Невидими изчадия

Глава двайсет и шеста

Трябва да съществува някакъв по-добър начин да убия Бранди. Да се освободя. Някакво бързо и окончателно приключване. Някакъв кръстосан огън, от който мога да се измъкна. Сега Еви ме мрази. Бранди изглежда също като мен навремето. Манъс все още е толкова влюбен в Бранди, че би я последвал навсякъде, макар и да не знае защо. Аз трябва само да поставя Бранди на прицела на Евината пушка.

Разговори в банята.

Сакото на Бранди със санитарното тънко кръстче и модни три четвърти ръкави все още лежи сгънато върху аквамаринения плот до голямата мивка мида. Вземам го и моят сувенир от бъдещето изпада от него.

Пощенска картичка с чистите, избелели от слънцето небеса на 1962-ра и Космическата игла в деня на нейното откриване. Можеш да погледнеш през илюминатора на банята и да видиш какво е станало с бъдещето. Гъмжащо от готи по сандали, които накисват леща вкъщи — желаното от мен бъдеще си е отишло. Обещаното ми бъдеще. Всичко, което очаквах. Начинът, по който трябваше да се развие всичко. Щастие, мир, любов и утеха.

Кога бъдещето — написа някога Елис на гърба на една картичка — се превърна от обещание в заплаха?

Пъхвам картичката между брошурите за вагинопластика и дипляните за лабиапластика, затъкнати между страниците на книгата за мис Рона. Корицата представлява сателитна снимка на урагана Блондинка, минаващ покрай Западното крайбрежие на нейното лице. Блондинката гъмжи от перли, а тук-таме блещука по нещичко, вероятно диаманти.

Изглежда много щастлива. Пъхам книгата обратно във вътрешния джоб на сакото на Бранди. Събирам козметиката и хапчетата, пръснати по плотовете, и ги слагам настрана. Слънчевите лъчи влизат през илюминатора под нисък, много нисък ъгъл, а пощата ще затвори скоро. Все още не сме взели парите от застраховката на Еви. Поне половин милион долара по мои сметки. Какво можеш да направиш с всички тези пари, не знам, но съм сигурна, че ще разбера.

Бранди е изпаднала в тежко състояние на прическова злополука и затова я разтърсвам.

Очите на Бранди в цвят „Патладжанени мечти“ трепват, примигват, трепват, присвиват се.

Косата й е цялата сплескана на тила.

Бранди се надига на лакът.

— Знаеш ли — казва тя, — дрогирана съм, така че става да ти го кажа. — Бранди ме поглежда — наведена съм над нея и й протягам ръка, за да й помогна да стане. — Трябва да ти кажа — казва Бранди, — че наистина те обичам. — И продължава: — Не мога да знам как ще го приемеш, но искам да бъдем семейство.

Брат ми иска да се ожени за мен.

Подавам ръка на Бранди. Тя се обляга на мен, после се обляга на ръба на един плот. И казва:

— Нямам предвид да сме като сестри — казва тя. — Остават ми още дни от Подготовката в реалния живот.

Крадене на дрога, продажба на дрога, купуване на дрехи, наемане на луксозни коли, връщане на дрехи, поръчване на коктейли — не бих нарекла това „реален живот“, по никакъв начин.

Обкичените с пръстени длани на Бранди разцъфват докрай и приглаждат плата на полата й отпред.

— Все още си имам цялото оригинално оборудване — казва тя.

Едрите длани продължават да галят и гладят чатала на Бранди. Тя се обръща странично към огледалото и оглежда профила си.

— Трябваше да падне след година, но тъкмо тогава срещнах теб — казва тя. — От седмици си бях стегнала багажа в хотел „Конгрес“ с надеждата, че ще дойдеш да ме спасиш. — Бранди обръща другия си профил пред огледалото и се оглежда. — Толкова много те заобичах, че си помислих, може би не е твърде късно?

Бранди маже с гланц горната си устна, после и долната, попива устните си със салфетка и пуска голямата графитена целувка в тоалетната раковина. И казва с новите си устни:

— Имаш ли представа как се пуска водата?

Киснах върху тази тоалетна чиния с часове, но не, така и не забелязах как се пуска водата. Излизам в коридора, така че ако Бранди иска да ми мели на главата, ще се наложи да ме последва.

Бранди се препъва на вратата на банята, там, където се събират плочките и килимът в коридора. Токът на едната й обувка е счупен. Там, където чорапът й се е закачил за рамката, се е пуснала бримка. Тя се е вкопчила за равновесие в една полица с кърпи и лакът по ноктите й се е напукал.

Бляскавата анална кралица на съвършенството казва:

— Мамицата му.

Принцеса Принцеса крещи по мен:

— Не че наистина искам да бъда жена — крещи тя.

— Почакай! — крещи Бранди. — Правя го само защото това е най-голямата грешка, за която мога да се досетя. Глупаво и самоунищожително е и всеки, когото попиташ, ще ти каже, че греша. Точно затова трябва да стигна докрай.

Бранди казва:

— Не разбираш ли? Защото сме така дресирани да живеем живота си правилно. Да не допускаме грешки — казва тя. — Според мен колкото по-голяма изглежда грешката, толкова по-голям шанс ще имам да се измъкна от клопката и да заживея истински живот.

Като Христофор Колумб, плаващ към гибел на края на света.

Като Флеминг и неговата плесен по хляба.

