Нощна стража

Десета глава

— Още ли не си готова? — викна Греъм пред затворената врата на банята.

— Още пет минути — долетя отвътре гласът на Сабрина.

Греъм отчаяно поклати глава — чуваше същия отговор от един час.

— А ти готов ли си? — попита тя.

— Отдавна — отвърна той и се тръшна на леглото, като сложи ръце под главата си.

— Сложи ли си ризата, която ти купих?

— Да — отвърна с гримаса той.

Ризата бе от мадрас, в синьо, червено и жълто — само Дуейн би облякъл подобно нещо. Бе вързал цветно шалче хлабаво около врата си и носеше джинси, платнени обувки и кичозно бяло кепе, почти скрито под крещящия надпис РИО. Кепето му беше подарък от Шивон и той се чувстваше длъжен да го сложи, за да бъде проникнат поне малко от духа на карнавала.

— Шивон е наистина чудесен човек, щом я опознаеш — неочаквано се провикна Сабрина от банята. — Трябва само да проникнеш зад ексцентричната фасада, която си е създала.

— Аха — промърмори Греъм.

— Имала е много тежко детство. Майка й е била алкохоличка и за възпитанието й, доколкото можел, се грижел баща й. След смъртта му избягала от къщи и се присъединила към банда джебчии от бедняшките квартали. После ги заловили и я пратили обратно вкъщи, където открила, че майка й се е омъжила повторно, и то за алкохолик като нея. Вторият й баща я биел, затова избягала отново. Точно тогава я открили от рекламната агенция. На двадесет години се омъжила за един фотограф на свободна практика от Париж — така всъщност успяла да пробие да я вземат на работа там.

— Още ли живеят заедно?

— Мисля, че не. Явно не искаше да говори за това, така че не я разпитвах.

Тя най-сетне излезе от банята и Греъм обърна глава да я погледне. Бе облечена в тънко бяло трико, плътно прилепнало към тялото, нещо като бански костюм на две части, обшит със сребристи пайети, и къса пелерина от сребърно и златно ламе, вързана свободно на шията й.

— Какво ще кажеш?

— Ако тръгнеш така по Пето авеню, сигурно ще те арестуват.

Тя се засмя.

— Ще сметна това за комплимент. Всъщност Шивон твърди, че дрехите ми са много консервативни. Изглежда, че на тези празненства жените се надпреварват да се появят в най-смелия костюм на вечерта. Колкото по-еротично и по-екзотично, толкова по-добре.

— Бих казал, че костюмът ти е доста смел — отвърна той и сви рамене. — Но може би просто съм водил прекалено затворен живот.

— Може би, Майк — усмихна се тя.

— Кари никога не би се появила в такива дрехи. Но пък тя винаги си е падала малко пуританка.

За пръв път го чуваше да казва нещо лошо за Кари. Винаги бе говорил за нея като за божество, стъпило на свят пиедестал. Може би това беше някакво пречистване?

— И ние имахме своите различия като всички други — допълни той, сякаш бе прочел мислите й. — Би могло да се каже, че си беше типична дъщеря на сенатор републиканец, привърженик на твърдия курс.

— Баща й е бил сенатор?

— Сенаторът Хауард Д. Уолш от Делауеър.

— Уолш Ястреба?

— Да, наричаха го така заради експанзионистичната му позиция по въпросите на външната политика, особено в Централна Америка.

— Беше цяла напаст за демократите. Помня, че баща ми не можеше да го понася.

— И аз не можех, но се стараех да има мир заради Кари.

— И тя ли беше… толкова радикално настроена? — попита колебливо Сабрина. Знаеше, че той внезапно може да смени темата, както бе правил и друг път, когато му се стореше, че надзърта прекалено дълбоко в миналото му.

— Мислиш ли, че щях да се оженя за нея, ако беше?

— Ходиш ли още при родителите й?

— Майка й бе починала преди сватбата. За последен път видях Ястреба на следващия ден, след като изчезнаха Кари и Майки — той започна гневно да се разхожда напред-назад, свил ръце в юмруци. — Едва тогава осъзнах какъв лицемер е всъщност. Бе обещал по време на предизборната си кампания, че ще засили натиска върху администрацията — тогава на власт бе Рейгън, да вземе още по-сериозни мерки срещу тероризма. И знаеш ли какво ми каза, когато се върнах от Либия? „Щях да сключа каквато поискат сделка за живота на дъщеря си и внука си и не ме интересува колко невинни американци са изгубили живота си по-рано.“ Предавам ти точните му думи — ще ме преследват цял живот. Двулично копеле такова! — той удари ядосано с юмрук по стената и се обърна с лице към нея. — Да не мисли, че ми е било лесно да взема това решение и да жертвам собственото си семейство? Обаче знаех, че ако се откажа, онези терористи ще извършат проклетите си бомбени атентати в няколко от най-големите ни градове и ще причинят смърт и невъобразима разруха. Постъпих така, както смятах, че трябва да постъпя. Само че на него изобщо не му пукаше! Никак! — той излезе на балкона и дълбоко си пое въздух няколко пъти, преди да се върне в спалнята. — Извинявай, че ти се разкрещях така. Просто Уолш Ястреба е много деликатна тема.

— Много добре разбирам защо — отвърна меко тя. — Ако някой трябва да се извинява, това съм аз, че си пъхам носа, където не ми е работа.

— Няма нищо — каза великодушно той. Иззвъня телефонът. Обаждаха се от рецепцията — шофьорът им беше пристигнал.

— Все още ли смяташ, че ще ме затворят? — попита го тя, когато излязоха от стаята.

— По-вероятно ще ти се отворят…

Втренчени погледи ги проследиха, когато излязоха от асансьора и прекосиха фоайето до рецепцията, където ги очакваше един мъж на средна възраст.

— Вие ли сте шофьорът на господин Шрадер? — попита го Греъм, след като остави ключа.

— Да, господине. Името ми е Фелипе. Ще бъда ваш шофьор тази вечер. Последвайте ме!

Излязоха след него на паркинга пред хотела и той спря до един лъскав ролс-ройс „Корниш“ с цвят на шампанско.

— Великолепен е — каза Греъм и прокара ръка по покрива.

— Господин Шрадер има цяла рота такива.

— Цяла рота ли? — изненада се Греъм. — Колко общо?

— Петнадесет, всеки с отделен шофьор — отвърна Фелипе и им отвори задната врата. Изчака ги да се качат, затвори и седна отпред на волана. — Има телевизор, телефон, барче и уредба с четири музикални канала точно пред вас. Моля, не се притеснявайте да използвате всичко това. Ако ви потрябвам, вдясно от уредбата има радио. Желая ви приятно пътуване.

Той натисна някакво копче на таблото пред себе си и между предната и задната част на колата се плъзна звукоизолираща стъклена преграда.

— Какво предпочиташ, музика или телевизия? — попита Сабрина, щом ролс-ройсът се включи в движението по „Авенида Атлантика“.

— Музика — отговори Греъм, без да се замисля.

Сабрина погледна месинговата плочка отпред, върху която на английски и португалски бяха изписани различни видове музика.

— Класическа музика, кънтри енд уестърн, джаз и ПБМ. Избирай.

— Какво е това ПБМ?

— Популярна бразилска музика. Самба, боса нова — народна музика, иначе казано.

— Това ще го слушаме достатъчно на приема. Дай да видим какво нарича той джаз.

Сабрина натисна копчето и той се заслуша за миг, преди да познае кой свири.

— Дизи Гилеспи. Поне от джаз разбира.

— Не мога да повярвам! Все пак имаме нещо общо с теб.

— Обичаш джаз? — попита той, леко изненадан.

— Направо умирам за джаз — отвърна тя с усмивка.

— Наистина ли? Мислех те за някой от онези смахнати поп-запалянковци.

Тя сви рамене.

— Е, слушам и поп-музика, разбира се, но голямата ми любов е и си остава джазът. Особено на живо — „Ели’з Ели“, „Вилидж Вангард“, „Уест Буундок“. Обожавам ги.

— Тези имена съживяват някои спомени — каза той и като облегна глава назад на седалката, се загледа в бялата тапицерия на тавана. — „Фет Тюздей’з“ на Трето авеню бе любимият ми клуб, но не съм стъпвал там, откакто напуснах Ню Йорк.

До края на пътуването говориха само за джаз.

Лавал стъпка с крак цигарата си и погледна към „Голконда“, обсипана с шарки от последните лъчи на залязващото слънце. Отключи катинара на портата с ключа, даден му от Драго, и махна с ръка към единия от двата черни мерцедеса. Отвътре излязоха трима мъже — и те като него бяха облечени в черно. Минаха по кея и се качиха по мостика на палубата на „Голконда“. Лавал сви ръцете си като рупор и извика Дитле, който се показа през люка само след миг. Следваха го двамата въоръжени пазачи.

— Жан-Мари! Какво правиш тук? — попита любопитно той.

— Въпросът е деликатен, Хорст — отвърна Лавал и погледна косо към двамата пазачи. — Може ли да поговорим някъде насаме?

— Да, разбира се. Ела в каютата ми.

— Само един въпрос, Хорст — каза Лавал и го докосна леко по ръката. — Колко души има на борда?

— Само тези двамата. Останалите от екипажа трябва да си дойдат чак другата седмица. Господин Шрадер винаги им дава брегова отпуска за карнавала. Защо питаш?

— Ще ти обясня вътре.

Дитле го поведе надолу по стълбите и по облицования с тиково дърво коридор към каютата си.

— Казвай, какво има? — попита той и затвори вратата.

— Ще ти обясня по-добре, ако ми дадеш някоя карта на местността. Имаш ли?

— Разбира се, че имам — възмути се Дитле. — Коя местност по-точно те интересува?

— Нос Леме — каза Лавал първото име, което му дойде на ум.

Дитле отиде към масата да вземе карта. Лавал се промъкна след него, опънал копринено шалче в ръцете си. Когато Драго изрично нареди при убийствата да няма кръв, Лавал веднага се сети за шалчето, което бе използвал в такива случаи, докато работеше в „Тонтон Макут“. То приличаше на оръжието на индийските туги15, само че вместо традиционната рупия той връзваше в средата на шалчето малко камъче. Метна примката на врата на Дитле и с ожесточение я стегна. Пръстите на Дитле се впиха в камъчето, докато то се забиваше все по-дълбоко в гръкляна му, но само след миг той падна на колене. Движенията му ставаха все по-слаби и по-слаби и накрая тялото му омекна. Лавал задържа примката още малко, после отви шалчето и го мушна обратно в джоба си. Върна се на палубата, където го чакаха хората му. Бяха изпълнили указанията му — двамата пазачи също лежаха удушени до най-близкия люк. Лавал сигнализира на втория мерцедес и още двама мъже се приближиха към яхтата. Всеки носеше по една обемиста чанта. Двата мерцедеса потеглиха и изчезнаха в нощта. На борда отвориха чантите и извадиха скритото в тях оръжие — шест автомата „Хеклер и Кох“ МП5 и шест автоматични пистолета „ЧЗ“ 75. Лавал носеше своя „Валтер“ П5 със себе си.

