Нощна стража

Шеста глава

Валя цяла нощ и едва призори дъждът намаля. Но и три часа по-късно тежките буреносни облаци продължаваха заплашително да висят над града и повечето пътници, които разчитаха на градския транспорт, предвидливо бяха взели със себе си дъждобран или чадър, за да се предпазят от неизбежния порой.

Ван Ден не правеше изключение, но когато седна в своя форд „Фиеста“, вече съжаляваше, че не е оставил габардиненото си палто вкъщи. Светофарът на ъгъла на „Хелмерсстрат“ и „Стадсхаудерскаде“ светна червено и той спря колата, като изтри с опакото на ръката си потта, избила по челото му. Чувстваше се толкова изплашен! Лемер трябваше да се обади към полунощ, за да съобщи, че е убил тайнствения информатор на Греъм, но телефонът така и не звънна. Какво се бе случило? Мъртъв ли бе информаторът? Или самият Лемер бе убит? А може би бе тръгнал към белгийската граница, както бе заплашил снощи? Арестуван ли беше? Тези въпроси не му дадоха да мигне почти цяла нощ. Най-много го тревожеше, разбира се, това, дали въпросният информатор бе успял да предаде на Греъм изобличителните доказателства, с които разполагаше, каквито и да бяха те. Ако това бе станало, можеха да го арестуват веднага щом влезеше в музея. Тази мисъл го безпокоеше най-много през изтеклата нощ. Дори в един момент бе започнал ла стяга куфара си, за да напусне страната, но в края на краищата логиката надделя и той се отказа от подобна идея. Ако Греъм бе открил някакви конкретни доказателства срещу него, защо не го бяха арестували веднага? Защо им трябваше да чакат до сутринта, когато щеше да отиде на работа в музея? Можеше да отиде, но можеше и да не отиде, нали? Това го успокои донякъде и той дори успя да дремне няколко часа.

Колата зави по „Музеумстрат“ и той видя бронирания фургон, спрял пред главното стълбище. Задните му врати бяха отворени точно както през онази сутрин, когато откараха оригинала на летището. Несигурността, която го обзе в първия момент, бързо се разсея и се превърна в самоувереност. Защо щяха да повтарят още веднъж всичко, ако не търсеха да се хванат и за най-малката сламка? Паркира колата, избърса още веднъж лицето си, излезе и заключи вратата.

Заели удобна позиция зад фургона, Греъм, Уитлок, Сабрина и Брудендик наблюдаваха за трети пореден път как четиримата мъже от персонала — същите четирима — внасят сандъка дубликат във фургона. Един от мъжете се извърна към тях:

— Искате да повторим същото ще веднъж?

— Съвсем същото — отговори Греъм.

Спуснаха едната страна на сандъка на пода, избутаха го навътре към стената на фургона и с добра маневра го поставиха на място — двама го държаха изправен, докато другите двама го прикрепваха отзад с въжета и скоби. Когато свършиха, човекът, който бе говорил с Греъм, дръпна силно сандъка един-два пъти и след като се убеди, че е здраво закрепен, им даде знак с вдигнат палец — всичко бе наред.

Греъм погледна Брудендик:

— Казахте, че операторът е снимал оттук. Мисля, че след това, което и сам видяхте, няма какво повече да се каже.

Брудендик поклати невярващо глава и се обърна към ван Ден:

— Защо, Милс? Пари? Ван Ден нервно преглътна.

— Професор Брудендик, нали не мислите, че… — гласът му заглъхна насред изречението, когато Греъм се обърна и застана пред него. През разкопчаната яка на бялата му риза ясно изпъкваха тъмните петна по врата му.

— Не мислим, а знаем — каза Греъм и като видя вторачения в синините му поглед на ван Ден, допълни: — Добре изглеждам, нали?

— Но какво…

— Какво? — повтори саркастично той. — Лемер, ето какво.

Ван Ден погледна към Брудендик с отчаяната надежда, че ще намери съюзник.

— Кой е този Лемер? За какво изобщо е всичко това?

— Аз ще ти кажа за какво е всичко това — обади се Греъм, тъй като Брудендик очевидно не се наемаше да обясни. — Вчера огледах фургона и установих, че мога свободно да се движа вътре. Но на филма забелязах, че единият от мъжете трябва да се промъква странично напред, за да закрепи картината в дъното на фургона. Не бях сигурен дали това има някакво особено значение, но все пак реших да проверя и помолих четиримата мъже да повторят още веднъж нещата на живо. Днес сутринта ние четиримата внимателно проучихме тази част от филма, преди да повикаме работниците да сложат резервния сандък във фургона. Направиха го три пъти и резултатът винаги е един и същ. Човекът, който е връзвал предния край на картината в деня на заминаването, днес се движеше толкова свободно, колкото и аз. Защо тогава на филма не е така? Защото във фургона е имало фалшиви панели, по-дебели в дъното, отколкото при входа; те са създали невярната перспектива, която камерата не е успяла да улови. Ти и двамата мъже от охраната сте били заключени в задната част на фургона от момента, в който сте тръгнали оттук, чак до пристигането ви на летището. Като се има предвид, че ви е придружавал и полицейски ескорт, единствената възможност да смените сандъците е била по време на пътя до летището. Нещо да кажеш?

