Нещо прекрасно

Девета глава

Джордан нареди на кочияша да отбие на следващото удобно място и Алекс въздъхна от облекчение. Пътуваха от обяд и тя копнееше да се разтъпче. Но съпругът й сякаш се чувстваше добре в каретата. „Може би дрехите му са много по-удобни от моите.“

Той носеше светли бричове, лъснати кафяви ботуши и риза с широки ръкави, отворена на врата. Тези дрехи бяха много по-подходящи за дълъг път от нейните. Тя имаше три фусти под широката пола на светложълтия си костюм и бяла копринена блуза под плътно прилепващото жълто палто, извезано с тъмносин ширит. Шал на жълти, бели и сини райета стягаше шията й, на ръцете си носеше жълти ръкавици, а върху кестенявите й къдрици бе кацнала официална шапка, украсена с жълти панделки и копринени рози. Беше й горещо, чувстваше се ужасно и беше възмутена от факта, че от модерните млади дами очевидно се изисква да се обличат глупаво, докато модерните кавалери като съпруга й очевидно можеха да се обличат както си пожелаят. Щом каретата спря и кочияшът спусна стълбичката, Алекс сграбчи Хенри и се сблъска с Джордан в усилието си да избяга навън. Вместо да слезе преди нея, както би направил друг път, съпругът и я погледна с разбиране и се отпусна на седалката. Остави я насаме достатъчно, за да се облекчи, защото бе предположил, че това е причината за бързането й. После слезе от каретата и се разходи из храстите покрай пътя, където бяха спрели.

— Не се ли чувстваш прекрасно, Хенри? — Александра бе застанала насред отбивката и опъваше ръце високо над главата си, а кученцето седеше в краката й. За втори път на Джордан му се прииска някой художник да й направи портрет. В жълтия си тоалет, седнала на поляна с цъфнали полски цветя, тя беше въплъщение на младостта, радостта и ведрината, весела горска нимфа, облечена по последна мода. Усмихна се на поетичните си мисли и пристъпи към съпругата си.

— О, ти ли си! — възкликна Алекс и бързо отпусна ръце. Изглеждаше облекчена.

— А ти кого очакваше?

За да не се връща веднага в каретата, момичето се наведе и отчупи дълъг и тънък клон от една мъртва фиданка.

— Никого. Но когато човек пътува е двама кочияши, двама други ездачи и шест души охрана, е трудно да познаеш кой ще се появи. Каква армия само! — засмя се тя и бърза като светкавица, използвайки клона като сабя, поздрави Джордан и насочи клона към гърдите му. — Ангард! — каза, дразнейки го, после насочи дървената сабя към земята, опря се с две ръце на нея и кръстоса крака. В тази поза приличаше на красив млад фехтовчик.

Беше изпълнила движенията с такава безупречна техника, че той не можа да повярва, че само имитира нещо видяно. От друга страна, не допускаше, че Алекс притежава някакви действителни умения по фехтовка.

— Фехтуваш ли се?

Тя кимна, а устните й се извиха в усмивка.

— Искаш ли да провериш?

Джордан се поколеба, тъй като бе наясно, че скоро ще се здрачи, но любопитството му бързо взе връх над здравия разум. Освен това той също бе уморен от седенето в каретата.

— Бих се пробвал — отвърна, дразнейки я умишлено, — достатъчно добра ли си?

— Има само един начин да разбереш.

Приемайки предизвикателството й развеселен, младият мъж се обърна и започна да търси подходящ клон. Докато намери пръчка с подходящата дължина и ширина, Алекс вече бе свалила шапката и палтото си. Той спря и загледа как момичето развързва шалчето от врата си, как го сваля и разкопчава горните копчета на копринената си риза. Чула го да приближава, Александра се обърна. Очите й сияеше, а очите й блестяха от очакването.

