Нощна стража

Девета глава

Първото впечатление на Уитлок от „Росиня“ — най-големия от бедняшките квартали, бе потискащо — множество колиби от картон, шперплат и ламарина, натрупани една върху друга в един объркан и безкраен лабиринт на човешката мизерия и страдание. По ирония на съдбата обаче, както му бе посочил шофьорът по пътя, от жилищата на тези фавеладос се разкриваше много по-хубава гледка към града и заливите наоколо, отколкото от къщите на мултимилионерите, сгушени някъде по-надолу. Мъжът паркира колата възможно най-близо до малката барака, в която Уитлок искаше да отиде, и му обеща да го чака петнадесет минути. Точно петнадесет. Предупреди го също така да не заговаря никого, тъй като акцентът му щеше да настрои хората срещу него. В „Росиня“ не обичаха туристи. Уитлок благодари за предупреждението и тръгна надолу по тесния проход сред купища боклук и насекоми. Няколко парцаливи дечица се бяха вторачили с широко отворени очи в дрехите му и когато минаваше край тях, уплашено се притиснаха до ръждивата ограда. Канеше се да спре и да ги успокои, но навреме си спомни предупреждението на шофьора. От една барака излезе дебела жена в пъстра рокля без ръкави и той сбърчи нос, когато наоколо на талази се разнесе тежката миризма на застояла пот и мръсно, отдавна невиждало вода тяло. Ускори ход и скоро стигна до колибата, към която се бе запътил. Почука леко на отворената врата, уплашен да не би цялата измислена и нестабилна постройка да се срути в краката му, ако почука по-силно. Отвътре се показа малко момиченце. Роклята му бе скъсана на ръкава, а лицето му бе мръсно и изцапано с кал.

Уитлок реши да опита окаяния си португалски:

— Obrigada. Onde fica vossa pai?13

Детето продължаваше да мълчи и да го гледа. Канеше се да извика, когато от задната стая излезе сивокос мъж и колебливо каза:

— Obrigado.

— Obrigado. Вие ли сте Силва?

Лицето на мъжа цъфна в широка усмивка.

— Госпожица Сен-Жак ме предупреди, че ще дойдете. Заповядайте, влезте.

Чистият му и правилен английски изненада Уитлок. Изглеждаше съвсем не на място сред ужасната нищета наоколо.

— Приятно ми е, Жуан Силва — каза мъжът и протегна ръка. Уитлок здраво я стисна.

Силва нежно сложи ръка на рамото на момиченцето.

— Това е дъщеря ми Луиза. Глуха е, затова не ви е разбрала на вратата.

Уитлок клекна до нея и извади няколко монети от портфейла си. Лицето й светна, белите зъбки ярко изпъкнаха на фона на тъмната й кожа. Погледна баща си за съвет. Той кимна и момиченцето внимателно взе монетите една по една от дланта на Уитлок. Притисна свития си юмрук до гърдите си и избяга от стаята.

— Много мило от ваша страна — каза Силва и с жест го покани да седне на един от двата фотьойла в стаята. Бяха стари и изкорубени, но чисти. — Какво е това произношение? — попита той, като седна срещу Уитлок. — Итън? Хароу?

— Нищо чак толкова забележително. Редли.

— За пръв път го чувам. Виждате ли, бях личен камериер на господин Шрадер цели седем години и за това време успях да се запозная с много негови приятели от цял свят.

— И какво се случи след това? — попита Уитлок, като се огледа наоколо.

— Сигурно сте чували за Андре Драго?

— Да, и то много пъти — отвърна той.

— С Драго не си допаднахме още от деня, когато за пръв път пристигна в „Данае“ — така се казва имението на господин Шрадер. Не можеше да ми прости, че съм по-близък с господин Шрадер от самия него. И ме натопи. Сложи в стаята ми лични вещи на господин Шрадер. Той не повдигна обвинение срещу мен, но въпреки това ме уволни. Оттогава попаднах в черния списък на Драго, така че дори да си намерех някъде работа, той се обаждаше на началника ми, за да го предупреди за миналото ми. Така и не успях да се задържа на работа и в края на краищата жена ми ме напусна. Луиза е единственото, което ми остана.

— И всичко това само защото Драго е ревнувал Шрадер от вас?

— Да. Виждаше в мен заплаха и ме унищожи, като ме докара до този хал — той тъжно поклати глава. — Хората тук го смятат за спасител, но това е, защото виждат само онова, което той иска да виждат.

