Невидими изчадия

Глава двайсета

Що се отнася до пластичната хирургия, прекарах цяло лято като собственост на Мемориална болница „Ла Палома“ в проверки с какво може да ми бъде полезна пластичната хирургия.

Там имаше пластични хирурзи — много пластични хирурзи. Имаше и книги, които те носеха. Със снимки. Снимките, които видях, бяха черно-бели, благодаря ти, Господи, а хирурзите ми описаха как бих могла да изглеждам след години на страдания.

Почти всички пластични операции започват с едно нещо, наречено „стъбълца“. Следва рецептата.

Сега ще стане гадничко. Дори и в черно-бяло.

Научих толкова много, че станах цял лекар.

Извинявай, мамо. Извинявай, Господи.

Навремето Манъс каза, че майка ти и баща ти са Господ. Обичаш ги и желаеш да ги направиш щастливи, но искаш сам да измисляш собствените си правила.

Хирургът каза, че не може просто да клъцнеш парче кожа от едно място и да го присадиш на друго. Това не ти е ашладисване на дърво. Кръвоснабдяването, вените и капилярите не могат току-така да се свържат и да поддържат жива присадката. Кожата просто ще умре и ще падне.

Страшно е, но сега, когато видя някой да се изчервява, реакцията ми не е „О, колко сладко“. Руменината ми напомня само, че под повърхността на всичко има кръв.

Дермабразията, каза ми този пластичен хирург, е все едно да търкаш зрял домат с шкурка. Плащаш най-вече за кашата.

За да преместиш парче кожа от едно място на друго, за да възстановиш челюст, трябва да отпориш дълга ивица кожа от шията. Отрязваш я в основата на врата, но не пипаш горния край.

Представете си нещо като знаме или лента от кожа, увиснало над шията ти, но прикрепено за долната част на лицето ти. Кожата си остава свързана с тебе и се снабдява с кръв. Ивицата кожа продължава да живее. Вземете кожената ивица и я свийте на руло или тръба. Оставете я навита, докато не заздравее във формата на продълговата висулка от плът, увиснала от долната част на лицето. Жива тъкан. Пълна с плът и здрава кръв, която се кандилка и клати, топла, покрай шията ти. Това е стъбълце.

Само заздравяването отнема месеци. Върнете се обратно към червения фиат с Бранди, скрита зад слънчевите очила, и Манъс, заключен в багажника. Бранди ни откарва горе на Роки Бът — развалините на някакъв наблюдателен форт на върха на хълма, където нощем, когато на другия ден нямат училище, хлапетата от Паркроуз, Грант и Медисън чупят бирени бутилки и се наслаждават на опасен секс сред старите руини.

В петък вечер тук, на хълма, ще е пълно с хлапета, които казват: „А виж там, това е моята къща. Синята светлина в прозореца значи, че нашите гледат телевизия.“

Развалините са просто няколко пласта каменни блокове, крепящи се един върху друг. Вътре земята е плоска и камениста, покрита със счупени стъкла и бодлив треволяк. Навред край нас, освен на пътя отпред, стените на Роки Бът се издигат като канари над пунктирната мрежа на уличните лампи.

Можеш да се задушиш от тишината.

Имаме нужда от място, където да отседнем. Докато не измисля какво следва. Докато не намерим някакви пари. Имаме два, може би три дни преди Еви да се прибере вкъщи, и трябва да изчезваме. После се сещам, че просто ще й се обадя и ще я изнудя.

Еви ми е много задължена.

Мога да се оправя с това.

Бранди пришпорва фиата към най-тъмните развалини, после гаси фаровете и набива спирачки. Двете с Бранди спираме така внезапно, че само коланите ни задържат да не се натресем в таблото.

Трясъци и дрънчене от удар на метал в метал звънтят и отекват в колата около нас.

Музика, сияйна като сребро, се издига изпод седалките на колата. Халки за салфетки и сребърни лъжички се изсипват върху нозете ни. Между краката на Бранди падат свещници. Сребърен поднос, лъснал на звездната светлина, стърчи изпод седалката на Бранди и гледа нагоре между дългите й бедра.

Бранди ме поглежда. Навела брадичка, тя смъква очилата на върха на носа си и извива гримираните си вежди.

Свивам рамене. Излизам да освободя любовния си товар.