— Ще ми се да сваля фустите и обувките си — кача тя. Докато говореше вдигна полите си, откривайки тънките си и красиви прасци. Завъртя краче и печално разгледа обидните жълти обувки. — Сигурно ще си разваля чорапите, ако си сваля обувките. Нали?

Погледна го, сякаш търсеше съвет, но съпругът и мислеше колко очарователно изглежда жена му в тази поза. Имаше и нещо друго — желание. Без никакво предупреждение бе усетил как страстта изригва в тялото му неочаквано, неканено, но непоколебимо.

— Милорд, защо ме гледате толкова свирепо?

Джордан с усилие насочи мислите си към думите й, но вече осъзнаваше, че Алекс ще бъде негова преди края на пътешествието.

— Ако се притесняваш за чорапите си, свали ги — каза той. После поклати глава на наивността й. Девойката невинно се обърна с гръб към него и свали чорапите си, давайки възможност на Джордан да зърне гладките й прасци и изящните глезени.

Като свърши, Алекс вдигна импровизираната си сабя и я допря до челото си за официален поздрав. Той отвърна, въпреки че вниманието му бе насочено към омагьосващия блясък на очарователните й синьо-зелени очи и към изящната розовина, пълзяща по чистото й лице.

Тя отбеляза две точки срещу него, преди той най-накрая да успее да се съсредоточи върху фехтовката. Дори тогава Александра се оказа достоен противник. Компенсираше липсата на физическа сила със светкавично бързи движения и пъргавина. Ала в крайна сметка тъкмо тази пъргавина и с струва победата. Беше го притиснала в средата на полянката и напредваше бързо, пазеше позицията си и не се отдръпваше, освен в моментите, когато физическото надмощие бе на негова страна. Оставаше една решителна точка, когато Алекс видя пролука в защитата му и се спусна към него. За нещастие обаче настъпи роклята си, изгуби равновесие и падна право в ръцете на Джордан.

— Загуби — подсмихва се той, улавяйки я в прегръдката си.

— Да, но само заради роклята, а не благодарение на уменията ти — отговори тя през смях.

Александра се отдръпна от съпруга си и отстъпи назад. Гърдите й бързо се повдигаха и спускаха в усилие да си поеме дъх. Но руменината по лицето й се дължеше повече на неговото докосване, отколкото на фехтовката.

— Трябваше да ми дадеш няколко точки преднина напомни му тя. — В края на краищата си два пъти по-силен от мен.

— Така е — призна той, усмихвайки се нетърпеливо, — но аз не се възползвах от това си предимство. Още повече, че съм доста по-възрастен от теб.

Смеейки се, тя сложи ръце на кръста си.

— По вие сте същинска антика, ваша светлост. Догодина или следващата година ще сте с един крак в гроба, с шал увит около врата, а Хенри ще дреме в краката ви.

— А ти къде ще бъдеш? — попита той с престорена важност.

— Ще си играя с куклите — както се полага на възрастта ми. — Джордан се засмя, чудейки се какво ще кажат хората, ако можеха да видят как тази осемнайсетгодишна селска хлапачка се държи с него — без никакво уважение. — Къде другаде да бъда, ако не при куклите? — подразни го тя. „В скута ми или в ложето ми“ — помисли си той. Усмивката й се стопи и тя притисна ръце към лицето си, загледана в нещо над рамото му.

— Мили Боже!

Джордан рязко се обърна, за да види каква е причината за нейната изненада. Видя шестимата души от тяхната охрана, двамата кочияши и другите двама ездачи, застанали в редица. Обърканите им физиономии бяха красноречиви, всички бяха наблюдавали двубоя с шпаги. Бяха чули и словесния двубой между херцога и младата херцогиня.

Изражението на лицето му стана каменно. Леденият поглед, който отправи към тях, накара мъжете да се разотидат бързо-бързо.

