Невидими изчадия

Глава втора

Не очаквайте тази история да е от онези, които вървят така: и тогава… и тогава… и тогава…

Ставащото тук повече напомня на модно списание — хаосът на „Вог“ или „Гламър“ с номерирани всяка втора, пета или трета страница. Навън изпадат парфюмирани карти, а изскочили изневиделица голи мадами, разположили се на цяла страница, ти пробутват гримове.

Не търсете съдържание, завряно в стила на тези списания двайсетина страници след корицата. Не очаквайте да откриете нищичко от самото начало. Няма и свързан сюжет. Тъкмо започне някоя история, и — три абзаца по-надолу:

Отидете на еди-коя си страница.

После се върнете.

Това ще са десет хиляди модела, които се смесват и комбинират, но от тях се получават не повече от пет изискани тоалета. Милион модни аксесоари, шалчета и коланчета, обувки, шапки и ръкавици — без истински дрехи, с които да ги носиш.

Е, вие наистина трябва много, ама много да свикнете с това чувство — тук, на автострадата, на работа, в брака ви. В такъв свят живеем. Следвайте указанията.

Върнете се двайсет години назад в бялата къща, където израснах. Баща ми снимаше с домашна камера как двамата с брат ми търчим из двора.

Върнете се в настоящето. Нашите са се изтегнали посред нощ на шезлонги отвън и гледат същите тези домашни филмчета, прожектирани върху бялата стена на същата тази бяла къща двайсет години по-късно. Къщата е същата, дворът е същият, прозорците на екрана се подравняват идеално до истинските прозорци, екранната трева се слива с истинската, а екранният ми брат и аз, две палави дечица, търчим, пощурели по камерата.

Минете към по-големия ми брат, клетника, умрял от чумата на века — СПИН.

Минете към мен, пораснала и влюбена в полицай детектив, напуснала дома, за да стана прочут супермодел.

Само запомнете — също като в лъскавото списание „Вог“, помнете, че няма значение колко точно следите преходите:

Продължава на страница, която си щете.

Няма значение колко много внимавате — ще изпитате чувството, че нещо сте изпуснали, странното подкожно чувство, че не сте го преживели докрай.

Онова покрусително чувство, че сте минали набързо през моментите, където е трябвало да внимавате.

Е, свиквайте с него. Някой ден ще почувствате така целия си живот.

Всичко това са упражнения. Нищо от казаното досега няма значение. Просто загряваме.

Върнете се тук и сега. Бранди Александър умира от загуба на кръв на пода, а аз съм коленичила до нея и разказвам тази история, преди да влязат докторите.

Върнете се само преди няколко дни във всекидневната на богаташки дом във Ванкувър, Британска Колумбия. Стаята е облицована с натруфена бонбонена ламперия от резбован махагон с мраморни первази, мраморно дюшеме и една от онези префърцунени камини от дялан мрамор. В богаташките къщи, където живеят стари богаташи, всичко е тъкмо такова, каквото си мислите.

Пурпурните лилии в украсените с емайл вази са истински, а не копринени. Кремавите драперии са копринени, а не от лъскав памук. Махагонът не е чам, потъмнен, за да заприлича на махагон. Няма полилеи от пресовано стъкло, които да се преструват на кристални. Кожата не е винил.

Навсякъде около нас са разпръснати тесни кръгове кресло-канапе-кресло в стил Луи Четиринайсети.

Пред нас е поредният невинен агент по недвижими имоти и ръката на Бранди се протяга напред. Плътната й кокалеста китка с изпъкнали вени, планинският район на ставите й, отпуснатите й пръсти, пръстените, окъпани в сиянието на овалните червени и зелени камъни, порцелановите й нокти, лакирани в искрящо розово. Тя казва:

— Колко очарователно.

Ако трябва да започнете с един отделен детайл, това трябва да са ръцете на Бранди. Обсипани с пръстени, които ги карат да изглеждат още по-големи, ръцете й са огромни. Обсипани с пръстени, сякаш е възможно да бият на очи даже още повече, ръцете са единствената част от Бранди Александър, която хирурзите не можаха да променят.