Уитлок се загледа в овехтелия килим.

— Госпожица Сен-Жак каза ли ви за какво съм дошъл?

— Да, написал съм всичко тук — каза Силва и му подаде десетина листа. — Планът на къщата такава, каквато я помня. Разбира се, господин Шрадер може да е променил нещо, откакто вече не работя там.

— Ами галериите?

— Описах „Светилището“ възможно най-подробно…

— „Светилището“ ли? — прекъсна го Уитлок.

— Така се казва една галерия, където господин Шрадер можеше да седи часове наред, особено ако имаше някакви неприятности. Твърдеше, че галерията му действа успокояващо. Един негов приятел я нарече „Светилището“ и името така си и остана. Някъде зад „Светилището“ има още една галерия, но доколкото знам, господин Шрадер не пуска никого вътре.

— Знаете ли какво държи там?

— Оригинални картини. Така поне ми каза веднъж.

— Да разбирам ли, че само той знае как се стига дотам?

— Да. Знам само, че има нещо като дистанционно управление, което държи в сейфа в спалнята си. Посочил съм точното местоположение на сейфа на една от рисунките.

Уитлок ги прегледа набързо, после извади един плик от джоба си и го подаде на Силва.

— Петдесет хиляди крузейрос. Сумата, за която сте се споразумели с госпожица Сен-Жак.

Силва взе парите почти неохотно.

— Мразя себе си, че продавам господин Шрадер по този начин. Винаги е бил много добър с мен. Правя го единствено заради Луиза, тя заслужава по-добър живот.

— Къде ще отидете?

— В Уругвай. Братовчед ми работи в една ферма край Такуарембо̀ и все ми повтаря, че лесно може да уреди да ме вземат на работа. Трябваше само да намеря пари, за да стигнем дотам. Зная, че не е кой знае колко, но поне Луиза ще може да расте далеч от мизерията на „Росиня“. Какво бъдеще я чака тук?

Уитлок му пожела успех и се върна при таксито, което го чакаше.

Очуканият червен буик не привличаше погледите, докато си пробиваше път през „Росиня“. Точно такава бе и целта на Драго. Стремежът му да остане анонимен бе толкова голям, че си бе облякъл избелял зелен комбинезон и носеше сламена шапка. Бе си сложил и тъмни очила. Лавал, който седеше отпред до Лариуш, частния шофьор на Драго, също носеше зелени работни дрехи и бейзболно кепе с петна от пот. И тримата бяха въоръжени.

Лариуш спря колата, изскочи навън и отвори задната врата на Драго. Лавал сложи заглушител на своя „Валтер“ П5 и го мушна в джоба си, после тръгна след Драго по тесния проход. Спряха пред последната ламаринена барака, Драго блъсна силно вратата от шперплат и влязоха вътре. На средата на стаята имаше одраскан кожен куфар и Драго тъкмо се канеше да го огледа по-отблизо, когато от спалнята се показа Силва. Замръзна на място, вперил поглед в двамата мъже, после се извърна към Луиза, която седеше на пода на спалнята, опряла гръб на вратата.

— Защо сте дошли? — попита горчиво той. — Знаете, че няма да ви се зарадвам.

— Откога си позволяваш… — избухна Лавал, но Драго го прекъсна:

— Всичко е наред. Жуан още не ми е простил, че доказах на господин Шрадер, че е крадец.

— Крадец ли! — извика Силва. — Ти ми скрои този номер и много добре го знаеш!

— Чудно защо никой не ти повярва — каза Драго и подритна леко куфара. — Заминаваш ли някъде?

— Не е твоя работа.

— Може и така да е — сви рамене Драго. — Кажи ми всичко за англичанина, който е идвал при теб тази сутрин. Изобщо не си прави труд да отричаш. Едно от донесенията, които получих, бе от таксиметровия шофьор, който го е докарал дотук.

— Няма защо да отричам. Англичанинът наистина идва тук. Искаше сведения за господин Шрадер. Казах му, че не мога да му помогна, и той си тръгна.

— След цели петнадесет минути? Хайде, Жуан, можеше да измислиш нещо по-добро. Как се казва?

— Не знам — отвърна искрено Силва.

Драго го прегърна през раменете и го поведе към вратата на спалнята.

— Тя е едно чудесно малко момиченце. Ще е много тъжно, ако й се случи нещо лошо.

Ядът се дръпна от лицето на Силва и той каза:

— Моля ви, господин Драго, не я закачайте.