И след като отворих багажника, Манъс не помръдва. Коленете му опират в лактите, дланите му са притиснати до лицето, стъпалата подпъхнати под задника — същински зародиш във военни дрехи. Навсякъде около него — не бях забелязала… Тази вечер преживях голям стрес, така че ми простете, дето не съм го забелязала още в дома на Еви, но навсякъде около Манъс блестят сребърни прибори. Пиратско съкровище в багажника на фиата му и други неща.

Реликви.

Дълга бяла свещ — това е то свещ!

Бранди скача от седалката и идва да погледне.

— Мамицата му! — казва тя и подбелва очи. — Мамицата му!

Има и пепелник — не, това е гипсова отливка на ръчичка, точно до безчувствения задник, на Манъс. Такива отливки се правят в началното училище — притискаш ръчичка в тенекия мокър гипс, за да я подариш на мама в Деня на майката.

Бранди отмята кичур коса от челото на Манъс.

— Страшен сладур, страшен — казва тя, — но мисля, че ще получи мозъчно увреждане.

Твърде много усилия би ми струвало тази вечер да обяснявам писмено всичко на Бранди, но би било съвсем излишно Манъс да получава мозъчно увреждане.

Лошо, че е само от валиума.

Бранди сваля своите „Рей-Бан“, за да го огледа по-добре. Развързва шала „Ермес“ и разтърсва буйно коси — изглежда добре, хапе устни, навлажнява ги с език, в случай че Манъс се свести.

— На сладурите — казва Бранди — обикновено най-добре е да им даваш барбитурати.

Май ще запомня това.

Повдигам Манъс и той сяда в багажника, а краката му се провесват над бронята. Очите на Манъс, електриковосини, светват, изгасват, светват, втренчват се.

Бранди се навежда, за да го огледа хубаво. Брат ми се готви да отмъкне годеника ми. Тук вече искам всички да са мъртви.

— Събуди се, миличък — казва Бранди, хванала Манъс за брадичката.

А Манъс се вторачва в нея:

— Мамо?

— Събуди се, миличък — казва Бранди. — Всичко е наред.

— Сега ли? — казва Манъс.

— Всичко е наред.

Чува се леко барабанене, барабаненето на дъжд по покрива на палатка или затворен гюрук.

— Божичко! — Бранди отстъпва назад. — Исусе Христе!

Манъс примигва и се втренчва в Бранди, после в скута си. Единият крачол на военните му панталони става все по-тъмен, по-тъмен и по-тъмен до коляното.

— Сладък е — казва Бранди, — но току-що се напика.

Върнете се към пластичната хирургия. Върнете се към щастливия ден, когато сте излекувани. Дългата ивица кожа е висяла от врата ви два-три месеца, само че ивицата не е само една. По-скоро са половин дузина стъбълца, защото най-вероятно ще ти направят много наведнъж, та пластичният хирург да разполага с повече тъкан за работа.

За реконструкция тези дълги веещи се ивици висят от долната част на лицето ти около два месеца.

Казват, че първото нещо, което хората забелязват в тебе, са очите. Зарежи ги тия надежди. Приличаш на някакъв месен субпродукт, смлян и изакан от машината за сандвичи „Мляс мляс“.

Мумия, разпадаща се в дъжда.

Разкъсана пинята.

Ивиците топла кожа, които плющят около врата ти, са хубава, захранвана от кръв жива тъкан. Хирургът вдига всяка ивица и присажда заздравелия край към лицето ти. По този начин по-голямата част от тъканта се пренася, ашладисва се на лицето ти, без да се прекъсва кръвоснабдяването. Те издърпват всичката тази отпусната кожа и я оформят грубо в нещо като челюст. Там, където е имало кожа, вратът ти е целият в белези. Челюстта ти представлява маса от ашладисана тъкан, която хирурзите се надяват, че ще се срасне и там ще си остане.

Ти и хирурзите се надявате още един месец. Още един месец се криеш в болницата и чакаш.

Минете към Манъс, седнал сред пикнята си и среброто в багажника на червената си спортна кола. Спомен от времето, когато са те учили да седиш на гърне. Случва се.

Аз съм клекнала пред него и търся издутината на портфейла му.

Манъс само зяпа Бранди. Сигурно мисли, че Бранди съм аз — старата аз, с лице.

Бранди е загубила интерес.

— Той не си спомня. Мисли ме за майка си — казва Бранди. — Сестра, може би, но майка?

Толкова дежа вю. Пробвай с „брат“.

Трябва да намерим къде да отседнем, а Манъс да си намери нова квартира. Не старата, в която живяхме заедно. Той ще ни пусне да се скрием в квартирата му, иначе ще кажа на ченгетата, че ме е отвлякъл и е подпалил къщата на Еви. Манъс не знае, че господин Бакстър и сестрите Риа са ме видели да се разкарвам с пушка из целия град.