— Много е впечатляващо — подразни го Александра, навеждайки се, за да вдигне свалените си дрехи. — Това дето го правиш е очите си — поясни тя, оглеждайки се за сър Хенри. — Погледът ти е направо убийствен. Не ти е нужна сабя. Това вроден благороднически талант ли е или го развивате впоследствие според положението си? — Момичето намери Хенри да души около едни храсти и го грабна в ръце. Баба ти също го умее. Тя ме ужасява. Би ли подържал това за момент? — Преди Джордан да осъзнае какво прави съпругата му, тя сложи в ръцете му шапката и палтото си заедно с рошавото кученце. Би ли се обърнал, докато си слагам чорапите?

Той послушно изпълни молбата й, но си представи как висшето общество удивено се е вторачило в него — Джордан Таунсенд — дванайсети херцог на Хоторн, собственик на най-прекрасните земи и богатства в Европа, стоящ насред една горска поляна с ръце, заети с куп дамски дрехи и едно нежелано кученце, което бе твърдо решено да го ближе по лицето.

— Кой те научи да си служиш със сабя? — попита той, докато се връщаха към каретата.

— Баща ми. Когато си идваше вкъщи, се упражнявахме заедно с часове. След това се упражнявах с братята на Мери-Елън и с всеки, който имаше желание, така че когато баща ми се върнеше у дома, да може да се възхити на уменията ми. Предполагам, че тъй като не се оказах кой знае каква красавица, той реши, че ще е забавно да ме превърне в син. От друга страна, е възможно просто да е обичал да се фехтува и да е използвал двубоите ни като начин за приятно прекарване на времето.

Алекс нямаше представа, че болката и презрението, които изпитваше към баща си, се долавят в гласа й.

— Александра?

Тя го погледна. Вече в продължение на два часа, от както бяха провели престорения си двубой, херцогът я наблюдаваше със странен, замислен поглед, от който й ставаше все по-неудобно.

— Да?

— Каза, че баща ти не ви е посещавал често. Къде е прекарвал времето си?

Тъмна сянка помрачи бистрите й очи.

— Идваше два-три пъти годишно и оставаше за около две седмици. Останалото време прекарваше в Лондон. За нас беше по-скоро гост.

— Съжалявам — промърмори Джордан. Мъчно му бе, че я бе накарал да говори за нещо, което явно й причиняваше болка.

— Не е нужно да се извиняваш, но ако намериш сили да промениш мнението си за майка ми, наистина бих го оценила. Мама бе жизнерадостна и очарователна, ала след като баща ми почина, нещо в нея се пречупи.

— И остави товара на цялото домакинство върху плещите на едно четиринайсетгодишно дете — довърши той намръщено. — Видях дома ви и се запознах с майка ти и чичо ти. Мога много точно да си представя какво ти е било.

Тя долови гневното съчувствие в гласа му и любовта й към него нарасна. Ала после тръсна глава, сякаш за да отхвърли състраданието му.

— Не беше толкова лошо, колкото си го представяш.

Беше толкова хубаво някой да се грижи за нея. На Александра й бе трудно да не покаже благодарността и нежността, които изпитваше към него. Неспособна да промълви и дума, тя направи единственото, за което се сети. Бръкна в яркожълтата си чантичка и извади масивен златен часовник с тежък ланец. За нея той бе свещен — бе най-ценното нещо, което човек можеше да притежава.

Подаде часовника на Джордан и понеже той я погледна объркано, обясни:

— Беше на дядо ми. Един шотландски граф му го подарил от уважение към познанията му но философия. — Тя се натъжи, в очите й се появиха сълзи. Гласът й затрепери от мъка: — Той щеше да иска ти да го носиш. Щеше да те хареса.

— Съмнявам се — убедено рече Джордан.

— О, напротив! Той казваше, че трябва да се омъжа за благороден човек.

— Казал ти е да се омъжиш за благородник? — невярващо попита той.

— Не, не. Каза ми, че заслужавам благороден мъж. Ти си благороден.

Без да осъзнава, че Джордан притежава още няколко масивни златни часовника като този, Алекс обясни:

— Изпратих един лакей до дома. Пенроуз му е дал часовника, както бях наредила. Баба ти ми позволи.