— Аз няма, но Лавал прави с децата такива неща, че дори на мен ми се повдига, когато се сетя. Не ме принуждавай да прибягна до помощта му, Жуан.

Силва потръпна.

— Ще отговоря на въпросите ви. Само не му давайте да направи нещо на Луиза.

Драго седна на страничната облегалка на фотьойла.

— Кой е този англичанин?

— Не знам, не ми каза името си. Повярвайте ми, господин Драго, моля ви. Наистина не знам.

— Вярвам ти, Жуан — успокои го Драго и се усмихна. — Кой уреди срещата?

— Госпожица Сен-Жак.

— Какво искаше от теб?

— План на „Данае“.

— План ли? — учуди се Драго и се намръщи. — Какъв план?

— На къщата.

— Интересуваше ли го нещо по-специално?

— „Светилището“.

— Интересно — каза Драго и се изправи, като сочеше куфара. — И ти му продаде тези планове, а той ти плати достатъчно, за да се измъкнеш от „Росиня“?

— Направих го заради Луиза, тя заслужава по-добър живот.

— Направо трогателно — усмихна се подигравателно Драго и погледна Лавал. — Действай.

Лавал извади пистолета от джоба си и застреля Силва право в сърцето. Той залитна назад и падна, като тежко се удари в тънката стена от ръждясала ламарина. Вибрацията стресна Луиза и тя застана на вратата с разширени от уплаха и безпокойство очи.

— Какво да правя с нея? — попита Лавал, без да откъсва поглед от момиченцето.

— А ти как смяташ? Тя е свидетел — отвърна Драго и тръгна към вратата. — Ще ти пратя двама души, за да се отървеш от труповете.

Качи се в буика и каза на Лариуш да го закара до „Ривиера Клъб“. Щом излязоха от „Росиня“, той хвърли сламената шапка и тъмните очила и смъкна ципа на зеления си комбинезон. Отдолу имаше бяла риза и черен панталон. Извади вратовръзката си от жабката, сложи я и се обърна назад, за да вземе сакото си от задната седалка. В горния джоб бяха очилата му с телени рамки. Лариуш го остави на няколко преки от „Ривиера Клъб“ и той стигна дотам пеша, като спря веднъж да оправи вратовръзката си пред една витрина.

— Добър ден, господин Драго — поздрави го Мариса, когато влезе във фоайето.

Той й кимна и взе последния брой на „Ню Йорк Таймс“ от купчината вестници, оставени на рецепцията.

— Обади се в бара да ми донесат в кабинета една бира и после ме свържи с „Метрополитън Мюзиъм ъв Арт“ в Ню Йорк.

Качи се в кабинета си на втория етаж, остави сакото си на закачалката зад вратата и седна на бюрото да провери сметките от предния ден.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Имам линия за „Метрополитън Мюзиъм“, господин Драго.

— Ало? Ало? — започна да вика той в слушалката, щом Мариса го свърза.

— Мога ли да ви помогна? — попита спокойно учтив женски глас.

— Търся Милс ван Ден.

— Ще ви свържа с господин Арман. Още едно вдигане на слушалка.

— Луи Арман на телефона, мога ли да ви помогна?

— Бих искал да говоря с Милс ван Ден. Телефонистката ме свърза с вас.

— Съжалявам, но господин ван Ден не е тук. Върна се в Амстердам преди няколко дена. Потърсете го в „Райксмузеум“, ето сега ще ви дам номера…

Драго прекъсна линията, разлисти личното си тефтерче и като намери името на ван Ден, набра служебния му номер.

— Търся Милс ван Ден — каза той, щом се свърза с музея.

— Един момент, господине.

Драго придърпа пакета цигари към себе си, извади една и я запали.

— Goedemiddag14, на телефона е професор Хендрик Брудендик.

— Опитвам се да открия Милс ван Ден — каза Драго, като с усилие сдържаше нарастващото си раздразнение.

— Съжалявам, но Милс няма да идва на работа следващите няколко дни.

— Няма ли начин да се свържа с него?

— Опасявам се, че не. Може би ще оставите някакво съобщение, което да му предам от ваше име?

— Не, благодаря — отказа Драго, затвори телефона и дълбоко дръпна от цигарата. Защо го бяха свързали с Брудендик?

Леко почукване го откъсна от мислите му. В стаята влезе един сервитьор с табла в ръка, на която носеше чаша с бутилка „Брама“. Драго подписа сметката и се обади на ван Ден вкъщи. Никой не отговаряше. Оставаше му един последен коз — ван Ден му бе дал телефона на тъща си в Девентер, където да го търси само в краен случай.