Пиша по пръстта с пръст:

Трябва да намерим портфейла му.

— Гащите му са мокри — казва Бранди.

Сега Манъс се вглежда в мен, надига се и удря главата си в отворения капак на багажника. Леле, леле-мале, знаете как боли, и все пак не е кой знае каква трагедия, докато Бранди не изчуруликва, преигравайки:

— Ох, горкичкото ми.

И тогава Манъс се разревава. Манъс Кели, последният човек, който има право на това, плаче.

Става ми гадно.

Минете към деня, когато кожните калеми зарастват, но дори и тогава тъканта има нужда от подкрепа. Дори и да зараснат така, че да приличат на груба, недодялана челюст, трябва ти челюстна кост. Без мандибула меката маса от тъкан, колкото и да е жива и жизнеспособна, може просто да се реабсорбира.

Точно тази дума използват пластичните хирурзи.

Реабсорбира.

В лицето ми, сякаш съм просто сюнгер, направен от кожа.

Минете към плачещия Манъс и наведената над него Бранди, която му гугука и гали сексапилната му коса.

В багажника има чифт бронзови бебешки обувки, сребърен спиртник, картина на пуйка, направена от макарони, залепени за картон.

— Знаеш ли — подсмърча Манъс и търка под носа си с опакото на ръката, — в момента съм друсан, така че мога да ти го кажа. — Манъс поглежда наведената над него Бранди и мен, клекнала в калта. — Първо — казва Манъс — твоите родители ти дават живот, твоя живот, но после се опитват да ти пробутат своя.

За да ти направят долна челюст, хирурзите отчупват части от пищялните ти кости заедно с прикрепената към тях артерия. Първо оголват костта и я извайват направо върху крака ти.

Другият начин е хирурзите да отчупят няколко други кости, вероятно от дългите на ръцете и краката ти. Вътре в тях има мек, порьозен костен мозък.

Тази дума използват хирурзите, пише я и в книгите.

Порьозен.

— Майка ми — казва Манъс — и новият й съпруг (майка ми много се жени) току-що купиха вила в Боулинг Ривър, във Флорида. Хора, по-млади от шейсет, не могат да купуват имоти там. По закон.

Гледам Бранди, която все още е майката орлица — коленичила, тя отмята кичурите коса от челото на Манъс. Гледам урвата под нас. Малките сини светлинки във всички къщи са хората, гледащи телевизия. Светлосиньо „Тифани“. Валиумово светлосиньо. Хора в плен.

Първо най-добрата ми приятелка, а сега и брат ми се опитват да ми отмъкнат годеника.

— Ходих им на гости за Коледа миналата година — разказва Манъс. — Вилата на мама е на осмата Полянка и страшно си я харесват. Целият възрастов стандарт в Боулинг Ривър е шибан. Майка ми и моят пастрок съвсем скоро навършиха шейсет и са младоци. Докато бях там, всички тия дъртаци ме зяпаха, все едно крада кола.

Бранди облизва устни.

— Според възрастовия стандарт на Боулинг Ривър — казва Манъс — аз още не съм се родил.

Трябва да отчупите достатъчно големи парчета с кървав костен мозък. Онова, порьозното. После вкарвате тези парчета и отломки от кост в меката тъканна маса, присадена на лицето ви.

Всъщност не го правите сами — хирурзите го правят, докато спите.

Ако парчетата са достатъчно близо едно до друго, те оформят фибробластите и се свързват една с друга. Пак дума от книгите.

Фибробласт.

Това също отнема месеци.

— Майка ми и мъжът й — разказва Манъс, седнал в отворения багажник на своя „Фиат Спайдър“ на върха на Роки Бът. — Най-големият подарък, който ми подариха за Коледа, беше една увит в хартия кашон колкото мощна стереосистема или широкоекранен телевизор. Поне това се надявам да е. Може да бъде какво ли не, но бих предпочел това.

Манъс спуска единия си крак на земята, после и другия. Изправя се и се обръща към пълния със сребро фиат.

— Но не — продължава той. — Подариха ми ей този боклук.

Манъс, с неговите командоски кубинки и военни дрехи, изважда от багажника голям тумбест сребърен чайник и гледа тлъстото си отражение върху изпъкналата страна.

— Целият кашон — казва той — е пълен с тия боклуци и скъпоценности, които никой не иска.