Ван Ден се втурна към колата си, но предната врата бе заключена. Тъкмо се канеше да побегне към „Зингелрахт“, когато Греъм го настигна и заби юмрук в стомаха му. Ван Ден се строполи на земята, вкопчил ръце в корема си.

— Майк, стига! — извика Уитлок и го блъсна настрани. — Какво ти става?

— Не обичам хора, които пращат главорези по петите ми — отговори Греъм и се дръпна от Уитлок, който го държеше за ръката.

Сабрина забеляза четиримата мъже от персонала да се приближават към тях с присвити очи, заинтригувани от разигралата се сцена, и каза на Брудендик:

— Разкарайте ги бързо! Той се колебаеше.

— Искате и те да разберат за подмяната ли? — добави тя.

Брудендик тръгна насреща им с вдигнати ръце и те почти веднага се върнаха във фургона, след което го откараха в гаража.

Уитлок помогна на ван Ден да се изправи и го поведе към музея. Във фоайето Брудендик предложи разпитът да се проведе в кабинета му.

— А вие къде ще отидете? — попита го Греъм. Брудендик се стъписа.

— Нямате необходимото разрешение, за да присъствате — поясни Греъм.

— Но аз нося отговорност за картината. Имам право да знам какво е станало с ж — каза той и се обърна към Уитлок и Сабрина за подкрепа. И двамата поклатиха отрицателно глава. — С кого трябва да се свържа, за да получа такова разрешение?

Сабрина сви рамене:

— Опитайте с министър-председателя например.

— С министър-председателя ли? — повтори учудено той, после отпусна покорно ръце. — Ясно, разбирам. За колко време ще ви трябва кабинетът ми?

Сабрина размени тихо няколко думи с Греъм и отново се обърна към Брудендик.

— Дълбоко ценим предложението ви, но все пак предпочитаме да използваме стаята, която бяхте отделили за нас вчера.

— Ще ми кажете ли все пак нещо?

Сабрина се загледа след Греъм и Уитлок, които отвеждаха ван Ден надолу по коридора, и едва след това му отговори.

— Нямам право. Ще изпратим рапорт за това, което сме открили, до вашия министър-председател. Единствено от него зависи дали и вие ще получите копие.

Ван Ден вдигна очи, когато Сабрина влезе в стаята. Бе седнал на един от дървените столове, ръцете му бях здраво сключени на масата пред него. Уитлок седеше на перваза на единствения прозорец в стаята, а Греъм разсеяно въртеше писалката в ръка. Не отделяше поглед от тила на ван Ден — искаше му се той да направи опит да я вземе. Чувстваше, че насъбралият се в душата му гняв далеч не се е изпарил.

— Готови ли сте, момчета? — попита Сабрина.

Греъм кимна и хвърли писалката на масата.

— Твоя е, ако не се лъжа.

Ван Ден вдигна писалката, огледа я и поклати глава.

— За пръв път я виждам.

Греъм го сграбчи за яката, вдигна го на крака и го блъсна в стената.

— Търпението ми се изчерпа. Ще ни окажеш пълно съдействие, това ти го обещавам.

Ван Ден предизвикателно го погледна в очите.

— Не разполагате с нищо срещу мен и много добре го знаете. Теорията ви ще се провали в съда.

— Но не и признанието на Лемер — каза Уитлок, като застана зад Греъм.

— Той изобщо не знае името ми… — избухна ван Ден и внезапно млъкна, когато осъзна какво бе казал.

Уитлок се усмихна и отиде до другия дървен стол, обърна го към себе си и седна, като опря ръце на облегалката.

Ван Ден седна отново и погледна към телефона.

— Няма да кажа нищо повече, преди да повикам адвоката си. Ще говоря само в негово присъствие.

— Адвокатът ти може да присъства само ако даваш показания пред полицията — каза Уитлок.

— И сега имам право адвокатът ми да бъде тук! — отвърна ван Ден.

Уитлок кимна в знак на съгласие.

— Да, разбира се, но преди да му се обадиш, размисли добре. Не забравяй, че сме длъжни да съобщим на полицията това, което се каже тук. От нас зависи какво ще пропуснем. Полицията не знае кой е убил Тойсген — ние знаем. Полицията не разполага с оръжието на убийството — то е в нас. Не могат също така да направят връзка между теб и Лемер. Ние можем. Ако не се брои съучастието в убийство, присъдата може вместо доживотен затвор да е десет години.

— А признанието на Лемер? Полицаите непременно ще разкрият връзката помежду ни, когато съпоставят нещата.

— Лемер нищо не е признавал. Той е мъртъв — каза Уитлок и издържа погледа на ван Ден. — Сам виждаш, че е в твой интерес да ни сътрудничиш.

— Да, но какво ще ви попречи да не удържите на думата си, щом веднъж ви съобщя, каквото знам?

— Нищо — отвърна сухо Уитлок. — Но ние сме единственият ти шанс.

— Ще ви помогна — каза най-сетне ван Ден. Гласът му едва се чуваше.

