Нощна стража

Единадесета глава

Колхински хвърли цигарата си във водата и погледна светещия циферблат на часовника си — единадесет и седем. От „Палмира“ все още нямаше и следа. Взе си друга цигара от пакета, който лежеше на пейката до него, запали я и погледна към Уитлок, потънал в мисли до парапета на яхтата. Очевидно нещо го тревожеше, но Колхински не бе от хората, които биха се опитали да накарат някого да сподели проблемите си. Ако Уитлок искаше да говори, той бе на разположение. Няма нищо по-досадно от някой упорит психолог любител, който неканен си пъха носа в чужди работи, воден от сляпото убеждение, че само той може да разреши проблемите на хората.

— Нещо много се умълча там — подвикна Уитлок.

— Аз мога да кажа същото за теб — отвърна Колхински, изправи се и отиде при него.

— Сигурно си прав — каза Уитлок, загледан в морето. — Сергей, имахте ли недоразумения с Василиса заради работата ти?

Колхински се опря на парапета, докато обмисляше въпроса му.

— Как да ти кажа… тя не обичаше Запада. Забелязал неразбиращия поглед на Уитлок, той продължи:

— Беше много привързана към дома си и мразеше да се разделя със семейството си дори за съвсем кратко, така че можеш да си представиш как са й се отразили шестнадесет години живот на Запад.

— Не сте ли говорили за това?

— Бащата на Василиса бе военен и тя бе възпитана, че мястото на жената е до мъжа й — независимо къде се намира и какво прави той. Аз, разбира се, се опитвах да повдигна този въпрос понякога, но тя или отклоняваше разговора, или ми казваше колко се гордее с това, че от КГБ са избрали точно мен за техен представител на Запад. Единственият намек за чувствата й бе категоричният й отказ да имаме деца, преди да се приберем в Русия. Смяташе, че децата ни трябва да бъдат възпитани правилно и да израснат в Русия, заобиколени от роднините си. Винаги сме искали да имаме деца, но само месец след като се върнахме, лекарят й каза, че е болна от рак на стомаха. Умря за по-малко от година.

— Понякога животът е наистина мръсен.

— Зависи от гледната точка. Василиса бе наистина чудесна съпруга и не съжалявам за нищо.

— Мога да кажа същото за Кармен — обади се след малко Уитлок. — Бих искал само да мога да я разбера.

— Говори ли ти се за това?

— Няма много за казване, Сергей. Тя иска да напусна ЮНАКО, а аз искам да остана. Това е.

Колхински не отговори. Чувстваше, че Уитлок се опитва да събере мислите си и да ги изрази с думи.

— Остават ми още четири години на оперативна работа. Искам да остана в ЮНАКО и след като се пенсионирам. Само че тя не ме разбира. Иска да подам оставка още сега и да започна работа като съветник по охраната. Не искам до края на живота си да поставям алармени инсталации в бутиците по Пето авеню! Разбираш ли?

— Ами ако през тези четири години с теб се случи нещо? Мислиш ли, че иска да остане вдовица?

— Значи смяташ, че е права? — избухна Уитлок, опитвайки се да се защити. — Аз пък си мислех, че поне ти ще ме разбереш.

— Нарочно го казах, Си. У. — отвърна меко Колхински и хвърли цигарата си във водата. — Просто се опитвам да ти покажа нейната гледна точка. Не е моя работа да ви съдя, това е между вас двамата. Единственият начин да разрешите проблемите си е да седнете и да ги обсъдите заедно.

Уитлок се обърна с гръб към парапета и скръсти ръце на гърдите си.

— Какво е по-добро от мъдростта? Жената. Какво е по-добро от добрата жена? Нищо.

Колхински удивено го изгледа.

— Казал го е Чосър, един писател от четиринадесети век.

— Знам кой е Чосър. Много добре разбирам какво е имал предвид — отвърна Колхински.

— И аз, понякога — Уитлок бавно поклати глава. — Това, което наистина ме ядосва, Сергей, е, че Кармен не умее да губи.

— Не забравяй, Си. У., че става въпрос и за двама ви.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че тя мисли по същия начин като теб. А от това, което си ми разказвал за нея, съдя, че жена ти е най-уязвима в чувствата си.

— Тоест смяташ, че тя ще отстъпи първа?

