Нощна стража

Осма глава

Таксито спря пред „Ривиера Клъб“ на „Авенида Виейра Соту“, откъдето се виждаха спокойните води на залива Ипанема, и Греъм погледна часовника си — девет без двадесет. Бе целият плувнал в пот. Шивон им бе казала да са там в осем и половина, но така поне спазваха местните обичаи — кариоките винаги закъсняваха. Бе облечен в черен официален костюм и бяла риза „Карден“, за която бе загубил по магазините цял следобед, и си бе сложил черна папионка. Сабрина, напротив, бе намерила веднага това, което търсеше — свободна черна рокля и черно болеро. Носеше съвсем малко бижута — само диамантени обици с подходящо колие, и бе вдигнала косата си. Бе изискана, елегантна и красива.

— Добре изглеждаш — каза почти неохотно Греъм, докато й помагаше да слезе от колата.

— Благодаря — усмихна се тя. Знаеше, че това е единственият комплимент, който можеше да очаква от него тази вечер.

— Дай си ръката.

— Какво? — не разбра веднага тя.

— Младоженци сме, забрави ли? — отвърна Греъм и й протегна ръка.

Униформеният портиер с лице и стойка на боксьор отвори една стъклена врата и учтиво докосна шапката си, когато влязоха във фоайето, потънало в плюш. Греъм отиде на рецепцията и жената зад мраморния плот любезно го поздрави, преди да го попита за името му и да го въведе в компютъра, скрит от погледа някъде под тезгяха.

— Можете да седнете, докато повикам госпожица Сен-Жак и й съобщя, че сте пристигнали.

— Благодаря — отвърна той.

Върна се при Сабрина и тъкмо се канеха да седнат, когато от ресторанта в края на коридора излезе Андре Драго. Когато се приближи, и двамата си помислиха, че описанието на ван Ден е било съвсем точно — тясно слабо лице, очила с телени рамки и светлоруса коса, подстригана много ниско. Както и явното предпочитание към бяло. Бяло официално сако, бяла копринена папионка — само панталонът му бе черен.

Той се представи и усмивката остана само на устните му, далеч от очите.

— Последвайте ме, ако обичате. Госпожица Сен-Жак ви очаква в казиното.

Поведе ги нагоре по едни стълби, застлани с червен килим.

— Запознати ли сте с бразилското изкуство? Двамата поклатиха отрицателно глава. Драго спря на средата на стълбището и посочи редицата картини на стената отляво.

— Наред с останалите имаме и платна на Панцети, Джанира и Ди Кавалканти — той леко се усмихна. — Всичките са оригинали, разбира се.

— Не мислите ли, че изкушавате дявола, като държите оригиналите така открито? — попита го Сабрина.

— Имаше един опит за обир преди около година и половина — каза Драго и посочи книгата за посетители, оставена на една маса пред тапицираната с червена кожа двойна врата. — Бихте ли се подписали, господин Греъм?

— Разбира се.

— И заловиха ли крадците? — попита Сабрина. Той извади от джоба си златна писалка, отвинти капачката и я подаде на Греъм. После се обърна да отговори на Сабрина:

— Един от охраната се престара и ги застреля и двамата. Такава трагична и нелепа смърт.

Греъм се подписа в книгата и върна писалката на Драго, който отвори вратата и застана отстрани, за да ги изчака да минат. Това, което най-много се набиваше на очи в тази стая, бе дървото — стените бяха с ламперия от норвежки бор, а таванът бе от хондураски махагон. Именно таванът привлече погледите им — сложна плетеница от геометрични фигури и форми, окъпана в светлината на великолепен триетажен полилей от чешки кристал.

— Слуховете гласят, че едно време този таван е украсявал една от балните зали в летния дворец на крал Педро II в Петрополис. Съмнявам се, че някога ще узнаем истината, но най-малкото звучи добре — каза Драго, който бе проследил погледа им.

Слязоха по стъпалата в централната част на казиното. От лявата страна бяха масите за зарове и рулетките, а от дясната — масите за карти. Барът бе на подиума от другата страна на залата. Шивон ги целуна по двете бузи — традиционен поздрав в Бразилия, и се обърна към Драго:

— Господин Шрадер помоли да му съобщите, когато дойдат господин и госпожа Греъм.

Драго я изгледа студено, приближи се до една маса близо до стената и прошепна на ухото на някакъв мъж, седнал с гръб към стаята. Изчака да му отговорят и се върна на бара.

— Господин Шрадер ви поднася своите извинения. Ще дойде веднага щом играта свърши. Ще пиете ли нещо междувременно?

— Чаша сухо бяло вино — поръча Сабрина на бармана, който се бе навел към тях.

— И най-студената бутилка „Перие“10 в хладилника ви — добави Греъм.

Шрадер високо се изсмя, потупа противника си по ръката, изправи се и се запъти към бара. Бе добре сложен петдесет и тригодишен мъж с красив слънчев загар и хубава кестенява коса, която бе започнала да посивява на слепоочията. Вместо да го загрозява, орловият нос по-скоро придаваше сила и властност на иначе грубите му черти и Сабрина добре разбираше защо е толкова популярен сред жените от богаташките кръгове, в които се движеше.

Шивон го изчака да се качи по стъпалата и ги представи.

— Надявам се, че Андре добре се е погрижил за вас, докато ме нямаше — каза Шрадер и стисна ръка на Греъм. Гласът му бе плътен и дълбок.

— Той е наистина великолепен домакин — отвърна Греъм и погледна към Драго, който деликатно се бе оттеглил към парапета и се бе опрял на него с ръце зад гърба.

— Чудесно. А, ето и питиетата ви — каза Шрадер и подписа сметката, която барманът му представи. — Кога се оженихте?

