Нещо прекрасно

Дванадесета глава

Капитан Фарадей и първият му помощник стояха мирно на палубата на закотвения кораб „Попътни ветрове“, наблюдавайки как черната пътна карета спира отпред.

— Това ли е тя? — попита невярващо първият помощник, зяпнал слабата и скована старица, която бавно се изкачваше по трапа. Херцогинята се бе облегнала на сър Джордж Бардбърн, един от най-високопоставените мъже в адмиралтейството. — Искате да ми кажете, че тази беловласа дама има достатъчно влияние да накара министъра да закотви кораба ни и да не ни позволи да го напускаме? Само и само да дойде дотук и да чуе какво имаме да й кажем?

Александра подскочи, като чу почукването по вратата на каютата. През последните пет дни сърцето й се изпълваше със страх и надежда всеки път когато навън се чуеше някакъв звук. Но херцогът не се показа на прага. Там стоеше херцогинята, която не бе виждала от деня на сватбата.

— Има ли някакви новини? — прошепна отчаяно Алекс, прекалено объркана, за да се сети да поздрави жената.

— Капитанът и помощникът му не знаят нищо — отвърна нейна светлост. — Ела с мен.

— Не! — От няколко дни и нощи Александра бе на ръба на истерията и сега поклати глава, и се дръпна назад. — Той би искал да остана…

Старицата се изпъна и изгледа бледото, измъчено момиче.

— Моят внук — изрече с най-студения си тон — би очаквал от теб да се държиш с достойнството и хладнокръвието, което приляга на една истинска благородничка — херцогиня на Хоторн.

Думите й върнаха Алекс към действителността. Съпругът й наистина би очаквал това от нея. Борейки се с паниката си, младото момиче вдигна кученцето, изпъна гръб и вдървено тръгна заедно с херцогинята и сър Джордж Бардбърн към каретата. Но когато кочияшът понечи да й помогне да се качи, рязко се отдръпна и за последен път огледа кръчмите и складовете по оживения пристан. Съпругът й бе тук някъде. Болен или сериозно ранен. Трябваше да е… Съзнанието й отказваше да приеме друга възможност.

Часове по-късно каретата намали ход, проправяйки си бавно път по лондонските улици, и Александра отмести поглед от прозореца, и го насочи към херцогинята, която седеше срещу нея с изправен гръб и студено и безразлично изражение. Зачуди се дали тази жена е способна да изпита някакви чувства. В тишината дрезгавият шепот на Алекс прозвуча като вик:

— Къде отиваме?

След дълго мълчание, с което ясно показа, че й е крайно неприятно да обяснява намеренията си на Александра, старицата хладно отговори:

— В градската ми къща. Рамзи би трябвало вече да е пристигнал с част от персонала, който ще уведомява всички посетители, че сме в Роузмийд. Новината за изчезването на внука ми вече е във всички вестници и нямам никакво намерение да бъда безпокоена от посетители и други нахалници.

Министър Бардбърн съжали младата жена и се опита да я утеши:

— Правим всичко възможно, за да разберем какво се е случило с Хоторн. Бо Стрийт е изпратил стотици мъже да претърсват пристаните и да провеждат разпити, а адвокатите на семейството ви са наели още сто следователи и са им дали инструкции да използват всички налични средства, за да открият и най-малката следа. Все още не е получено искане за откуп, така че явно не е бил отвлечен е такава цел.

Сдържайки сълзите, заради които старицата би я презряла, Алекс се насили да зададе въпроса, от който се страхуваше:

— Каква е възможността да го откриете… — гласът й заглъхна. — Жив.

— Аз… Бардбърн се поколеба. — Наистина не знам.

От думите му стана ясно, че шансовете са малки. Сълзи замъглиха очите на младата жена и за да ги прикрие, тя зарови лице в меката козина на Хенри, докато се опитваше да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.

В продължение на четири безкрайни дни Александра живя в къщата с херцогинята, за която тя сякаш не съществуваше, не говореше с нея, не я поглеждаше. На петия ден Алекс стоеше на прозореца на спалнята си, когато видя сър Джордж да напуска къщата. Твърде развълнувана, за да дочака да я повикат, тя се втурна по стълбите и нахлу в салона, където бе херцогинята.

— Видях министъра да си тръгва. Какво каза?