Сабрина извади от чантата си малкия касетофон „Сони“ и го сложи на масата между Уитлок и ван Ден. Уитлок натисна копчето за запис и попита:

— Кой те нае да откраднеш картината?

— Андре Драго.

Уитлок погледна въпросително Греъм и Сабрина, но и те като него чуваха името за пръв път.

— Какво знаеш за него?

— Само това, че е личен секретар на един мултимилионер, Мартин Шрадер.

— Шрадер? — промърмори замислено Уитлок. — Звучи ми познато…

Сабрина затвори очи и потърка с палец и показалец горната част на носа си — тя също се напрягаше да свърже името с някакъв факт.

— Май нещо ви е къса паметта, а? — обади се Греъм, като местеше очи от Уитлок към Сабрина. — Не помните ли големия скандал, който избухна в европейските бизнес кръгове през седемдесет и девета, когато руснаците влязоха в Афганистан? Една тайна операция на европейските митнически власти изобличи немската оръжейна фирма „Хехт“, че е продавала на руснаците химическо оръжие, използвано срещу муджахидините. Управителният съвет бе принуден да подаде оставка, а Мартин Шрадер, собственикът на фирмата, трябваше да продаде компанията направо на безценица. Последното, което чух за него, бе, че е напуснал страната — той погледна към ван Ден. — Къде живее сега?

— В Рио де Жанейро.

— Срещал ли си се с него? — попита Сабрина.

— Не, Драго уреждаше всичко.

— Защо са избрали теб, а не Брудендик, да речем, или главния уредник Гейзер? — запита го Уитлок.

— За Брудендик и дума не може да става, прекалено е честен. Гейзер пък всеки уикенд се запива с приятели и Драго е решил, че може да изтърве нещо в момент на слабост. Аз почти не пия и нямам кой знае какви приятели. Каза ми, че идеално ставам за тази работа.

— А кой се спря на Тойсген? — продължи да задава въпроси Уитлок.

— Шрадер, макар че на практика не го е виждал лично. Както вече ви казах, Драго движеше всичко. Тойсген бе измъкнат нелегално от Русия единствено за да нарисува фалшивата картина. Бе най—добрият фалшификатор в Москва, а Рембранд бе любимият му художник.

— Хамилтън и Лемер също ли бяха наети от Драго? — попита Уитлок.

— Не, тях аз ги наех. Драго възложи цялата операция в Амстердам на мен. Първата ми работа бе да открия подходяща основа, която Тойсген да сложи под платното с фалшификата. Свързах се с Хамилтън и той откри картината на Зегерс, която пасваше отлично.

— Хамилтън знаеше ли защо ви трябва картината? — попита Сабрина.

— Не, казах му само, че търся картина с такива размери. После Тойсген поиска да я взема, но тъй като не познавах подходящи хора, Хамилтън предложи да използвам Лемер, който работеше за него. Дори не знам как изглежда… — той млъкна и втренчи поглед в Уитлок. — Чувахме се само по телефона. Идеята бе на Драго — искаше възможно най-малко хора да знаят какво точно става.

— Кой нареди да убият Тойсген? — попита Греъм.

Ван Ден прокара пръсти през влажната си коса.

— Когато разбрах, че сте по следите му, изпаднах в паника. Трябваше да го накарам да млъкне; ако го бяхте пипнали първи, сигурно щеше да проговори. Не че исках така да стане. Повярвайте ми, наистина не исках така.

— Значи ти си казал на Лемер да го убие? — попита Уитлок.

Ван Ден мрачно кимна и като видя, че Уитлок сочи касетофона, неохотно промърмори:

— Да, аз.

— А как вербува Кеплер? — запита Сабрина. Ван Ден, който гледаше как лентата бавно се навива, вдигна изпитателно очи към Уитлок и каза:

— Ще изтриете всичко, което показва, че съм замесен в убийство, нали? Обещахте ми.

— Отговаряй! — кресна Греъм и се надвеси заплашително над него. — Как вербува Кеплер?

— Не аз, Драго го вербува.

Уитлок кимна с глава, припомняйки си вчерашния разговор с ван Ден, и добави:

— А за да бъде сигурен, че ще възложат договора на него, той предложил да транспортира картината до летището почти без пари.

— После по пътя ти и двамата пазачи сте сменили картините, а след като фалшификатът бил свален, полицейският ескорт нямало защо да придружава Кеплер и празния според всички фургон обратно до музея, така че той е имал достатъчно време да прибере оригинала и фалшивите панели, преди да се върне. Прав ли съм?

— Да — отвърна ван Ден, без да поглежда Греъм в очите.

— Колко трябваше да ти платят за подмяната на картините? — попита Сабрина.

— В случай на успех щях да получа десет милиона долара.

— Дадоха ли ти нещо в аванс? — продължи тя.

— Драго внесе на мое име един милион долара в швейцарска банка. Каза, че ще получа останалото, след като фалшификатът се върне в музея.

— Колко платиха на другите? — попита Уитлок.