Затова Бранди дори и не се опитва да ги крие.

Били сме в твърде много къщи от този тип, че да мога да ги преброя, а посредникът, който ни посреща, е винаги усмихнат. Тази посредничка е облечена в стандартната униформа — морскосин костюм с вързано на врата шалче в червено, бяло и синьо. Носи сините обувки с високи токове, а на куката на лакътя й виси синята чанта.

Посредничката мести поглед от едрите ръце на Бранди към синьор Алфа Ромео, застанал редом с впити в нея електриковосини очи. Никога няма да видите тези сини очи затворени или извърнати встрани — в тези очи е бебето или букетът цветя, прекрасни или уязвими, които превръщат красивия мъж в безопасен за обичане.

Алфа е само последният от точещата се от година върволица мъже, а всяка умна жена знае, че красивият мъж е нейният най-ефектен моден аксесоар. По същия начин, по който вие бихте рекламирали нова кола или тостер, ръката на Бранди очертава във въздуха линия от нейната усмивка и големи цици към Алфа.

— Позволете да ви представя — казва тя — синьор Алфа Ромео, професионален придружител на принцеса Бранди Александър.

По същия начин ръката на Бранди замахва от пърхащите й мигли и пищна коса по невидима линия към мен.

Посредничката няма да види нищо, освен моите воали, муселин и рязано кадифе в кафяво и червено, тюл, прошит със сребро — толкова много надиплени пластове, та ще си помислите, че под тях няма никого. По мен няма какво толкова да се гледа и затова повечето хора не гледат. Външният ми вид казва:

Благодаря, че не споделихте с мен.

— Позволете да ви представя — казва Бранди — госпожица Кей Макайзък, лична секретарка на принцеса Бранди Александър.

Посредничката в синия костюм с месингови копчета тип „Шанел“ и шалчето, вързано на врата, за да прикрива увисналите гънки, се усмихва на Алфа.

Когато никой не те поглежда, можеш да пробиеш с поглед дупка в хората. Забелязваш всички онези дребни подробности, върху които никога не би се спрял достатъчно дълго, ако и другият си направи труда да те погледне… Това… това е твоето отмъщение. През воалите ми служителката сияе в червено и златно, размазана по краищата.

— Госпожица Макайзък — обяснява Бранди, като продължава да ме сочи с едрата си длан, — госпожица Макайзък я няма и не може да говори.

Посредничката с червило по зъбите и пудра и коректор, напластени върху крепа под очите й, със зъби претапорте и перука от онези, които се перат в пералнята, се усмихва на Бранди Александър.

— А това… — Едрата, обсипана с пръстени длан се свива, за да докосне гърдите-торпеда на Бранди.

— Това… — Дланта й се свива, за да докосне перлите на шията й.

— Това… — Огромната длан се вдига и докосва буйните талази от кестенява коса.

— И това… — Дланта докосва плътните влажни устни.

— Това — завършва Бранди — е принцеса Бранди Александър.

Жената превива коляно в нещо средно между реверанс и коленичене пред олтара. Раболепен жест.

— Каква чест — казва тя. — Убедена съм, че тази къща е за вас. Просто ще се влюбите в нея.

Каквато си е ледена кучка, Бранди само кима и се обръща към преддверието, през което влязохме.

— Нейно височество и госпожица Макайзък — обяснява Алфа — биха желали да разгледат къщата сами, докато ние с вас обсъдим подробностите. — Ръчичките на Алфа подхвръкват нагоре и той се впуска в обяснения: — … трансферът на средства… курсът на лирата към канадския долар…

— Побъркани — казва посредничката.

Бранди, аз и Алфа замръзваме на място. Може би тази жена е прозряла същината ни. Може би след месеците, прекарани на път, и десетките обрани от нас големи къщи някой най-после е проумял, че сме измамници.

— Побъркани — казва жената и пак повтаря раболепния жест. — Наричаме нашите долари „побъркани“ — пояснява тя и бръква в синята си чанта. — Ще ви покажа. На тях има нарисувана птичка — посочва тя. — Наричат я побърканото птиче.