— Това е твоята интерпретация. Вече ти казах, не взимам страна — той погледна към фойерверките, внезапно озарили небето над Леблон. — Просто не избързвай с някакво решение, за което после ще съжаляваш цял живот. Това може да тласне и двама ви още по-далеч един от друг.

— Разбирам, Сергей. Благодаря.

Колхински се върна при пейката и взе бинокъла за нощно виждане. Насочи го към „Голконда“ и веднага забеляза някакво оживление на борда. Двама от екипажа се бяха навели през парапета и се готвеха да спуснат надолу въжена стълба. Премести малко бинокъла и забеляза „Палмира“, пуснала котва на около петстотин ярда вдясно — тъкмо сваляха една лодка във водата. Той извика Уитлок и му подаде бинокъла, а сам задейства безшумния портативен кран. Уитлок дойде да му помогне и като застана от другата страна, двамата прехвърлиха подводния скутер над борда на яхтата и започнаха бавно да го спускат надолу, докато корпусът му не докосна водата. Колхински остави крана в това положение и отидоха да облекат водолазните си костюми, снабдени с рециклираща система, в която издишаният въглероден двуокис не се изхвърляше, а се преработваше отново в кислород. Нямаше да има мехурчета, които да ги издадат. Оставиха маските да висят на ремък на врата им, поставиха на гърба си двулитровите бутилки със сгъстен кислород и като си сложиха гумени ръкавици, скочиха във водата. Намокриха стъклата на маските си и ги изплакнаха в морето, за да не се изпотят, после си ги сложиха и преплуваха късото разстояние до скутера. Колхински се качи отпред, а Уитлок се сви зад него, като внимаваше да не докосне седемкилограмовите магнитни мини до крака си. Захапа мундщука и отвори клапана на кислородната бутилка.

Всмукна няколко пъти, преди да усети вкуса на чистия кислород. Наведе се напред, потупа Колхински по рамото и му даде знак, че е готов. Той натисна един бутон на таблото пред себе си, за да освободи скутера от крана, после включи двигателя и когато машината плавно потъна под вълните, запали светлините.

Лавал се показа на мостика, слезе по стъпалата долу на палубата и си запали цигара, докато чакаше лодката от „Палмира“ да стигне до яхтата. Отдолу метнаха въже и горе го поеха, после го завързаха здраво за парапета. Тримата от лодката се изкатериха по въжената стълба и стъпиха на палубата. Нисичкият мъж, който носеше сивото куфарче, имаше къдрава коса и груба кожа, придобила бронзов цвят от дългогодишния живот на слънце.

— Казвам се Лий О’Брайън, капитан на „Палмира“ — мъжът говореше с австралийски акцент. — Вие ли сте Драго?

Лавал веднага осъзна предимствата, които щеше да има от психологическа гледна точка, ако се представеше за Драго, и кимна. Без да обръща внимание на протегнатата му ръка, той посочи куфарчето:

— Това ли е стоката?

О’Брайън хвърли куфарчето пред краката му.

— Проверете го — каза Лавал на мъжа от екипажа, който го вдигна. — Точно осемнадесет килограма, премерете го до последния грам.

Човекът изчезна в един от люковете зад тях.

— Ако е по-малко, аз не знам нищо — каза рязко О’Брайън.

— Тогава няма за какво да се притесняваш. Колумбийците не биха ни измамили в такава сделка — отвърна Лавал и го покани в салона. — Хайде да пийнем нещо, докато чакаме.

О’Брайън го последва и удивено се оглед наоколо, когато влязоха вътре.

— Божичко! Хубаво местенце си имате тук!

— Какво ще пиеш? — попита Лавал от бара.

— Бира — отвърна той и седна на един от високите столове отпред, като подпря лакти на плота. — Никога досега не съм пренасял наркотици, само контрабанда. И преди няколко години, докато имах курс между Хавана и Маями, вкарвах нелегално хора в Щатите.

— С наркотици парите са много повече.

— Така си е. Ти май не си тукашен, а?

— Не.

След този лаконичен отговор О’Брайън само сви рамене и отпи от леденостудената бира.

— А този карнавал какво представлява всъщност? Чувал съм да казват, че е направо невероятно.

— Добре е за бизнеса.