— Тойсген получи половин милион долара, но жестът бе напълно символичен. Парите изобщо не го интересуваха. На Лемер и Хамилтън платих аз, от сметката за текущи разходи, която Драго бе открил на мое име тук в Амстердам. За Кеплер и пазачите не знам, предполагам, че Драго им е платил.

Греъм седна на ръба на бюрото.

— Милион и половина долара плюс разходите, и то за една от най-ценните — или по-скоро безценните — картини в света. Шрадер е направил добра сделка.

— Десет и половина милиона плюс разходите — поправи го ван Ден.

Греъм му хвърли презрителен поглед.

— Май си доста наивен, а? Драго е внесъл онзи милион на твое име само за да ти разпали апетита. Изобщо не е имал намерение да ти плаща останалото. Знаеш твърде много.

Ван Ден погледна към Уитлок, който поклати глава в знак на съгласие.

— И според мен е така. Ако играеше честно, Драго щеше да внесе в швейцарската ти сметка поне половината пари.

Ван Ден впи очи в разтрепераните си ръце.

— Как съм могъл да бъда толкова сляп? От самото начало той само ме е използвал!

— Драго знае ли, че фалшификацията е разкрита? — наруши Сабрина внезапно настъпилото мълчание.

Ван Ден поклати отрицателно глава:

— Не. Той твърдеше, че, ако подмяната се разкрие, сензацията ще разтърси света. Явно не е включвал в сметката тайно разследване.

— Харесват ми прекалено самоуверените противници. Винаги допускат грешки — каза с усмивка Греъм.

Думите му накараха Сабрина да се сети за Смайли и Изпитателния център. Смайли я беше нарекъл импулсивна и прекалено самоуверена. Зачуди се дали Греъм не говори косвено на нея, въпреки че не му беше противник… Тя знаеше, че е така. Но дали той знаеше?

— И дори за миг не ти хрумна да се обадиш на Драго? — учуди се Уитлок.

— Защо да рискувам да загубя десет милиона долара?

— Знаеше ли за грешката във фалшификацията? — попита Сабрина.

— Да, знаех. Всъщност на такива грешки им казват „подписи“. Много фалшификатори ги правят, за да оставят някаква следа от индивидуалност в творбата си. И Драго знаеше, но нито той, нито аз успяхме да откажем Тойсген от това.

— Жена ти знае ли? — попита Уитлок.

Ван Ден виновно извърна очи към касетофона.

— Не. Възнамерявах да я зарежа и да започна с тези пари нов живот. С брака ни е приключено от години. Пък и да знаеше, нямаше да има никакво значение. Не би се притеснила особено.

— Опиши ни Драго — пресипнало каза Уитлок, като с усилие се откъсна от връхлетелите го мисли за собствения му брак, за да продължи с разпита. И да мисли само за него.

— Малко над тридесетте. Много обича бяло, отива на косата му — светлоруса, подстригана много късо. Лицето му е тясно и слабо, носи очила с телени рамки. Често се усмихва, но очите му винаги остават студени и безизразни, сякаш гледа през теб. Много е… изнервящо — ван Ден махна с ръка към телефона. — Е, казах ви всичко, което знаех. Няма ли сега да се обадите в полицията?

— Няма да замесваме полицията на този етап — обясни Уитлок. — Ще останеш под домашен арест, докато музеят не си възвърне оригинала. Едва тогава ще бъде повдигнато обвинение срещу теб.

— Това е противозаконно! — избухна ван Ден.

— На теория да — отвърна Уитлок.

— Адвокатът ми няма да остави нещата така и ще раздуха случая! Да ме държите затворен против волята ми, и то в собствения ми дом, това си е живо престъпление.

— Така само усложняваш положението си — каза Уитлок. — Мислех, че сме се споразумели.

— Да, споразумяхме се, но ето че извъртате всичко в интерес на собствените си цели.

Греъм се наведе през масата и вдигна пръст на сантиметри от лицето на ван Ден.

— Само се опитай да ни играеш номера и ще се погрижим да бъдеш белязан още преди да си видял вратите на затвора. Обещавам ти го.

Ван Ден изтри с ръка овлажнялото си чело и каза: — Добре, ще правя, каквото ми кажете. Греъм и Уитлок го изведоха от стаята. Сабрина звънна на Питер де Джонг и той обеща веднага да постави денонощна охрана в къщата на ван Ден. Затвори телефона, взе малкия касетофон със записа и бързо излезе да ги догони.

Жак Ръст се приземи на летище „Схипсхол“ на борда на самолет „Чесна“ 340, собственост на една компания в Цюрих, която служеше за параван на ЮНАКО. На самата писта го чакаше черен мерцедес, който веднага го закара в хотела.

Бе четиридесет и две годишен французин с оредяваща черна коса, която упорито продължаваше да подстригва късо, и със светлосини очи, оживяващи суровото му и мъжествено лице. За четиринадесет години бе постигнал забележителна кариера във френските служби за контрашпионаж, но после бе подал оставка, за да започне работа в ЮНАКО — първоначално само с Уитлок, преди бюджетът да позволи на Филпот да увеличи броя на оперативните работници от двадесет на тридесет. Тогава той и Колхински реорганизираха и модернизираха всички оперативни структури на ЮНАКО и така възникнаха ударните отряди. Ръст и Уитлок поеха Сабрина, за да я научат възможно най-бързо на тънкостите в работата, и само за шест месеца Трети ударен отряд си спечели всеобщо признание като групата с най-добри професионалисти. Ръст смяташе, че това все още е така. Въпреки всичките си странности Греъм бе великолепен заместник.