— Вчера — отговори Греъм.

— Вчера ли? — плесна с ръце Шрадер. — Това трябва да се отпразнува. Шампанско!

Драго щракна с пръсти към най-близкия барман и каза:

— Бутилка „Рьодерер Кристал“ за господин Шрадер и четири чаши.

— Разбрах, че с Шивон сте стари приятелки, така ли? — обърна се Шрадер към Сабрина.

Тя улови погледа на Шивон и й се усмихна. Не бяха пропуснали нищо, когато създаваха дългогодишното си приятелство днес следобед. След като бяха уточнили всички подробности, започнаха да си задават неочаквани въпроси, за да са сигурни, че добре са научили ролите си. Всичко трябваше да изглежда достоверно, така че се бяха постарали историята да бъде възможно най-близка до действителността.

— Запознахме се в Париж, където и двете работехме като манекенки. Сякаш е било в друг живот, нали, Шивон? Преди колко време беше? Пред десет години?

Шивон замислено си играеше с едно от мънистата в косата си.

— Бях в Париж преди… девет години. Било е преди девет години.

— Живяхме цяла година заедно в един апартамент на Левия бряг, но носле аз заминах за Лондон, Шивон отиде в Милано и се изгубихме, въпреки че си бяхме обещали да поддържаме връзка…

— И изведнъж след девет години буквално се блъскаме една в друга пред хотел „Меридиан“ — продължи Шивон и хвана Сабрина за ръка, сякаш си имаха някаква стара шега, — за да открия, че се е омъжила и съм я изгубила завинаги.

Барманът отвори шампанското и Греъм закри с ръка гърлото на най-близката чаша:

— За мен не, ще остана на „Перие“.

Шрадер подаде но една чаша на Шивон и Сабрина и вдигна тост:

— За младоженците! Имате голям късмет, господин Греъм.

— Госпожа Греъм е много особена жена — усмихна се той.

Двусмислието в думите му не убягна на Сабрина. От друга страна, за нейна най-голяма изненада той изпълняваше ролята си великолепно — скришни погледи, мимолетни усмивки, случайно докосване… Всичко бе толкова реално… сякаш наистина току-що се бяха оженили.

— Шивон ми каза, че се занимавате с превози.

— Точно така, имам фирма в Ню Йорк — потвърди Греъм и му подаде визитната картичка, която извади от портфейла си.

— Майк Греъм, управителен директор, фирма за превози „Уитъкър“ — прочете на глас Шрадер.

— Купих фирмата от Джо Уитъкър преди три години, но с репутацията, която си беше спечелила, щеше да бъде лудост да сменям името.

— Мъдър ход — каза Шрадер и даде картичката на Драго.

Точно това искаше и Греъм. Драго щеше да провери нещата и когато откриеше, че всички факти съвпадат, доверието към него щеше да нарасне. Фирмата „Уитъкър“ бе всъщност прикритие на ЮНАКО и се занимаваше с разузнавателна дейност. Оперативните работници имаха визитни картички за всички подобни фирми, повечето от които бяха в Ню Йорк и околностите му, и когато задачата го изискваше, наред с другите документи получаваха от картотеката и шест визитни картички. Само няколко души от персонала на всяка фирма работеха пряко за ЮНАКО — задачата им бе в случай на нужда да подсигуряват легендата на някой оперативен работник. По принцип колегите им не се интересуваха от това, нито от факта, че всички приходи от тези фирми тайно се превеждала на банковата сметка на ЮНАКО и се използваха единствено от организацията.

Греъм обаче не знаеше, че Драго вече бе направил справките си, и то много по-рано — още когато Шивон се бе обадила в клуба да каже, че смята да покани двама свои познати като лични гости. Не знаеше също така, че от „Уолстрийт“ бяха осведомили Драго, че „Уитъкър“ е солидна фирма с добра репутация и капитал от около пет милиона долара. Шрадер държеше да знае финансовите възможности на всеки един от хората, които посещаваха клуба му — при постоянните членове от това зависеше разликата между приятели и познати, а при гостите определяше дали кредитът им е достатъчно стабилен, за да бъдат поканени да играят комар на личната му маса.

Шрадер изпи шампанското си и остави чашата на бара.

— Играете ли хазарт, господин Греъм?

— Зависи от ставките — сви рамене Греъм.

— Те винаги могат да бъдат променени, за да задоволят изискванията на играчите. Питам ви, защото изоставих една игра на двадесет и едно, за да се запозная с вас и с прелестната ви съпруга, и се чудех дали ще имате нещо против да се присъедините към нас на масата?

— Защо не? — отвърна Греъм.

— Чудесно — каза Шрадер и се обърна към Шивон и Сабрина. — Чувствайте се поканени и вие да дойдете и да гледате.

— С удоволствие — каза Шивон и погледна към Сабрина. — Ще бъде забавно.

„Забавно ли?“, помисли си Сабрина. Щеше да бъде всичко друго, само не и забавно. Греъм щеше да играе с пари на ЮНАКО и това трябваше да се обясни на Колхински, когато се върнеха в Ню Йорк. А тъй като са били двамата, Колхински щеше да дели вината поравно. Но какво можеше да направи? Греъм не беше от хората, които се вслушват в гласа на разума, още по-малко пък, когато тя говореше.

— Сабрина?

Тя се сепна и погледна към Шивон:

— Извинявай, бях се замислила.

— За парите, които Майк може да спечели? — шеговито каза Шивон.

Сабрина насила отвърна на усмивката й и като хвана Греъм под ръка, двамата последваха Шрадер надолу по стъпалата към казиното.

— Няма ли да има конско? — саркастично прошепна Греъм.