— Обзалагам се, че е така — ухили се О’Брайън. В салона се втурна един от екипажа и каза нещо на Лавал на португалски.

— Пригответе двама души и един костюм за мене — отвърна той на английски и като извади пистолета си от кобура, го насочи към О’Брайън. — Какво се опитваш да направиш?

— Не знам за какво става дума — каза уплашено той с разширени от страх очи. — Вече ви казах, изобщо не съм пипал онова нещо…

— Не става въпрос за това! Забелязали са някакви светлини под водата близо до корпуса на „Голконда“. Казвай, какъв е този номер?

— Не знам нищо за никакви светлини, честна дума!

Лавал притисна дулото на пистолета между очите му.

— Няма да те питам втори път.

— Боже всемогъщи, господин Драго, кълна се! Не знам нищо такова, повярвайте ми.

— Ще се разправям с теб по-късно — изръмжа Лавал и заобиколи тезгяха. Излезе на палубата и веднага посочи към двамата мъже, които бяха дошли с О’Брайън от „Палмира“.

— Отведете ги в салона и не ги изпускайте от очи. Мъжът, който стоеше най-близо до тях, кимна и грубо ги блъсна в гърба. Те се обърнаха, за да виждат Лавал, и започнаха да протестират.

— Застреляйте следващия, който си отвори устата — кресна той.

Двамата млъкнаха и се оставиха да ги отведат.

Лавал погледна към човека на мостика и посочи двамата водолази, които стояха до парапета, въоръжени с харпуни:

— Веднага щом скочат, пуснете прожекторите по корпуса.

— Слушам.

— Готови ли сте? — попита Лавал двамата мъже. Те кимнаха.

— Хайде!

На светлината на малкото кръгло фенерче, което носеше на главата си на гумена лента, Уитлок слагаше последната мина върху корпуса на „Голконда“, когато внезапно от яхтата светнаха два мощни подводни прожектора. Водолазите се гмурнаха и се насочиха към него, без той изобщо да успее да реагира. Още не бе нагласил докрай часовниковия механизъм, така че и най-малката грешка можеше да взриви мината преждевременно. Не му оставаше нищо друго, освен да остане на мястото си — идеална мишена за приближаващите се водолази. Какво правеше Колхински? Единият от водолазите забеляза мината до витлото на яхтата и даде знак на другия, че отива да я разгледа по-отблизо. Вторият обаче продължи към Уитлок, здраво стиснал харпуна в ръцете си.

Колхински откачи харпуна от едната страна на скутера, но не можеше да реши кой от двамата водолази да застреля. Първият, който щеше да взриви мината, ако се опиташе да я отлепи от корпуса на яхтата, или вторият, който все повече се приближаваше към беззащитния Уитлок? Нямаше обаче много време за колебания, тъй като видя, че първият водолаз вече бе стигнал до мината и се канеше да я отдели с ножа си. Стреля, но в бързината не го улучи. Другият водолаз се извъртя и тръгна към него. Колхински отчаяно се мъчеше да зареди отново харпуна си, но знаеше, че няма да успее.

Изведнъж моторите на яхтата заработиха, перките на витлото се завъртяха и погълнаха първия водолаз. Уитлок бързо обърна глава настрани, когато осветената вода наоколо почервеня от кръв, и с усилие преглътна спазъма, който се надигаше в гърлото му. Вторият водолаз се бе вцепенил от ужас и в тези безценни секунди Колхински успя да зареди отново харпуна си. Натисна спусъка и стрелата прониза мъжа право в гърдите. Той изпусна оръжието от ръцете си и прегърбеното му безжизнено тяло бавно потъна в мрака.

Уитлок включи брояча — седем минути до детонацията. И трите мини щяха да се взривят едновременно. Внезапно двигателите млъкнаха и Лавал скочи във водата, стиснал в дясната си ръка дълъг водолазен нож. Колхински изстреля към него последната си стрела, но Лавал я избегна и нападна Уитлок. Замахна към него с ножа си и въпреки че успя да парира удара му, Уитлок загуби собствения си нож. Сега оставаше без оръжие и Колхински се готвеше да му се притече на помощ, когато с крайчеца на окото си забеляза някакво движение във водата. Обърна се и видя огромна бяла акула, дълга повече от три метра, която се задаваше в тъмнината, привлечена от кръвта. Идваше право срещу него! Той бързо пусна прозрачния покрив над главата си и акулата се отърка отгоре, а той видя обърканата плетеница от белези по сивобелия й търбух. Потръпна, без да може да откъсне очи. Акулата изчезна в мрака, но той знаеше, че ще се върне. Дали Уитлок я беше забелязал?

