Невидими изчадия

Глава пета

Върнете се към един ден пред универсалния магазин „Бръмбах“, където карат хората да спрат, за да погледат как нечие куче вдига крак на сцената, изобразяваща Рождество Христово — включително мен и Еви. После кучето сяда, претъркулва се по гръб, облизва собствения си тромав гъз, миришещ на куче, и Еви ме сръчква с лакът. Хората ръкопляскат и хвърлят пари.

После влизаме в „Бръмбах“, пробваме червила на опакото на ръцете си и аз питам:

— Защо кучетата се ближат?

— Защото могат да се стигнат — отвръща Еви. — Не са като хората.

Това става точно след като сме убили осемчасовия ден в училището за манекени в разглеждане на кожата си в огледала.

— Еви, изобщо не се самозалъгвай — казвам!

В училището за манекени изкарвах що-годе сносни оценки само защото от Еви по-зле нямаше накъде. Тя носеше червила в цветове, които бихте очаквали да видите около основата на пенис. Слагаше толкова сенки, че бихте я помислили за опитно животинче, върху които се тества продуктът. Само от лака й за коса над Академия за манекени „Тейлър Робъртс“ има дупка в озона.

Това беше много преди моята злополука, когато си мислех, че животът ми е толкова хубав.

В магазина „Бръмбах“, където си убивахме времето след часовете, целият девети етаж е зает от мебели. Наоколо са изложбените стаи: спални, трапезарии, всекидневни, кабинети, библиотеки, детски стаи, семейни стаи, порцеланови бункери, сервизни помещения, всичките отворени навътре към магазина. Невидимата четвърта стена. До една — идеални, чисти и застлани с килими, пълни с изискани мебели, осветени с локални прожектори и твърде много лампи. Бял шум излиза от скрити тонколони. Покрай стаите купувачите се нижат по застланите с избелял линолеум пътеки, минаващи между стаите и слабо осветените островчета, които изпълват средата на етажа — ложи за разговори и холови гарнитури, подредени на групи върху килими, с подходящо подово осветление и фалшиви растения. Тихи островчета от светлина и цвят в мрака, гъмжащ от непознати.

— Също като снимачна площадка — казваше Еви. — Декорчета, готови за заснемане на следващия епизод. Публиката в студиото те гледа от тъмното.

Клиентите се разхождаха напред-назад, а ние двете с Еви се изтягахме на розово легло с балдахин и се обаждахме от мобилния й телефон, за да ни прочетат хороскопите. Сгушени върху тапицирано с туид канапе, гризяхме пуканки и гледахме сапунени сериали на скъп цветен телевизор. Еви дръпваше фланелката си, за да ми покаже поредната обица на пъпа си. Запретваше ръкава на блузата си и ми показваше белезите от имплантите.

— Много е самотно в истинската ми къща — ще каже тя. — И ми е гадно, че не се чувствам достатъчно истинска, освен ако хората не ме гледат.

Тя обяснява:

— В „Бръмбах“ не търся усамотение.

Вкъщи, в моя апартамент, е Манъс с неговите списания. Списанията с гей порно, които купувал заради работата си, както твърдеше. Всяка сутрин на закуска ми показваше лъскави снимки на пичове, които си духаха сами. Превити, с лакти, изнесени зад коленете, и изпружили вратове така, че да се задавят със себе си, всеки от тях потънал в своята малка затворена верига. Можете да се обзаложите, че всеки мъж на света се е пробвал да го направи. А после Манъс ми казваше: „Ето какво всъщност искат мъжете“.

Дай ми романтика.

Светкавица.

Дай ми отричане.

Всяка малка затворена примка, образувана от мъж, достатъчно гъвкав или с толкова голям кур, че няма нужда от никого другиго на света. Манъс сочеше тези снимки с препечената си филийка и ми казваше:

— На тези тук не им се налага да търпят работа или жени.

Манъс дъвчеше и разглеждаше втренчено списанията. Бучкаше с вилицата бърканите яйца и казваше:

— Така можеш цял живот да си живееш и да си умреш.