Година след създаването му Трети ударен отряд бе пратен в Марсилия да унищожи наркотрафика между Франция и Алжир. По време на едно най-обикновено разузнаване край доковете Ръст и Сабрина попаднаха под обстрел и той бе ранен в гръбнака, докато се опитваше да се измъкне. Остана парализиран от кръста надолу и след като го изписаха от болницата, започна работа в командния център като главен съветник. Когато обаче шефът на европейския отдел загина при автомобилна катастрофа, за негов приемник бе назначен Ръст — за най-голяма изненада на мнозина посветени, които очакваха, че мястото ще получи Колхински. Гледната точка на Филпот обаче бе друга. Той много добре знаеше, че една от основните причини Колхински да се вкопчи в шанса да премине към ЮНАКО бе желанието му да се измъкне от бюрото си на „Лубянка“. Негова стихия бе работата „на терен“. От друга страна, дните на Ръст като оперативен работник бяха свършили и той изгаряше от нетърпение да опита на какво е способен в деловата част. Със своята проницателност, задълбочено познаване на европейските проблеми и многобройните си връзки в Стария континент той бе изключително подходящ за подобна работа. И ето че сега, година по-късно, новият шеф на европейския отдел бе спечелил на своя страна критиците със своята дружелюбност, принципност и висок професионализъм.

Мерцедесът спря пред входа на „Парк хотел“. Шофьорът изскочи от колата, отвори багажника и извади сгъваемата инвалидна количка, правена по поръчка специално за Ръст. Бързо я сглоби и я избута до задната врата. Портиерът, който бе наблюдавал сцената отдалеч, побърза да отвори вратата на пътника.

— Разрешете да ви помогна, господине.

Ръст се дръпна назад и вдигна ръце, сякаш за да се защити.

— Не съм инвалид!

— Извинете, господине — каза портиерът.

— Non, аз трябва да ви се извиня — отвърна Ръст с печална усмивка. — Зная, че не искахте да ме обидите, но мога и сам. Благодаря ви все пак.

Той се опря здраво с ръце на седалката и отблъсна тялото си напред към отворената врата на колата. Протегна ръка, за да хване облегалката на количката, но успя само да я докосне леко и въпреки че спирачките бяха натиснати, количката се плъзна малко настрани. Ръст тихо изруга. Портиерът пристъпи напред и понечи да я върне на старото й място, но шофьорът го сграбчи за ръката и му даде знак да не се меси. Знаеше, че жестът няма да бъде посрещнат добре. Ръст се вкопчи в седалката и внимателно се наведе навън, за да докара количката си обратно. Този път я хвана здраво и като прехвърли тежестта си върху другата ръка, се надигна от седалката и се премести навън. После стисна зъби, извъртя тялото си и като се отпусна тежко назад, седна в количката. Лицето му бе почервеняло от усилието. В едната облегалка бе монтирано дистанционно управление; Ръст натисна копчето, освободи спирачките и се завъртя с лице към хотела.

— Всъщност е много по-лесно, отколкото изглежда — каза той на портиера.

Портиерът явно се съмняваше. Свали фуражката си в знак на възхищение и побърза да обслужи таксито, спряло зад мерцедеса.

— Няма да се бавя много — каза Ръст, докато взимаше куфарчето си от шофьора.

— Да, господине — отвърна той и отново седна зад волана.

Ръст насочи количката си към вратите на хотела, които автоматично се отвориха пред него, и влезе във фоайето. Огледа добре рецепцията, избра най-хубавото момиче и го попита за стаята на Сабрина. Девойката му каза номера и даде знак на пиколото да отиде до асансьора и да натисне бутона вместо него.

— Non, non — извика му Ръст и измъкна някъде отстрани под стола пластмасова показалка, с която натисна копчето.

От асансьора до стаята на Сабрина не беше далеч. Той почука на вратата и когато тя му отвори, каза:

— Bonjour, chérie, comment vas-tu?6

Сабрина го целуна леко по двете бузи и се дръпна настрани, за да може да влезе.

— Très bien, et toi?7

— Ah, bien, bien.8 Както винаги, когато те срещна.

— Ласкател — отвърна тя, а в очите й се четеше лъжлив укор. — Как мина полетът?

— За щастие без особени произшествия — отговори Ръст и се придвижи до малкия хладилник зад телевизора, за да си вземе кутия пепси. — Къде е безстрашният ти дует?

— Ей сега ще ги повикам — засмя се тя.

Пръв дойде Греъм. Стиснаха си ръце и Ръст се поизправи, за да обърне яката на ризата му и да огледа добре синините по врата му.

— Изглежда ужасно, Майк.

— Неизбежна част от рисковете, които поемаме с тази работа — отвърна Греъм и сви рамене.