Джордан прие подаръка и каза само:

— Благодаря.

Беше му подарила най-ценното — любовта си и часовника. А единственото, което той казваше всеки път, бе „благодаря“… Явно подаръците й го поставяха в неудобно положение.

Най-сетне монотонното трополене на колелата и обилният обяд приспаха Алекс. Въпреки лукса в купето обаче тя не можеше да се настани удобно и да подремне. Опита се да се облегне на вратичката, но всеки път, когато колата подскочеше от някоя неравност по пътя, удряше главата си в дървото и се събуждаше. Изправи се сковано и реши да скръсти ръце на гърдите си ида отпусне глава назад. В същия миг каретата мина върху камък и тя залитна настрани.

Седнал срещу нея, Джордан се засмя и потупа седалката до себе си.

— Ще бъда доволен да ви предложа рамото си като възглавница, милейди.

Алекс сънливо се усмихна и се настани до него. Ала вместо да й помогне де склони глава на рамото му, Джордан я прегърна и я накара да отпусне глава на гърдите му. „Милейди“ — думата помилва наранената душа на Алекс. Колко хубаво звучеше, изречена от него. Тя заспа почти моментално.

Вече се здрачаваше, когато се събуди и ужасено осъзна, че почти изцяло е легнала върху съпруга си. Джордан я бе прегърнал, бе опънал крака, а Александра бе обвила ръка около кръста му.

Уплашена, че той може да се събуди и да види как безсрамно се е отпуснала върху гърдите му, Алекс внимателно повдигна глава и се опита да се измъкне от прегръдката му, без да го събуди. Погледна съпруга си с нежност. Сънят бе прогонил студенината от изражението му. Сега той не изглеждаше толкова заплашителен и… приличаше на момче… на будно малко момче!

Джордан отвори очи и сведе поглед към съпругата си. Отначало се обърка, сякаш не я позна, сетне се усмихна топло и съблазнително.

— Добре ли спа?

Александра, която досега бе прекалено уплашена, за да мърда, сега кимна и се опита да се отдръпне. Той я задържа в прегръдката си и прошепна умолително:

— Не си отивай. — Погледът му падна върху устните й. — Остани така при мен.

„Иска да го целуна!“ — щастливо си помисли Алекс. Желанието му бе явно и грееше меко в сивите му очи. Александра срамежливо докосна устните му със своите, а Джордан бавно плъзна ръка по талията й и нагоре по гърба й. Устните му нежно погалиха нейните и когато тя не се отдръпна, той прокара бавно ръка по тила й и я притисна до себе си.

Целува я дълго, сякаш безкрайно. Тялото на Алекс пламна. Езикът му прелъстително помилва устните й, раздели ги и бавно проникна и се отдръпна, възпламенявайки желанието на младото момиче. Александра не издържа и копнеейки да го накара да се чувства щастлив и доволен като нея, погали устните му е език. Джордан я привлече към себе си и страстно засмука устните й. Ръцете му я притеглиха силно към възбуденото му тяло, докато устните им танцуваха в див ритъм, който запалваше пожар в тялото й.

Едва когато ръката му се плъзна и погали гърдата й, Алекс се отдръпна изненадана и уплашена.

Притисна длани към сърцето си и се опита да си поеме дъх. Бавно вдигна поглед и се вгледа в блесналите му очи.

— Шокирах те — дрезгаво промълви той.

Истина беше, ала Алекс зърна веселите искри в очите му и отказа да признае. Приемайки предизвикателството, тя отново се наведе и впи устни в неговите. Александра инстинктивно се притисна към мъжа под себе си. Джордан се засмя и изстена, ала когато тя понечи да се отдръпне от него, той я прегърна още по-силно и девойката се предаде на горещите му ласки. Желанието отново се събуди в тялото й и пламенно се разгоря.