После аз отивах в центъра, в Академията за манекени „Тейлър Робъртс“, за да ме усъвършенстват. Кучетата си ближеха задниците. Еви се самоосакатяваше. Всичкото това взиране в пъпа. Вкъщи Еви не живееше с никого, освен с цял тон семейни пари. Първия път, когато се возихме с градския автобус към „Бръмбах“, тя предложи на шофьора кредитната си карта и помоли за място до прозореца. Тревожеше се, че ръчният й багаж бил много голям.

Аз с Манъс или тя сама — не се знаеше на кого му е по-зле вкъщи.

Но в „Бръмбах“ двете с Еви дремвахме във всяка една от десетината идеални спални. Слагахме памук между пръстите си и си лакирахме ноктите на краката в тапицирани с кретон кресла. После разглеждахме учебника по манекенство на дълга полирана маса.

— Това тук е същото като онези имитации на естествена среда в зоопарковете — ще каже Еви. — Нали се сещаш, бетонните полярни шапки и дъждовните гори от дървета, направени от заварени метални тръби с пръскачки.

Всеки следобед двете с Еви бяхме звездите на своята лична неестествена среда. Служителите се промъкваха до мъжките тоалетни да си ударят една чекия. Плувахме във внимание в нашето малко матине живот.

Всичко, което помня от „Тейлър Робъртс“, е да ходя с изнесен напред таз. Раменете — изпънати назад. За да представяш продукти с различни размери, ти казват да начертаеш мислена линия от себе си към стоката. За тостери прокарваш линията през въздуха от усмивката си към уреда. За печки линията започва от гърдите. За нова кола прокарваш мислената линия от вагината си. С две думи, да бъдеш професионален модел означава да ти плащат, за да преиграваш по повод неща като оризови сладкиши или нови обувки.

Пиехме диетична кола на голямото розово легло в „Бръмбах“. Или пък седяхме на тоалетката и променяхме с контурна пудра формата на лицата си, а смътно очертаната тълпа ни наблюдаваше от тъмното само на метър от нас. Понякога светлината на прожекторите проблясваше в нечии очила. Когато привличаш внимание и с най-дребното си движение, с всеки жест, с всяка казана дума, после на пробните снимки ти е лесно.

— Тук е толкова мирно и спокойно — ще каже Еви, докато приглажда розовата сатенена завивка и бухва възглавниците. — Тук никога не може да ти се случи нищо лошо. Не е като в училище. Или вкъщи.

Напълно непознати хора стояха там с палта и ни гледаха. Също като в онези токшоута по телевизията — лесно е да си честен пред достатъчно голяма публика. Ако те слушат достатъчно хора, можеш всичко да си кажеш.

— Еви, миличка — ще кажа аз. — В нашия клас има много по-лоши манекенки. Просто трябва да полагаш по-умело ружа. — Гледахме се в огледалото на тоалетката, а отзад ни наблюдаваха три реда хора без личност.

— Ето, миличка — подавах й аз гъбичка. — Размажи контура.

И Еви се разплакваше. Пред многобройна публика всяка твоя емоция избива в крайност. Или е смях, или е плач — средно положение няма. Тигрите в зоопарка сигурно живеят в непрекъсната опера.

— Не е само това, че искам да стана бляскав топ модел — ще каже Еви. — Като се сетя, че пораствам, много се натъжавам. — Еви се дави в сълзи, стиска гъбичката и продължава. — Като малка, нашите искаха да съм момче. Никога вече не искам да бъда толкова нещастна.

Друг път носехме високи токчета и се преструвахме, че се млатим през устата заради някакво момче, което и двете искаме. Друг някой следобед си признавахме взаимно, че сме вампири.

— Да — ще кажа аз. — И нашите ме тормозеха.

Трябва да играеш, за да угодиш на тълпата.

Еви ще прокара пръсти през косата си.

— Ще си пробия перинеума — ще каже тя. — Това е онази тънка преградка между дупката на задника ти и дъното на вагината.

Пльосвах се на леглото в центъра на сцената, гушнала възглавница и втренчена в черната плетеница от тръби, тръбички и пръскачки, която уж представляваше таван на спалня.