Тя се появи отново и се хвърли към двамата мъже. Сега вече Уитлок я забеляза — челюстите й бяха зинали и се виждаха двата реда остри зъби, които можеха да разкъсат човек на две. Безумният ужас му придаде сили и като дръпна маската от лицето на Лавал, той размаха крака и се дръпна настрани — знаеше, че акулата няма да може да реагира на внезапната промяна в посоката. Лавал, който още не бе разбрал какво има зад гърба му, продължаваше да се съпротивява срещу водата, когато акулата го захапа отзад. Уитлок се добра до скутера и се покатери вътре, като затвори покрива над себе си. В този момент се появи още една бяла акула, която нападна останките от разкъсаното тяло на Лавал.

Колхински бе едновременно хипнотизиран и отвратен от гледката. Хипнотизираха го лъскавите, източени тела на акулите, които се мятаха насам-натам, впили челюсти в плътта на жертвата си, без никоя да отстъпва плячката на другата; а дивата жестокост на нападението и мисълта, че той самият можеше да бъде там навън, го отвращаваха. Уитлок болезнено го смушка отзад и когато се обърна да го погледне, видя, че той му показва четири пръста. Четири минути до взрива. Колхински включи предния прожектор и направи маневра, за да обърне скутера на югозапад, като не преставаше да гледа компаса пред себе си. Струваше им се, че напредват мъчително бавно, но все пак бяха достатъчно далеч, когато „Голконда“ избухна. Скутерът се разклати леко, когато ударната вълна го достигна под водата, и Колхински го изведе на повърхността. Дръпнаха покрива назад, извадиха мундщуците от устата си и махнаха маските.

„Голконда“ се бе наклонила силно надясно и въпреки че цялата кърма бе в пламъци, екипажът на „Палмира“ не правеше никакъв опит да потуши пожара. Нямаше смисъл. Яхтата бе обречена.

— Бих дал всичко на света, за да съм муха в кабинета на Драго, когато разбере какво е станало със скъпоценния му товар. Да не говорим за реакцията на Шрадер, когато му съобщят, че любимата му яхта е на дъното на морето. Тържеството ще стане много забавно.

— Аха — промърмори Колхински. Пред очите си още виждаше нападението на акулите. Нямаше да го забрави до края на живота си.

— Сергей, добре ли си?

— Да, всичко е наред — побърза да каже той. — Хайде да се връщаме на яхтата, свършихме работата си Тук.

— Какво се е случило? — попита разтревожено Шрадер, когато влезе в кабинета на Драго. — По телефона ми се стори развълнуван.

Драго взе недопушената си цигара от пепелника, вдъхна дълбоко дима и я смачка.

— Обадиха ми се от бреговата охрана.

— Какво има?

Драго сведе поглед надолу.

— Тази вечер „Голконда“ е била в открито море.

— По чия заповед? Излишно бях наредил до заминаването ни за Маями да стои на котва в залива Ботафого!

— Много добре знам това.

— По дяволите, Андре, какво е станало? — избухна Шрадер. Бе започнал да губи търпение.

— На борда е избухнала експлозия. Яхтата е потънала.

Шрадер отиде до прозореца и се загледа към морето.

— Опитваш се да ми кажеш, че „Голконда“ е потънала?

— Да, господине — отвърна меко Драго. — Още не съм чул подробностите…

Шрадер го хвана за реверите и го притисна здраво до стената:

— Тогава ги чуй! Веднага!

— Да, господине — измънка той.

— Така ли си представяш мерките за сигурност, Андре? Къде са били проклетите ти пазачи, когато някой е решил да изкара яхтата ми в морето за едно кръгче, а? Къде са били, дяволите да ги вземат?!

— Всичко това се разследва, господине. Ако някой от пазачите е проявил небрежност…

— Какво искаш да каже с това „ако“? — попита Шрадер и отново се обърна към прозореца. — Ако някой от тях не беше проявил небрежност, яхтата ми и сега щеше да си е на котва в залива Ботафого. Не е ли така?

