Невидими изчадия

Глава шестнайсета

Върнете се към фотосеанса в едно автомобилно гробище, пълно с мръсни таратайки, където двете с Еви трябва да се катерим по таратайките, облечени с оскъдни бански „Хермаун Мансинг“ — толкова тесни, че трябва да си слагаш отдолу „катерича лентичка“ от лейкопласт, и Еви започва с:

— Обезобразеният ти брат…?

Нито пък фотографът и арт директорът са ми най-любимите.

— Е? — казвам на Еви, като се дупя усърдно.

А фотографът крещи:

— Еви? Това не е нацупена муцунка!

Колкото по-грозни са тоалетите, на толкова по-гадни места позираме, за да изглеждат те добре. Автомобилни гробища. Кланици. Пречиствателни станции. Това е тактиката на грозната булка, когато изглежда добре само при сравнение. На един сеанс за „Индъстри Джинсуеър“ бях убедена, че ще ни накарат да позираме, като целуваме трупове.

Всичките тези брички имат дупки от ръжда с назъбени краища, а аз съм кажи-речи гола и се опитвам да си спомня кога за последен път съм се ваксинирала против тетанус, фотографът сваля обектива и казва:

— Само хабя лентата, момичета, докато не решите да приберете коремите си.

Да бъдеш красива все повече и повече отнемаше огромни усилия. Само буците от бръснача могат да те разплачат. Коламаската за линията на бикините. Когато Еви излезе от колагеновата инжекция на устните, каза, че вече не се страхувала от ада. Следващото по гадост нещо е Манъс да ти дръпне катеричата лентичка, ако не си гладко избръсната.

За ада казах на Еви:

— Утре ще снимаме там.

А сега арт директорът казва:

— Еви, можеш ли да се изкатериш още няколко коли по-нагоре върху купчината? — И това с високи токове, но Еви се катери. Малки кристалчета от предпазно стъкло са разхвърляни навсякъде, където можеш да паднеш.

Еви казва през голямата си долнопробна усмивка:

— Как точно бе обезобразен брат ти?

Истинска усмивка можеш да задържиш само за миг — после остават само зъби.

Арт директорът се приближава с малкото си апликаторче за пяна и ретушира местата по задните ми бузи, където бронзантът се е изтрил.

— Някой изхвърлил флакон с лак за коса в нашия контейнер за изгаряне на отпадъци — казвам. — Шейн гореше боклука и флаконът избухнал.

— Някой? — пита Еви.

И аз казвам:

— Човек би си помислил, че е майка ми — така се разпищя и се опитваше да спре кръвта.

А фотографът казва:

— Момичета, може ли само мъничко да се изправите на пръсти?

Еви казва:

— Флакон с лак за коса, от най-големите? На бас, че му е отнесъл половината лице!

И двете се изправяме на пръсти.

— Не беше толкова зле — казвам аз.

— Чакайте секунда — казва арт директорът. — Краката ви не трябва да са толкова приближени. — После казва: — Разтворете ги по-широко. — А после: — Още малко по-широко, моля. — А после ни подава да държим големи хромирани инструменти.

Моят е поне седем кила.

— Това е чук — казва Еви — и не си го хванала правилно.

— Миличка — казва й фотографът. — Можеш ли да държиш моторната резачка малко по-близо до устата си, моля?

Слънчевите лъчи нагряват метала на колите. Покривите на бричките са продънени от тежестта на струпаните върху тях коли. Това са коли с изкорубени предници, от които някой не се е дръпнал навреме. Коли с назъбени страни, в които са умрели цели семейства. Сплескани отзад коли със задни седалки, набутани в таблото. Коли отпреди епохата на предпазните колани. Отпреди епохата на въздушните възглавници. Отпреди „Челюстите на живота“19. Отпреди „Бърза помощ“. Коли с дупки около избухналите си резервоари.

— Какво богатство — казва Еви. — Това е мястото, блъсках цял живот, за да го постигна.

Арт директорът казва да даваме и да притискаме гърдите си до колите.

— През цялото време, докато растях — казва Еви, — си мислех, че да си жена… няма да бъде такова разочарование.

Всичко, което някога съм искала, е да съм единствено дете.

Фотографът казва:

— Перфектно!