Невидими изчадия

Глава девета

Върнете се към деня, когато Бранди мята шепа блещукащо нищо във въздуха над главата ми и кабинетът на говорната терапевтка наоколо става златен.

Бранди казва:

— Това е памучен воал.

Тя мята още една шепа мъгла и светът се замъглява отвъд златно и зелено.

— Копринен жоржет — казва Бранди.

Тя хвърля шепа искри и светът… Бранди седи пред мен с отворена плетена кошница в скута. Двете сме сами и сме се заключили в кабинета на говорната терапевтка. Плакатът с котенце на тухлената стена. Всичко това става меко и бляскаво, сякаш гледано през филтър от звезди. Всеки остър ръб е изтрит или размазан зад зеленото и златното, а флуоресцентната светлина се процежда през него като избухващи отломки.

— Воали — казва Бранди всеки път, когато поредният цвят ме покрива. — Трябва да изглеждаш така, като че криеш някакви тайни. Ако ще навлизаш във външния свят, госпожице Сейнт Пейшънс, не бива да позволяваш на хората да виждат лицето ти — казва тя.

— Можеш да отидеш навсякъде по света — повтаря Бранди отново и отново.

Просто не бива да позволяваш на хората да разберат коя си всъщност.

— Можеш да живееш напълно нормален и редовен живот — додава тя.

Просто не бива да позволяваш на никого да се доближи до тебе дотолкова, че да разбере истината.

— С една дума — казва тя, — воали.

Властна принцеса, Бранди Александър никога не ме пита за истинското ми име. Името, с което съм родена. Госпожица Шефката Командаджийка веднага ми дава ново име и ново минало. Измисля за мен ново бъдеще без никакви други връзки, освен връзката с нея. Тя — единствен култ.

— Името ти е Дейзи Сейнт Пейшънс — казва ми тя. — Ти си изчезналата наследница на модна къща „Сейнт Пейшънс“, най-реномираната изложбена зала за висша мода. През този сезон ние предлагаме шапки — казва тя. — Шапки с воали.

— Дгггккв дврггизгдд снгг? — питам аз.

— Произхождаш от род на френски аристократи бежанци — обяснява Бранди.

— Ггдне сснг изггаззгда?

— Израсла си в Париж и си учила в училище на монахини — отговаря тя.

Бранди се залавя за работа. Каквато си е стилистка, тя вече вади тюл от чантата си — розов тюл, дантела, мрежи, изплетени на една кука — и покрива с тях главата ми.

Тя казва:

— Не е нужно да слагаш грим. Не се налага дори да се миеш. Хубавият воал е еквивалентът на огледалните очила, но за цялата ти глава.

Хубавият воал е същото като да не излизаш навън, обяснява ми Бранди. Уединение. Усамотение. Тя мята върху ми прозрачен жълт шифон. Дипли върху мен червен десениран найлон. В нашия свят всички сме рамо до рамо и хората научават всичко за теб от пръв поглед. Хубавият воал е твоето затъмнено стъкло на лимузина. Нефигуриращият в телефонния указател номер на лицето ти. Зад хубав воал ти може да си всеки. Кинозвезда. Светица. Хубавият воал казва:

Никой не ни е представил един на друг.

Ти си наградата зад врата номер три.

Ти си дамата — или тигърът.

В нашия свят, където никой вече не може да запази тайна, хубавият воал казва:

Благодаря ви, че не споделихте с мен.

— Не се тревожи — казва Бранди. — Другите ще попълнят празнините.

Както го правят и с Господ, додава тя.

Онова, което никога не казах на Бранди, е, че съм израсла край една ферма, ферма, в която отглеждаха прасета. Всеки слънчев следобед Дейзи Сейнт Пейшънс се връщаше от училище и трябваше да храни прасетата заедно с брат си.

Дай ми тъга по дома.

Светкавица.

Дай ми носталгични копнежи по детството.

Светкавица.

Каква е думата за обратното на блясък?

Бранди така и не ме попита за родителите ми — живи ли са, мъртви ли са, защо не са тук и не скърцат със зъби.

— Баща ти и майка ти, Рение и Хонорария Сейнт Пейшънс, са убити от модни терористи — казва тя.

Пр.Бр. — Преди Бранди — баща ми всяка есен откарваше прасетата на пазара. Тайната му е, че прекарва цяло лято в обиколки с фургона си из Айдахо и останалите щати в горния ляв ъгъл. Спира навсякъде, където продават стари сладкиши с изтекъл срок на годност — резени плодов пай и тарталети с пълнеж от крем, малки пандишпанчета, украсени с изкуствена сметана и парчета шоколадова торта с глазура, посипани с боядисани в розово кокосови стърготини. Стари, непродадени торти за рожден ден. Изсъхнали торти, пожелаващи „Честито“, „Честит ден на майката“, „Бъди моя валентинка“. Баща ми още ги кара вкъщи, струпани на плътна лепкава купчина или запечатани в целофан. Това е най-трудното — да отваряш тези хиляди стари сладкиши и да ги хвърляш на свинете.