След като изключиха алармената инсталация, двама от мъжете облякоха водолазни костюми и се спуснаха през борда, за да проверят корпуса на яхтата. Показаха се на повърхността след пет минути и дадоха знак на Лавал, че всичко е наред. Той подаде ключа за мотора на един от останалите и тръгна към капитанската каюта да се обади на Драго и да му каже, че първата фаза на операцията е приключила успешно.

Колхински и Уитлок стояха на палубата на „Кралицата на Копакабана“ — взетата под наем яхта, дълга шестдесет и пет фута, — когато двигателите на „Голконда“ заработиха. Колхински вдигна бинокъл „Беъд“, пригоден за нощно виждане, и видя как на яхтата помагат на двамата водолази да се освободят от кислородните си бутилки. После протегна бинокъла към Уитлок.

— Каква преднина ще им дадем? — попита той.

— Няколко мили. Няма защо да си правим самореклама.

Уитлок насочи бинокъла към мигащите светлинки на града зад тях и каза:

— Чудя се как ли се чувстват Майк и Сабрина на приема у Шрадер.

Колхински шеговито вдигна тост с кутията си кока-кола.

— Могат само да се забавляват още по-добре от нас.

Ролс-ройсът спря пред порта от ковано желязо, дълга над десет фута, и Фелипе се свърза с контролния център в имението чрез радиото, инсталирано отпред на таблото. Специална камера проучи внимателно колата, преди електронните врати да се разтворят и да ги пропуснат да минат. Шосето се виеше през просторни зелени ливади, които сякаш нямаха край. Всичко бе озарено от светлината на мощни прожектори, виждаха се и въоръжени патрули с кучета. Цяла миля по-нататък спряха пред втора, по-малка порта, над която имаше арка с позлатен надпис „Данае“. От контролния пункт им отвориха и тази врата и когато колата най-сетне зави в широкия кръгъл вътрешен двор, пред очите им като огромен каменен страж се изправи планината. Фелипе спря пред остъклената зала, където се намираше рецепцията, и един мъж със златист брилянтов костюм и островърха шапка се притича да им отвори задната врата.

Фелипе смъкна стъклото на прозореца и каза:

— Когато решите да си тръгвате, господин Греъм, само кажете на някой от персонала и ще ме извикат по радиото. Приятно прекарване — той включи на скорост и подкара надолу по шосето.

— Виждам, че се възхищавате на планината на господин Шрадер — каза мъжът с лъскавия костюм. Имаше силен ямайски акцент.

— Сякаш се появява от нищото — каза Сабрина и изви назад глава, за да погледне нагоре към ярко осветената скала.

— Господин Шрадер нарочно планира така пътя. Винаги е обичал изненадите — каза мъжът и ги покани с жест да го последват към рецепцията, облицована с черни и бели керамични плочки.

Автоматичните врати се отвориха пред тях и те отидоха до малката подкова, зад която седеше красива кариока със светла кожа. Момичето мило им се усмихна и поиска да види поканата им. Греъм й подаде картичката и тя потърси името му в компютъра. То се появи на екрана. Отзад в скоби пишеше VIP/АД16 — Драго ги бе включил в списъка на специалните гости. Това означаваше, че за пристигането им веднага трябваше да се съобщи по телефона горе в къщата, за да могат Шрадер или Драго да ги посрещнат лично. Момичето даде поканата на ямаеца и посегна към телефона, когато той ги поведе към асансьора. Изкачиха се сто метра нагоре в планината и когато вратите се отвориха, се озоваха пред втора рецепция. Ямаецът връчи поканата на жената зад плота, поклони се учтиво на Греъм и Сабрина и се скри в асансьора.

Стоманената врата вдясно от рецепцията се плъзна настрани и се появи Драго, усмихнат както винаги. Вратата зад него се затвори. Той стисна ръка на Греъм и леко кимна на Сабрина.

— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете. Господин Шрадер ви поднася извиненията си — искаше да ви посрещне лично, но жената на майора го отвлече, преди да успее да се измъкне. Настояваше да танцува с него, а как би могъл да й откаже?

— Неизбежен риск, когато човек е домакин — усмихна се накриво Сабрина.

Драго сви устни, което можеше да мине и за усмивка.

— Така е, госпожо Греъм. Сигурен съм, че вече губите търпение. Позволете ми да ви покажа пътя — той пъхна личната си карта в процепа до стоманената врата и тя се отвори към друг асансьор.

— Колко е висока планината? — попита Сабрина.

Драго натисна едно копче и вратата се затвори.

— Самата планина е висока деветстотин и седемнадесет фута над морското равнище, което прави към двеста и осемдесет метра. Рецепцията, от която ви взех, е на деветдесет метра над морското равнище.

— А колко високо отиваме?

— Градината е на двеста и четиридесет метра над морското равнище — отвърна й Драго. — Приемът се провежда там.

Асансьорът спря и се озоваха в един вътрешен двор, застлан с мозайка. Драго махна с ръка към стъклените врати, зад които на окосената ливада и край плувния басейн с олимпийски размери се тълпяха множество хора, облечени в пъстроцветни дрехи. После им показа голямата шатра на бели и червени ивици, разпъната в средата на градината, и обясни, че вътре има духов оркестър от седемнадесет души, майстори на карнавалната музика, и дансинг, който побира близо двеста души. После отвори звуконепроницаемите врати с картата си и шумът внезапно ги заля. Слязоха по няколко стъпала до моравата, където един сервитьор в бяло сако ги очакваше с табла и две чаши.

— Позволих си да ви поръчам нещо за пиене, когато разбрах, че сте пристигнали — каза Драго и посочи таблата, — сухо бяло вино и минерална вода „Перие“. Ако предпочитате нещо друго, с удоволствие ще наредя да ви ги сменят.

— Не, благодаря — отвърна Греъм и взе двете чаши, като подаде едната на Сабрина.

— Ето че идва и господин Шрадер. Моля да ме извините, трябва да се погрижа за още много неща. Сигурен съм, че по-късно ще се срещнем отново и ще можем да поговорим повече — той се усмихна на Шрадер и се запъти към група бизнесмени, увлечени в разговор край плувния басейн.

Шрадер им стисна топло ръка. Бе облечен с бели къси панталони и пъстра риза на цветя.

— Много се радвам, че дойдохте. Надявам се, че Андре ви е предал моите извинения?

— Да, разбрахме, че съпругата на майора ви е похитила за един танц.

— Съдба, по-лоша и от смъртта, господин Греъм. Избягвайте я на всяка цена. Има опасна склонност към млади милионери.

— Как да я позная?

— Ще я чуете много преди да я видите — отвърна Шрадер и направи комплимент на Сабрина за костюма й. — Изглеждате фантастично тази вечер, госпожо Греъм.

— Благодаря — усмихна се Сабрина.

— Надявам се, че няма да ми откажете няколко танца с прелестната ви съпруга, нали? — обърна се той към Греъм.

— В никакъв случай. Сигурен съм, че ще се зарадва най-сетне да потанцува с някой, който няма два леви крака. Аз далеч не съм Фред Астер.

Шрадер се засмя и извади от джоба си два еднакви сребърни амулета. Представляваха свита ръка с палец, пъхнат между показалеца и средния пръст. Подаде им по един и каза:

— Наричат тези амулети фига. Първоначално са ги носели робите за плодовитост и късмет, а днес са сувенир за туристите. Много хора обаче казват, че и сега носят късмет, ако човек вярва достатъчно силно в тях. Имам един, откакто съм дошъл тук, и както виждате, досега не ми се е случило нищо лошо.

— Значи наистина вярвате в силата му? — попита Греъм, като въртеше талисмана в пръстите си.

— Определено. Но когато чух историята за пръв път, бях също така скептично настроен, както и вие. Вярвам толкова убедено в силата му просто защото разбрах колко важно е това.

Греъм сви рамене и нахлузи верижката на врата си, като я нагласи така, че амулетът да виси точно пред гърдите му.

— Най-малкото може да държи жената на майора настрана от мен.

— Никога не си прави шеги с магията, Майк, не и в Бразилия — каза Шивон зад гърба му. Както на повечето жени тук, облеклото й бе по—скоро еротично, отколкото екзотично. Носеше черно елече, дълги черни чорапи и танга на бели и черни ивици.

Греъм я огледа от глава до пети, преди да я погледне в очите.

— Можеш да вярваш в това, щом искаш, но според мен си е чиста измама.

— Смяташ го за шарлатанство. Ти си свободомислещ човек. Но аз съм видяла твърде много смърт, причинена от магия, за да не вярвам.

— Повярвала си, че смъртта се дължи на магия, защото това е задоволявало вярата ти. Всъщност във всеки един от тези случаи е имало някакво напълно логично обяснение.

Сабрина го хвана за ръката.

— Хайде стига, дошли сме да се веселим. Не се палете толкова.

— Добре, няма повече да говорим за магия — отстъпи Греъм.

— Госпожо Греъм…

— Защо така официално? Просто Майк и Сабрина, нали? — каза Шивон и ги погледна.

— Разбира се — отвърна Сабрина и сви рамене.

— Тогава, Сабрина, може ли един танц? — попита Шрадер.

— С удоволствие.

Шивон остана загледана след Шрадер и Сабрина, докато те отиваха към шатрата.

— Ти си всичко за нея.

— Май сте имали интересен разговор днес следобед — отвърна Греъм.

— Така е, но не в смисъла, който влагаш. Ти имаш голям късмет. Хората си мислят, че щом съм филмова звезда, непременно трябва да имам много приятели. Само че не е така. Всъщност никога не съм се чувствала толкова самотна през целия си живот.

Греъм гледаше чашата си.

— Сабрина каза, че си била женена.

— Джеф е мъртъв — отвърна тихо тя.

— Извинявай.

— Преди шест години някакъв пласьор на наркотици го наръга с нож пред един нощен клуб в Париж. Сбъркал го със свой конкурент в бизнеса — тя сви рамене, усмихна се леко и му подаде чашата си. — Не бих отказала още едно.