— Не си заслужава. Така и така няма да ме послушаш.

— Знаеш много добре, че трябва да играем но свирката на Шрадер, ако искаме да ни покани на прием утре вечер. Това е единственият ни шанс.

— Знам също така, че Сергей ще ни убие, когато се върнем.

— Само ако загубя.

На масата имаше шест места за залагане. Три от тях бяха заети и Шрадер представи Греъм на играчите — майор Алонсо от чилийското посолство, Раул Лажес, местен бизнесмен, и един потен французин на име Грьонел. Драго се наведе над рамото на Греъм и каза:

— Крупието ще ви даде толкова чипа, колкото му поискате, а после, когато станете от масата, можете да уредите сметката пак при него.

— Правилата в Рио са както в Лас Вегас, нали? — попита Греъм, без да го поглежда.

— Да, но това все пак е частен клуб — отвърна Драго с усмивка. — Господин Шрадер има правото да налага свои собствени правила за игра на двадесет и едно, стига да са в рамките на международно установените.

— В клуба допуска ли се ръка от пет карти?

— Да — отговори Драго.

Греъм го изчака да застане зад Шрадер и погледна към крупието.

— Какви са границите за залаганията?

— Долна граница хиляда крузейрос, горна граница петнадесет хиляди крузейрос.

Греъм бързо пресметна наум — горната граница бе малко над две хиляди долара. Нищо пари.

— Петнадесет хиляди крузейрос — каза той на крупието.

Безразсъдството му отново разпали гнева на Сабрина. Винаги ставаше така — той просто не можеше да устои на предизвикателството и изобщо не се интересуваше от това, че може да навреди на себе си или на ЮНАКО.

Крупието му подаде два сини чипа от 5000 крузейрос и пет бели от 1000 крузейрос.

Греъм заложи на полето пред себе си двата сини чипа и когато всички залози бяха направени, крупието раздаде на всеки от играчите по една обърната надолу карта. За себе си взе една с лицето нагоре — беше асо. Раздаде на петимата играчи по още една карта, пак с лицето надолу. Този път и неговата бе с лицето надолу, но крупието веднага я обърна, за да види дали не печели още при първото раздаване. Печелеше — картата бе поп и по този начин банката събираше двадесет и едно. Оттук нататък играта представляваше само академичен интерес, освен ако някой от играчите също не бе събрал двадесет и едно от първия път. В такъв случай щеше да получи залога си обратно. Никой обаче нямаше такава комбинация и крупието прибра залозите и картите им.

Греъм бутна пред себе си оставащите му пет чипа по 1000 крузейрос за следващата игра. Първата карта на крупието бе петица. Греъм имаше дама и четворка. Шрадер, Алонсо и Лажес се отказаха, а Грьонел заяви, че ще изчака третата карта.

— Мосю? — обърна се крупието към Греъм.

— Още една карта! — отвърна Греъм. Крупието извади една карта и я обърна. Десятка.

— Отказвам се — рязко обяви Греъм и бутна настрана картите си.

След третата карта крупието имаше деветнадесет, Грьонел обърна своите — поп и две петици. Избърса потта от оплешивялото си теме и притегли печалбата към себе си като някой развълнуван скъперник.

Греъм се наведе напред и погледна към Шрадер:

— Защо не спрем да играем на шикалки и не вдигнем залозите?

— Разбира се. Какво ще кажете за петдесет хиляди крузейрос?

— А вие какво ще кажете за двеста и петдесет хиляди щатски долара?

Събралите се около масата хора ахнаха от изумление. Сабрина невярващо поклати глава. Това бе лудост, която щеше да го прати в Изпитателния център. Първата й мисъл бе да се опита да го вразуми и да го спре, преди да е станало твърде късно. Но не виждаше как може да го направи, без да рискува да провали мисията им. Точно тогава видя, че Шивон се усмихва.

— Още ли смяташ, че е забавно? — попита я тя със съмнение в гласа.

— Вълнуващо е — отговори Шивон. — Сега вече хвана Мартин на тясно.

— Е? — наруши мълчанието Греъм. — Знаете, че мога да покрия залога, иначе нямаше да ме поканите да играя.

Шрадер замислен подръпваше долната си устна.

— Една игра ли?

— Само една. Аз срещу банката. Шрадер се усмихна.

— Съгласен съм, господин Греъм.

Слухът бързо се разнесе из казиното и всички побързаха да приключат с игрите, за да могат и посетителите, и служителите да се присъединят към нарастващия полукръг от зрители около масата. Лажес и Алонсо станаха от столовете си и се дръпнаха сред тълпата. Грьонел напъха чиповете в джоба си и за огромно учудване на Греъм му пожела късмет, преди да се оттегли.

Драго накара крупието да изпразни ботуша с картите и го подаде на Греъм да го огледа. После сложи на масата пред него три нови тестета. Греъм провери дали са добре запечатани, и ги отвори. Шрадер се обърна към крупието:

— Анри, започваме.

— Oui, monsieur11 — отвърна крупието и взе картите от Драго.

Греъм се обърна, когато Сабрина отиде до него, и тихо й каза:

— Спести ми лекцията.

— Ще оставя това на полковника — върна му го шепнешком тя. — Майк, ти си полудял! Ще те разпъне на кръст, когато разбере какво се е случило.

— Само ако загубя. Би могла да ми пожелаеш късмет.

— Желая ти късмет и без да ми го казваш — отвърна тя и му стисна ръката, после се върна при Шивон.

Крупието сложи пред Греъм колодата от трите тестета и го помоли да сече, след това взе картите и ги постави в калъфа с лицето надолу. Шрадер и Драго застанаха до него с ръце зад гърба.

