Александра набърчи чипото си носле, мислейки за приказливата госпожа Тилбери, която безмилостно тъпчеше снаха си.

Джордан обърна Алекс към себе си.

— Какво правеше госпожа Тилбъри в кухнята на госпожа Скотсуърд? — промърмори той.

— Напяваше заклинания и размахваше някаква пръчка над един котел — пошегува се неуверено тя.

— Напявала е закли… — Джордан избухна в смях, хвана раменете й и я положи по гръб.

— Ако тук има вещица, която напява заклинания, то това си ти — отрони дрезгаво той.

Когато той наведе глава, тя леко се отмести, така че целуна бузата й. Джордан пое с устни към ухото й. После рязко прокара език в ухото й и Алекс се вцепени.

— Аз… аз съм гладна — ахна отчаяно тя.

— Аз също — прошепна многозначително в ухото й и сърцето й започна да бие като полудяло. Повдигна глава и се вгледа в сините й очи. — Прегърни ме.

— Защо не след обяда, когато ще съм по-силна?

— Сега.

Поемайки си дъх, Александра нежно положи ръце на раменете му. Привлече го към себе си, после спря, изплашена от желанието, което изпитваше.

— Сега — прошепна дрезгаво Хоук.

— Не… не искаш ли… чаша вино преди това?

— Сега!

В началото целувката бе нежно и съблазнително приветствие между любовници, но колкото по-дълго продължаваше, толкова по-голямо удоволствие им доставяше и толкова по-плътно се прегръщаха, търсейки още и още.

Той разтвори роклята й, повдигна ризата й и оголи гърдите й. Обхвана ги и подразни с палците зърната. Джордан наблюдаваше как розовите връхчета се втвърдяват. Болезнено бавно наведе глава и обхвана едното с устни. Играеше си с него, докато Александра не простена от удоволствие.

Страстта се разля по тялото на младата жена, когато той най-накрая свали дрехите им и се надвеси над нея, облягайки се на лакът.

— Не мога да ти се наситя — прошепна. Погледът му бе омекнал от желание, а ръцете му потърсиха чувствения триъгълник. С поглед, прикован в нея, той разтвори бедрата й, а пръстите му си играеха и я възбуждаха, прониквайки в нея, докато Александра не се разтрепери безпомощно и не започна да извива бедра към ръката му. Но той не спираше. Горещи вълни я заляха и тя простена силно, а ръцете й трескаво милваха неговите. После го прегърна през раменете и го придърпа към себе си. Опитните му пръсти станаха по-настоятелни и още един стон се откъсна от устните й.

— Знам, скъпа — каза й той, — и аз те желая.

Бе решил да я накара да стигне до върха, преди да се присъедини към нея и заедно да достигнат следващия, но съпругата му го накара да забрави намерението си. Откъсвайки устните си от горещата му целувка, тя вплете ръце в косата му и отчаяно прошепна в ухото му:

— Така е много самотно, когато не си дълбоко в мен…

Джордан й даде това, което и двамата желаеха. Легнал отгоре й, той я прегърна, притегли я към себе си и я облада със силен и мощен тласък. Александра пламенно притисна бедра към него. Прониквайки бавно и ритмично в нея, той се стараеше само да й доставя удоволствие с всеки дълбок тласък, докато тя със същата отчаяна нужда му доставяше удоволствие, като отговаряше на движенията му.

„Обичам те — мислеше си той с всеки тласък. — Обичам те — крещеше душата му. — Обичам те.“ Думите избухнаха в съзнанието му, когато проникна за последен път в утробата й и вля в нея живота си, бъдещето си и всичките разочарования от миналото.

И когато всичко приключи, я прегърна и се загледа в облаците, плуващи в синьото море. Сега всички имаха форма и значение за него. Сега животът му имаше смисъл.

Когато Александра се върна в реалността, установи, че лежи на една страна. Джордан притискаше главата й към гърдите си. Алекс с усилие повдигна глава, разтвори очи и се вгледа в него. Беше се държала като развратница, и то посред бял ден! Ненадейно поразена от способността му да събаря защитните й стени, тя се отдръпна и изрече вяло:

— Гладна съм.

— Когато съм по-силен — обеща, дразнейки я той.

— За храна! — ахна тя.

— О, това ли! — изрече той, но с готовност се изправи на крака и учтиво й обърна гръб, за да се облече. — Имаш трева в косата си. — Усмихна се и започна за маха стръкчетата.

Вместо да му отвърне с усмивка или саркастична забележка, Алекс прехапа устни и отмести поглед от неговия. Започна да разопакова храната в кошниците.

Джордан най-накрая осъзна, че тя се нуждае от усамотение, и се отправи към брега, където остана няколко минути. Цветята на хълма, осъзна зашеметен, наистина бяха бели — весел килим, покриващ тъмнозелената трева.