— Какво пиеш?

— Същото като теб. Барът е долу при басейна, ще дойда с теб.

— Винаги съм смятал, че смисълът на карнавала е в обличането — каза той, докато прекосяваха моравата. — Повечето жени тук изглеждат така, сякаш цяла нощ са играли гол покер и непрекъснато са губели.

Тя се засмя.

— Един байли е нещо съвсем различно от „Пасарела ду Самба“…

— Няма смисъл да продължаваш — прекъсна я той. — Вече се обърках.

Шивон спря и махна с ръка наоколо.

— Това е байли, бал. Баловете винаги се въртят около секса, особено тези в хотелите и нощните клубове с ограничен достъп. На такива места е нещо обичайно на всеки мъж да се падат по три жени. Мартин не насърчава подобен открит промискуитет и само на няколко жени ни е позволено да идваме на неговия Карнавален бал без кавалер.

— От друга страна, това, което се показва по телевизията, е „Пасарела ду Самба“, Парадът на самбата. Той е туристическа атракция и разчита на шествията и костюмите, за да привлече тълпите. Колкото по-пъстър и по-фантастичен е, толкова повече хора ще дойдат следващия път.

Греъм позна в мъжа, който идваше насреща им, Раул Лажес — един от партньорите на Шрадер в играта на двадесет и едно предната вечер. Бе облечен в шарена риза и карирани къси панталони, а на потния му врат висеше венец от цветя. Заговори на португалски и покани Шивон на танц. Тя поклати отрицателно глава, но когато се опита да го отмине, той я сграбчи за ръката и настоя да танцуват заедно.

Греъм освободи Шивон от хватката му и го заплаши с пръст:

— Не говоря португалски, но е повече от ясно, че тя не иска да ходи никъде с теб. Остави я на мира.

— А, доброжелателният комарджия — присмя му се Лажес. — Какво си се загрижил за нея? Нали не е с теб. Или греша? Да взема да поговоря с жена ти, щом е свободна…

Юмрукът на Греъм се стовари върху слепоочието му и той падна в басейна. Драго веднага остави двамата, с които говореше, и бързо се приближи до басейна, където даде няколко кратки нареждания на португалски на двама от келнерите. Те се втурнаха да помогнат на Лажес да излезе от водата. Кожата на лявата му вежда се беше цепнала и кръвта се стичаше надолу по лицето му. Жена му наклони главата му на една страна, огледа раната и бурно се развика към най-близкия келнер да й донесе една кърпа с кубчета лед в нея. Драго заповяда да не изпълняват нарежданията й и им махна с ръка да отидат при него. Шрадер и Сабрина, които тъкмо излизаха от шатрата и видяха суматохата, си пробиха път през тълпата зяпачи и Шивон им разказа какво се бе случило.

Драго говори с трима очевидци и се обърна към Лажес.

— Ако до пет минути не напуснете имението, ще заповядам да ви арестуват.

— Ами той…

— Млъквай, Мария! — викна Лажес на жена си, която сочеше Греъм. После погледна Шрадер. — Не поставяй приятелството ни на карта по този начин, Мартин.

— Не ми говори за приятелство, след като злоупотреби с гостоприемството ми — сърдито го отряза Шрадер. — Чу какво каза Андре. Махай се.

— Ти изобщо не беше тук, Мартин — разкрещя се Мария. — Вярваш на всичко, което ти каже Драго.

— Стига, Мария! — викна Лажес.

— Не, поне веднъж ще кажа какво мисля, щом никой друг няма куража да го направи — тя погледна Шрадер в очите. — Драго те използва, Мартин, нима не разбираш? Даде му малко власт и той се превърна в корумпиран мегаломан и маниак. Колкото по-скоро се отървеш от него, толкова по-бързо ще си възвърнеш уважението, с което се ползваше, преди да му позволиш да ти се качи на главата. Освободи се от него или той ще те унищожи — тя хвана мъжа си за ръката и го повлече към къщата.

Шрадер тъжно поклати глава, докато ги гледаше как влизат в асансьора.

— Мария винаги е имала голяма уста, а сега окончателно ще съсипе Раул.

— Той винаги губи контрол над себе си след няколко чашки — допълни Драго.

— Не ми изглеждаше пиян — каза Греъм.

— Беше пиян, и то много — отвърна Шрадер. — Просто е от онези хора, които никога не го показват. Единственото, което го издава, е агресивността му, особено в отношението му към жените.

— Мария го държи изкъсо — обясни Шивон. — Пиенето е единственият му отдушник. Дава му самочувствие да се измъкне изпод чехъла й и да си докаже, че е мъж.

— Стига толкова за Раул и Мария — каза Шрадер и погледна към Шивон. — Ще танцуваме ли?

— Разбира се — тя намигна на Сабрина. — Ще се видим по-късно.

Драго се извини и тръгна към бара.

— Наистина ли трябваше да го удряш? — попита Сабрина, когато останаха сами. — Не можа ли да се сдържиш поне един-единствен път?

— Имах си причини. Да не говорим повече за това. Смятам да измъкна онзи предавател от сейфа. Дръж Шрадер настрани.

— Още не си ми казал как смяташ да проникнеш в стаята му. Не можеш да минеш през вратата, отваря се с дистанционно управление.

— Така е според рисунката на Силва. Но не е само това — цялата къща се следи с камери. Така или иначе не бих могъл да вляза през вратата.

— Избягваш отговора.

— Ще ти кажа по-късно — отвърна той. Сабрина протегна напред ръце в умолителен жест.

— Майк, двамата работим заедно! Какво повече мога да направя, за да ми повярваш?

Той обмисли думите й, преди да й отговори.

— Добре. Мисля, че или в баните, или в апартамента на Шрадер няма камери. Все някъде веригата прекъсва. На плана на Силва има една баня точно до апартамента на Шрадер, така че на теория бих могъл да мина от банята в апартамента на Шрадер, без да ме видят.

— Зная, че въпросът ми може да прозвучи нелепо, но как? Доколкото мога да си представя, единственият път е през… — тя млъкна и невярващо поклати глава, когато осъзна какво се канеше да каже.

— Има само един път — през прозореца на банята по скалата до балкона на спалнята.

— Това е чиста лудост!

— Не викай! — ядосано изсъска той. — Точно затова мразя да обсъждам нещо с теб, преди да го направя. Винаги реагираш като любяща майка, изплашена, че малкото й момченце може да пострада.

— Реагирам така, защото държа на теб — тя въздъхна и после продължи с мек, спокоен тон. — Нямаш нищо, което да те пази. Една грешка само и си загубен.

— Целта на упражнението е да не се допускат грешки — каза той със зле прикрит сарказъм. — В Делта съм правил подобни неща хиляди пъти и нито веднъж не е трябвало да разчитам на въжетата.

— Но те все пак са били там за всеки случай.

— Не разбираш същността на нещата, Сабрина. Аз просто нямах нужда от тях, не разбираш ли? Всичко опира до психология. Ти сама каза „грешка“. Грешките се дължат на съмнение, нерешителност, дори глупост. С една дума, грешките се дължат на страх. А както ти казах и по-рано, аз не вярвам в страха. Той е химера, с която всеки може да се пребори, ако е напълно сигурен в себе си. Аз съм сигурен в себе си. Също така съм сигурен в това, че мога да мина по скалата, без да падна. Ако имах и най-малкото съмнение, дори нямаше да помисля да опитвам — той й се усмихна. — Всичко ще бъде наред, обещавам.

— Внимавай — каза тя и го целуна леко по бузата.

— Разбира се. Ти дръж под око Шрадер.

— А Драго?

— Той ще държи под око мен, можеш да бъдеш сигурна.

Двамата се разделиха. Драго, който внимателно ги бе наблюдавал от бара, свали радиостанцията от колана си и нареди на дежурния от контролния пункт лично да следи на мониторите всяко движение на Греъм, щом той влезе в къщата.

Греъм мина през един вътрешен двор, покрит с червени и бели плочки, който според плановете на Силва водеше към игралната зала. И двете маси бяха заети, но никой от играчите не му обърна внимание, докато минаваше покрай тях. Плъзна вратата в дъното настрани и се озова в един коридор с цвят на бита сметана. По стените висяха оригинални на пръв поглед платна от Рембранд и Вермеер, но всъщност всичките бяха великолепни копия, нарисувани от най-добрите фалшификатори в света. Още веднъж си припомни рисунките на Силва — спираловидната стълба водеше надолу към друг, по-голям коридор, в дъното на който беше апартаментът на Шрадер. На средата на стълбите седяха мъж и жена, хванати за ръце, и той се промъкна покрай тях — ако се съдеше по заговорническите им усмивки, се бяха срещнали тайно, далеч от очите на съпруга и съпругата. Подозренията му се потвърдиха, когато мъжът, леко пийнал, сложи пръст на устните си и каза „ш-ш-ш“. Греъм се включи в играта — огледа се крадешком наоколо, също сложи пръст на устните си и продължи на пръсти надолу по стълбите. Двамата зад него се разкикотиха. Като стигна долу, той мушна ръце в джобовете си и се престори, че разглежда картините по стените на коридора. Стараеше се да се държи колкото е възможно по-естествено, тъй като знаеше, че скритите камери следят всяка негова стъпка. Напредваше бавно в празната и безмълвна галерия и често спираше пред някоя картина, за да я види по-отблизо, като напразно се опитваше да си придаде заинтригуван вид. Това го накара да си спомни първите няколко седмици, след като бяха започнали да излизат с Кари. Тя обожаваше опера и балет, а той изобщо не се интересуваше от такива неща, но твърдо бе решил да й направи впечатление и прекара няколко кошмарно скучни вечери в „Ню Йорк Стейт Тиътър“ и „Метрополитън Опера“, преди накрая да се признае за победен и да заяви, че не може повече. Тогава се оказа, че Кари през цялото време е знаела, че той само си придава важност, но била решила да не казва нищо — твърдеше, че сам си е виновен, щом не е посмял да бъде искрен с нея от самото начало. После са разбраха така — той да ходи на бейзболни мачове с приятелите си запалянковци, а тя да ходи на балет и опера с приятелите си естети. Това се бе оказало идеалното решение.