— Не ми говори — измърмори Ръст и се обърна, когато на вратата се почука отново. — Сигурно е Си. У. Вечният джентълмен.

— Влизай, Си. У. — извика Сабрина. Уитлок влезе и се усмихна на Ръст:

— Как си, Жак?

— Както винаги, Си. У., както винаги. Стиснаха си ръце и Уитлок седна на крайчеца на една от двете спални.

— Сергей информира ли те по случая?

— И още как! — отвърна Ръст с усмивка. — Да беше видял телекса, който получих тази сутрин! Мислех, че никога няма да свърши.

Той извади една папка от дипломатическото си куфарче, затвори го и го остави на пода до количката си.

— Попаднахме на нещо много интересно, докато събирахме данни за Шрадер и Драго. Хорст Кеплер е бил шеф на охраната в „Хехт“. Собственик на фирмата му в Амстердам е Шрадер.

— Този Шрадер добре си планира нещата — каза Сабрина.

— А двамата служители на Кеплер, които са участвали в подмяната? — попита Греъм. — Открихте ли нещо за тях?

— Да — отвърна Ръст и отвори папката. — Ернест де Вере, тридесет и двегодишен, осъден на двадесет години затвор за банков обир. Излежал е седем години от присъдата. Нает е от Кеплер преди две години.

— Човек, който е бил осъждан за обир на банка, да работи във фирма за охрана! — възкликна Уитлок и се намръщи. — Умът ми не го побира.

— Почакай да чуеш и останалото, Си. У. — каза Ръст и отново погледна в папката. — Вторият се казва Руди Остеруйс, тридесет и петгодишен. За ограбване на охраняван фургон е бил осъден на осемнадесет години затвор, от които е излежал девет. Нает е от Кеплер преди единадесет месеца, четири дни след като е излязъл на свобода.

— Сигурно още в затвора са знаели, че Кеплер възнамерява да ги наеме веднага щом ги пуснат.

— Наистина така изглежда, chérie — съгласи се Ръст. — Според сведенията първоначално са имали големи неприятности в затвора, но после изведнъж се превърнали в примерни затворници. Остеруйс дори стигнал дотам, че станал доносник, за да направи добро впечатление на надзирателите. Ползвали са се и със специални привилегии, а честната дума, давана в такива случаи, при тях била чиста формалност. Управителят на затвора твърдял, че наказателната система е превъзпитала и двамата.

— Добре са го преметнали — презрително промърмори Греъм.

— Погрижили сме се за Лемер и Тойсген. Труповете им ще бъдат открити едва преди процеса. За Лемер със сигурност няма да се усъмнят — полицията просто ще приеме, че още се крие. Мисля, че изчезването на Тойсген също няма да се забележи. На практика той е живеел като отшелник, не се знае да е имал някакви приятели. Един от нашите хора ще държи под око апартамента му през следващите няколко дни, в случай че донесат мляко или вестници.

— Аз се сещам за някой, на когото Тойсген ще му липсва — каза Греъм. Имаше предвид бармана в „Бохемер“.

Ръст изслуша наблюденията му, после си записа нещо и каза:

— Ще оставим нещата така, Майк, а и не мисля, че това ни засяга. Дори този барман да реши да съобщи, че Тойсген е изчезнал, не виждам как Шрадер може да разбере.

Телефонът иззвъня и Сабрина вдигна слушалката. Отсреща мълчаха, после колеблив глас попита:

— Сабрина?

— На телефона.

— Питер де Джонг се обажда. Жак там ли е?

— Момент — тя закри с ръка слушалката и каза на Ръст кой го търси. Той се намръщи, приближи се с количката си и взе слушалката. Изражението му ставаше все по-мрачно и накрая, преди да затвори, той благодари на де Джонг, че се е обадил.

— Ван Ден е мъртъв.

— Мъртъв ли? — извика Сабрина. — Как така?

— Самоубил се е. Обесил се е на душа в банята. Ние, естествено, ще проведем свое разследване как е успял да вмъкне въжето вътре, но е казал на пазачите нещо, което може би обяснява защо го е извършил. Споменал е, че изпитва ужас да отиде в затвора, щом още отсега бил белязан. Какво ли може да означава това?

— Тъй като идеята за домашен арест не му се нравеше особено, аз му казах, че, ако откаже да ни сътрудничи, ще се погрижим да бъде белязан още преди да стъпи в затвора — каза Греъм, изправи се и отиде до прозореца. — Просто исках да го сплаша.

— Очевидно си успял — отвърна сухо Ръст.

— Така трябваше, Жак — не се сдържа Уитлок и повиши глас на бившия си партньор. — Параграф 46 от Хартата гласи: „Всеки член на ударен отряд има право да постави заподозрения под домашен арест, ако смята, че той може по някакъв начин да провали успеха на възложената задача.“ По закон обаче нямаме никакво право да държим заподозрени лица затворени в собствения им дом, така че трябва да си служим с други методи, макар и недотам почтени. Няма защо да ни обвиняваш. Другият вариант е някакъв си мазен адвокат да вдига шум за неправомерни действия и да заплашва, че ще разобличи ЮНАКО пред световната преса.