Ние с Бранди отново се превръщаме в ледени висулки и тръгваме обратно към преддверието. Обратно през групичките кресло-канапе-кресло, покрай резбования мрамор. Отраженията ни се размазват, помръкват и се гърчат зад напластявалия се цял живот дим от пури по махагоновата ламперия. На връщане към антрето аз следвам принцеса Бранди Александър, докато гласът на Алфа запълва костюмираното в синьо внимание на посредничката с въпроси за ъгъла, под който утринните слънчеви лъчи огряват трапезарията, и дали местните власти биха позволили до плувния басейн да се изгради лична хеликоптерна площадка.

Изящният гръб на принцеса Бранди се насочва към стълбите. Палто от сребърна лисица обгръща раменете й, а талазите от кестенява коса са привързани с метри шал от копринен брокат. Гласът на върховната кралица и нотката „Л’ер дю Тан“ са невидимият шлейф, стелещ се подир всичко онова, което е светът на Бранди Александър.

Буйните кестеняви коси, пристегнати с лъскавия копринен шал, ми напомнят на препечена кифла. На голяма черешова тарталета. Те са като някаква ягодово кестенява гъба, издигаща се над тихоокеански атол.

Краката на принцесата са уловени в два капана от златно ламе с тънки златни каишки и верижки. Тъкмо тези хванати в капан, покачени на кокили, крепящи се върху иглени токчета златни крака изкачват първото от около триста стъпала, водещи от преддверието към втория етаж. После тя изкачва следващото стъпало, и следващото, докато цялата се изкачва достатъчно високо, че да рискува да погледне назад. И чак тогава обръща цялата ягодова тарталета — своята глава. Очертанията на големите гърди-торпеда, безмълвната красота на тази професионална уста анфас.

— Собственичката на този дом — казва Бранди — е много стара, взема хормони и все още живее тук.

Килимът под нозете ми е толкова дебел, че сякаш шляпам в кал. Стъпка след стъпка — рядка, хлъзгава, неустойчива кал. За нас — Бранди, Алфа и аз — английският е втори говорим език толкова отдавна, та сме забравили, че той е първият ни език.

Аз нямам роден език.

Очите ни се изравняват с мръсните камъни на тъмен полилей. От другата страна на парапета сивият мраморен под на коридора изглежда така, сякаш сме се изкачили по стълба над облаците. Стъпка след стъпка. В далечината настоятелният глас на Алфа дърдори за изби с вино и кучкарници за руските вълкодави. Настоятелните му призиви към вниманието на посредничката са слаби като радиопредаване, отекнало от Космоса.

— … Принцеса Бранди Александър — изплуват неговите топли, тъмни думи — вероятно би съблякла дрехите си и би се разпищяла като луда, ако дори и в най-претъпканите ресторанти…

Гласът на върховната кралица и парфюмната нотка казват: „В следващата къща…“. Графитените й устни произнасят: „… Алфа ще бъде немият“.

— Гърдите ви — обяснява Алфа на посредничката. — Вашите две гърди са като на младо момиче…

Сред нас не е останал нито един роден език.

Минете към нас на горния етаж.

Минете, към каквото ви хрумне.

След като служителката попада в капана на сините очи на синьор Алфа Ромео, отидете там, където започва истинската измама. Главната спалня винаги се намира в края на коридора, по посока на най-хубавия изглед. Главната баня е облицована с розови огледала — всички стени, та дори и таванът. Принцеса Бранди и аз сме навсякъде — отразяваме се във всяка повърхност. Виждате Бранди, седнала отстрани на мивката тоалетка, а аз — от другата й страна.

По една от нас седи от всяка страна на всички мивки във всички огледала. Тук има толкова много Бранди Александър, че не можеш, да ги преброиш, и всички те са ми шефки. Всички те отварят белите си чантички от телешка кожа и стотици едри, обсипани с пръстени брандиалександърски длани изваждат оттам нови броеве на „Лекарски справочник“ с червени корици, дебели като библии.

Всичките нейни очи, гримирани със сенки в цвят „Горяща боровинка“, вперват погледи в мен от всички посоки.