Стигна края на коридора и спря пред украсените с дърворезба врати от тагуа17. Вдясно, в пълен контраст с разкоша наоколо, имаше най-обикновена бяла врата. Отвори я, влезе и заключи след себе си. Помещението бе малко, само тоалетна и умивалник. Зачуди се защо Шрадер чисто и просто не бе избил стената, за да присъедини тоалетната към апартамента си. Колко ли хора я ползваха в действителност? Изостави тази мисъл и отиде до прозореца. Дръпна тънкото перде и го завърза в единия край, после отвори широко прозореца и като се качи на колене върху капака на тоалетната чиния, надникна навън. Вълните шумно се разбиваха в подножието на планината точно под него. Дотам имаше най-малко двадесет метра. Наведе се още повече, за да види разстоянието до балкона на Шрадер — не повече от шест метра. Внимателно огледа скалата — повърхността й бе идеална за катерене, неравна и грапава. Освен това забеляза още нещо — самата планина ставаше нагоре все по-полегата. Наклонът бе не повече от двадесет градуса, но и това щеше да му бъде от полза. Единственият проблем бе липсата на светлина. Трябваше да разчита само на луната.

Събу джинсите си, под които носеше плътно прилепнал клин от неопрен, хвърли на пода ризата и шалчето си и се покатери на перваза над мивката, като се извъртя гърбом към прозореца. Отпусна се назад и плъзна крака си надолу, докато не усети, че е стъпил здраво на скалата. Започна сантиметър по сантиметър да се отдалечава от прозореца. Чувстваше хладния, болезнен допир на камъка, докато несигурно опипваше пред себе си с подметката на обувката си, за да намери безопасно място. Стъпваше, преместваше другия си крак и отново започваше да опипва… Изведнъж облак затули луната и всичко потъна в мрак. Той ядосано изруга и се притисна до скалата, без да смее да мръдне. Стресна се от цяла поредица взривове и леко наклони глава, за да види пищния фойерверк, който озари за миг небето над залива Ипанема с калейдоскоп от ярки светлини и след това се стопи в тъмнината. Луната се показа също толкова внезапно, колкото бе изчезнала, и той продължи бавния си и неотклонен път към балкона.

Оставаше му по-малко от метър, когато кракът му се подхлъзна. Гладкият камък полетя надолу, а Греъм в последния момент вкопчи дясната си ръка в една издатина, но скалата се отрони под пръстите му. Той зашари по голата повърхност и внезапно откри малка цепнатина на сантиметри от лицето си. Опита да се залови по-добре, но напипа тялото на малък прилеп, който спеше вътре. Прилепът веднага излетя и докосна с крайчеца на крилото си лицето на Греъм, който инстинктивно дръпна глава назад. Пръстите му се изплъзнаха от процепа, краката му също изгубиха опора и за един ужасен миг той остана да виси само на лявата си ръка, впита до болка в скалата. Краката му се люлееха насам-натам във въздуха и той едва сподави вика си, когато лявото му коляно се удари в един остър ръб. Заби отново пръсти в процепа и въпреки силната болка в крака се опита да се закрепи на скалата. Този път успя. Въздъхна дълбоко и опря чело на ръката си. Беше бесен. Беше се паникьосал, а паниката беше страх. По дяволите всичките му теории! Примигна един-два пъти, очите му пареха от потта, която се стичаше по лицето му и надолу по гърдите. Разтърси глава и капчици пот пръснаха по раменете му, но почти веднага потта отново потече по лицето му. Добра се до балкона без други премеждия, хвана парапета с една ръка, после премести и другата и се прехвърли вътре. Свлече се надолу, облегнат на парапета, и като опря глава на една от подпорите, затвори очи.

Остана неподвижен около минута, нежният бриз разхлаждаше потното му тяло. Отвори очи и огледа коляното си. Раната бе повърхностна, но кръвта се стичаше по панталона му и капеше върху платнените му обувки. За щастие те бяха черни и петната не личаха. Изправи се, отиде до плъзгащата се врата и тъкмо се канеше да пристъпи прага, когато се сети за инфрачервения лъч на „Голконда“. Можеше ли Шрадер да пази по този начин и апартамента си? Постави се на негово място — балконската врата гледаше надолу към пропастта от двадесет метра височина, ако не и повече. Как би могъл да влезе някой? Греъм се усмихна — освен него, разбира се. Тогава защо да се тревожи? Той мина през вратата. Вдигна една смачкана кърпа от пода, избърса кръвта от панталона си и върза кърпата около коляното си, за да не капе кръв по килима. Отиде в банята, заключи вратата и светна лампата. Помещението бе почти изцяло заето от мраморна вана под нивото на пода със златни перила и кранове. Намери бинт в едно от шкафчетата на стената, размота кървавата кърпа от коляното си, намаза драскотината с някакъв дезинфекциращ препарат и превърза крака си, като здраво стегна възела отзад. Пъхна кърпата под мръсното бельо в коша за пране в ъгъла, изгаси лампата и се върна в спалнята. Насочи се право към фалшивия Ван Гог на стената вдясно от плъзгащата се врата.

Картината бе точно там, където я бе нарисувал Силва на плана си — според него отзад се намираше личният сейф на Шрадер. Греъм опипа ъглите на рамката и откри, че от едната страна картината виси на панти. Отвори замаскираната вратичка — сейфът наистина бе там. После внезапно радостта му се превърна в ужас. Според описанието на Силва ключалката на сейфа се отваряше с комбинация, а в Делта Греъм се бе научил да се оправя с такива сейфове. Сейфът пред него обаче се отваряше с ключ! Той удари гневно с юмрук по стената и се отпусна на колене пред нея. Прокара пръсти през влажната си коса. Шрадер бе сменил ключалката, откакто Силва не работеше там. След малко се изправи на крака, затвори вратичката с картината и излезе на балкона. Опря ръце на парапета и се загледа към осветения прозорец, примамливо очертан на фона на мрачната и враждебна скала. Продължителното му отсъствие от приема щеше да привлече вниманието на Драго и той можеше дори да разбие вратата на тоалетната под предлог, че е бил загрижен за него, след като никой не отговарял на почукванията.

Колкото по-скоро се върнеше, толкова по-добре.

Когато се показа заедно с Шивон от шатрата, Шрадер бършеше потта от лицето си с носна кърпичка, на която бе извезан монограмът му. Отпрати с жест притичалия сервитьор и се усмихна на Сабрина:

— Вие двете ще ме вкарате в гроба — бе останал без дъх. — Направо съм съсипан.

— Аз пък тъкмо се канех да ви придумам за още един урок по самба — каза тя и се усмихна на Шивон.

— По-късно — отвърна Шрадер и прибра носната кърпичка в джоба си. — И то доста по-късно. Не че имаш нужда от кой знае какви уроци, на теб ти идва отвътре.

— Съмнявам се, особено след като видях как танцува Шивон.

— Недей да забравяш, че съм израснала със самбата. Мартин е прав, ти имаш вродено чувство за ритъм. Ще свикнеш с движенията много бързо.

— Къде е Майк? — попита Шрадер, като се оглеждаше наоколо.

— Отиде да се поразходи.

— Всичко е наред, нали?

— Разбира се — отвърна усмихнато Сабрина. — Всичко е наред, просто той има навика да изчезва от време на време. Обича да бъде сам. Държи на своята независимост.

Шивон се извини и отиде да посрещне някакви свои приятели, които току-що бяха пристигнали.

Сабрина се загледа след нея и после се обърна към Шрадер:

— Шивон ми каза, че сте познавач на изкуството.

— Това ме ласкае. Колекционирам картини, но все пак съм само любител. А вие интересувате ли се от изкуство?

— Да, и то много, но за съжаление не ходя по изложби толкова често, колкото бих искала — така става, когато съпругът ти е маниак на тема спорт.

— Представям си. Майк определено е спортен тип.

— Имате ли слабост към някой конкретен период?

— Да, към Ренесанса — отвърна веднага Шрадер. — Единственият проблем е, че всички шедьоври от този период са собственост или на музеи, или на частни колекционери, които не искат да ги продадат за нищо на света. Така че трябва да се задоволя с шедьоври второ качество, но нали се казва, че подражанието е най-искреното ласкателство.

— Имате предвид фалшификати? — попита тя, като се престори на изненадана.

— Всичко е напълно законно, уверявам ви — побърза да я успокои той. — Щеше да има нещо нередно само ако се опитвах да показвам картините публично като оригинали.

— Нима цялата ви колекция е от фалшификати?

— Само част от нея. Шивон говорила ли ви е за „Светилището“?

— Спомена веднъж нещо, но аз така и не разбрах за какво точно става дума.

— Искате ли да видите?

— Разбира се, защо не?

— Ще предупредя Андре да каже на Майк къде сме, ако той се върне преди нас.

— Моля ви, недейте! — тя го изгледа заговорнически. — Майк се скри някъде и ме изостави. Нека разбере, че и други могат така.

— Добре, щом искате — той махна с ръка към къщата. — Тръгваме ли?

Сабрина облекчено кимна — последното нещо, от което имаше нужда Греъм, бе тя да даде на Драго повод да тръгне да го търси.

— Къде се запознахте с Майк?

— В Обединените нации — това бе самата истина. — Аз работя там.

— Наистина ли? С какво се занимавате?

— Преводачка съм, главно от френски.

— Звучи интересно — каза Шрадер и извади личната си карта от джоба на ризата си. Мушна я в един процеп и стоманената врата пред тях се отвори. Влязоха в асансьора и Сабрина каза:

— Понякога наистина е, особено когато свръхсилите се хванат за гушите.

Той натисна един бутон и се дръпна назад, като кръстоса ръце пред гърдите си.

— Аз се запознах с жена си в университета.

— Не знаех, че сте женен.

— Официално да, но с Катерина не живеем заедно от десет години. Тя е заклета римокатоличка, така че за развод и дума не може да става. Не че съм искал някога да се оженя повторно. Обичам да се наслаждавам на свободата си.

— Обзалагам се, че, откакто живеете тук, сте затрупан от предложения за женитба — засмя се тя.

По челото му мина гневна сянка.

— Така е, но това лесно може да се отгатне. Златотърсачите в Рио могат да извадят душата на човек, но аз винаги съм отблъсквал амбициите им с презрението, което заслужават.

Асансьорът спря и двамата се озоваха в къс коридор, застлан с червен килим, който водеше към тапицирана в бяло врата. Шрадер отвори и нея с картата си и изчака Сабрина отстрани да влезе първа. В бялата стая имаше седем картини — три отляво, три отдясно и една точно срещу вратата. Именно тази картина привлече вниманието й. Беше натюрморт — стара маса, върху която имаше две лули с дълги дръжки, обърната настрани чаша, флейта, стопена свещ и купчина исторически книги с оръфани страници; над всичко това, върху книгите, лежеше един череп.