Също както аз метнах кристалната табакера на Еви по камината, Манъс замахва и запокитва чайника в мрака. Над урвата, в мрака и светлините на предградията, чайникът отлита толкова надалеч, че не можеш да го чуеш как издрънчава на земята.

Без да се обръща, Манъс се пресяга и пак награбва нещо. Сребърен свещник.

— Това е моето наследство — казва той. Свещникът, запокитен със замах в мрака, се преобръща безшумно така, както си представяте, че летят спътниците.

— Знаеш ли — Манъс грабва блещукаща шепа халки за салфетки, — че родителите ти са нещо като Господ. Разбира се, обичаш ги и искаш да знаеш, че ги има, но всъщност никога не ги виждаш, освен ако не поискат нещо.

Сребърният спиртник изхвърчава нагоре, нагоре, нагоре към звездите, а после пада, за да се приземи нейде сред сините телевизионни светлини.

След като парчетата кост се сраснат, за да образуват новата ти челюст вътре в буцата присадена кожа, хирурзите се опитват да оформят това в нещо, с което да можеш да говориш, да ядеш и да плескаш грим върху него.

След много години на болка.

Години на живот с надеждата, че това, което ще получиш, е по-добро от онова, което имаш. Години, през които изглеждаш и се чувстваш все по-зле, с надеждата, че може би после ще изглеждаш по-добре.

Манъс грабва свещта — бялата свещ от багажника.

— Майка ми — разказва Манъс. — Коледният й подарък номер две за мен беше кутия, пълна с бебешките ми неща, които била запазила. Я ги вижте — казва той и протяга свещта. — Свещта от кръщенето ми.

Манъс мята свещта в мрака.

Следва бронзовата бебешка обувка.

Увита в ризка за кръщене.

После се разпръсва шепа млечни зъбчета.

— Майната му — казва Манъс. — Проклетата фея Зъбче.

Кичур руса коса в медальон на верижка. Верижката се залюлява, отхвърчава от ръката на Манъс като топуз и изчезва в тъмното.

— Каза, че ми ги дава, защото нямала къде да ги държи — обяснява Манъс. — Не че не ги искала.

Гипсовият отпечатък от ръчичка на второкласник се преобръща и се изгубва в мрака.

— Е, мамо, щом на тебе не ти е удобно — казва Манъс, — и аз няма да разнасям насам-натам тоя боклук.

Минете към всички онези моменти, когато Бранди Александър започва да ми досажда с приказки за пластична хирургия — тогава се сещам за стъбълца. За реабсорбация. Фибробласт клетки. Порьозна кост. Години на болка и надежда — и как да не се смея?

Смехът е единственият останал ми звук, който хората разбират.

Бранди, добронамерената върховна кралица с цици, натъпкани със силикон така, че не може да изправи гръб, казва:

— Вземи и провери какво предлагат.

Как да спра да се смея.

Сериозно ти говоря, Шейн, не се нуждая чак пък дотолкова от внимание.

Просто ще продължа да нося воалите си.

Щом не мога да съм красива, искам да бъда невидима.

Преминете към сребърния черпак за пунш, литнал в празното.

Преминете към всяка една отхвърчала чаена лъжичка.

Преминете към всички бележници от основното училище и снимки на класа, които отплават.

Манъс смачква плътен лист хартия.

Актът му за раждане — и го запраща в нищото. После започва да се клати на пръсти — на пети, на пръсти — на пети, обгърнал се с ръце.

Бранди ме гледа — иска да кажа нещо. Пиша с пръст в калта:

Манъс, ти къде живееш сега?

Леки студени докосвания се посипват по косата и прасковенорозовите ми рамене. Заваля.

Бранди казва:

— Чуй ме, не искам да те знам кой си, но ако можеше да бъдеш някой, кой щеше да бъдеш?

— Със сигурност няма да порасна — клати глава Манъс. — По никой начин. — Със скръстени ръце той се клати, пръст-пета, пръст-пета. Прилепя брадичка към гърдите си и се клати, загледан в стъклата от счупените бутилки.

Дъждът се усилва. Не се усеща мирисът нито на моите опърлени щраусови пера, нито на парфюма на Бранди — „Л’ер дю Тан“.

— Тогава ти си господин Денвър Омлет — казва Бранди. — Денвър Омлет, да ти представя Дейзи Сейнт Пейшънс. — Обсипаната с пръстени длан на Бранди разтваря напълно цвят и се отпуска върху нейното сто и двайсет сантиметрово силиконово великолепие.

— Тези неща — казва тя, — това е Бранди Александър.