— Знаеш упражнението — командват всичките й стотици графитени усти. Огромните длани започват да отварят чекмеджета и шкафчета. — Запомни кое откъде си извадила и го върни точно на мястото му — нареждат устите. — Първо хапчетата, после гримовете. Почвай да ровиш.

Изваждам първото шишенце. Оказва се валиум. Вдигам шишенцето така, че всичките сто Брандита да прочетат етикета.

— Вземи колкото можем да измъкнем — казва Бранди — и минавай към следващото шишенце.

Изтръсквам няколко сини хапченца в джоба на чантата си при другия валиум. После докопвам шишенце с „Дарвон“.

— Миличка, тия ти се топят в устата — всички Брандита се вторачват в шишенцето. — Ще ни хванат ли, ако си вземем повечко?

Срокът на годност, посочен на етикета, изтича само след месец, а опаковката е почти пълна. Решавам, че можем да вземем половината.

— Дай! — към мен отвсякъде се протягат едри, обсипани с пръстени длани. — Дай малко на Бранди. Принцесата отново има болки в основата на гръбнака.

Изтръсквам десет капсули и сто ръце слагат хиляди успокоителни върху червените килимени езици на графитените уста. Самоубийствена доза „Дарвон“ се плъзга в тъмната вътрешност на континентите, съставящи света на Бранди Александър.

Другото шишенце е пълно с малките пурпурни овали на „Премарин“ в разфасовка от 2.5 милиграма.

„Премарин“ означава „урина от бременна кобила“. Означава хиляди нещастни кобили в Северна Дакота и Централна Канада, натикани в тесни тъмни обори, със забит в тях катетър, за да бъде уловена и последната капка урина, и извеждани навън само за да бъдат пак наебани. Смешното е, че това е добро описание на всеки по-продължителен престой в болница, но го казвам само въз основа на личния си опит.

— Не ме гледай така — скастря ме Бранди. — И да не гълтам тези хапчета, кончетата няма да възкръснат.

В следващото шишенце има кръгли, прасковени на цвят хапчета с резка по средата — „Алдактон“, сто милиграма. Нашата стопанка сигурно е пристрастена към женските хормони.

Болкоуспокояващите и естрогенът са горе-долу единствените групи храни, които Бранди приема. „Дай, дай, дай“ — нарежда тя. Закусва с малки розови хапченца „Естинил“. Лапва и няколко тюркоазени таблетки „Естрейс“. Маже ръцете си с вагинален „Премарин“ като с крем и казва:

— Госпожице Кей? Сладка моя, май нещо никаква ме няма. Може ли ти да се пробваш да довършиш работата, а аз да полегна?

Заедно със стотиците мои клонинги в розовите огледала в банята преглеждам гримовете, докато принцесата придремва върху яркорозовото великолепие под стария балдахин в господарската спалня. Намирам „Дарвоцет“, „Перкодан“ и „Компазин“, „Нембутал“ и „Перкоцет“. Орални естрогени. Антиандрогени. Прогестон. Естрогенови пластири. Не намирам нито един от цветовете на Бранди. Няма руж „Брикова роза“. Няма сенки за очи „Горяща боровинка“. Намирам вибратор с набъбнали, протекли изтощени батерии.

Досещам се, че собственичката е старица. Пренебрегнатите застаряващи дрогирани старици, които с всяка минута стават все по-стари и по-невидими за света, не бива да носят силен грим. Нито пък да ходят по модни места за развлечение. Нито пък да купонясват като невидели. Дъхът ми лъха на жега и кисело под воалите. Под влажните слоеве коприна, тюл и памучен жоржет, които вдигам за първи път от сутринта. И в огледалата съзирам розовото отражение на остатъците от лицето си.

Огледалце, огледалце от стената, коя е най-прекрасна на земята?

Злата царица била достатъчно глупава, че да играе по правилата на Снежанка. Има една възраст, когато всяка жена трябва да премине към друг вид власт. Парите, например. Или оръжието.

Живея живота, който обичам — казвам си. И обичам живота, който живея.

Казвам си: заслужила съм си го.

Точно това исках.