— Не ви обвинявам, Си. У. Много добре знам проблемите около параграф 46. Не забравяй, че и аз съм бил като вас. Това, което ме притеснява, е как ще реагира полковникът на доклада, който съм принуден да му изпратя. Знаеш колко докачлив може да бъде по въпроса за методите на Майк да постига ефект.

— Защо трябва да му казваш? — попита Сабрина, като гледаше Ръст в очите. — Ван Ден бе точно от типа хора, склонни към самоубийство, изобщо не мислеше трезво. Кой знае какво е имал предвид с това, че е „белязан човек“?

— Няма нужда да ме прикриваш — озъби се ядосано Греъм. — Чисто и просто кажи истината. Нямам какво да крия.

— Стига с този твой инат, Майк — каза Ръст, кимайки замислено с глава, докато преценяваше идеята на Сабрина. — Разбирам позицията ти, chérie. Ще я имам предвид, когато пиша доклада си.

— Какво успяхте да откриете за Шрадер и Драго? — понита Уитлок, нарушавайки внезапно възцарилото се мълчание.

Ръст отпи от кутията с пепси, преди да отговори.

— Мисля, че Майк ви е запознал със събитията, принудили Шрадер да продаде „Хехт“. Тук разполагам с по-подробно изложение на фактите, което ще прочетете в самолета. Що се отнася до Драго, ударихме на камък. Пуснахме името му в компютрите — пълен провал. Сякаш изобщо не съществува. Тогава се обърнахме към Лангли с надеждата, че там може да знаят нещо. Оказа се, че е бил шифровчик в чешкото разузнаване, преди да избяга на Запад преди пет години. След като бил преслушан от ЦРУ, заминал за Рио де Жанейро и през последните четири години работи за Шрадер. Връзката ви в Рио ще може да ви каже повече, близка приятелка е на Шрадер.

— Жена ли е? — попита подозрително Греъм.

— Да, казва се Шивон Сен-Жак.

— Звучи екзотично — усмихна се Уитлок.

— И както личи по всичко, наистина е. Има обаче малък проблем. Дават ни я на заем от ЦРУ.

— Страхотно! — Греъм бе направо бесен. — Нямаме ли си свой човек в Рио?

— Имахме, но загина миналата година. Произшествие с моторница.

— А, Рамирес. Спомням си. Но защо полковникът не е пратил друг на негово място?

— Защото не можа да намери подходящ, Майк. Трябваше му човек, който да се движи в същите среди като Рамирес, да има същите приятели. Никой не отговаряше на тези условия и тогава полковникът поразпита тук-там за Шивон. В ЦРУ, естествено, не останаха очаровани от предложенията му. Дори направо отказаха да дискутират въпроса, което бе напълно разбираемо при тези обстоятелства. В края на краищата тя е може би най-добрият им агент в Южна Америка. Както обаче и сами можете да се досетите, полковникът не смяташе да се предава и отиде директно при генералния секретар с молба да му ходатайства. Генералният секретар се свърза с президента, който на свой ред повика директора на ЦРУ в Белия дом. С една дума, сега Шивон все още е преди всичко сътрудник на ЦРУ, но е на разположение и на ЮНАКО, ако стане нужда. Отношенията с ЦРУ се вкиснаха, но това не е нещо ново. Полковникът не се разтревожи кой знае колко, нали получи, каквото искаше.

— Виждал ли си я?

— Наистина ли мислиш, че имам време да ходя до Рио, Майк? Не съм я виждал, но е добра, истински професионалист.

— Сигурно, щом полковникът е отишъл толкова далеч, за да я получи — каза Сабрина.

— Но дали можем да й се доверим? — попита Уитлок.

— Информирана е за случая, но това не означава, че трябва да я посветите във всичко… Задачата й е да ви запознае с Шрадер, това е всичко.

— Тоест тя си е преди всичко и най-вече човек на ЦРУ и трябва да се отнасяме с нея крайно предпазливо — каза Греъм.

Начинът му на изразяване накара Ръст да се усмихне.

— Предпазливо, Майк, не враждебно. Тя е на наша страна.

— Кога заминаваме? — попита Уитлок.

— Довечера в шест — отговори Ръст и извади от дипломатическото си куфарче три запечатани плика. — Полет на КЛМ № 730 до Дакар и Рио. Ще пристигнете утре рано сутринта. И не забравяйте, че Бразилия е с четири часа назад от европейското време. Ще отседнете в хотел „Меридиен“, резервациите ви са потвърдени. Изобщо не знам как е успял полковникът — сега там има карнавал.

— Защо такъв луксозен хотел? — попита Греъм.

— Защото ще минаваш за богат бизнесмен от Ню Йорк и е задължително да живееш в един от най-скъпите хотели в града — каза Ръст и си пое дълбоко дъх, преди неохотно да продължи нататък. — Сабрина ще се представя за твоя жена. Там сте на сватбено пътешествие. Съжалявам, Майк, но няма друг начин. Отвратително е спрямо теб, след като Кари…

— За какво, по дяволите, се извиняваш, Жак? — прекъсна го остро Греъм, когато чу името на жена си. После погледна Сабрина. — Това е служба, нищо повече.