— Играта е двадесет и едно — обяви Шрадер за зрителите. — Наши правила. Господин Греъм залага двеста и петдесет хиляди долара.

Той сниши глас и се бърна към Греъм:

— Имате ли нещо против, ако Анри обявява на глас картите, за да знаят хората какво става?

— Не — отвърна Греъм и погледна към Анри. — Готов съм.

Анри изтегли първата карта.

— Мосю Греъм — три. Изтегли една карта и за себе си.

— Банката осем.

Греъм облекчено въздъхна. Възможността за двадесет и едно от първия път отпадаше. Анри изтегли втора карта.

— Мосю Греъм — три.

Втората карта на банката остана закрита.

— Дай ми още една — каза Греъм.

— Мосю Греъм — две.

Тълпата развълнувано зашумя. Вече се чуваха приказки за ръка от пет карти. Всичко обаче щеше да се реши от следващата карта. Греъм, който добре разбираше това, избърса с върха на пръстите си потта от челото си, преди да е потекла надолу по лицето му. Гърлото му беше пресъхнало — може би все пак трябваше да пийне от онова шампанско. Отхвърли тази мисъл и като забеляза, че Анри го гледа, кимна с глава.

Анри извади следващата карта и ловко я обърна с лице нагоре върху масата.

— Мосю Греъм — седем.

В тълпата се чуха сподавени възклицания — петнадесет от четири карти. Въпреки че му оставаше възможността за пет карти, шансовете му сега силно бяха намалели. Както вървеше играта, банката бе в много изгодно положение. Хората започнаха да сключват облози помежду си и докато споровете край нея се разгорещяваха, Сабрина едва сдържаше вълнението си. Трябваше му само една добра карта. Тя неспокойно дъвчеше устни — трябваше да рискува. Без да обръща внимание на нарастващото нетърпение наоколо, Греъм почукваше с пръст по масата и замислено гледаше картите пред себе си. Най-сетне вдигна поглед към Анри и му кимна. Шрадер и Драго не издаваха чувствата си и това само засилваше напрежението.

Анри изтегли картата, постави я до другите четири с лицето нагоре и прочисти гърлото си, преди да обяви:

— Мосю Греъм — едно.

Тези, които бяха спечелили личните си облози, избухнаха в ръкопляскания. Сабрина и Шивон се прегърнаха като развълнувани ученички и после се усмихнаха гузно, когато осъзнаха какво бяха направили. Глъчката около тях бе толкова голяма, че не чуха как Греъм каза:

— Искам още една карта.

Шрадер, Драго и Анри се спогледаха. Добре ли бяха чули? Греъм повтори.

— Дами и господа, моля ви — каза Шрадер и вдигна ръце. — Играта още не е свършила. Господин Греъм поиска още една карта.

За миг настъпи дълбока тишина, после всички заговориха едновременно. Бяха потресени. Едни смятаха, че трябваше да се откаже, докато печелеше. Защо изкушаваше съдбата, при положение че сега шансовете се обръщаха още повече срещу него? Според други, ако се гледаха картите, той имаше всички основания да вярва, че с една успешна ръка от шест карти ще спечели.

Сабрина не взимаше участие в дебатите. Предпочиташе да запази мислите си за себе си. Въпреки че не разбираше напълно мотивите му и не ги споделяше, тя бе единственият човек там, който знаеше защо Греъм искаше да доведе играта до крайност. Зад всичко това се криеше не толкова предизвикателство, колкото психология. Като приемаше предизвикателствата и преодоляваше пречките, той доказваше сам на себе си, че психологически е по-силен от противника си. Това винаги я бе обърквало, но знаеше колко е важно за него. Най-странното от всичко бе, че той неизменно отстъпваше, щом се убедеше вътрешно, че е победил. Според него това създаваше у противника му лъжливо чувство за превъзходство — слабост, от която можеше да се възползва по-късно. Сега прилагаше същата стратегия и към Шрадер. Биеше банката със своите пет карти и сега бе готов да зареже играта.

Греъм погледна към сервитьорката, която по знак на Шрадер му бе донесла чаша „Перие“. Изпи половината на една глътка.

— Нека оттук нататък продължим така. Анри ще ми даде шеста карта и ще я оставим с лицето надолу, докато банката изиграе своята ръка. Нямате друг избор освен ръка от шест карти. Ако банката загуби и моята последна карта е шестица или повече, ще ви платя двеста и петдесет хиляди долара. Ако банката загуби и моята карта е пет или по-малко, ще ми платите вие. Така играта става по-вълнуваща.

Шрадер се съгласи и обясни положението на публиката. Тълпата отново започна да сключва облози.

— Още една карта — каза тихо Греъм и изтри с длан потта от челото си.

Анри изтегли картата и я остави с лицето надолу. После обърна втората карта на банката — четворка. Съобщи го високо — дванадесет от две карти, възможно най-лошата комбинация за двадесет и едно. Изтегли третата карта, която бе дама. Банката губеше.

Греъм взе в ръка петте си карти и бавно се пресегна за шестата. Плъзна я към себе си по масата, така че никой да не може да я види, и изведнъж се плесна по челото, поклащайки глава. Събра шестте карти заедно и ги подаде на Анри. Драго се усмихна на себе си. Сабрина затвори очи и изруга наум Греъм. Този път бе отишъл твърде далеч.

Анри разгърна шестте карти на ветрило и преброи точките. После ги сложи на масата.

— Банката губи. Мосю Греъм има ръка от шест карти с обща стойност двадесет. Според нравилата на банката мосю Греъм трябва да получи първоначалния си залог от двеста и петдесет хиляди долара в четворен размер. Банката дължи на мосю Греъм един милион долара.

