Невидими изчадия

Глава трийсет и втора

Върнете се към спешното отделение в „Ла Палома“. Венозният морфин. Мъничките операционни ножички за маникюр разрязват костюма на Бранди. Нещастният пенис на брат ми, синкав и студен, изложен пред погледа на целия свят. Полицейските снимки и сестра Катрин, която пищи:

— Снимайте! По-бързо снимайте! Той губи кръв! Минете към операцията.

Минете към следоперационния период. Минете към това как отвеждам сестра Катрин настрани — дребничката сестра Катрин е прегърнала коленете ми и така ги стиска, че аха-аха ще се строполя на земята. Тя ме поглежда — и двете сме изцапани с кръв — и аз я моля писмено:

Моля те.

Направи това за мен, моля те, много е важно. Ако наистина искаш да ме направиш щастлива.

Минете към Еви, инсталирана като в токшоу под прожекторите в „Бръмбах“ — бъбри с майка си, с Манъс и новобрачния си съпруг и им разказва как е срещнала Бранди години преди всички нас в някаква група за взаимопомощ на хора, сменили пола си. И как всеки има нужда от разтърсващо бедствие от време на време.

Минете по-нататък, към един ден, скоро, когато на Манъс ще му поникнат гърди.

Минете към мен, коленичила до болничното легло на брат ми. Цветът на кожата му е такъв, че не знаеш къде свършва синият болничен халат и къде започва Шейн — толкова е блед. Това е брат ми, слабичък и блед, с неговите хилави ръце и пилешки гърди. Кестенявата коса е залепнала за челото му — той е човекът, с когото помня, че израснахме заедно. Сглобен от клечки и птичи костици. Шейн, когото бях забравила. Шейн отпреди злополуката с лака за коса. Не знам защо го забравих, но Шейн винаги изглеждаше много нещастен.

Минете към нашите у дома вечер — прожектират домашни филмчета на стената на бялата си къща. Прозорците отпреди двайсет години, идеално напаснати със сегашните. Тревата, сливаща се с тревата.

Нашите с Шейн призраци — дечица, които търчат насам-натам и се радват едно на друго.

Минете към сестрите Риа, скупчени около болничното легло, с мрежички за коса над перуките и хирургически маски на лицата. Облечени са в избелели зелени болнични дрехи, които са накичили с фалшиви брошки „Херцогинята на Уиндзор“ — леопарди с блещукащи по тях петна от диаманти и топази. Колибрита със смарагдови тела.

Аз искам само Шейн да бъде щастлив. Втръснало ми е от самата мен — аз, мразещата.

Дай ми освобождение.

Втръснал ми е този свят, където нищо не е такова, каквото изглежда. Прасета, които само изглеждат тлъсти. Семейства, които изглеждат щастливи.

Дай ми избавление.

От онова, което само прилича на щедрост. Онова, което само прилича на любов.

Светкавица.

Не искам повече да бъда себе си. Искам да бъда щастлива и искам Бранди Александър да се върне. Това е първият истински последен срок в живота ми. Нямам къде да отида — не и такава, каквато съм сега, която съм сега. Това е първото ми истинско начало.

Докато Шейн спи, сестрите Риа се скупчват около него и го украсяват с малки дарове. Пръскат брат ми с „Л’ер дю тан“, все едно е някакво градинско растение.

Нови обеци. Нов шал „Ермес“ около главата му.

Козметиката е подредена в идеални редове на хирургически поднос до леглото и Софонда казва:

— Овлажнител! — и протяга длан.

— Овлажнител — повтаря Кити Литър и пъхва тубичката в дланта на Софонда.

Софонда протяга ръка и заповядва:

— Коректор!

Вивиен пъха друга туба в ръката й и казва:

— Коректор.

Шейн, зная, че не ме чуваш, но няма нищо, защото аз не мога да говоря.

С чести, леки мазки Софонда нанася с гъбичка коректора върху тъмните торбички под очите на Шейн. Вивиен закичва с диамантена брошка болничния му халат.

„Мис Рона“ спаси живота ти, Шейн. Книгата във вътрешния ти джоб забави куршума достатъчно и само циците ти изригнаха. Раната е повърхностна — плът и силикон.

Влизат цветари с букети ириси, рози и шибой.

Силиконът ти се спука, Шейн. Куршумът проби имплантите ти и се наложи да ги извадят. Сега можеш да си сложиш колкото големи гърди искаш. Така казаха сестрите Риа.

— Фон дьо тен! — казва Софонда и започва да го втрива в линията на косата му.

— Молив за вежди! — заръчва тя, а по челото й избива пот.

Кити подава молива и повтаря:

— Молив за вежди.

— Попий ме! — казва Софонда.

И Вивиен попива челото й с гъба.

Софонда казва:

— Молив за очи!

А аз трябва да тръгвам, Шейн — докато ти все още спиш. Но искам да ти подаря нещо. Искам да ти подаря живот. Това е третият ми шанс и не искам да го провалям. Можех да отворя прозореца. Можех да попреча на Еви да те застреля. Истината е, че не го направих, и затова ще ти дам своя живот — аз вече не го искам.

Пъхам чантичката си под едрата, обкичена с пръстени длан на Шейн. Разбирате ли, големината на мъжките ръце е единственото нещо, което пластичните хирурзи не могат да променят. Единственото, което винаги ще издава момиче като Бранди Александър. Просто няма начин да скриеш ръцете.