— Да, господине.

— Да, господине! — имитира го Шрадер и удари с юмрук по бюрото. — Искам да изясниш тази работа, и то бързо.

— Непременно, господине. Обещавам. Шрадер отиде до вратата, отвори я и му се закани с пръст:

— Ако не стигнеш до дъното на всичко това, смятай, че си уволнен. Точка. Това пък аз ти го обещавам.

Той излезе и Драго се отпусна на стола зад бюрото си, като хвърли очилата си върху попивателната хартия отпред. Прокара ръце по лицето си и се протегна за нова цигара. Какво бе станало, по дяволите? Първоначалните съобщения бяха мъгляви, но той бе сигурен, че е било саботаж. Не можеше да бъде Греъм, нито жената, значи оставаше Уитлок. Но вече не го интересуваше. Вярно, стоката бе пропаднала, но нали парите бяха на Шрадер. Пликът, неговият паспорт към свободата, бе все още в него и утре вечер щеше да се срещне с Леонов, за да приключат сделката, а след това щеше да замине колкото е възможно по-далеч от Рио де Жанейро. Стига толкова Шрадер и жандармите фавеладос — и което бе по-важното, — стига толкова озъртане през рамо и страх, че някой призрачен непознат ще го застреля в гърба.

Не, вече нищо не го интересуваше.

— Това е невъзможно — каза Колхински, когато чу отчета на Греъм и Сабрина за приема при Шрадер. — Сигурно си се припознал, Майкъл. Юри Леонов не е напускал Русия през целия си живот, но дори и да го направи, Рио е последното място, където ще отиде.

— Той беше, Сергей, кълна се. Колхински все още се съмняваше.

— Не мога да повярвам. Не и Юри.

Сабрина взе телефона от малката масичка и го сложи на дивана до него.

— Майк го видя, а ти не си. Мисля, че му дължиш най-малкото една проверка.

— Добре, ще се обадя на едно-две места, ако толкова държите. Поне ще докажа, че съм прав.

Преди да успее да вдигне слушалката, Греъм постави ръка върху телефона и каза:

— Ако излезеш прав и наистина не е Леонов, ще платя тези разговори от собствения си джоб.

— Имаш пари, плащаш — отвърна Колхински и вдигна слушалката.

На вратата се почука.

— Храната! — зарадва се Уитлок и отиде да отвори.

Келнерът остави таблата на масичката, Сабрина подписа сметката и той си тръгна.

— Иска ли някой нещо за пиене? — попита Греъм и отвори хладилника.

— Какво ще ни предложиш?

— Стига си се правил на интересен, Си. У. Какво искаш? Ще ти кажа, ако го няма.

Уитлок си взе един сандвич с печено месо.

— Ще пия бира, ако има.

— Има. Сабрина, за теб?

— Както винаги, мерси.

— А за нашия Тома Неверни? — обърна се Греъм към Колхински.

Той не успя да отвърне на саркастичното подмятане, тъй като отсреща се обадиха.

Уитлок взе бирата си от Греъм и отиде при Сабрина, която бе излязла на балкона.

— Имате великолепна гледка.

— Апартаментът е за младоженци, забрави ли? — отвърна тя. В небето над залива Ипанема пламнаха фойерверки.

— Какво ли ги е грижа младоженците за гледката?

— Каза той от собствен опит — засмя се хитро Сабрина.

Той дояде сандвича и избърса пръстите си с книжната салфетка.

— Съжалявам за Шивон. Виждах, че добре се разбирате.

— Да — отвърна тихо тя. — Надявам се, че полковникът ще успее да измъкне от Лангли нещо за този плик, който е толкова ценен за Драго. Имаме право да знаем, сега това е част от случая.

— След разговора си с него по телефона Сергей изглеждаше сигурен, че полковникът ще разнищи цялата история. Пък и трябва да си признаем, че, ако изобщо има някой, който да измъкне истината от онези в Лангли, това е той.

— Така е.

Греъм също се показа на балкона. Носеше чашата с диетична пепси-кола, която бе налял на Сабрина.

— Защо млъкнахте, продължавайте да си говорите.

Сабрина сви рамене.

— Говорехме за плика на Драго, нищо повече. Греъм отхапа от сандвича си и като се опря на парапета, се загледа в пъстрото шествие, което минаваше под тях.