Греъм срещна унищожителния поглед на Драго, взе чашата си и изпи останалата вода.

Сабрина извърна очи, когато той я погледна.

— Този път помислих, че се провали.

— Нима? — понита равнодушно той.

— Вие сте изключително интересен човек, господин Греъм — каза Шрадер с половин уста. — Защо поехте риска с шестата карта?

— Предчувствие, да речем — отговори Греъм. Шрадер седна на стола до него и протегна ръка към Драго, който му даде златната си писалка и чекова книжка в кожен калъф. Този път не бе махнал капачката.

— Как предпочитате, да ви дам чек или да ви платя в брой?

— Задръжте стойността на чиновете, които купих преди това, и попълнете чек за благотворителни цели по ваш избор. Убеден съм, че госпожица Сен-Жак ще се погрижи парите да стигнат до местоназначението си.

Ръката на Шрадер замръзна над чека и той погледна изкосо Греъм.

— Продължавате да ме учудвате, господине.

— Не разбирам защо. В Рио има няколко ужасни места, където тези пари ще бъдат от полза, особено за децата.

— Имам честта да бъда председател на една благотворителна организация, която подпомага изключително децата от бедняшките квартали. Нарича се „Аманя“, което означава „утре“. Мисля, че името говори само за себе си.

— Чудесно — каза Греъм.

Шрадер попълни чека, откъсна го и го подаде на Шивон. Стана от стола си и стисна ръка на Греъм.

— Благодаря ви, това бе наистина великолепен жест.

— Стига децата да се възползват от него — отвърна Греъм.

— Така и ще стане, уверявам ви — каза Шрадер и се обърна към тълпата наоколо. — Представлението свърши. Връщайте се по масите, защото ще ми трябват добри печалби, за да се съвзема от тази загуба.

Плисна лек смях и гостите започнаха да се връщат но игралните маси, за да продължат оттам, откъдето бяха прекъснали.

— Позволете ми да ви почерня нещо на бара — каза Шрадер на Греъм и Сабрина.

— Този път ние черпим. Казахте, че имате нужда от добра печалба, нали? — отвърна тя с лукава усмивка.

Шрадер високо се засмя и тръгна с Шивон към бара, като каза:

— Ще ви напомня думите ви.

— Майк…

— Остави — прекъсна я веднага. — Парите така или иначе щяха да отидат в УНИЦЕФ.

— Това си бяха твои пари, знаеш го много добре.

— Виж, спечелени по този начин, те не означават нищо за мен. Нямам никаква нужда от тях за разлика от онези деца, които са благодарни и на най-нищожната милостиня — каза Греъм и стана от масата. — Хайде, чакат ни на бара.

Отведоха ги до личната маса на Шрадер, точно до парапета, който ограждаше казиното долу. Той изчака сервитьорката да се отдалечи и каза:

— Утре вечер давам прием у дома. Правя така всяка година, за да отбележа началото на карнавала. Шивон има чудесно предложение. Защо не дойдете и вие? Освен, разбира се, ако нямате някакъв ангажимент от по-рано.

Сабрина поклати глава:

— Нямаме никакви планове, нали, Майк?

— Не — отвърна Греъм и погледна с усмивка към Шрадер. — Ще дойдем с най-голямо удоволствие, стига това да не ви притесни.

— Разбира се, че не. Уговорихме се тогава. Утре сутрин ще изпратя поканата ви в хотела, а вечерта, да речем в осем и половина, ще ви чака кола, която ще ви доведе вкъщи. Има само една подробност — носете поканата със себе си. От съображения за сигурност, нали разбирате.

Сервитьорката се върна с поръчките и Греъм й плати.

— Извинете ме, но ще ви оставя за малко — каза Шивон и като улови погледа на Сабрина, незабелязано й даде знак да я последва. Тя разбра намека, също се извини и двете с Шивон влязоха в дамската тоалетна.

Точно под арката, която водеше към тоалетните, Шивон я хвана за ръката и леко я дръпна настрани, после измъкна от чантата си един плик и й го подаде.

— Цяла вечер искам да ти го покажа, но просто нямаше как. Говориш португалски, нали?

— Горе-долу — отвърна скромно Сабрина и отвори плика. Вътре имаше един-единствен лист хартия, на който с тъп молив бяха надраскани само три изречения. Тя тихо ги прочете на глас, като си превеждаше:

Тези дни в Рио ще пристигне по море голяма пратка наркотици. Вероятно е замесен Андре Драго. Трябва спешно да ви видя.

— Не мога да се забъркам в подобно нещо, цялата ми легенда ще хвръкне по дяволите.

— Чу ли се вече с информатора си? — попита Сабрина.

Шивон поклати отрицателно глава.

— Опитах да му се обадя оттук, но го нямаше вкъщи. Ще пробвам още веднъж.

— Мога да помоля Си. У. да се заеме с това, но дали информаторът ти ще иска да говори пред него?

— Имам една идея — каза Шивон, като помисли малко. — Ще кажа на Карлос, че Си. У. ще носи писмото като доказателство. Ако иска, може сам да избере къде да се срещнат. Ти се обади на Си. У. и му обясни как стоят нещата, а аз ще му пратя писмото в хотела с такси.

— Струва си да се опита, стига да успееш да откриеш информатора си.

— Вече трябва да се е прибрал — каза Шивон, като погледна часовника си. — Ами Майк?

— Ще му кажа след това. Хайде да вървим.