— Хипнотизира, нали? — промълви Шрадер зад нея. — „Ванитас“18 на Хармен Стийнуик. Оригиналът, който е бил нарисуван приблизително към 1640 година, сега виси в музея „Де Лакенхал“ в Лайден.

— Такава отдаденост на смъртта — каза Сабрина, без да откъсва очи от картината.

— Най-доброто описание, което съм чувал — той докосна леко ръката й и тя инстинктивно се дръпна. — Извинете, не исках да ви уплаша. Разгледайте всичките картини, има единен замисъл, макар и строго личен. Отляво са „Настоятелите на сукнарския еснаф“ от Рембранд, „Управителите на колонията на прокажените“ от Фердинанд Бол и „Срещата на дилетантите“ от Матю Льо Нен. И трите картини вдясно са от Констабъл — „Хемпстедската пустош“, „Полята край Уест Енд“ и „Пейзаж край Солзбъри“. И в центъра е „Ванитас“.

— И всичките са фалшификати?

— За съжаление, да. Под всяка има месингова плочка, на която е отбелязано къде се намира оригиналът.

Сабрина обгърна раменете си с ръце и започна внимателно да разглежда картините.

— И на трите картини вляво разговарят някакви мъже. Настоятелите, това е управителният съвет на „Хехт“. Колонията на прокажените — отхвърлените, — това е намек за работниците във вашите заводи, които са произвеждали оръжието. И накрая дилетантите — бюрократите на власт, които са ви принудили да подадете оставка и да продадете компанията. Отдясно пък има само пейзажи — природата; човекът и природата, двете най-могъщи сили на Земята. Но и те трябва да отстъпят пред най-великата сила от всички — смъртта — тя се обърна и погледна Шрадер. — Малко театрално беше, знам, но иначе как се справих?

Той бе направо смаян.

— Никой досега не е отгатвал всичко толкова точно. Сякаш прочетохте мислите ми. Откъде знаете, че съм бил замесен в скандала с „Хехт“?

— Майк ми каза. Надявам се, че не ви разстроих, като разрових всичко отново?

— За Бога, не, разбира се. Просто съм изненадан, че си спомня нещо, случило се толкова отдавна. Сигурно има вече десет години.

— Майк има точно този тип памет, заради която повечето хора биха се решили и на убийство. И за какво я използва? За спорт — факти и цифри. Такова пропиляване на дарба…

— Още не мога да се съвзема. Вече ви казах — никой досега не бе успял да отгатне.

— За всяко нещо има първи път — отвърна тя и скромно сви рамене. — Интересно, защо наричате това място „Светилището“?

— Ще мога да ви обясня по-добре, ако седнете в онзи фотьойл отзад.

— Фотьойл ли? — попита изумено тя и се обърна. Както коженият фотьойл, така и дървеният шкаф зад него бяха бели и се сливаха с обстановката толкова добре, че тя изобщо не ги бе забелязала, когато бе влязла в стаята.

Като прибра пелерината си, Сабрина се настани удобно във фотьойла. Сякаш бе седнала във въздуха. Шрадер клекна зад гърба й, за да отвори шкафа. Вътре имаше компакт-диск плейър, светлинен генератор SRM-71 и бели слушалки „Стакс-Гама“. Най-горната лавица бе заета от множество компакт-дискове с класическа музика и Шрадер я помоли да си избере нещо. Тя прокара пръст по редицата дискове — търсеше любимото си парче. Ето го, „Циганска сюита“ на Прокофиев. Измъкна кутийката и прегледа обложката — изпълнение на симфоничния оркестър на Сейнт Луис под диригентството на Ленърд Златкин. Бе виждала на концерт и оркестъра, и диригента, но поотделно. Родителите й обожаваха да ходят по концерти, така че всеки път когато й идвах на гости от Маями, тя намираше по три билета или за „Карнеги хол“, или за „Ейвъри Фишър хол“. Въпреки че й беше приятно, тя самата никога не ходеше на концерти дори ако я канеше някой ухажор — предпочиташе да прекарва времето си сред своите приятели в някой от любимите си джаз-клубове.

Шрадер взе от нея диска, одобри с кимване избора й и го постави в плейъра. Протегна й слушалките, обясни й какво да направи и безшумно се дръпна в ъгъла. Завъртя ключа за осветлението и постепенно всичко наоколо потъна в мрак. Сабрина сложи слушалките на главата си и се помъчи да освободи напълно съзнанието си, но колкото и да се напрягаше, не можеше да се спаси от една неясна сянка, загнездила се някъде дълбоко в мислите й. В подсъзнанието й дебнеше тъмен силует, несигурно увиснал на огромна, мрачна и заплашителна скала. „Вярвай в него така, както той вярва в себе си“, помисли си тя и видението започна да избледнява като образ върху фотографска хартия. Тя продължи да си повтаря тези думи, докато призракът изчезна напълно. Внезапно се почувства отпусната и спокойна и протегна ръка да пусне музиката. Изчака първите акорди и после натисна копчето, вградено в страничната облегалка на фотьойла. От тавана се спуснаха десетина разноцветни лазерни лъча и едва тогава Сабрина отвори очи. Илюзорната светлина, която се процеждаше от стените и я обграждаше с тайнствени и безплътни отражения, я хипнотизира.

Припомни си думите на Шрадер: „Действа ми успокояващо. Сякаш най-сетне съм успял да открия мост между миналото и настоящето, да усетя присъствието на великите художници, от които толкова се възхищавам. Това място е нещо като светилище, където мога да се скрия за малко от горчивината и враждебността на външния свят. Всеки, който седне в този фотьойл, изживява нещо различно. Всичко зависи от подсъзнателната му нагласа.“

Беше впила очи във „Ванитас“. Черепът. Лъчите се пречупваха един в друг и в накъсаната светлина, която пронизваше тук-там картината, черепът се разпадаше на грозни петна и форми. Това бе само в подсъзнанието й! Усети как нервите й се изпъват от напрежение, но не можеше да откъсне поглед от „Ванитас“. Вече губеше контрол, когато изведнъж неясният силует отново завладя мислите й — само че този път падаше в бездънна пропаст. Падаше, падаше…

— Не! — изкрещя тя и дръпна слушалките от ушите си.

Шрадер бързо запали осветлението и изтича към нея:

— Сабрина, добре ли сте?

Тя избърса влажното си чело с опакото на ръката си.

— Съжалявам, не знам какво ми стана.

— Аз знам. „Ванитас“. Някои хора реагират така, но както ви казах, това зависи изцяло от подсъзнанието. Приемете моите извинения.

— Защо? Вие не сте виновен за мислите ми — тя вдигна слушалките и ги огледа. — Дано не съм ги повредила.

— Това няма никакво значение — отвърна той, взе ги от ръцете й и ги сложи върху шкафа. — Мисля, че едно бренди няма да ви се отрази зле.

Тя направи гримаса и поклати отрицателно глава:

— Благодаря, не пия. По-скоро бих предпочела глътка свеж въздух, тук изведнъж стана много горещо.

— Един момент, трябва само да изгася всичко тук. Тя се приближи до картината. На светло бе толкова различна. Толкова различна.

— Готова ли сте?

— Да.

— Майк сигурно вече се е върнал — каза Шрадер, когато влязоха в асансьора.

— Искрено се надявам да е така — отвърна тихо тя.

Греъм се прехвърли през прозореца на тоалетната, скочи леко на пода и затвори след себе си. Наплиска лицето и гърдите си със студена вода и седна на ръба на тоалетната да се изсуши с кърпата. Коляното му пулсираше, но го безпокоеше не толкова болката, колкото кръвта. Засега поне не се беше просмукала през бинта и той се надяваше, че кървенето вече е спряло. Обу джинсите си, навлече ризата и върза цветното шалче около врата си, после още веднъж взе кърпата, за да изтрие потното си лице.

Някой остро почука на вратата.

— Господин Греъм? — бе гласът на Драго.

— Момент — извика той, докато бършеше следите от перваза на прозореца.

— Добре ли сте?

— Да, имах проблем със стомаха — викна в отговор той, провери за последен път помещението и отвори вратата.

— Боже мой, изглеждате ужасно — възкликна Драго. — На приема има няколко лекари, ще кажа на някой да дойде да ви види.

— Няма нужда, вече всичко е наред. Просто се чувствам малко отслабнал — каза той и спря в началото на витата стълба. — Как разбрахте, че съм там?

— Всички части на имението, до които имат достъп и външни лица, се следят с камери — от съображения за сигурност, нали разбирате. Дежурният ви е видял да отивате към личния апартамент на господин Шрадер, който е точно до тоалетната — вратата вляво, така че, естествено, решил да ви държи под око. Тъй като ви нямало повече от десет минути, той се уплашил да не би нещо да не е наред и затова се свърза с мен. Както виждате, съвсем просто е.

— Добре, но откъде знае името ми?

— Дежурният, както и аз, знае името на всеки гост тук.

— Наистина съм впечатлен — каза Греъм.

— Уверявам ви, че не е чак толкова невероятно, колкото изглежда. Деветдесет и девет процента от гостите присъстват на всички приеми на господин Шрадер, а както може би ви е казала госпожица Сен-Жак, той дава приеми много често. Долу на рецепцията също има камера, а компютърът, в който се въвежда името на всеки новопристигнал, е свързан с терминала в контролния пункт, така че името на госта се появява и там. Дежурният трябва само да свърже лицето с името, и то за останалия един процент.

— Разбирам защо Шрадер ви цени толкова високо. Очевидно знаете как да си вършите работата.

— Налага се, господин Греъм. Както всеки друг в неговото положение господин Шрадер има много врагове. Ако забележат и най-малката слабост в системата за охрана, те няма да пропуснат да я използват, а това може да му струва живота.

— Така е наистина — съгласи се Греъм. — Между другото, преди малко казахте нещо, което ме накара да се замисля. Онази врата вляво от тоалетната води към личния апартамент на Шрадер, така ли?

— Точно така — отвърна предпазливо Драго.

— Тогава защо просто не събори стената и не присъедини тоалетната към апартамента си? Сигурно не я използват много често?

— Прав сте, но има нещо друго. Госпожица Сен-Жак разказа ли ви за Роберто?

— Не, или поне не си спомням.

— Господин Шрадер осинови едно момче…

— А да, тя спомена нещо такова — Греъм изведнъж се сети за това, което му бе казал Уитлок. — За детето, което поело свръхдоза хероин.