— Не че са ме били или пък са ме карали да пия сатанинска кръв — обяснявах. — Просто обичаха повече брат ми, защото беше сакат.

Еви излизаше в центъра на сцената покрай ранноамериканската нощна масичка, за да ме засенчи.

— Имала си сакат брат? — ще ме попита тя.

Някой сред публиката ще се изкашля. Може би лъч ще се отрази в нечий часовник.

— Да, доста беше осакатен, но не по секси начин. И все пак всичко свършва щастливо — ще кажа аз. — Той е покойник.

И Еви ще каже много прочувствено:

— Как се е осакатил? Единствен брат ли ти беше? По-голям, по-малък?

А аз ще се просна на леглото и ще разтърся коси.

— Не… много е болезнено.

— Сериозно те питам — ще каже Еви. — Не се шегувам.

— Беше по-голям от мен с две години, флакон с лак за коса гръмнал и му обезобразил цялото лице. Сякаш нашите изобщо бяха забравили, че имат и друго дете — ще обърша леко очи аз с дантелите на възглавницата и ще обясня на публиката: — И аз ужасно много се стараех само за да ме обичат.

Еви ще зарее поглед в празното и ще каже:

— Пълен ужас! Ужас\ — И играта й, изпълнението й е толкова достоверно, че направо закопава моето.

— Да — ще кажа аз. — На него не му се налагаше да се старае. Толкова беше лесно. Заграбваше всичкото им внимание само заради това, че беше целият изгорен и надупчен от белези.

Еви ще се приближи в едър план към мен и ще каже:

— И къде е сега брат ти, имаш ли представа?

— Мъртъв е — ще отговоря аз, после ще се обърна към публиката: — Почина от СПИН.

А Еви казва:

— Доколко си сигурна в това?

А аз:

— Еви!

— Не, сериозно — ще каже тя. — Имам си причина да те питам.

— Само не се шегувай със СПИН-а — казвам.

Ето колко лесно сюжетът се изплъзва от контрол.

С всички тези купувачи, очакващи истинска драма, аз, разбира се, си мисля, че Еви се преструва.

— Брат ти — казва Еви. — Видяла ли си го с очите си как умира? Наистина? Видяла ли си трупа му? В ковчег, с музика… Или пък смъртен акт?

Всички онези хора гледаха.

— Да — казвам. — Горе-долу. — Като че ще искам да ме изловят в лъжа!

Еви се надвесва над мен.

— Видяла ли си го мъртъв, или не си?

Всички онези хора гледат.

— Достатъчно мъртъв.

Еви пита:

— Къде?

— Това е много болезнено — отговарям и прекосявам сцената по посока към всекидневната.

Еви търчи подире ми и вика:

— Къде?

— В приюта — отговарям.

— В кой приют?

Продължавам да вървя към следващата всекидневна, следващата трапезария, следващата спалня, кабинет, сервизно помещение с Еви по петите ми и публиката, която се върти около нас.

— Знаеш как е — казвам. — Ако не видиш дълго време някой гей, можеш спокойно да се обзаложиш какво е станало.

А Еви казва:

— Значи не знаеш със сигурност, че е мъртъв?

Спринтираме през следващата спалня, всекидневна, трапезария, детска и аз казвам:

— Това е СПИН, Еви. Край на филма.

А после Еви спира и пита:

— Защо?

А публиката вече се разбягва от мен в хиляди посоки.

Защото аз наистина много, много, много искам брат ми да е мъртъв. Защото нашите искат той да е мъртъв. Защото така аз съм единственото дете. Защото сега е моят ред, да му се не види. Моят ред.

И тълпата купувачи се разотива и ни оставя насаме с контролните камери, които вместо Господ ни наблюдават и ни дебнат кога ще се издъним.

— Защо го правиш на такъв голям въпрос? — питам.

А Еви вече се отдалечава, оставя ме сама, и отвръща:

— Ей така.

Потънала в малката си затворена верига, лижейки собствения си задник, Еви казва:

— Карай да върви — казва тя. — Зарежи го.