Долу в мазето Драго бе застанал неподвижно в стаята на охраната и очите му бяха приковани към един от десетте монитора на елипсовидната стена пред него. Една от камерите в казиното бе насочена към Сабрина и Шивон и въпреки че нямаше звук, той все пак успяваше отчасти да разбере какво си казват по движението на устните — бе усвоил това умение още докато беше в Източна Европа. Сега обаче съжаляваше, че не бе минал целия курс, защото щеше да разбере всяка тяхна дума, включително и съдържанието на писмото. Беше сигурен, че тази госпожа Греъм го е прочела или превела на глас, но долови само, че нещо ще пристигне в Рио и че вероятно той е замесен. Но какво беше това „нещо“? Наркотиците или пликът? И кои бяха семейство Греъм? Бяха ли и те от ЦРУ като Шивон? Бе открил истината за нея едва преди една година, но изобщо не бе споменавал за това пред Шрадер. Този коз си оставаше само за него и той възнамеряваше да го използва, ако — и когато — му потрябваше.

Откъсна се от мислите си, когато видя, че Сабрина и Шивон тръгват да излизат. Грабна най-близкия телефон и щракна с пръсти, за да повика при себе си единия от двамата пазачи:

— Веднага ми доведи Лавал!

После се обади на рецепцията и заговори преди още момичето да успее да каже нещо:

— Мариса?

— Да?

— Обажда се Драго. В стаята на охраната съм. Ако госпожица Сен-Жак или госпожа Греъм използват телефона на рецепцията, искам да знам къде са звънели.

— Добре, господине.

Затвори телефона тъкмо когато Жан-Мари Лавал влизаше в стаята. Бе малко над четиридесетте, с изпито сипаничаво лице и тънки черни мустачки. Като висш служител в „Тонтон Макут“12 бе принуден да напусне Хаити през 1987 година, когато режимът на Дювалие падна от власт. Този факт бе известен само на Драго. Официално той се водеше шеф на охраната в „Ривиера Клъб“, а неофициално бе най-довереният му помощник и връзката му с жандармите фавеладос, предизвикали толкова противоречиви мнения.

Драго посочи монитора, който показваше фоайето. Шивон бе застанала до рецепцията и говореше по телефона, плътно притиснала слушалката към себе си, за да не се чуват думите й. След като затвори, тя каза нещо на Мариса и момичето измъкна под тезгяха една подвързана с кожа книга с най-търсените от персонала и посетителите телефонни номера. Шивон откри това, което й трябваше, набра отново и протегна слушалката на Сабрина.

— Коя е русата? — попита Лавал.

— Точно това се надявам да разбера.

Сабрина затвори телефона и Шивон отново повика Мариса. Размениха още няколко реплики и Мариса й подаде един плик с официалната емблема на клуба. Шивон извади своя плик от чантата си, пъхна бележката в другия и го запечата. Взе от Мариса химикалка, написа нещо върху плика и тръгна към вратата.

Мариса се обади на Драго и той я изслуша в пълно мълчание. После затвори телефона.

— Познаваш ли човек на име Карлос Монтеро?

— Да, господине. Дребен мошеник, печели най-вече като информатор.

— Всичко се връзва. Този Монтеро, изглежда, е изпратил някакво писмо на госпожица Сен-Жак и е поискал да се срещнат, за да го обсъдят. На срещата обаче няма да отиде тя, а някой си Уитлок. Уговорили са се за кафене „Кана“ след един час. Искам да пипнеш този Монтеро след срещата и да разбереш какво е имало в писмото. Но изчакай Уитлок да се махне. В никакъв случай не трябва да усети нещо.

— Разбрано. Да пусна ли опашка подире му?

— Не, не се налага. Знам къде е отседнал.

— Какво да правим с Монтеро, след като проговори? — попита Лавал.

— Няма защо да питаш. Хвърлете тялото в залива Ботафого, акулите ще свършат останалото.

Лавал излезе и Драго отново се обърна към мониторите. Сабрина и Шивон минаха през казиното и се върнаха на бара. Оттук нататък главното бе да не се изпускат от очи семейство Греъм и онзи Уитлок. После, веднага щом разбереше с кого си има работа, щеше да ги убие.

Уитлок прекара цялата вечер в стаята си. Ходеше нервно напред-назад, а съзнанието му се разкъсваше от мисълта за Кармен, останала толкова далеч в Ню Йорк. Искаше да й се обади, да чуе гласа й и да се успокои, но неговото по-добро аз му казваше, че подобна егоистична постъпка само ще я отдалечи още повече от него. Трябваше й време, за да остане сама и да помисли, и това бе станало очевидно при последния им разговор, но нетърпението постепенно го завладяваше и заглушаваше гласа на разума. Даже на два пъти вдигаше слушалката и посягаше да набере номера. Бе само въпрос на време кога нямаше да може да устои.

Точно тогава се обади Сабрина и той с отчаянието на удавник се хвана за предложението да отиде на среща с информатора на Шивон. Това щеше да го отвлече от семейните му проблеми и да ангажира с нещо друго вниманието му. Въпреки че бе топло, облече едно леко сако, за да не се вижда кобурът с броунинга му, и като взе от рецепцията оставения на негово име плик, излезе на улицата да потърси такси.

Кафене „Кана“ се помещаваше в малък вагон-ресторант на „Авенида Президенти Варгаш“, най-оживената улица в града. Уитлок плати на кондуктора и влезе, като спря за миг на входа, за да се ориентира. Сабрина бе казала, че Монтеро е около тридесетгодишен, с очила и леко плешив и че ще го чака на третата маса от вратата. Наистина бе там, с чаша кафе в едната ръка и поничка в другата. На масата пред него бе разтворен някакъв вестник. Уитлок затвори вратата след себе си, отиде до масата и седна срещу Монтеро.

— Мястото е заето — каза той, без да поглежда нагоре. — Чакам един човек.

— Вече е тук.

Монтеро подозрително го изгледа.

— Докажете го.