Вътре са всичките ми документи, актът ми за раждане, всичко мое. Оттук нататък ти можеш да станеш Шанън Макфарланд. Моята кариера. Цялото това внимание. Твое е. Всичко и всеки. Надявам се, че ти стига. Само това ми остана.

— Основен цвят! — нарежда Софонда и Вивиен й подава най-светлия нюанс сенки за очи „Патладжанени мечти“.

— Цвят на клепача! — командва Софонда и Кити й подава следващата отсянка.

— Контурен цвят! — казва Софонда и Кити й подава най-тъмния нюанс.

Продължи кариерата ми, Шейн. Накарай Софонда да ти намери първокласен договор, не някакви си там местни благотворителни тъпотии. Ти вече си Шанън Макфарланд, мама му стара. Ще скочиш право на върха. След една година искам да пусна телевизора и да те видя как гола отпиваш диетична кола на забавен каданс. Накарай Софонда да ти сключи големи, национални договори.

Стани прочута. Стани мащабен обществен експеримент по получаването на онова, което не искаш. Открий, че ценностите, на които са ни учили, не струват. Открий добро в онова, което светът нарича зло. Давам ти живота си, защото искам цял свят да те познава. Искам целият свят да прегърне онова, което мрази.

Открий от какво най-много те е страх — и се засели там.

— Извивачка за мигли! — казва Софонда и извива миглите на спящия Шейн.

— Туш за мигли! — казва тя и гримира миглите му със спирала.

— Изключително — казва Кити.

А Софонда казва:

— Още не сме се издокарали.

Шейн, аз ти давам живота си, шофьорската си книжка, старите си ученически бележници, защото приличаш на мен повече, отколкото си спомням аз да съм приличала на себе си някога. Защото ми е втръснало да мразя, да се гиздя и да разказвам на себе си стари истории, които, първо на първо, никога не са били верни. Втръснало ми е да бъда винаги аз първа, аз първа, аз първа.

Огледалце, огледалце от стената.

И моля те, не ме издирвай. Бъди новият център на внимание. Преуспей, бъди красив и обичан и всичко останало, което исках да бъда аз. Аз вече го преодолях. Искам само да бъда невидима. С тия воали може да стана ориенталска танцьорка. Да се замонаша и да отида да работя в колония за прокажени, където никой не е пълноценен. Ще стана хокеен вратар и ще нося маска. Големите увеселителни паркове наемат само жени да се разхождат костюмирани като анимационни герои, защото хората не искат някакъв непознат извратеняк да прегръща децата им. Мога да стана голяма анимационна мишка. Или куче. Или пате. Не знам, но съм сигурна, че ще разбера. Няма как да избягаш от съдбата си — тя просто идва. И денем и нощем бъдещето постоянно приижда към теб.

Погалвам бледата ръка на Шейн.

Давам ти живота си, за да докажа на себе си, че мога, наистина мога да обичам някого. Дори и когато не ми плащат за това, аз мога да давам любов, щастие и очарование. Разбираш ли, бебешката храна, липсата на говор, бездомието и невидимостта — това съм в състояние да понеса, но трябва да знам, че мога да обичам някого. Напълно и докрай, завинаги и без надежда за възнаграждение — просто като волеви акт, аз ще обичам някого.

Навеждам се, сякаш мога да целуна лицето на брат си.

Оставям чантичката си и всичките представи за това коя съм, пъхнати под ръката на Шейн. Оставям зад гърба си и историята как някога съм била толкова красива, че съм можела да вляза в някоя стая, приклещена във впита рокля, и всички да се обърнат да ме гледат. Милиони репортери да ме снимат. Оставям зад гърба си и идеята, че това внимание си струва усилията ми да го получа.

Имам нужда от нова история.

Онова, което сестрите Риа направиха за Бранди Александър.

Онова, което Бранди правеше за мен.

Онова, което трябва да се науча сама да правя за себе си. Да пиша собствената си история.

Нека брат ми да бъде Шанън Макфарланд.

Нямам нужда от такова внимание. Вече не.

— Молив за устни! — казва Софонда.

— Гланц за устни! — казва тя.

Тя казва:

— Кървим!

И Вивиен се навежда със салфетка да попие излишното графитено от брадичката на Шейн.

Сестра Катрин ми донася онова, за което много я помолих. Това са снимките, лъскавите ми снимки двайсет на двайсет и шест по бяла риза. Те не са нито добри, нито лоши. Нито грозни, нито хубави. Просто показват как изглеждам. Истината. Моето бъдеще. Обикновената реалност. И аз свалям воалите си — рязаната дантела, муселина и тюла, и ги оставям на Шейн да ги намери в нозете си.

В този миг те не ми трябват. И в следващия. И в по-следващия — завинаги.

Софонда закрепва грима с пудра и Шейн вече го няма. Брат ми, хилав и блед, пръчки и птичи костици нещастника, го няма.

Сестрите Риа бавно свалят хирургическите си маски.

— Бранди Александър — казва Кити. — Върховната кралица.

— Най-изтънчената мадама — казва Вивиен.

— Вовеки веков — произнася се Софонда. — Достатъчно.

Непълно и докрай, завинаги и безнадеждно, вовеки веков аз обичам Бранди Александър.

И това е достатъчно.