— Драго… Кой е той всъщност? Или може би е по-правилно да кажа кой е бил той всъщност? Шивон се оказа права, със сигурност не е бил обикновен шифровчик. И какво толкова важно има в проклетия плик, за да се опитват да го пипнат и ЦРУ, и КГБ?

— Ако наистина го искат и от КГБ — поправи го Уитлок.

— Ако не го искат, какво прави Леонов тук? — не отстъпваше Греъм.

— Ако е бил Леонов — внимателно каза Уитлок.

— Леонов е бил — обади се Колхински от вратата. — Трябва да ти се извиня, Майкъл.

— Няма значение. Какво откри?

— Само това, че е пристигнал в Рио по работа.

По-късно ще позвъня тук-там, за да видя дали не мога да разбера още нещо. Още не мога да повярвам, Юри тук, в Рио.

— Тука става много населено — рече Греъм. — Да влезем вътре.

— И така, изобщо не сме се приближили към картината — промърмори Уитлок, като седна на дивана до Колхински.

— Направихме всичко възможно! — не се сдържа Греъм. — Откъде можех да знам, по дяволите, че Шрадер е сменил сейфа?

— Успокой се, Майк — каза примирително Уитлок. — Знам, че сте направили всичко възможно. Това беше просто констатация.

— Нима? — все още враждебно отвърна Греъм.

— Майк, ти така и не успя да ми разкажеш плана си докрай — обади се Сабрина, за да разреди напрежението.

— Сега вече това няма никакво значение. Не можем да го използваме, ако нямаме предавателя, за да проникнем в частната галерия на Шрадер.

— Хайде, Майк, разработил си го достатъчно добре, за да се опиташ да вземеш предавателя.

Той сви рамене.

— Чували ли сте някога за мотподелтаплан!

— Да, това е някакъв делтаплан с двигател, изобретен преди една-две години от спецназ.

— Е добре, истината е, че в Изпитателния център има копия от плановете. Сега разполагаме със свой собствен модел на базата на техния.

— Виж ти! — възкликна Уитлок. — Аз защо не знам нищо за това? Какво ще кажеш, Сергей?

Колхински притеснено се размърда на дивана.

— Всъщност получихме първата пратка едва преди две седмици. Би трябвало още да се пази в тайна, но когато днес следобед Майкъл ми изложи плана си, му казах, че би могъл да използва мото делтаплан. Веднага поръчах три — ще пристигнат утре сутрин. Не се знае, все още могат да ни потрябват.

— И планът му е бил да прелетим дотам под носа на охраната и с предавателя да се доберем до картината? — намръщи се Сабрина. — Дори така обаче нямаше да можем да влезем в къщата, освен ако… — тя млъкна, когато Греъм извади една метална плочка от джоба си и я хвърли на масата.

— Задигнах я от един пазач.

Уитлок я вдигна и я разгледа — бе магнитна карта с името и снимката на пазача.

— Нищо особено. Очаквах по-сложна система за охрана.

— И все пак за да я използваш, трябва първо да проникнеш в къщата — каза Сабрина. — За неканени гости това на практика е невъзможно.

— Други предложения? — попита Греъм и ги изгледа един по един.

— Щеше да е страхотно просто да си влезем вътре и да вземем картината — кисело промърмори Сабрина.

Колхински отпи от бирата си и сложи бутилката на масата.

— Точно това и ще направим, поне аз.

— Говори сериозно, Сергей.

— Сериозно говоря, Си. У. — каза той и се обърна към Греъм. — Още когато чух плана ти за пръв път, Майкъл, нещо не ми хареса. Беше прекалено… безразсъден; трябваше да се съглася обаче, защото бе единственият, с който разполагахме. Но след това ми хрумна мой резервен вариант. Всъщност е съвсем просто. Пристигам без предупреждение в имението на Шрадер и заявявам, че съм Тойсген — Шрадер не знае, че той е мъртъв…

— От самото начало пропускаш нещо, Сергей.