— Това се случи точно в тази тоалетна. Господин Шрадер обичаше това момче много по-силно, отколкото повечето родители обичат собствените си деца. След погребението той се закле да не пипа това помещение, докато живее тук.

Двамата минаха през игралната зала и излязоха във вътрешния двор. Драго погледна към градината.

— Ето там е жена ви, виждате ли я?

— Да.

— Ако отново се почувствате зле, моля ви не се притеснявайте да кажете на господин Шрадер или на мен. Ще ви осигурим възможно най-квалифицирана помощ. А сега ме извинете — каза Драго и се запъти към бара.

Греъм бе сигурен, че Драго вече е прозрял легендата им. Бе само въпрос на време да тръгне подире им и да ги притисне, а откакто бяха пристигнали в Рио де Жанейро, не се бяха приближили и на косъм до картината. Предзнаменованията бяха неблагоприятни — както бе тръгнало, можеха изобщо да не я намерят. Той дръпна Сабрина настрана и й каза за сейфа.

— Значи се връщаме на старта — промълви мрачно тя.

— Май така излиза. Трябва още тази вечер да седнем и да обсъдим нещата със Сергей и Си. У. Единствената ни надежда е да измислим друг план И да го изпълним в близките двадесет и четири часа.

— А сега какво ще правим?

— Няма кой знае какъв смисъл да се мотаем тук… — той внезапно млъкна, когато очите му се спряха върху мъжа, с когото говореше Драго в момента.

— Какво има, Майк? — попита тя, като проследи погледа му.

— Не може да бъде — промълви той, без да откъсва очи от лицето на мъжа.

Той погледна към шатрата и Греъм сложи ръка пред устата си, като се престори, че кашля. По този начин успя да скрие донякъде лицето си, но точно тогава Драго простря ръка напред и двамата мъже тръгнаха към шатрата, потънали в разговор. Греъм се огледа наоколо, но просто нямаше накъде да бяга. Не можеше да влезе в шатрата, без да го забележат, а ако продължаваше да стои там, мъжът почти сигурно щеше да го види. Оставаше му само един изход.

— Целуни ме — каза той на Сабрина.

— Какво? — учудено попита тя.

— Целуни ме, и го направи добре.

Той я притегли към себе си и я целуна, като здраво я държеше през талията. Започна да я гали по врата и тя се притисна към него, пръстите й милваха влажната му рошава коса.

— В Русия за това щяха да ги арестуват — каза мъжът със силен украински акцент, докато минаваше край тях.

— Младоженци от Щатите — каза Драго с лека усмивка.

— Типично — изсумтя другият.

Греъм започна да целува врата й и прошепна в ухото й:

— Отминаха ли? Сабрина гузно отвори очи.

— Сега са пред входа на шатрата.

— Към нас ли са обърнати?

— Не.

Той я отблъсна и каза:

— Веднага ми доведи Шивон!

— Майк, какво…

— Побързай, Сабрина! — избухна той.

Тя го изгледа, после се втурна към бара. Греъм заобиколи шатрата отстрани и остана да ги чака там.

— За какво беше всичко това, Майк? — попита Сабрина, когато се върна.

— Защо не питаш нея? — отвърна той и погледна Шивон с ледени очи.

— Да ме пита какво? — учуди се Шивон.

— Защо не ни предупреди за приятелчето на Драго?

— Приятел че ли? Какво приятел че?

— Да взема да ти го опиша, за да си опресниш малко паметта, а? Над петдесетте, къса черна коса, сиви мустаци и силен руски акцент. Да продължавам ли?

— Сещам се кого имаш предвид. Пристигна, докато ти беше вътре. Изобщо нямам представа кой е, ако за това намекваш.

— Аз пък смятах, че си местният експерт по висши служители на КГБ — отвърна саркастично Греъм.

— Познавам само тези, които редовно посещават Рио. Никога не съм виждала този човек.

— Защо просто не ни кажеш кой е, Майк? Сам виждаш, че и двете нищо не разбираме — притече й се на помощ Сабрина.

— Името Юри Леонов говори ли ви нещо? И двете кимнаха.

— Онзи Леонов? — попита недоверчиво Шивон.

— Юри Леонов, шеф на отдел К, който се занимава с чуждите разузнавания. Един от най-могъщите хора в КГБ.

— Винаги са ми казвали, че той е привърженик на твърдия курс и никога не напуска Русия — каза Шивон, без да сваля очи от Греъм. — Сигурен ли си, че е той?

— Разбира се, че съм сигурен. Срещали сме се лице в лице на финландско-съветската граница, докато още бях в Делта — Греъм леко докосна Сабрина по ръката. — Ето защо изиграх сцената с целувките. Ако ме беше видял, легендата ни отиваше по дяволите.

Сабрина разбиращо кимна с глава и попита:

— Какво търси тук човек като него?

— Може би Сергей ще успее да открие нещо — отвърна той и се обърна към Шивон. — Трябва да се махна оттук колкото е възможно по-бързо. Можеш ли да намериш шофьора ни…

— Фелипе — подсказа му Сабрина.

— Да, Фелипе. Нека ни чака пред рецепцията. Предай извиненията ни на Шрадер — кажи му, че не съм се чувствал добре, Драго може да го потвърди.

— Оставете всичко на мен. А сега се махайте оттук.

— Точно това смятаме да направим — отвърна Греъм. — И благодаря.

— Няма защо. Ще ви се обадя утре, някъде по-обед. За вас не знам, но аз лично ще спя като мъртва.

За по-пряко Греъм и Сабрина решиха да заобиколят шатрата и се озоваха точно срещу Драго и Леонов.

— Как е стомахът, господин Греъм — попита Драго, като ги видя.

— Все още се чувствам малко слаб — каза Греъм, полагайки големи усилия да се усмихне.

— Американци — промърмори презрително Леонов и продължи прекъснатия си разговор с Драго.

— Сигурен ли си, че беше той? — попита Сабрина, когато се отдалечиха от шатрата.

— Абсолютно. Леонов беше.

— Защо тогава не каза нищо? Имаше идеална възможност да те провали, особено пред човек като Драго.

— Нищо не разбирам — каза объркано Греъм, докато се качваха по стълбите. — Просто нищо не разбирам.

Шивон видя как двамата се скриха в асансьора, и се обърна да разгледа Леонов. Ето с кого е трябвало да се срещне Драго. Явно наистина смяташе да предаде плика на приема, а това означаваше, че го носи със себе си. Обаче в кой джоб? Имаше един-единствен шанс да го вземе, така че просто не можеше да допуска грешки. Логиката й нашепваше, че пликът е в джоба на ризата му, но дали наистина бе там? „Трябва да е там“, каза си тя. Отпи глътка „Перне“, за да прочисти пресъхналото си гърло, и се запъти към двамата мъже.

— Ела, Андре, още не сме танцували тази вечер.

— Знаеш, че не танцувам — отвърна ядосано Драго.

— Тъкмо удобен момент да се научиш!

Тя протегна ръка към него и изведнъж политна напред, като се престори, че токът й се е закачил за нещо. Драго изпусна чашата си — идеален начин за отвличане на вниманието — и я прихвана, за да не падне, но Шивон вече бе успяла да измъкне плика от джоба на ризата му и го бе скрила в дрехата си.

— О, Андре, извинявай — възкликна тя и се наведе да вдигне чашата му. — Ще отида да ти донеса друго питие.

— Няма нужда — той взе чашата от ръцете й. — Добре ли си?

— Да, но се чувствам много неудобно — каза тя и погледна бримката на чорапа си. — Извинете ме, ще отида да се преоблека.

— И вие на Запад намирате такава жена привлекателна? — попита Леонов, докато я гледаше как върви през моравата към стълбите.

— Съмнявам се дали тук ще се намери и един мъж, който с удоволствие не би рискувал брака си, за да прекара една нощ с нея — отвърна Драго и щракна с пръсти към минаващия наблизо келнер. — Една газирана вода без лед.

— Това и за вас ли се отнася? — попита Леонов, докато с презрение гледаше как гостите се тълпят пред входа на шатрата, където след десетминутна почивка оркестърът бе започнал да свири буйна самба.

— Аз не съм женен, другарю Леонов — отвърна Драго и го поведе към едно по-усамотено място в градината, далеч от шума на шатрата.

— Не съм чувал по-уклончив отговор през живота си.

— Но пък съвсем искрен — възрази Драго. — Аз нито съм женен, нито се чувствам западняк.

— Но все пак живеете на Запад?

— Какво друго ми остава? Трябва или да опитам късмета си тук, или да се върна и да ме разстрелят.

Драго взе чашата си от келнера, огледа се наоколо и се обърна към Леонов:

— Значи носите стоката със себе си?

— Разбира се. Пликът във вас ли е?

Драго бръкна в джоба на ризата си, но той бе празен. Отчаяно прерови останалите си джобове и впи ужасен поглед в Леонов:

— Изчезнал е! Беше в… — той внезапно хвърли чашата си на земята. Беше побеснял. — Мръсна кучка!

Леонов се вкопчи в ръката му:

— Какво се е случило?

— Проклетата мръсница е взела плика, когато падна върху мен — каза Драго и като свали радиостанцията от колана си, я притисна към устните си. — Сен-Жак тръгна ли си вече?

— Да, господине, преди няколко минути.

— Веднага кажете на Лариуш да ме чака с колата пред рецепцията. Пратете ми и двама от охраната, нека си вземат оръжието.

— Слушам, господине…

Драго изключи радиостанцията и погледна Леонов:

— До един час ще се върна с плика.

— Нямам никакво намерение да ви чакам да се оправяте с проблемите си. Изобщо не трябваше да се съгласявам да дойда тук. Ще се срещнем утре вечер, както се бяхме разбрали първоначално — там, за където се бяхме уговорили. Ако ви няма, ще сметна, че сделката пропада, и ще взема първия самолет за Москва. Излишно е да ви напомням какво ще стане, ако се върна с празни ръце.

— Дайте ми само един час, другарю Леонов — примоли се Драго.

— Нито минута повече! Утре вечер е последният ви шанс да ми предадете плика — той махна на един келнер и поръча да извикат колата му пред рецепцията.