Уитлок хвърли плика на масата. Монтеро го скъса, прочете бележката и го върна на Уитлок.

— Моля да ме извините, че ви зяпнах така, но когато госпожица Сен-Жак ми каза, че на срещата ще дойде един англичанин, аз, естествено, помислих, че… — той млъкна и сви рамене. Явно се чувстваше неудобно.

— Помислили сте, естествено, че ще бъда бял. Монтеро виновно кимна.

— Надявам се, че не съм ви обидил.

— Ни най-малко — отвърна Уитлок и погледна сервитьорката, която се бе приближила до масата. — Едно кафе, ако обичате.

— Непременно опитайте поничките — каза Монтеро с пълна уста. — Най-добрите в града.

— Не, благодаря, само кафе — каза Уитлок на сервитьорката, която чакаше. После се обърна към Монтеро. — Откъде знаете английски?

— Ходех на вечерно училище. Бях гид на английски туристи, но после открих далеч по-доходните възможности, които предлага престъплението. Искам да ви кажа какво успях да подслушам снощи — Монтеро отхапа още малко от поничката и, изглежда, реши, че може да говори и да яде едновременно. — Пиех си питието в един бар на „Пастьор Авеню“, когато влязоха петима и се настаниха на съседната маса.

Накани се да сложи и последната хапка в устата си, но Уитлок го сграбчи за китката:

— Или говори, или яж. Но само едното.

Монтеро остави поничката в чинията си. Сервитьорката се върна с чаша кафе, тръсна я пред Уитлок и шумно хвърли сметката в ъгъла на масата.

— Явно вкусните понички са за сметка на обслужването — промърмори Уитлок. — Продължавай.

— Тези петимата до един бяха от ескадроните на Андре Драго. Чували ли сте за тях?

Уитлок кимна.

— Няколко чаши кашака развързаха езиците им. Кашака е бразилското съответствие на текила. Не говореха високо и не буйстваха, просто езиците им се развързаха. Чувах само откъслеци от разговора им, но успях да схвана същността. Записах си някои неща на една книжна салфетка — той я извади от джоба си и я разгърна. — След няколко дена на път за Монтевидео през Рио ще мине колумбийският товарен кораб „Палмира“. На борда ще има пратка хероин, която някъде близо до брега ще бъде прехвърлена на „Голконда“, частната яхта на Мартин Шрадер. Драго също може да я ползва, когато иска. Пристанищната полиция никога не проверява „Голконда“, така че — поне на теория — наркотици могат да се пренасят безпрепятствено направо до частния пристан на Шрадер и да се разтоварват там. Това е всичко.

— Имам няколко въпроса. Първо, как така ти си ги познал, а те теб — или поне така излиза — не? Сигурно пътищата ви са се пресичали и друг път?

— Така е, те наистина ме познават, но не както изглеждам сега. Преди имах буйна брада и косата ми стигаше до раменете. Това бе, преди да вляза в затвора. Пуснаха ме миналата седмица, но сега, както сам виждате, косата ми е къса и нямам брада. Друга причина да не ми обърнат внимание и да говорят така свободно бе, че бях с една млада дама — ваша сънародничка от Лондон. Цялата вечер говорихме на английски. Сигурно са си помислили, че не разбираме нито дума.

— В писмото ви пише, че вероятно е замесен Драго. Не сте ли сигурен?

— Просто чух веднъж да споменават името му, но не разбрах за какво ставаше дума.

— Вие лично какво мислите?

— Ако ставаше въпрос за Шрадер, щях да си сложа ръка на сърцето и съвсем искрено да заявя, че е невъзможно. За Драго не съм толкова сигурен.

— А защо сте сигурен за Шрадер?

— Госпожица Сен-Жак не ви ли каза за сина му?

— Не.

В сведенията от ЮНАКО изобщо не се споменаваха деца.

— Ще ви разкажа накратко историята. Малко след като пристигнал в Рио, Шрадер прочел във вестника статия за едно десетгодишно момче, което загубило родителите си — те били фавеладос — при пожар в квартала. Шрадер се трогнал и го осиновил. През първите една-две години двамата били неразделни, но когато момчето малко пораснало, започнало да взима наркотици. Шрадер разбрал едва когато го извикали да идентифицира трупа в моргата. Било поело свръхдоза хероин. От този ден Шрадер води непримирима война с бразилските наркомагнати, особено с тези в Рио.

— А Драго?

— Начинът, по който изпълни нарежданията на Шрадер в бедняшките квартали, надали му е спечелил любовта на наркомагнатите в страната, така че също не виждам причина да се замесва в такова нещо — освен ако няма своя собствена мрежа някъде.

— Кой казва, че няма?

— Точно затова не съм сигурен. Нищо чудно да мами и Шрадер, особено ако е верен слухът, който чух онзи ден. Един от прислужниците на Шрадер бил чул Драго да казва по телефона, че ще поднесе на Рио незабравим прощален подарък, преди да напусне Бразилия завинаги.

— А този прощален подарък могат да бъдат наркотиците — довърши мисълта му Уитлок.

— Да, но защо ще напуска Бразилия завинаги? Защо ще се отказва от всичко, което е постигнал през последните четири години? Няма логика.

Уитлок извади портфейла си.

— Колко ви дължа?

— Нищо, госпожица Сен-Жак ми плаща. Благодаря все пак.

Уитлок допи кафето си, прибра сметката и се изправи. Монтеро вдигна очи към него:

— Може и да съм престъпник, но мразя наркотиците като всеки друг. Спрете ги, господине, преди да е станало твърде късно.