— Извинете, може ли да говоря с Милс? — попита любезно Драго жената, която вдигна телефона.

— Милс не е тук. Искате ли да говорите с жена му? — тя произнасяше всяка дума много бавно, със силен холандски акцент.

— Не, няма нужда. Знаете ли къде е той?

— В Америка, замина с картината…

— Благодаря ви, помогнахте ми извънредно много — прекъсна разговора Драго и затвори телефона.

Инстинктът му се бе оказал верен — подмяната бе разкрита.

Обади се още веднъж по телефона, този път да уреди изнасянето на труповете от „Росиня“. Лавал му трябваше в клуба, за да уточнят последните подробности около рейса на „Голконда“ тази нощ. Лавал щеше не само да поеме командването на яхтата, но и да бъде представител на Драго в сделката с капитана на „Палмира“ — бе получил сведения, че капитанът ще се опита да го изиграе в сделката, сключена преди два месеца с един колумбийски наркомагнат. Бе платил четири милиона долара в брой — толкова бе успял да задигне от Шрадер за две години — за осемнадесет кила хероин. И бе твърдо решен да получи всичко до последния грам. „Голконда“ щеше да закара пратката обратно в пристанището, а оттам един фургон щеше да я отнесе в тайната лаборатория в града, където щяха да отворят хероина и да го приготвят за употреба, като го смесят с по-долнокачествени съставки. Но наркотикът нямаше да остане в Бразилия. Щяха да го натоварят още веднъж на борда на „Голконда“ за поклонническото пътуване на Шрадер до Маями, което той предприемаше всяка година след края на карнавала. Никой обаче не знаеше, че той. Драго, щеше отдавна да е изчезнал, когато наркотикът щеше да се появи по улиците на Маями. Пликът бе неговият паспорт за нов живот, в който нямаше непрекъснато да се озърта през рамо от страх, че бившите му колеги най-сетне са успели да го проследят, за да изпълнят присъдата, надвиснала над главата му от момента, когато бе избягал в Щатите преди пет години по заповед на ЦРУ. Сега искаше да си отмъсти на тази система, а какво по-добро отмъщение от това, да изкуши хилядите тинейджъри, които се събират всяко лято във Флорида, със смъртоносния наркотик, от който няма отказване? Щеше да го предложи на много по-ниска цена от нормалната съвсем по джоба на един гимназист, а после, когато ек I ината стока свършеше, младите наркомани щяха изведнъж да се изправят пред необходимостта да плащат реалната цена, за да осигурят дажбата си. И тъй като само малцина можеха да си го позволят, останалите щяха да се обърнат към престъплението, за да си го доставят. Престъпността щеше да нарасне, а жертвите на наркоманията щяха да продължават да вървят по ръба и да се приближават все повече и повече към гибелния си край.

Най-голямата ирония бе неволното участие на Шрадер в целия замисъл — наркотикът бе купен с негови пари, щеше да се товари на неговия пристан и щеше да стигне до Маями на неговата яхта.

Ако станеше провал, Шрадер щеше да опере пешкира.

„Голконда“ бе дълга сто и тридесет фута, имаше сребрист стоманен корпус, надстройка от алуминий и палуби от тиково дърво. Шрадер я бе купил от италианските корабостроителници „Версилкрафт“ преди четири години и страшно се гордееше с нея. Яхтата имаше две единични и пет двойни каюти, веранда, салон с трапезария и кухня, снабдена с всичко необходимо за пет месеца плаване в открито море. Двата дизелови двигателя „Катерпилар Марин“ развиваха максимална скорост петнадесет, а средна — дванадесет възела.

Греъм паркира взетото под наем „Ауди Куатро“ до телената ограда и започна да оглежда „Голконда“, която стоеше на котва до един частен кей на двадесет ярда от него. Изглеждаше празна, но той знаеше, че на борда има най-малко двама въоръжени пазачи. Първоначалната му идея да закрепи радиокомпаса към корпуса малко под ватерлинията отпадна, след като Шивон му каза, че „Голконда“ никога не отплава, без някой от екипажа да провери корпуса, след като веднъж били открили магнитна мина близо до витлото. Оставаше му само една възможност — да се качи на борда и да сложи радиокомпаса някъде там.