Когато се върна, Александра държеше стъклена гарафа с вино.

— Искаш ли вино? — попита неловко. — Аз… това е специалният вид, който ти пиеш, познах го по гарафата.

Хоук пое чашата, но я остави и я погледна.

— Алекс — каза нежно, — това, което се случи току-що между нас, е най-естественото нещо и в него няма нищо срамно или грешно.

Тя преглътна и неуверено го погледна.

— Но сега е ден.

— Дадох инструкции в конюшнята, че желаем да останем насаме днес следобед.

Тя се изчерви.

— Без съмнение всички са се досетили за причината.

Джордан приседна, постави успокоително ръка на раменете й и се усмихна.

— Без съмнение — съгласи се. — Все пак така се правят наследниците.

За най-голямо изумление на Джордан съпругата му го погледна изненадано, зарови лице в гърдите му, а раменете й се затресоха от смях.

— Нещо смешно ли казах? — попита той.

— Не. Аз… аз си спомних за нещо, което Мери-Елън ми каза отдавна — за това как се правят бебетата. Беше толкова странно, че не можех да й повярвам.

— Какво ти каза? — запита я Джордан. Тя едва успя да продума:

— Истината!

Смехът им стресна птиците, накацали по дърветата.

— Искаш ли още вино или не ти се пие повече? — попита Алекс, когато привършиха обяда.

Джордан вдигна празната чаша, която беше бутнал.

— Не — отвърна, — но обичам да ми прислужваш така.

Алекс успя да издържи на погледа му, докато тихо и срамежливо си признаваше истината:

— Обичам да го правя.

В каретата на път за вкъщи Алекс си мислеше за изживяната наслада и за спокойната нежност през останалата част от пикника.

— Докосни ме — бе й казал той. — Харесва ми, когато ме докосваш.

Дали Джордан бе имал предвид, че иска да го докосва и когато не правят любов, както някои от съпругите от висшето общество често докосваха ръкавите на съпрузите си, докато си говореха. Приятно й беше да го докосва по собствено желание и все пак потръпна от мисълта, че това можеше да се изтълкува като детинско поведение.

Тя му хвърли подозрителен поглед и се зачуди какво би направил, ако облегнеше глава на рамото му. Винаги можеше да се престори, че е задрямала. Реши да опита. Притвори очи и леко наклони глава към рамото му. За пръв път го докосваше доброволно и с обич и на мига разбра от начина, по който Джордан бързо се обърна и я погледна, че бе изненадан от жеста й.

— Спи ли ти се? — попита я.

Алекс понечи да каже „да“ и точно тогава Хоук вдигна ръка, и я прегърна през раменете.

— Не — отвърна тя.

Усети как тялото му се напрегна и сърцето й заби силно. Чудеше се какво ще направи той.

Ръката на Джордан се премести от рамото към лицето й, а пръстите му нежно започнаха да я милват, после бавно погали косата й.

Когато Алекс се събуди, вече бяха стигнали конюшните и той нежно я сваляше от каретата. Остави я да стъпи на земята и й се усмихна.

— Да не би да те уморих, скъпа? — попита и се засмя, когато тя се изчерви.

Хванати под ръка, двамата поеха към къщата. Зад тях един коняр започна да си тананика фалшиво, друг засвирука, а Смарт запя една скандално неприлична песничка, която Джордан разпозна. Той рязко се обърна и изгледа строго работниците си. Те веднага млъкнаха. Смарт припряно посегна към юздите на немирния кон на херцога и го поведе към конюшнята. Един работник грабна вилата си.

— Нещо нередно ли има? — попита Александра.

— Сигурно им плащам повече от необходимото — пошегува се той, но изражението му бе озадачено. — Прекалено са весели.

— Поне най-накрая започна да забелязваш, че във въздуха се носи музика — отбеляза съпругата му с усмивка.

— Палавница — подразни я той, ала усмивката му се стопи, когато се вгледа в красивото й лице и си помисли: „Обичам те!“

Думите закънтяха в съзнанието му, напирайки да бъдат изречени. Тя искаше да чуе тези думи, осъзна инстинктивно Джордан.

Щеше да й го каже тази нощ. Когато останат сами в леглото, ще изрече думите, които никога преди не бе изричал. Щеше да я освободи от облога им и щеше тържествено да я помоли да остане с него. Тя искаше да остане, той го знаеше, както знаеше, че тази прелестна, омагьосваща, весела млада жена го обича.

— За какво си мислиш? — нежно попита Алекс.

— Ще ти кажа тази вечер — обеща той. Притисна я силно към себе си и двамата се отправиха заедно към къщата — млади влюбени, щастливи, спокойни и доволни.

Когато минаха под арката с рози, през която се влизаше в градините, Джордан се усмихна печално на себе си и тръсна глава, когато осъзна за пръв път в живота си, че розите са червени. Яркочервени.