Уитлок плати сметката и Монтеро го видя как махна на едно такси, преди отново да се съсредоточи във вестника си. Тръгна си след десет минути. По това време на нощта „Авенида Президенти Варгаш“ бе задръстена от коли и той реши да се прибере с метрото. Щеше да стигне много по-бързо, отколкото с такси. Пъхна ръце в джобовете си и като си подсвиркваше тихо с уста, тръгна към най-близката станция на метрото. Внезапно вратата на един черен мерцедес, спрял на няколко крачки пред него, се отвори и на улицата изскочи Лавал. Монтеро се обърна назад и видя двама от хората му, които бързо се приближаваха. Беше без оръжие, сам и изплашен. Оставаше му един-единствен изход — хаосът на шосето. Побягна през платното и още на първата лента едно сребристо BMW мина само на сантиметри от него. Шофьорът натисна спирачките и веднага някакъв товарен фургон се вряза отзад в колата му. Двамата мъже на улицата погледнаха към Лавал, но той само поклати глава. Монтеро, притиснат между двете платна, се метна настрани, за да избегне връхлитащия го автобус. Страничното огледало го удари в гърба и той падна с главата надолу под колелата на един тежкотоварен камион. Бе вече мъртъв, когато смазаното му тяло изчезна йод него.

Лавал запали цигара, когато мерцедесът заобиколи спрелия камион и рязко потегли. Погледна през прозореца към сгърченото тяло, изруга ядосано и каза на шофьора да го върне в „Ривиера Клъб“.

— Какво смяташ за всичко това? — попита Сабрина, след като Уитлок им предаде разговора си с Монтеро.

С Греъм се бяха върнали в хотела един час след Уитлок и веднага бяха отишли в стаята му, за да обсъдят събитията от вечерта.

— Помните ли какво ни каза Шивон за „Голконда“? Яхтата може да плува само с официалното разрешение на Шрадер или Драго. А след това, което чух от Монтеро, не мога да си представя Шрадер да е замесен. Значи остава Драго. Има много неясни „защо“ за момента, но все пак мисля, че той е в дъното на цялата работа.

— Съгласен съм с теб — каза Греъм. — А това означава, че можеш да се простиш със задълженията си да ни пазиш тила. Ако тази пратка хероин трябва да бъде прехвърлена на „Голконда“ утре вечер, от теб зависи да я спреш.

— Няма начин да се справя сам.

— Обади се на Сергей, той с радост ще прегърне шанса да се измъкне от кабинета си — каза Сабрина.

— Обади му се още сега — настоя Греъм и посочи телефона. — Сигурно гледа „Джепърди“ или някоя друга от онези идиотски програми, които толкова му харесват.

— Ще му звънна, преди да си легна. Така ще мога да направя и отчета си за днес.

— Аз пък си лягам веднага — каза Греъм и преглътна една прозявка. После погледна към Сабрина. — Идваш ли?

Тя кимна.

— Това казино ме изтощи до смърт.

— Преди да си тръгнете, нека видя дали правилно съм разбрал задачата си за утре. Трябва да се срещна с човека, за който спомена Шивон — Силва, и да разбера от него нещо за частните галерии на Шрадер, тъй като по-рано е работил в дома му.

— Точно така — каза Греъм. — Просто ти единствен можеш незабелязано да проникнеш в такъв квартал и пак така да си тръгнеш. Там посрещат белите, най-меко казано, враждебно. В замяна на това аз пък рано следобед ще оставя на „Голконда“ един радиокомпас за теб.

Двамата погледнаха към Сабрина. Тя отмести очи.

— Добре де, аз пък трябва да прекарам целия ден с Шивон, за да си намеря костюм за вечерта. В случая нищо не зависи от мен, повярвайте ми.

— Как така и ти не трябва да се приготвяш за вечерта, Майк? — попита го Уитлок.

— Дрехите на жените са важни. Слава Богу, няма никакво значение как са облечени мъжете.

— Толкова по въпроса за равенството — промърмори Сабрина и тръгна след Греъм към вратата.

Пожелаха му лека нощ и излязоха.

Уитлок се тръшна на леглото. „Джепърди“, любимото предаване на Кармен. Защо му трябваше на Греъм да го споменава? Всичката стаена болка отново излезе на повърхността. Набра номера на квартирата им в Ню Йорк, но още след първия сигнал затвори и уморено прокара ръце по лицето си. Това нямаше да оправи нещата. Вдигна отново слушалката и се обади в главната квартира на ЮНАКО.

— „Люълин и Лий“, добър вечер — прозвуча гласът на Сара от телефонния секретар. — В момента кантората ни е затворена, но ако оставите името и телефонния си номер, след като чуете сигнала, някой от директорите с удоволствие ще ви потърси утре сутрин.

— Си. У. Уитлок, код 1852963 — каза той след сигнала.

Последва пауза, после се чу прещракване и някой отсреща вдигна слушалката.

— Добър вечер, господин Уитлок — каза любезно дежурният.

— Здравей, Дейв — отвърна той, докато прелистваше една малка книжка с приетите в ЮНАКО кодове. — Трябват ми едно Б3, едно Г5 и три седемкилограмови М8. До един час да бъдат на борда на някой от самолетите ни.

БЗ бе подводен скутер, Г5 — портативен подемен кран, а М8 — магнитни мини.

— Няма да успеем за толкова кратко време, господин Уитлок. Всички тези неща са опаковани и са на склад.

— Тогава кажи на тези от „склада“ да се размърдат и да направят каквото трябва. А сега ме свържи с господин Колхински.

Обясни му накратко положението с типичната за ЮНАКО двусмисленост в телефонните разговори.

Възбуден от вестта за наркотиците, Колхински стегна набързо багажи си и бе на път към летище „Кенеди“ само петнадесет минути след като бе затворил телефона.