Слезе от колата и скри очите си зад слънчеви очила. Носеше яркожълта тенис-фанелка, раирани бермуди и сандали, на врата му имаше цветно шалче, за да не се виждат синините, а на главата си бе килнал бяла шапка с широка периферия. Дуейн Хичинс бе негова рожба от времето на Делта — вулгарен, нахален тексасец с много пари и малко приятели. Този образ, създаден по подобие на един военен, когото бе срещнал във Виетнам, се появяваше на сцената в случаите, когато му се налагаше да използва някакво прикритие, за да се измъкне от опасна ситуация — например от частна яхта, където се е вмъкнал без покана. Сега Дуейн пак трябваше да се забърка в такава неприятност — всички само се радваха да му видят гърба колкото се можеше по-скоро.

Портата беше заключена. Той измъкна от джоба си пиличка за нокти и бързо отвори катинара. Стигна мостика, без на палубата да се покаже жива душа. Огледа се, качи се горе и отиде до плъзгащата се врата, която водеше към салона. Беше отключена. Бутна я настрани и влезе вътре. Веднага се раздаде пронизителен звън — бе минал през невидимия лъч инфрачервена светлина, който включваше алармената инсталация. Още се оглеждаше къде да скрие радиокомпаса, когато се появи един мъж, въоръжен с автомат „Стар Z-84“. Греъм моментално се превърна в Дуейн Хичинс — неговите мисли, неговите реакции. Усмихна се нервно, но дори не помръдна, за да вдигне ръце — не искаше да привлече вниманието на пазача към радиокомпаса, стиснат между палеца и дланта му. Дойде още един от охраната, който също носеше автомат.

— Що не вземете да спрете тоя адски шум, а? — каза провлачено като истински тексасец Греъм.

Пазачите не отвърнаха нищо. В стаята влезе висок блондин и щракна с пръсти към единия от тях. Мъжът веднага се скри и спря алармата.

— Е, сега вече е по-добре — каза Греъм, когато звънецът млъкна. — Туй си беше цяла сирена, мой човек. Ти ли си капитанът тук?

— Ja, капитан Хорст Дитле — отвърна блондинът със силен немски акцент. — Вие кой сте?

— Дуейн Хичинс, на вашите услуги — каза Греъм и посочи автомата, насочен към корема му. — Абе това там нещо ме изнервя.

Дитле махна на пазача да свали оръжието.

— Какво правите тук?

Греъм седна на най-близкия диван. Изглеждаше озадачен.

— Как какво, дошъл съм с едно чудесно предложение за яхтата.

— Предложение ли?

— Ами да, в хотела чух, че я продавате. Ще ви дам повече и от най-доброто, което са ви предложили досега.

— Яхтата не се продава — възмути се Дитле.

— Стига бе, не се продава. Нещо ме будалкаш, нали?

— Яхтата е собственост на Мартин Шрадер и със сигурност не се продава.

— Обади му се на Марти, нека само каже цената. Аз ще пийна един бърбън на бара, докато те няма.

— Господин Шрадер няма никакво намерение да продава „Голконда“ — избухна Дитле и лицето му почервеня от яд. — Сега се махайте или ще повикам полиция да ви арестуват за незаконното ви влизане тук.

— Добре де, тръгвам си — отстъпи Греъм. Опря ръце на мекия, тапициран с кожа диван, пусна радиокомпаса между облегалката и възглавницата и се изправи на крака. — Кажи на Марти, че съм идвал, окей? Може да ме намери в хотел „Палас“, ако си промени мнението.

Дитле продължи да гледа след него, после се обърна към пазачите и ги нахока, че са оставили портата отключена. Те се опитаха да протестират, твърдейки, че са невинни, но капитанът ги прекъсна и им нареди здраво да залостят вратата след Греъм.

Щом се отдалечи от „Голконда“, Греъм хвърли шапката си на задната седалка, пусна радиото и тихичко си тананикаше в такт с музиката по обратния път към хотела.

Цял рейс току-що пристигнали туристи обсаждаха рецепцията и след като взе ключа си, той с мъка си проби път до асансьора през купищата багаж. Натисна бутона и се дръпна малко назад, здраво стиснал шапката зад гърба си.

— Харесва ли ти Рио, Дуейн?

Греъм се обърна и се усмихна на Колхински.

— Сергей? Кога пристигна?

— Преди няколко часа — отвърна Колхински. — Отседнал съм в „Сезар Парк“.

Влязоха в асансьора и Греъм натисна копчето за седмия етаж.

— В какво се е забъркало другото ти аз този път?