Драго бързо изкачи стълбите, мина през покритото с мозайка фоайе и влезе в асансьора. Черният мерцедес го чакаше отпред и веднага щом се качи в колата, Лариуш потегли, а гумите пронизително изсвистяха. И двете порти по пътя бяха вече отворени, за да не губят време. Драго отвори жабката, извади отвътре своя „ЧЗ“ 75, който винаги стоеше в колата, и му сложи заглушител. Едва тогава погледна към двамата мъже от охраната, които седяха на задната седалка. Единият, як и плещест, се казваше Сантен и беше бивш полицай — бяха го изхвърлили от полицията, защото бе взимал подкупи, и то най-вече от Драго. Вторият, Канете, бе уругваец, бивш член на лявата партизанска групировка „Революционна армия на Пуебло“, принуден да напусне родината си, след като го бяха изобличили, че доносничи в полицията. Те идеално му вършеха работа в случая.

След като им обясни накратко положението, Драго свали от таблото радиостанцията на колата и попита дежурния за номера на златистото порше „Кабрио“, което караше Шивон — както номерата на много други коли, и той се пазеше в паметта на компютъра в контролния център. Повтори номера на глас, за да го чуят и останалите, и като върна радиостанцията на мястото й, се облегна назад — на устните му играеше доволна усмивка. Тя имаше преднина и колата й бе по-бърза, но пък Лариуш познаваше пътя като никой друг. Беше сигурен, че на крайбрежната улица, която по това време беше задръстена от карнавални шествия и движението там на практика спираше, най-сетне щяха да я настигнат. И тогава щеше да я убие.

Шивон наближаваше крайбрежната улица и също си мислеше за шествията. Бе участвала в достатъчно много от тях, за да знае как могат да объркат плановете на човек, който е с кола и бърза. „Ухапалият ще бъде ухапан“, помисли ядосано тя, когато забеляза последните от процесията пред себе си. Спря колата и наведе глава през прозореца, за да огледа по-добре шествието, от което я деляха близо сто метра. Имаше най-малко двеста души, така че щеше доста да се забави. Драго вероятно бе разбрал какво се е случило само минути след като си бе тръгнала от приема, и сега сигурно бе по следите й — не само за да вземе плика обратно, но и за да й отмъсти, че го бе изложила пред Леонов. Погледна в огледалото, но зад нея имаше само един очукан фолксваген. На кормилото седеше стара кариока. Дали да рискува и да остане там, където си беше? Можеше ли Драго да я настигне, преди шествието да отмине? Бе се уговорила с Кейси Морган да се видят в една от пресечките на „Нимайер Авеню“ в десет и половина, за да му предаде плика. Погледна деветкаратовата си златна гривна с часовник, последен подарък от мъжа й — показваше десет и двадесет и четири. Ако шествието минеше до една-две минути, щеше да стигне навреме. В противен случай трябваше да изостави своето предано порше и да стигне пеша до мястото на срещата. „Хайде, хайде“, помисли тя и отново надникна през прозореца. Процесията сякаш изобщо не бе мръднала.

Точно тогава видя в страничното огледало черния мерцедес, който спря четири коли зад нея. На волана седеше Лариуш, а това означаваше, че и Драго е с него — Лариуш не возеше никой друг. Тя се отпусна безсилно на седалката — щяха да открият колата й след броени минути. Трябваше бързо да се маха оттам. Свали обувките си на висок ток, които щяха само да й пречат — щеше да тича по чорапи. Или не, гуменките й! Сутринта бе ходила на аеробика и гуменките й сигурно се търкаляха някъде в колата. Започна трескаво да ги търси и най-сетне ги намери, хвърлени на топка заедно с трикото й зад предната седалка. Тъкмо ги обуваше, когато видя, че задната врата на мерцедеса се отваря. Отвътре излезе Канете и се наведе през прозореца на Лариуш, вероятно за да получи последни инструкции от Драго. Той самият не се виждаше, тъй като го закриваха спрелите между тях коли. За момент й хрумна веднага да побегне, но бързо се отказа от подобна идея. Едно от нещата, които Канете бе научил в революционната армия, бе да стреля право в целта. Имаше по-добри шансове, ако го оставеше да се приближи. Той се отдалечи от мерцедеса и видя колата й. Вдигна палец към Драго, за да му покаже, че я е открил. Това, което я безпокоеше най-много, бе, че не виждаше Драго — той лесно можеше да се измъкне от мерцедеса, без тя да разбере, но трябваше да се довери на късмета си. Канете тръгна към нея. Шивон изключи мотора и здраво хвана дръжката на вратата. Поне елементът на изненадата бе на нейна страна — единственото, което бе на нейна страна. Канете бе вече съвсем близо. Мушна ръка в джоба си и й каза да излезе. Тя кимна с глава и се престори, че се колебае, очите й шареха между него и ключа за мотора. Той се хвана на въдицата и мушна ръка през прозореца, за да вземе ключа. Шивон с всичка сила блъсна вратата и го удари с ръба право в стомаха. Той залитна назад и се преви надве, лицето му се сгърчи от болка. Шивон изскочи от колата и се втурна към процесията — там щеше поне за малко да е на сигурно място.

Драго и Сантен излязоха от мерцедеса и се хвърлиха след нея. Тя се добра до шествието двадесетина метра преди тях и се скри от преследвачите си сред ярките, пищни костюми. Група танцьорки наобиколиха Сантен и той едва успя да се измъкне, за да попадне веднага във вихъра на друг танц. Драго се справяше сравнително по-добре и продължаваше да следва Шивон — скъсаният й черен чорап се виждаше отдалеч сред морето от голи крака наоколо. Когато, накуцвайки, дойде и Канете, Драго му каза да заобиколи шествието отпред, за да я притиснат вътре. Сантен вече си бе пробил път натам, където процесията оредяваше, и се приближаваше към Шивон от другата страна.

Тя успя да се шмугне в уличката, където я чакаше Морган, и той запали бялото си ауди. Сантен разблъска хората пред себе си и посегна да я хване, но Шивон се изплъзна и го ритна в слабините. Той изкрещя и в агония рухна на земята, а тя отново се затича към колата. Точно в този миг един куршум проби предното стъкло и Морган се сви, от дупката в средата на челото му се проточи тънка струйка кръв. Шивон се обърна, очите й се бяха разширили от страх. До една стена в началото на уличката стоеше Драго със смразяваща усмивка на устните, пистолетът се полюшваше леко в ръката му. Той пристъпи напред и изведнъж няколко жени със смях го сграбчиха откъм гърба и го повлякоха заедно с шествието. Яростният му поглед я прониза и той изчезна зад ъгъла на сградата. Тя задъхано се измъкна от пресечката и блъсна настрани двама пияни туристи, които се опитаха да я хванат. Мъжете се засмяха и продължиха да се клатушкат напред, за да настигнат шествието. Първата й мисъл бе да намери телефон, но се сети, че няма жетони. Нямаше и пари, за да си купи. Изтича до един павилион за вестници и се озърна през рамо да види дали не я следи някой. Не можеше да бъде сигурна, на улицата имаше толкова много хора.

— Искате ли нещо, или не? — попита я на португалски продавачът.

— Трябва ми един жетон за телефон, но нямам никакви пари — отвърна тя и свали часовника си. Сложи го на тезгяха. — Ето, ще ви платя с него. Дайте ми един жетон, моля ви. Само един.

Мъжът взе часовника и го повъртя в пръстите си.

— Закъсала ли сте нещо?

— О, моля ви, само ми дайте един жетон — настоя тя и отново погледна през рамо. Все още не виждаше никой от преследвачите си.

— Един жетон за този часовник! Какъв е тоя номер?

Една сълза се плъзна от крайчеца на окото й и тя я изтри с опакото на ръката си.

— Няма никакъв номер, за Бога! Няма ли да ми помогнете?

Той огледа пак часовника и като бръкна под тезгяха, й подаде цял пакет жетони. Шивон ги грабна и изтича към отсрещната страна на улицата, където имаше цяла редица обществени телефони. Намери номера на „Меридиен“ в указателя и разкъса пакета с жетоните. Няколко паднаха на тротоара, но тя не се наведе да ги вдигне, а пъхна един в отвора на телефона. Докато набираше, пръстът й трепереше.

— Майк Греъм, ако обичате — изхлипа тя веднага щом вдигнаха слушалката, и телефонистката я свърза с апартамента.

— Ало? — обади се Греъм.

— Майк, Шивон се обажда. Трябва да ми помогнете! Кейси е мъртъв и те са по следите ми…

— Шивон! — прекъсна я той. — Успокой се! Успокой се и ми кажи какво се е случило.

— Драго уби Кейси, моя резидент от консулството. Застреля го съвсем хладнокръвно, а сега е мой ред, защото пликът е в мене.

— Плик ли? Какъв плик! Или не, остави! Къде се намираш?

— На „Нимайер Авеню“, но не мога да остана тук. Драго е буквално по петите ми.

— Добре, къде да те намерим? Тя се огледа наоколо.

— Наблизо има един хотел, казва се „Валенсия“. Ще ви чакам там. Моля те, Майк, побързайте! Ужасно се страхувам. Никой не ми беше казал, че може да се случи нещо такова.

— Веднага тръгваме.

Тя окачи слушалката и се смеси с друго шествие, което отиваше в посока към „Валенсия“.

Лариуш, който бе чул всичко от съседната кабинка, се усмихна, върна се бегом при мерцедеса, паркиран наблизо само преди няколко минути, и предаде целия разговор на Драго.

— Добре, че има поне един човек, на който мога да разчитам — каза той и презрително изгледа Сантен и Канете.

— Тя ни изненада — опита се да се защити Канете.

— Нима? — отвърна саркастично Драго и предупредително размаха пръст. — Още една грешка и ще ви пратя и двамата да патрулирате с кучета за половин година, ясно ли е?

Те кимнаха и наведоха очи под проницателния му поглед.

— За колко време ще стигнат от „Меридиен“ до „Валенсия“? — обърна се Драго към Лариуш.

Той пресметна разстоянието наум.

— Най-малко двадесет минути, и то ако вземат такси. Ако са със своя кола, могат да се забавят около половин час, дори повече. Човек трудно ще открие „Валенсия“, ако не познава добре квартала.

— Какъв е този хотел?

— Хотел е силно казано, господин Драго. Там ходят главно проститутки.

— Далече ли е оттука?

— Не, с кола е само на няколко минути път — отвърна Лариуш.

Драго погледна часовника си.

— Да приемем, че са взели такси две-три минути след края на разговора. Оттогава са минали пет минути, нали така? Значи вече сме изгубили цели осем минути. Да тръгваме, Лариуш. Крайно време е да приключим с този въпрос веднъж завинаги.