Старицата ядосано я изгледа, възмутена от нахалното й нахълтване.

Посещенията на сър Джордж не те засягат — отвърна студено тя и грубо се извърна — знак за Алекс да напусне салона.

Притискайки ръце към тялото си, Александра отвърна с треперещ от ярост и възмущение глас:

— Независимо от вашето мнение за мен аз не съм глупаво дете, госпожо, и в този момент съпругът ми е най-важното нещо за мен. Вие не можете и не трябва да криете новини за него! — Тъй като херцогинята продължи да я наблюдава мълчаливо, започна да я умолява: — Би било толкова по-мило да ми кажете истината, отколкото да я криете от мен. Не мога да понеса тази неизвестност! Моля ви се, не ми причинявайте това! Няма повече да ви смущавам с истерии… когато баща ми почина и майка ми не успя да продължи напред, аз поех управлението на домакинството на четиринайсетгодишна възраст. А когато почина дядо ми, аз…

— Няма никакви вести! — сопна се нейна светлост. — А когато разбера нещо, ще се погрижа да научиш.

— Но мина толкова време! — проплака момичето. Старицата я изгледа с презрение.

— Ти наистина си изключителна малка актриса, нали? Но можеш да не се тревожиш. Бе сключено брачно споразумение между майка ти и моя внук, което й осигурява достатъчно пари, за да живее в разкош до края на дните си. Има предостатъчно, за да ги сподели е теб.

Александра зяпна, осъзнала, че херцогинята наистина мисли, че тя се притеснява за бъдещето си, а не за съпруга си, който в този момент можеше да лежи на дъното на Ламанша.

Обзета от гняв, безмълвна, тя изслуша язвителните думи на възрастната жена:

— Махни се от погледа ми. Не мога и миг да понасям лицемерните ти притеснения за внука ми. Ти едва го познаваше, той не означава нищо за теб.

— Как смеете! — извика Александра. — Как смеете да седите тук и да ми говорите така. Вие… вие не разбирате какво изпитвам към него, защото не изпитвате никакви чувства! А дори да изпитвате, вие сте прекалено… прекалено стара, за да си спомняте какво е любовта! — Херцогинята се изправи бавно и сякаш се извиси над Алекс, но тя бе обидена и наранена и не спря да говори: — Не можете да си представите какво изпитвах, като го виждах да ми се усмихва или да се смее с мен. Не можете да знаете какво изпитвах, като го гледах в очите… — Плачът я задави и сълзите започнаха да се стичат по бледите й страни. — Не искам парите му… Просто искам да мога да се вглеждам в очите му, да го виждам как се смее. — За неин ужас Александра не издържа, отпусна се на пода в краката на надменната старица и избухна в плач. — Просто искам да видя красивите му очи — проплака съкрушено.

Възрастната жена се поколеба, после се обърна и излезе от стаята, оставяйки Александра да изплаче мъката и нещастието си сама. След малко Рамзи влезе с поднос и сребърен сервиз за чай.

— Нейна светлост каза, че сте изтощена и желаете нещо освежително.

Александра, която седеше на пода, отпуснала глава на дивана, го погледна и внимателно избърса сълзите си.

— Моля те… отнеси това. Повдига ми се от храната.

Следвайки нарежданията на херцогинята, Рамзи постави нежелания поднос на масата, после се изпъна и за пръв път, откакто Александра се бе запознала с него, той я погледна несигурно и неспокойно.

— Не обичам да клюкарствам — поде след кратка пауза, — но камериерката на нейна светлост, Крадок, ме информира, че херцогинята не е хапнала нищо цели пет дни. Току-що й бе занесен поднос в трапезарията. Може би, ако предложите да й правите компания за обяд, може да я убедите да хапне малко.

— Тази жена няма нужда от храна — равнодушно рече Алекс и се изправи. — Тя не е като простосмъртните.

— Служа на херцогинята на Хоторн от четирийсет години. Загрижеността ми ме подведе да си помисля неправилно, че вероятно и вие се притеснявате за нея, тъй като сега сте част от семейството. Извинявам се за погрешното си заключение.

