През един септемврийски ден на 1979 година — точната дата не е известна, генералният секретар на ООН председателстваше едно необикновено събрание. Присъстваха четиридесет и шест делегати, които на практика — или поне в собствените си очи, представяха всички държави в света. Дневният ред бе само от една точка — непрекъснато нарастващата международна престъпност. Криминалните престъпници и терористите можеха да организират удар в една държава и после да избягат в друга, а националната полиция трябваше да се съобразява с държавните граници, които не можеше да премине, без да наруши законите и суверенитета на друга държава. Нещо повече, бюрократичните формалности при издаването на постановления за екстрадиране (и то само в страните, където изобщо съществуваше подобна процедура) отнемаха много пари и време и разни безскрупулни адвокати откриваха слабите места в законодателството, за да издействат на клиентите си пълно и безусловно освобождаване. Трябваше да се направи нещо.
Така бе постигнато съгласие да се създаде специална международна организация за борба с престъпността под егидата на Съвета за сигурност на ООН, която бе наречена ЮНАКО1. Нейната цел бе „да обезврежда и да залавя лица и групи, уличени в международна криминална дейност, както и да осуетява техните замисли“2. Всеки от четиридесет и шестимата делегати бе помолен да представи подробна характеристика на кандидата, предложен от неговото правителство за поста директор на ЮНАКО. Генералният секретар щеше да има последната дума.
ЮНАКО започна своята секретна дейност на първи март 1980 година.