— Истинските ни открития идват от хаоса — крещи Бранди. — От отиването на място, което изглежда нередно, тъпо, глупашко.

Царственият й глас кънти навсякъде из къщата. Тя крясва:

— Не бягай от мен, когато съм отделила минута, за да се обясня!

Нейният пример е жена, която катери планина — няма рационална причина да се катери така упорито и за някои хора това е глупава лудост, злополука, грешка. Катерачката може би гладува и мръзне, дни наред се бъхти и страда, но накрая изкатерва върха. Може би това я променя, но единственото, което й остава, е нейната история.

— Но аз — казва Бранди, непомръднала от вратата на банята, взираща се в напукания си лак, — аз правя същата грешка, но много по-тежка. Болката, парите, времето, това, че старите приятели ме зарязаха, и най-накрая цялото ми тяло е моята история.

За някои хора операцията за смяна на пола е чудо, но ако не я искаш, това е върховната форма на самоосакатяване.

Тя казва:

— Не че е лошо да си жена. Би могло да бъде чудесно, ако исках да бъда жена. Работата е там — казва Бранди, — че да бъда жена е последното нещо, което искам. Просто не се досетих за по-голяма грешка, която бих могла да направя.

Значи тя е пътят към най-великото откритие.

Тъй като сме така впримчени в нашата култура, в съществуването като човешки същества на тази планета с притежавания от нас мозък и същите две ръце и два крака, каквито имат всички. Така сме впримчени, че всеки начин за бягство, който би могъл да ни хрумне, е просто поредното звено от примката. Всичко, което искаме, сме дресирани да го искаме.

— Първата ми идея беше да си ампутирам ръка и крак, левите или десните — тя ме поглежда и свива рамене, — но нито един хирург не би се съгласил да ми помогне.

— Мислех за СПИН — казва тя — заради преживяването, но тогава всички бяха болни от СПИН и изглеждаше много мейнстрийм и гъзарско. Точно това са казали сестрите Риа на рожденото ми семейство. Почти съм сигурна. Тези кучки понякога проявяват такова чувство за собственост!

Бранди изважда чифт бели ръкавици с бели перлени копченца от вътрешната страна на китката. Надява ги на ръцете си и закопчава копченцата. Бялото не е добър избор на цвят. В бяло ръцете й приличат на трансплантирани от гигантска анимационна мишка.

— Тогава се сетих за промяната на пола — казва тя. — Операция за смяна на пола. Сестрите Риа си мислят, че ме използват, но всъщност аз ги използвам заради парите им. Те си мислят, че ме контролират и че идеята е била тяхна.

Бранди вдига крак, оглежда отчупения ток и въздъхва. После се пресяга да свали и другата обувка.

— Сестрите Риа не са ме принуждавали да правя нищо. Не беше така. Просто не можех да допусна по-голяма грешка. Най-голямото предизвикателство, на което можех да се отдам.

Бранди отчупва тока на здравата обувка и стъпалата й остават обути в две грозни шляпки.

Тя казва:

— Трябва да скочиш в бедата с двата крака.

Тя хвърля счупените токове в кошчето за боклук в банята.

— Нито съм хетеросексуална, нито съм хомосексуална — казва тя. — И бисексуална не съм. Искам да се измъкна от етикетите. Не искам да напъхват целия ми живот в една-единствена дума. В едничка история. Искам да открия нещо друго, непознаваемо, място, което го няма на картата. Истинско приключение.

Сфинкс. Загадка. Бяло петно. Неизвестно. Неопределено. Непознаваемо. Неподлежащо на определения. Това бяха всички онези думи, с които Бранди описваше мен под моите воали. Не само история, която се развива така: и тогава… и тогава… и тогава… и тогава, докато умреш.

— Когато те срещнах — казва тя, — ти завидях. Копнеех да имам лицето ти. Реших, че да носиш лице като твоето изисква повече кураж от всякаква операция за промяна на пола. То би те отвело до по-големи открития. Ще те направи по-силна, отколкото изобщо можеш да бъдеш.

Тръгвам надолу по стълбите. Бранди — с новите си равни обувки, аз — напълно объркана, слизаме във фоайето, а през вратата на всекидневната се чува провлеченият плътен глас на господин Паркър, който отново и отново се оригва: „Точно така. Продължавай“.

Двете с Бранди заставаме за миг пред вратата. Махаме една от друга мъха и тоалетната хартия, а аз бухвам сплесканата й на тила коса. Бранди придърпва чорапа си нагоре и издърпва надолу предницата на сакото си.

Картичката и книгата са затъкнати във вътрешния джоб на сакото й, хуят е затъкнат в чорапогащника и никое от тези неща изобщо не си личи.

Разтваряме рязко двойната врата на всекидневната и виждаме господин Паркър и Елис. Панталоните на господин Паркър са смъкнати на коленете му, голият му космат гъз е щръкнал във въздуха. Останалата част от голотата му е втъкната в лицето на Елис. Елис Айлънд, бивш независим сътрудник на нравствения отдел на специален договор Манъс Кели.

— О, да. Продължавай така. Много е хубаво.

Елис получава шестица за изпълнение. Ръцете му стискат Паркъровите чистички голи задни бузи на футболен стипендиант и набутват всичко, което може да погълне, в момчешкото му лице с квадратна челюст от нацистки плакат. Елис сумти и се задавя, осъществявайки завръщането си след принудителното пенсиониране.