Когато Шивон се обади, Сабрина беше в банята и се преобличаше. Обу си джинсите, облече една бяла тенис-фанелка и веднага слезе във фоайето, където я чакаше Греъм. И двамата бяха въоръжени, кобурите с пистолетите бяха затъкнати отзад в джинсите, за да не бият на очи. Греъм махна на първото свободно такси и въпреки че ги изгледа подозрително, шофьорът едва забележимо кимна с глава, когато Сабрина му каза да ги закара до хотел „Валенсия“. Стигнаха за половин час и тя плати на шофьора, после влезе след Греъм в безвкусно обзаведената приемна. Вътре миришеше на цигари, китайски тамян и евтин парфюм. Момчето зад рецепцията, с обезобразено от акне лице, пъхна парче дъвка в устата си и започна шумно да дъвче, без да откъсва очи от Сабрина.

Греъм щракна с пръсти на сантиметри от лицето му, за да привлече вниманието му.

— Госпожица Сен-Жак. Номерът на стаята й? Момчето неохотно отдели очи от Сабрина и сложи един плик пред себе си.

— Вие ли сте Грейъм?

Греъм взе плика и го разлепи с пръст. Вътре намери следната бележка:

Греъм подаде бележката на Сабрина и после й показа плика, върху който бе написано името му.

— Почеркът е различен — каза тя.

— Аха. Защо й е да пише бележката, а после да дава на някой друг да я сложи в плика?

— Значи някой е прочел бележката и след това я е запечатал в друг плик — заключи Сабрина.

— Точно така. В прохода до хотела имаше пожарен изход. Ти мини оттам, а аз ще вляза през вратата.

Тя се обърна да излезе на улицата, но Греъм я сграбчи за ръката:

— Не натам! Онова момче сигурно е получило инструкции да се обади в стаята веднага щом тръгнем нагоре. Който и да е там, трябва да го накараме да мисли, че не сме заподозрели нищо, а това означава да се държим естествено. Ще се измъкнеш от самия етаж.

Тя кимна, ядосана на себе си — очевидно съвсем бе изгубила способността си да разсъждава трезво. Не трябваше да позволява на емоциите си да я завладеят.

Изкачиха се по стълбите, застлани с крещящ морав килим, извадиха пистолетите си и стигнаха до края на коридора. Сабрина внимателно отвори вратата на пожарния изход и надникна навън към металната стълба, която се спускаше по стената на хотела. Можеше съвсем лесно да заеме удобна позиция до отворения прозорец на стаята. Каза му да й даде двадесет секунди и стъпи на площадката, като тихо затвори вратата след себе си. Греъм отиде до вратата и се притисна плътно до стената, здраво стиснал пистолета в дясната си ръка. Преброи до двадесет и почука два пъти на вратата, после изчака малко и почука още три пъти. Вратата срещу него леко се отвори и отвътре се показа заглушителят на един картечен пистолет и21. Държеше го Сантен. Греъм се хвърли напред и удари вратата с рамо. Сантен извика от болка, когато ръбът го перна през лицето и го запрати обратно в стаята, а пистолетът се изплъзна от ръцете му. Греъм отвори широко вратата и предпазливо влезе вътре. Видя Сантен в последния момент и не успя да избегне удара, който се стовари върху рамото му. Сантен захвърли лампиона и се втурна към балкона. Покатери се на парапета и се спусна надолу по дървената решетка, която украсяваше стената на сградата. Греъм излезе на балкона тъкмо навреме, за да види как Сантен стигна до улицата и изчезна в тълпата на минаващото шествие.

— Майк, добре ли си? — попита Сабрина от вратата.

— Да — отвърна той, докато бавно разтриваше рамото си.

— Какво стана?

— Изпуснах го. А ти какво направи?

Тя вдигна чуждия пистолет, който държеше в ръката си, и посочи стаята зад гърба си.

— Другият е там вътре. Успях да се промъкна и да го спипам, докато ти чукаше на вратата. Сега лежи в безсъзнание.

Греъм взе пистолета на Сантен, който се подаваше изпод леглото, и отиде в другата стая. Отмести тялото на Канете от вратата и я затвори след себе си.

— Майк! — извика Сабрина от банята.

Той бързо отиде при нея. В празната вана лежеше тялото на Шивон, застреляна с куршум в сърцето. Върна се да вземе един чаршаф от стаята и я покри с него. Едва тогава погледна Сабрина, но когато се опита да я докосне утешително по ръката, тя се дръпна рязко и седна на ръба на ваната, здраво стиснала пистолета в ръцете си. Внезапно се изправи и тръгна към вратата. Греъм й препречи пътя:

— Да го убиеш не е изход, Сабрина. Знаеш го много добре. Пък и не той я е убил. Не си ли спомняш какво ни каза Шивон за начина, по който убива Драго? Един куршум право в сърцето.

Тя погледна надолу към Канете, който още беше в безсъзнание, и отпусна ръката с пистолета.

— Ние бяхме първите хора, откакто е починал баща й, с които се чувстваше добре. Каза ми го днес следобед. Мислех си, че ще станем добри приятелки, а сега… — тя внезапно млъкна и се обърна към Греъм. — Имаме да разпитаме един задържан.

— Ти донеси малко вода, а аз ще го подпра на стената.

Сабрина се върна с чаша вода от банята и видя Канете да седи опрян на вградения в стената скрин, главата му бе клюмнала на гърдите, а отзад по врата му се стичаше кръв от раната зад ухото, където го бе ударила. Тя плисна водата в лицето му. Канете разтърси глава и отвори очи право към дулото на пистолета, който Греъм бе насочил към него. Главата му се цепеше от болка, но той не помръдна — страхуваше се, че и при най-малкото движение Греъм може да натисне спусъка. Греъм го попита за името му и той го каза.

— За кого работиш? — попита сурово Греъм.

Канете мълчеше. Греъм го блъсна по челото с ръка и главата му силно се удари в шкафа отзад. Той изкрещя и я притисна с две ръце, но Греъм го блъсна още веднъж, този път още по-силно. Канете вдигна ръце, за да се предпази, лицето му бе изкривено от болка.

— Разбирам, не искаш да говориш, преди да е дошъл адвокатът ти. Прав си, за тройно убийство могат да ти лепнат бая нещо. Освен, разбира се, ако смяташ, че Драго ще те измъкне. Според мен обаче изобщо няма да си дава зор, от теб ще стане чудесна изкупителна жертва.

— Господин Драго ще ми помогне.

— Значи все пак признаваш, че работиш за Драго? — намеси се Сабрина.

Той презрително се ухили.

Греъм го удари през лицето с дулото на пистолета си и разцепи кожата на бузата му. Канете извика и притисна ръка към лицето си, през пръстите му се процеждаха капки кръв.

— Отговори на въпроса или ще започна да ти чупя пръстите един по един!

— Работя за Драго — викна той и се обърна към Сабрина. — Трябва кърпа. Много кръв.

— Ще ти дадем кърпа, когато отговориш на въпросите ни — каза Греъм. — Какъв беше този илик?

Канете явно се канеше да отрече, че знае нещо за плика, когато забеляза, че Греъм ритмично потупва дланта си с дръжката на пистолета. С всеки удар звукът ставаше по-силен.

— Плик, той на господин Драго. Не знам какво в него — той срещна погледа на Греъм и уплашено поклати глава. — Не знам.

— Откъде е разбрал, че госпожица Сен-Жак е тук?

— Лариуш, той чува…

— Кой е този Лариуш? — попита Греъм. Канете потрепера.

— Шофьор на господин Драго.

— Продължавай — каза Сабрина.

— Лариуш, той чува нея по телефон. Казва на господин Драго и ние идва тук. Лариуш знае момче от recepcáo, не знам английски.

— Рецепция.

Канете погледна към Сабрина:

— Fala portugués?

— Говори на английски! — избухна Греъм.

— Sim, говори ingles — отвърна с готовност Канете. — Господин Драго дава на момче пари да покаже писмо и ние идва в стаята. Господин Драго иска плик и жена казва не носи. Той казва ще я убие, ако не даде плик, и тя дава.

— А носле? — не го оставяше на мира Сабрина.

— Стреля.

— Кой я застреля? — понита Греъм.

Канете избърса потта от челото си и ръката му остави кърваво петно.

— Господин Драго стреля. После казва аз и Сантен слагаме тяло във ваната и чакаме за вас.

— Беше ли ви заповядал да ни убиете?

— Sim.

Греъм се изправи и дръпна Сабрина настрани.

— Този не ни върши никаква работа. Трябва ни Драго.

— Майк, той е единственият ни шанс да разобличим Драго. Свидетелските му показания ще осигурят на Драго доживотна присъда.

— Колко време, мислиш, ще изкара в полицейския арест, след като знае това, което знае? Драго ще го убие още преди да е пипнал писалката.

Изведнъж Канете се хвърли срещу тях и блъсна Сабрина на земята. Спусна се към стола до стената и грабна единия от пистолетите, които носеха със Сантен. Още не бе успял да се обърне, когато и двамата стреляха. Куршумите го улучиха в гърдите и пистолетът се изплъзна от ръцете му, а той изгуби равновесие и падна през отворения прозорец. Греъм и Сабрина се приближиха и погледнаха навън — Канете лежеше с лицето надолу върху площадката на аварийното стълбище, дясната му ръка се беше счупила и стоеше неестествено извита. Греъм слезе долу и притисна пистолета си към врата му, но не усети никакъв пулс. Поклати глава и се изкатери обратно в стаята.

— Давай да се махаме оттук — каза той и прибра пистолета си в кобура. — Драго сигурно ще прати неколцина от хората си, като разбере какво е станало, а аз поне нямам никакво желание да бъда тук, когато пристигнат. Особено ако са ченгета.

Затвориха вратата след себе си и минаха по коридора, без да срещнат жива душа. Върнаха се по тясното стълбище във фоайето и Греъм махна с ръка на момчето да дойде.

— Имам нещо за теб от дамата в стая № 8.

Момчето се изправи и се приближи до рецепцията, като продължаваше шумно да дъвче дъвката си. Греъм извади пистолета си от кобура и жестоко го удари по носа. Момчето диво изкрещя и залитна назад към стената, закрило с ръце счупения си нос. Греъм прибра пистолета и двамата със Сабрина излязоха на улицата.

— Какво ли има в този плик и защо е толкова важен за Драго? — каза той, докато вървяха към „Нимайер Авеню“.

— Каквото и да е, явно е толкова важно за ЦРУ, колкото и за Драго.

— А така също за КГБ — добави той.

— Все още не знаем това със сигурност.

— Ами Леонов? Защо е тук? Не вярвам да е дошъл за карнавала.

Той махна на едно празно такси и се върнаха в хотела.