Греъм накратко му каза какво се бе случило на борда на „Голконда“. Колхински се засмя.

— Май си овладял Дуейн до съвършенство, а?

— Не знам дали да приема това като комплимент или като обида — каза Греъм и спря пред вратата. — Сабрина я няма. Ще се върне късно следобед — каза той, докато пъхаше ключа в ключалката.

— Къде е?

— Ще ти обясня след малко, нека първо сваля тези отвратителни дрехи.

— Си. У. тука ли е?

— Би трябвало — каза Греъм и отвори. Колхински влезе и се огледа наоколо.

— Хубаво е при вас. Много е хубаво.

— Така и трябва да бъде, проклетият му апартамент за младоженци — изръмжа Греъм.

Колхински се засмя и седна.

— Ще се обадя на Си. У. да се видим до басейна. Денят е прекалено хубав, за да стоим вътре.

— Сабрина записа номера му, трябва да е някъде около телефона — извика Греъм от банята.

Колхински го намери и завъртя, но никой не вдигаше. Тогава се свърза с централата и помоли да потърсят Уитлок по високоговорителя.

След малко Уитлок се обади по телефона — бил вече при басейна. Колхински му каза, че и те слизат долу след няколко минути. Греъм излезе от банята — вече по къси сини гащета и бяла фанелка, и двамата слязоха с асансьора във фоайето.

Уитлок, по бански и с хавлиена кърпа около врата, бе седнал на една маса с чадър и им махна с ръка, за да привлече вниманието им. Те отидоха при него и сервитьорът взе поръчките им, после ги остави сами.

— Изглежда, добре си прекарваш времето — каза Колхински и попи потта от врата си с носната си кърпичка.

— Старая се, поне докато мога — отвърна Уитлок с усмивка.

Келнерът се върна с поръчките и Греъм подписа сметката.

Колхински не обърна внимание на чашата и отпи солидна глътка бира направо от бутилката. Избърса устните си и каза:

— Кой ще ми съобщи последните новини? Двамата поред му разказаха какво бяха правили сутринта.

— Значи още не си имал време да разгледаш тези планове? — попита Колхински, като се обърна към Греъм.

— Не.

— Нося ги със себе си — каза Уитлок и посочи плановете, които му бе дал Силва и които лежаха на масата пред него. Бяха завити на руло и прихванати с ластик. — Рисунките не са кой знае какви, но са отбелязани всички подробности, и то много добре.

Греъм махна ластика и се настани удобно на стола, за да види диаграмите по-отблизо.

— Каква яхта си наел за довечера? — попита Колхински и погледна към Уитлок.

— Малко е старичка, но двигателят й е в отлично състояние. Първо това проверих — отговори Уитлок и пийна малко бира. — Имаше ли някакви проблеми с багажа, който поръчах снощи?

— Не, никакви. Когато пристигнах на летището, вече всичко бе натоварено на самолета. Сега са в два сандъка на аерогарата, така че довечера ще можем да ги качим на яхтата, без да предизвикаме никакви подозрения.

— Как вървят нещата с Втори ударен отряд? — попита Греъм.

— Трябва да нападнат затвора в полунощ либийско време — отвърна Колхински и погледна часовника си. — След по-малко от шест часа.

— Какви са шансовете им за успех? — попита Уитлок.

— Добри. Не е нужно да спазват същите ограничения като вас, когато измъквахте Мастерсън от онзи затвор в Мароко. Мароко все пак е един от учредителите на ЮНАКО, докато Либия открай време отказва да сътрудничи с нас.

— Значи всичко им е позволено? — попита Греъм, като вдигна поглед от листата пред себе си.

— Ще открият огън, ако няма друг изход, но това не означава, че имат картбланш да разиграят на живо „Рамбо“.

Уитлок отмести настрани празната си чаша и се изправи.

— Часът минава три, Сергей. Имаме да вършим куп неща следобед.

Колхински кимна и леко потупа Греъм по рамото:

— Желая ти късмет довечера, Майкъл.

— Аха — отвърна безучастно Греъм, без да вдига очи.

— Приятно прекарване на приема, Майк — усмихна се леко Уитлок. Знаеше, че Греъм мрази всякакви събития от този род.

— Аха — повтори той и продължи да разглежда плановете.

Уитлок и Колхински се спогледаха развеселени и тръгнаха обратно към фоайето.

Греъм остана над рисунките още четвърт час и после, когато планът в съзнанието му се избистри и вече го задоволяваше, повика келнера и си поръча още една чаша „Перие“.