— Изчакай да свърша, Майкъл, и после можеш да се заяждаш, колкото искаш. След като го убедя, че наистина съм Тойсген, му излизам със следния номер — ван Ден и Кеплер са ме измамили и идвам при него, защото съм почти убеден, че са му пробутали фалшификата, а са задържали оригинала за себе си, за да го продадат по-късно. Правя химически тест на картината, за да му го докажа, и му предлагам да се върна с нея в Амстердам и да я сменя с оригинала. Казвам, че след това ще му изпратя оригинала, а фалшификата ще върна на ван Ден и Кеплер срещу парите, които ми дължат. Ако се съгласи и ми даде оригинала, се връщаме вкъщи и излизаме сухи от водата. А вдругиден картината вече ще виси в Мет.

— Драго обаче познава Тойсген, нали са се виждали в Амстердам. Как смяташ да се справиш с това?

— Драго няма да бъде там, Майкъл. Първоначално възнамерявах да го измъкна по телефона от имението под един или друг предлог, но сега, когато Юри е тук, това може да стане съвсем лесно. Звъня, представям се за Юри и му определям среща след един час някъде в града. Той се маха от пътя ни и двамата със Си. У. отиваме на главния вход да търсим Шрадер.

— Какво ще правя аз там? — попита Уитлок.

— Ти ще ме закараш.

— Какво ще стане, ако Шрадер се обади в Мет, за да пита ван Ден? — поинтересува се Сабрина.

— Помолих Питер де Джонг да замине за Ню Йорк. Утре ще бъде на разположение в Мет, в случай че възникне подобна опасност.

— Може и да излезе нещо от това, Сергей — каза Уитлок, като размисли. — Всичко зависи от това, дали Шрадер ще те пусне да заминеш с картината.

— Представи си, че си на негово място — отвърна Колхински. — Поел е голям риск, за да види оригиналната „Нощна стража“ в частната си колекция, и изведнъж му казват, че е получил фалшификата — и то не друг, а човекът, който според него го е нарисувал. Мисля, че при това положение не му остава нищо друго, освен да се съгласи с предложението ми. За какво му е потрябвал фалшификатът?

— Стига да ти повярва.

— Ще ми повярва, Си. У. Много добре знаеш, че, когато поискам, мога да бъда безкрайно убедителен.

— Струва си да се опита — съгласи се Греъм. — Ние със Сабрина какво да правим?

— Нищо, Шрадер ви познава.

— Кога тръгваме? — попита Уитлок.

— Ще се видим утре сутрин във фоайето в осем и половина.

— Вече минава два — каза Уитлок и се изправи, като преглътна една прозявка. — Неприятно ми е, че развалям празненството, но отивам да си лягам.

— Аз също е най-добре да се връщам в хотела, ако искам да завъртя още няколко телефона, преди да заспя.

Сабрина затвори вратата след тях и като се обърна към Греъм, посочи коляното му.

— Забелязах, че куцаш. Какво има?

— Ударих се в скалата. Нищо ми няма.

— И друг път съм го чувала. Дай да погледна.

— Нищо ми няма — сопна се ядосано той. — Ще го видя в банята. И престани с тия майчински фасони.

— Просто се опитвам да ти помогна — засегна се тя. — Само че трябва вече да съм си научила мястото, така ли?

— Точно така! Мога и сам да се грижа за раните си — той изфуча към банята и затръшна вратата след себе си.

Сабрина отчаяно разпери ръце, но тъкмо се отпусна на дивана, когато от банята долетя изпълнен с болка вик и тя тичешком се втурна натам. Блъсна вратата и видя Греъм, който бе седнал на тоалетната чиния. Панталонът му бе смъкнат до глезените и той притискаше с ръце крака си малко над коляното. Бинтът бе изцапан с кръв.

— Какво има? — попита разтревожено тя.

— Бинтът се беше залепил за джинсите и го дръпнах, докато се събувах. Господи, как боли!

— Отрежи клина и изчакай бинтът да омекне от водата — посъветва го тя и му подаде ножицата от перваза на прозореца. — Ето, опитай с това. Ще те превържа отново, когато излезеш. Освен ако, разбира се, не ти е дошло до гуша от майчинските ми фасони.

Той леко се усмихна, но не каза нищо. Сабрина излезе, затвори вратата и пусна радиото. Намери „Гласът на Америка“, легна и затвори очи.

След малко се появи Греъм по бяла фанелка без ръкави и къси сини гащета. Остана загледан в нея, докато триеше мократа си коса с кърпата — не беше сигурен дали не е заспала.