Тя кимна.

— Шивон е стара приятелка, която не си виждала от много отдавна — обърна се Ръст към нея. — Това е достатъчно, за да бъдете поканени в „Ривиера Клъб“, собственик на който е Шрадер. Достъпът е само с покани. Шивон е споменала пред Сергей и за някакъв прием, който Шрадер дава всяка година в чест на карнавала, но ще ви обясни всичко по-подробно, когато пристигнете в Рио.

— Къде е моето място във всичко това? — попита Уитлок.

— Пазиш тила, mon ami — отвърна Ръст, но усмивката замръзна на устните му, когато видя обидата в очите на Уитлок.

— Винаги едно и също, нали? Добричкият стар Си. У., той ще пази тила. Той няма нищо против. Само че имам нещо против, Жак. Имам нещо против, когато никой дори не се сеща да ме пита за мнението ми.

Той стана и излезе от стаята. Ръст втренчено гледаше към вратата.

— Какво беше това? Винаги е пазил тила. Там е най-добър.

— Може би точно това е проблемът — каза Греъм. — Остават му още четири години, преди да се пенсионира като чиновник в командния център. Не ти ли е минавало през ума, че може би иска да докаже нещо на себе си в акция, преди да е станало твърде късно?

— Но Си. У. никога не е бил амбициозен!

— Не така, както ти го разбираш, Жак, но всеки е амбициозен по своему.

Замислен над думите му, Ръст остави трите кафяви плика върху масичката за кафе, порови в куфарчето си и извади малка кутийка, която протегна към Сабрина.

Тя я отвори и видя осемнадесеткаратов златен венчален пръстен, поставен върху мека подложка.

— Прекрасен е — тихо промълви тя.

— Да, като реквизит — отвърна Ръст. Можеше да разбере неговата неприязън. И той като Греъм бе изгубил единствената жена в живота си, която бе обичал истински. Бе се запознал с Терез Марден във Франция още докато работеше в отдела за контрашпионаж. Тя бе свидетелка по дело за наркотици и му бе възложено да я пази по време на процеса. Започнаха да се срещат почти веднага и след шест месеца тя вече живееше в квартирата му. Когато го назначиха в ЮНАКО, Терез напусна работата си в универсалния магазин на „Галери Лафайет“ в Париж и се премести с него в Ню Йорк. И двамата не искаха да се женят и живяха щастливо през следващите осем години. След онзи фатален изстрел обаче тя се отчужди от него, неспособна да се примири с мисълта, че той ще остане инвалид за цял живот. Върна се във Франция още преди да го изпишат от болницата. Последното, което бе чул за нея, бе, че живеела с някакъв скиор в Люцерн.

Сабрина внезапно усети, че Ръст я наблюдава. Усмихна й се тъжно:

— Мислеше си за Терез, n’est-ce pas?

— Заради пръстена.

— И аз — Ръст плесна с ръце. — Стига толкова. Вие трябва да се приготвите за самолета, а аз трябва да се върна в Цюрих възможно най-бързо. Сигурно Втори ударен отряд вече е в Алжир…

— Значи все пак са тръгнали? — развълнувано го прекъсна тя.

— Мислех, че Сергей ви е казал.

— Когато Си. У. звъня в Ню Йорк, на работа беше още нощният дежурен. Не сме се чували със Сергей от вчера.

— Е, излетяха тази нощ. Планът е да се прехвърлят довечера в Либия и да измъкнат другите или утре, или вдругиден — той подкара количката си. — Желая ви успех и късмет, въпреки че не знам досега да ви е трябвал.

— Благодаря все пак — отвърна Сабрина и го целуна по бузата.

Ръст стисна ръка на Греъм и каза:

— Съжалявам, че Сабрина трябва да играе ролята на твоя жена, Майк.

— Всичко е наред, Жак. Честна дума. Сабрина отвори вратата и Ръст спря до нея.

— Кажи довиждане на Си. У. от мое име. Ако има нещо, знае къде да ме намери. Стига да иска да говори за това, разбира се.

Сви рамене и се скри надолу по коридора.

Сабрина се обърна да влезе в стаята и видя Греъм, който напрегнато се взираше в нея. Изведнъж се почувства неловко, без сама да знае защо, и несъзнателно направи крачка назад, смутено опитвайки се да издържи хипнотичния му поглед. Когато заговори, гласът й леко трепереше.

— Какво има, Майк?

— Чудех се как ли щеше да реагира Кари на всичко това.

— Е, и? — все още несигурно попита тя.

— Щеше да полудее от ревност — отвърна Греъм и излезе в коридора. После се обърна още веднъж към нея. — Но мисля, че тайно щеше да даде одобрението си.

Сабрина остана до вратата дълго след като той бе влязъл в стаята си. Одобрение за какво? За нея? Или за това, че олицетворява неговата съпруга в интерес на работата?

Най-сетне затвори вратата, съблече се и влезе в банята за дълъг и горещ душ. Едва когато избърса парата от огледалото на стената, забеляза, че през цялото време несъзнателно се е усмихвала сама на себе си.