Поклони се вдървено и напусна салона, оставяйки младата жена смутена. Рамзи очевидно бе предан на херцогинята, а Алекс добре познаваше отношението на старата вдовица към прислугата. В Роузмийд старицата два пъти сурово бе укорила Александра, че клюкарства с прислугата, а тя само бе попитала Рамзи дали е женен и една прислужница дали има деца. От високото обществено положение на възрастната дама да говориш с прислугата означаваше да клюкарстваш, което на свой ред означаваше да се отнасяш към слугите като с равни. А това, Алекс помнеше презрителните думи на старицата, не бе приемливо. И въпреки всичко Рамзи очевидно й бе предан. Явно херцогинята не притежаваше само гордост и високомерие.

Това я наведе на друга мисъл. Алекс се вгледа в подноса объркано, чудейки се дали старата жена не бе накарала да й го пратят като предложение за мир. Преди минути тя се бе поинтересувала дали снаха й се храни или не. От друга страна, постъпката й можеше да се възприеме като напомняне към Александра да се вземе в ръце.

Алекс прехапа устни, припомняйки си думите на Рамзи. Пет дни… херцогинята не бе хапвала нищо пет дни. Тя самата също почти не бе хапвала, но бе млада и здрава. Трогна се още повече, когато си помисли, че ако старицата не може залък да сложи в уста, явно изчезването на внука й я бе сломило, без значение, че не го показваше.

Александра реши, че подносът за чай е предложение за мир.

През открехнатата врата на синия салон тя видя херцогинята да седи в кресло с висока облегалка. Жената гледаше втренчено в камината. Дори когато си почиваше, старицата беше страшна, но имаше нещо в лошия й нрав, което силно напомняше на Алекс за майка й по време на онези първи дни след смъртта на баща й, преди пристигането на другата му съпруга да превърне скръбта на госпожа Лорънс в омраза.

Тя пристъпи тихо в салона. Възрастната жена рязко извъртя глава и също толкова бързо отмести поглед, но Александра зърна сълзите й.

— Ваша светлост? — пророни меко Алекс, докато пристъпваше напред.

— Не съм ти позволила да ме притесняваш — сопна се вдовицата, но за пръв път Александра не се подлъга от острите думи.

Със същия успокоителен тон, с който бе говорила и на майка си, тя каза:

— Да, госпожо не сте.

— Махай се.

Алекс обаче продължи:

— Няма да ви досаждам дълго, но бих искала да ви се извиня за нещата, които ви наговорих преди малко. Беше непростимо от моя страна.

— Приемам извинението ти. А сега се махай. Пренебрегвайки студения поглед на херцогинята, младата жена продължи да пристъпва напред.

— Помислих си, тъй като и двете имаме нужда да се храним, че би било по-поносимо, ако се храним заедно. Бихме могли да… да си правим компания.

Старицата се разгневи, тъй като момичето пренебрегваше желанието й.

— Ако си търсиш компания, върви си вкъщи при майка си, каквото ти предложих да направиш преди малко.

— Не мога.

— И защо? — сопна се възрастната жена.

— Защото — прошепна Алекс — имам нужда да бъда с някого, който го обича.

Мъката се изписа на лицето на строгата дама, преди да успее да я прикрие под благородническото си високомерие.

Изпълнена с жал, но опитвайки се да не го покаже, Александра бързо седна в креслото срещу херцогинята и махна капака на един от подносите. Стомахът й се сви при вида на храната, но тя се усмихна.

— Желаете ли парче от това прекрасно пиле или предпочитате телешко?

Старицата се поколеба и присви очи.

— Внукът ми е жив! — заяви тя, предизвиквайки Алекс да й противоречи.

— Но, разбира се, че е жив — изрече пламенно младата жена. — Вярвам го с цялото си сърце.

— Предполагам, че мога да хапна малко пиле.

Хранеха се в пълно мълчание, нарушавано от време на време от пукането на огъня в камината.

Едва когато Алекс стана и пожела лека нощ, старата жена проговори и за пръв път се обърна към нея с името й.

— Александра… — прошепна дрезгаво. Тя се обърна.

— Да, госпожо?

— Ти… — старицата си пое болезнено лъх, — ти молиш ли се?

Очите на момичето се насълзиха. Гордата жена не я питаше дали е вярваща. Питаше дали се моли за внука и.

Преглъщайки с мъка, Алекс кимна.

— Много, много горещо — прошепна.

Следващите три дни двете прекараха в тихо бдение в синия салон. Говореха неестествено тихо — бяха като непознати, които нямат нищо общо, с изключение на неописуемия ужас, който ги свързваше.

