Нощна стража

Втора глава

Луи Арман беше дребен елегантен мъж малко над петдесетте, с вълниста черна коса и малки мустачки, изписани сякаш с молив за вежди. Примамен да напусне Лувъра преди седем години, сега той бе главният експерт на „Метрополитън Мюзиъм“ по холандско изкуство от XVII век.

Като забоде червен карамфил на ревера на раи-раното си сако и махна една въображаема прашинка от ръкава си, той прекоси голямото преддверие и излезе на стълбите пред главния вход на музея. Силният дъжд от предишната нощ бе преминал, но продължаваше упорито и досадно да ръми и тълпата зяпачи, проточила се по Пето авеню, бе потърсила подслон под море от разноцветни чадъри. Какво се надяваха да видят? Нямаше да позволи пристигането на картината от летището да се превърне в някакво зрелище, както става със спортните трофеи.

— Като ги гледа, човек би помислил, че идва президентът — чу Арман да казва един служител от галерията на свой колега.

Французинът хвърли към двамата недоволен поглед:

— Само че незаменими президенти няма.

— А, Луи. Добро утро. Добре че успях да дойда навреме.

„А би трябвало да си пръв тук тази сутрин“, помисли с раздразнение Арман и се обърна към директора на музея доктор Джералд Станхолм, който бе твърде общителен човек. Усмихна му се едва-едва и погледна часовника си.

— Картината трябва да пристигне всеки момент.

— Сигурно си развълнуван.

— Да, сър. Изключителен ден за Мет.

— А също изключителна седмица, надявам се.

От финансова гледна точка никоя друга изложба през годината няма да донесе такава печалба.

От финансова гледна точка?! Арман винаги бе смятал Станхолм за еснаф. Това само го доказваше. Как можеше този човек да мисли за „Нощна стража“ като за източник на приходи? Ако зависеше от Арман, никой нямаше да плаща, за да види картината. И най-високата входна такса изглеждаше направо жалка пред красотата и великолепието на това безценно произведение на изкуството.

Тълпата откъм южната фасада на музея внезапно се раздвижи и всички погледи се насочиха нататък — задаваше се патрулната кола, следвана от един брониран фургон. Колата не спря и шофьорът й махна за довиждане към фургона, преди за отмине нагоре по 83-а Източна улица. Фотографите заеха позиция, щом бронираният фургон спря пред музея. Човекът от охраната на предната седалка слезе и внимателно огледа наоколо. Бе облечен в черно и държеше палка в ръка, а от кобура на колана му се подаваше един „Смит енд Уесън“ 357. Той изчака охраната на музея да направи жива верига пред хората от двете страни на стълбите, после вдигна стъклото на шлема си, извади връзка ключове от джоба си и като заобиколи фургона, отключи вратите. Отвътре изскочиха още двама души от охраната и застанаха от двете страни на фургона. Те също бяха в униформа и държаха пред гърдите си автоматични пушки М16.

Станхолм слезе по стълбите, като очевидно му доставяше удоволствие да бъде в центъра на вниманието на фотографите. Обърна се и махна на Арман, който едва успяваше да скрие презрението си, да го последва. Той неохотно застана до Станхолм пред бронирания фургон. Цялата работа бързо започваше да се превръща в цирк и Станхолм отлично се справяше с ролята си.

— Луи, усмихни се на операторите — каза той непринудено.

Арман се подчини, като искрено се надяваше усмивката му да не прилича на гримаса.

От задната част на фургона слезе червендалест мъж с приятна руса коса. Минаваше четиридесетте и бе облечен в светлосин костюм с жилетка. Изтупа дрехите си и се приближи към тях, очите му шареха между двамата.

— Доктор Станхолм? — попита неуверено той със силен холандски акцент.

— Приятно ми е, Джералд Станхолм. Вие трябва да сте ван Ден.

— Да, Милс ван Ден, уредник в „Райксмузеум“ — отвърна мъжът и протегна ръка.