— Успя ли да махнеш бинта? — попита тя, без да отваря очи.

— Да — отвърна той и седна на леглото.

Тя стана да вземе от куфара си синята брезентова чантичка с всичко необходимо за първа медицинска помощ — всички получаваха по една такава от складовете на ЮНАКО, когато заминаваха в акция. Клекна пред него и внимателно завъртя крака му, за да огледа раната по-добре. Драскотината, дълга приблизително пет сантиметра, минаваше по диагонал през коляното му.

— Ще оживея ли? — попита той и преметна кърпата около врата си.

— С малко късмет — отвърна тя и извади от чантичката шишенце спирт, бинт и памук. Намокри памука със спирт и го предупреди — Стегни се, ще щипе.

— Добре — отвърна той и се сви от болка, когато тя прокара памука по раната.

— Знаеш ли, че ще ти остане белег?

— Някои хора събират снимки за спомен от страните, в които са били. Аз пък събирам белези.

Не си спомняше някога да го е виждала толкова спокоен — пълна противоположност на човека, който бе влязъл в банята. Загадката на ЮНАКО. Тя се усмихна, докато увиваше бинта около коляното му, и след като го защипа с безопасна игла, отиде да остави чантичката в куфара си. Когато се обърна, с изненада видя, че той гледа отражението си в огледалото на стената. Греъм мразеше огледала — казваше, че са създадени, за да насърчават суетата. Какво му ставаше?

Той забеляза, че го наблюдава, и каза:

— Като стана въпрос за белези, се сетих за някои стари неща. За Виетнам например.

Сабрина усети, че се разтреперва от вълнение. Той никога не споменаваше Виетнам пред колегите си от ЮНАКО. Това бе „тема табу“, както се бе изразил веднъж Уитлок.

— Ето това тук сложи край на кариерата ми в ръгбито — каза той и погали с пръст едва забележимия белег на дясното си рамо.

— Защо? — попита тя.

Той продължаваше да седи на леглото, скръстил ръце.

— Бризантен снаряд. Три месеца не можех да си мърдам ръката. Това бяха най-унизителните дни в живота ми. Трябваше да ме обличат и да ми дават храната на хапки. По дяволите, дори до тоалетната ме водеше санитар! И един ден идва някакъв си мухльо с гладко личице, току-що излязъл от училище и ми казва, че ще остана сакат за цял живот. Само това ми трябваше. Предпочитах да умра, отколкото да му доставя удоволствието да излезе прав. Гадно малко копеле! Започнах физиотерапия и след осем месеца бях вече в Тайланд като инструктор на китайските наемници. Но и сега не мога да мърдам ръката си по-назад — той я протегна пред себе си и после я отпусна със замах, но тя спря, когато се изравни с тялото му. — Има ми нещо на ставата, така и не успях да разбера изцяло жаргона им. Ето как още на деветнадесет години трябваше да се откажа от надеждата някой ден да стана втори Дан Марино или Джим Макмъун.

— И двамата са ръгбисти, нали? — попита неуверено тя.

— Най-добрите предни защитници, играли някога.

— Не разбирам много от това — усмихна се извинително Сабрина. — Никога през живота си не съм била на мач.

— Никога? — той бе направо шокиран. Тя поклати отрицателно глава.

— По едно време бях на косъм, докато ходех с един… същият запалянко като теб беше. Непрекъснато ме убеждаваше да отида поне веднъж с него на „Ший Стейдиъм“, но така и не се навих достатъчно.

— Е, не те обвинявам, щом е искал да те води на „Ший Стейдиъм“. Съвсем правилно не искаш да те видят, че викаш за „Джетс“.

Тя се засмя.

— Вие мъжете с вашето ръгби! Той говореше същото за „Джайънтс“.

— Звучи така, сякаш вече си се отървала от него — усмихна се той и се изправи, като преглътна прозявката си. — Днеска беше ужасен ден, направо умирам за сън.

Тя също се прозя в отговор.

— И аз. Помисли си само, утре по това време може би ще сме си вече вкъщи.

— Всичко зависи от Сергей, не мислиш ли?

— Така излиза.

— Тогава до утре — каза той и се запъти към дивана, за да си оправи леглото.

— Така излиза — промърмори още веднъж тя и се скри в банята.