Когато най-сетне я пусна, двамата бяха задъхани. Джордан погали лицето й и тихо прошепна:

— Толкова нежна… Толкова невинна.

Александра не разбра правилно думите му и изтълкува „невинна“ като „наивна“. Обидена, тя се отдръпна и с мъка рече:

— Явно съм много скучна за светски човек като теб.

Той я сграбчи за ръцете и я придърпа отново към себе си.

— Това беше комплимент — почти грубо рече и Алекс се зачуди какъв ли е, когато е наистина ядосан. Той леко я разтърси и добави: — Чиста, неопетнена, лишена от преструвки… разбираш ли?

— Напълно! — ядно рече тя, без да осъзнава думите му. След секунда, когато разбра какво й е казал, се засмя. — Да не би да се караме и да спорим за това колко съм чудесна?

Неустоимата й усмивка мигом прогони раздразнението му и той меко отвърна:

— Май така изглежда.

Повече не можеше да отрича истината. Тялото му беше изпълнено с желание и копнеж по нея. Александра отново положи глава на гърдите му и той се опита да си припомни причините, поради които щеше да направи непростима грешка, ако я отведе в легло го си вечерта…

Тя бе млада, наивна и романтична.

Той не беше нито едно от тези неща.

Тя искаше да го дари с любовта си.

Той искаше само тялото й.

Тя искаше той да я обича.

Единствената любов, която той можеше да й даде, бе физическата.

Тя бе увлечена по него.

Той не искаше да си усложнява живота с влюбено дете.

От друга страна…

Тя го желаеше.

Той я желаеше.

Взе решение още преди сам да осъзнае. Погледна съпругата си и делово попита:

— Александра, знаеш ли как се правят бебетата?

Дръзкият въпрос я засрами и гъста червенина пропълзя по страните й.

— Н-налага ли се да го обсъждаме?

Устните му иронично се извиха.

— Вчера може би щях да кажа, че няма нужда. Преди час също щях да го твърдя. Сега… опасявам се, че се налага.

— Защо промени мнението си?

Сега бе негов ред да се почувства неудобно.

— Заради целувката ни — отвърна неохотно.

— Тя какво общо има с бебета?

Джордан облегна глава назад с отегчена въздишка рече:

— Знаех си, че ще попиташ точно това!

Александра се вгледа в него, след това припряно се изправи и приглади роклята си. Преди две години Мери-Елън се беше опитала да я убеди, че бебетата се правят по същия начин, по който се правят и кученцата, ала тя не бе повярвала на гази отблъскваща информация. Знаеше, че хората никога не биха постъпили така, и само някой ограничен човек като Мери-Елън можеше да повярва на такова нещо. Приятелката й вярваше на всякакви глупости, като например, че ако обърнеш гръб на дъгата, ще те преследва лош късмет, и че феите обичат да лудуват под гъбените чадърчета в гората. Ето защо Мери-Елън вървеше заднишком, когато валеше, и никога не ядеше гъби.

Александра погледна крадешком съпруга си и реши да му зададе един простичък въпрос, по отношение на който младите момичета бяха държани в неведение. Някак усещаше, че има право да знае отговора.

— Как се правят бебетата?

Стреснат, Джордан понечи да отвърне, но се отказа. Александра се обърка от държанието му, ала веднага се досети за истината. Поклати глава и въздъхна примирено.

— И ти не знаеш, нали?

Силният му смях прониза като пистолетен изстрел полумрака. Едва когато се поуспокои и успя да си поеме дъх, той задавено рече:

— Напротив, Александра… знам.

За седемте дни, през които я познаваше, той се бе смял повече, отколкото през изминалата година.

Малко обидена от реакцията му, Алекс попита:

— Ами тогава кажи ми как става?

Веселите пламъчета в очите му угаснаха и той приглади къдриците й. Най-накрая със странен, дрезгав глас каза:

— Довечера ще ти покажа как става.

Тъкмо бе изрекъл това и кочияшът отби каретата пред крайпътен хан.