Тайната на баща ми, за когото Бранди не искаше и да чуе, е, че през последните две седмици преди да ги откара на пазара, той храни прасетата с тези сладкиши, торти и пасти. Пастите не съдържат никакви хранителни вещества и прасетата ги нагъват, докато не остане и един развален сладкиш на разстояние петстотин километра наоколо.

Тези сладкиши не съдържат никаква истинска целулоза и затова всяка есен всяко сто трийсет и пет килограмово прасе отива на пазара с още четирийсет кила отгоре в дебелото черво. На разпродажбата баща ми натрупва цяло състояние и кой ти знае колко време след това, щом прасетата видят отвътре кланицата, в която ще свършат, се насират с грамадански захаросани лайна.

— Ггглнггхме гррсста зз нгкроооан — казвам.

— Не — казва Бранди, вдига дългия си цяла педя показалец — шест пръстена, нанизани на един-единствен пръст — и прокарва своя накичен хотдог нагоре-надолу по устата ми всеки път, колчем се опитам да кажа нещо.

— Не казвай нито дума — казва Бранди. — Все още си твърде тясно свързана с миналото си. Няма смисъл да казваш каквото и да било.

Бранди изважда от кошницата си дълъг златистобял воал — магическо действие — слой от прозрачна бяла коприна, извезана със златен гръцки орнамент, и го намята върху главата ми.

Зад още един пореден воал реалният свят се отдалечава все повече.

— Познай как е извезан златният орнамент — казва Бранди.

Тъканта е толкова лека, че дъхът ми я издува отпред. Коприната се стеле върху клепките ми и не ги огъва. Дори и лицето ми, мястото, където завършва всеки нерв в тялото — дори и лицето ми не я усеща.

— Везат го деца в Индия — разказва Бранди. — Четири-петгодишни деца, които по цял ден превиват гръб на дървените пейки. Те са вегетарианци и трябва да измъкнат безброй златни нишки, за да остане в тъканта само златото.

— Не можеш да видиш деца, по-големи от десет години, да вършат тази работа — казва Бранди, — защото дотогава повечето ослепяват.

Само воалът, който Бранди вади от кошницата си, е към четири квадратни метра. Безценното зрение на всички тези мили дечица — загубено. Безценните дни на крехкото им детство, прекарано в измъкване на копринени нишки.

Дай ми милост.

Светкавица.

Дай ми състрадание.

Светкавица.

О, как ми се иска да можех да накарам бедното си сърце да избухне.

— Няггнма дд гго сгрлогджжа — казвам.

Не, няма нищо, казва Бранди. Тя не иска да възнаграждава никого за това, че експлоатира деца. Купила е воала на разпродажба.

Затворена в клетка зад моите коприни, скрита вътре в моя облак от органза и жоржет, идеята, че не мога да споделям проблемите си с другите, ме кара да не давам и пет пари за техните.

— О, и не се тревожи — продължава Бранди. — Пак ще ти обръщат внимание. Ти имаш комплект от цици и дупе — динамит! Не можеш да разговаряш, с когото ти падне.

Хората просто не понасят да не знаят нещо, казва ми тя. Особено мъжете — не понасят да не могат да изкачат всяка планина и да картографират навсякъде. Да сложат етикет на всичко. Да препикаят всяко дърво и после никога да не те потърсят повече.

— Зад воала ти си великото неведомо — казва тя. — Повечето пичове ще се избиват, за да те опознаят. Някои ще отричат, че си действителна личност, други просто ще те пренебрегват.

Фанатикът. Атеистът. Агностикът.

Дори и когато някой носи само превръзка на окото, ти винаги искаш да видиш. Да провериш дали не се преструва. Мъжът с риза „Хатауей“11. Или да видиш ужаса под превръзката.

Фотографът в ума ми казва:

Дай ми глас.

Светкавица.

Дай ми лице.

Светкавица.

Отговорът на Бранди бяха малки шапчици с воали. И големи шапки с воали. Такета и „токчета“, отвсякъде увити в облаци от тюл и газ. Парашутна коприна, плътен креп или гъста мрежа, обсипана с плюшени помпони.

— Най-скучното нещо в целия свят — казва Бранди — е голотата.

Второто най-скучно нещо, продължава тя, е честността.

— Мисли за това като за дразнител. Това е бельо за лицето ти — казва тя. — Прозрачна нощничка, която покрива цялата ти самоличност.

Третото най-скучно нещо в целия свят е жалкото ти лайняно минало. Затова Бранди никога не ме попита за нищо. Бранди може и да е истинска алфа кучка, но ние се срещаме отново и отново в кабинета на говорната терапевтка и тя ми казва всичко, което трябва да знам за себе си.