На третия ден Алекс попита херцогинята дали е изпратила да повикат Антъни, лорд Таунсенд.

— Пратих му вест да се присъедини към нас, но той беше… — Рамзи прекъсна думите й. — Какво има Рамзи?

— Пристигна сър Джордж Бардбърн, ваша светлост.

Александра нетърпеливо скочи на крака, събаряйки бродерията, която херцогинята й бе подала. Но когато белокосият мъж пристъпи в стаята, един миг й бе достатъчен, за да се разтрепери от ужас. До нея възрастната жена очевидно си бе помислила същото, защото кръвта се отдръпна от лицето й. Вдовицата бавно се изправи, облягайки се тежко на бастуна, който използваше, откакто бяха пристигнали.

— Носиш ни новини, Джордж. Какви са?

— Следователите са установили, че мъж, отговарящ на описанието на Хоторн, е бил забелязан в кръчма на пристана в единайсет часа приблизително в нощта, когато херцогът е изчезнал. Срещу голям подкуп собственикът на кръчмата си спомнил също, че мъжът бил необичайно висок — към два метра — и бил облечен като джентълмен. Господинът купил няколко пури и си тръгнал. Кръчмата се намира точно срещу мястото, където бил закотвен „Попътни ветрове“ и сме сигурни, че мъжът е бил Хоторн.

Брадбърн направи пауза и нещастно попита:

— Дами, бихте ли седнали, за да чуете останалото?

Алекс сграбчи облегалката на креслото и поклати глава.

— Продължете — дрезгаво нареди херцогинята.

Двама моряци на борда на „Сокол“, закотвен близо до „Попътни ветрове“, видели висок, добре облечен джентълмен да напуска кръчмата, следван от двама мъже, които изглеждали от простолюдието. Двамата моряци от „Сокол“ вече били пийнали и не се загледали внимателно, но единият от тях смята, че е видял едни от бандитите да удря но главата високия джентълмен. Другият моряк не видял това, но забелязал как един от главорезите премята през рамо ранения, за когото морякът предположил, че е припаднал от препиване, и го отнася надолу по пристана.

— И не са сторили нищо, за да му помогнат? — проплака Александра.

— Нито един от тях не е бил в състояние да окаже помощ, нито са си помислили да се намесят в подобно нещо, което за съжаление не е рядко явление по доковете.

— Има още, нали? — подкани го старицата. Сър Джордж дълбоко си пое дъх и бавно издиша.

— Знаем, че комисиите за вербуване на моряци били активни онази нощ, и след допълнително разследване установихме, че една от тях е закупила мъж, чието описание съвпада с това на Хоторн. Смятайки, че е пиян, те са платили на бандитите и са го качили на борда на бойния кораб „Ланкастър“.

— Слава богу! — извика Александра радостно. Без да се замисли, тя сграбчи леденостудената ръка на херцогинята и я стисна силно. Следващите думи на Бардбърн обаче я запратиха в дълбините на ада.

— Преди четири дни — каза мрачно той — „Ланкастър“ влязъл в битка с френския кораб „Версай“. Друг от нашите кораби „Карлайл“, сериозно повреден след сблъсък с американците, се връщал към пристанището под прикритието на мъглата. Капитанът на „Карлайл“ наблюдавал битката през далекогледа си, тъй като не можел да помогне. Когато битката приключила, „Версай“ едва се държал над водата…

— А „Ланкастър“? — извика Александра. Сър Джордж прочисти гърлото си:

— Мой печален дълг е да ви уведомя, че „Ланкастър“ бил потопен, а целият екипаж загинал — включително и негова светлост, херцогът на Хоторн.

Светът се завъртя пред очите на Александра. Тя притисна ръка към устните си, за да не извика. Погледна към възрастната жена. Старицата се олюля, разрида се и Алекс я прегърна, люлеейки я леко, сякаш бе малко дете. Сетне дълго нашепва успокоителни думи, докато сълзите се стичаха по лицето й.

Гласът на сър Джордж долетя сякаш от километри разстояние. Той им съобщи, че е довел лекар със себе си. Алекс почти не разбра как някой нежно, но решително я отдели от херцогинята. После смътно си спомняше, че Рамзи я хвана за ръката и я отведе в спалнята й.