Станхолм го представи на Арман и двамата си стиснаха ръка.

— Тинус де Джонг ме помоли да ви предам сърдечните му поздрави.

— Тинус? Mon Dieu! Не съм чувал за него от години. Още ли е експерт по изкуството на XVII век в „Райксмузеум“?

— Догодина ще се пенсионира — отговори ван Ден.

— Ще имате време да си поговорите по-късно. Нека първо внесем картината — каза Станхолм и заобиколи фургона отзад.

Ван Ден учудено се оглеждаше.

— Никога не съм предполагал, че една картина може да вдигне толкова шум. Като че сме на карнавал.

— Това е Америка, какво друго очаквате? — в гласа на Арман прозвуча открита неприязън.

Присъединиха се към Станхолм, който гледаше как четирима специално избрани за целта работници от обслужващия персонал на музея освобождават картината от ремъците, придържащи я към стената в дъното на фургона. След като увиха непромокаемата рамка с още два пласта найлон — предпазна мярка срещу дъжда, и ги стегнаха здраво, работниците най-сетне свалиха картината от фургона. Фотографите веднага ги затрупаха с наставления в каква точно поза да застанат — искаха да снимат рамката пред фургона, и апаратите им бясно засвяткаха. Четиримата мъже смутено се спогледаха, объркани от многобройните викове.

— Влизайте веднага вътре — изсъска към тях Станхолм и с призоваваща към търпение усмивка се обърна към редицата наклякали репортери. — Хайде, момчета, дайте ни малка почивка. Щом я окачим вътре, ще ви дам десет минути само за снимки и ще направя изявление специално за вас, преди да отворим вратите за публиката. Давам ви честната си дума.

Както обикновено се чуха възгласи на недоволство, но повечето репортери се съгласиха. Представителите на Си Би Ес и Ен Би Си с микрофон в ръка и с готова апаратура, за да заснемат пристигането на картината за вечерните новини, насочиха вниманието си към тълпата с надеждата да уловят няколко подходящи реплики, но вече се бяха примирили, че за това може само да се мечтае.

Ван Ден с тревога наблюдаваше как работниците се изкачват по стълбите, пръстите на ръцете му нервно се свиваха и се разтваряха и той неспокойно пристъпваше напред, готов всеки момент да се притече на помощ на картината, ако гумените подметки на някой от работниците се подхлъзнеха на мокрия цимент. Арман сложи ръка на рамото му.

— Те са най-добрите, с които разполагаме. Откакто съм тук, никога нищо не са изпускали, а това все пак означава нещо. Не забравяйте, че Мет е най-голямото хранилище от този род в западното полукълбо. По всяко време държим на склад хиляди неща.

Ван Ден притеснено се усмихна:

— Извинете. Не че нямам доверие на персонала ви, просто аз отговарям за картината и ако нещо се случи…

— Ако нещо е можело да се случи, вече е щяло да стане в някоя от другите галерии. Сега сте в Мет.

Последваха работниците в преддверието и носле се качиха по стълбите на втория етаж. Арман извади от джоба на сакото си връзка ключове. В коридора, който разделяше галериите за европейско изкуство и изкуство на XX век, той спря пред една дървена врата, на табелката на която пишеше „Л. Арман — частен кабинет“. Той отключи и се дръпна встрани, за да могат работниците да внесат картината вътре.

Ван Ден влезе и се огледа. Стаята бе безукорно обзаведена — дебел мъхнат килим от стена до стена, бюро от тиково дърво и подходящи фотьойли, тапицирани с кафява кожа. Цялата стена зад бюрото бе заета от лавици с грижливо подредени книги по всевъзможни въпроси на изкуството. Колекцията наистина бе внушителна.

— Чай? Кафе? — предложи Арман.

— Кафе, ако обичате — отвърна ван Ден и се отпусна в един фотьойл.

Арман поръча две кафета и седна зад бюрото.

— Струва ми се, че ще изпитате облекчение, когато отново се върнете в Амстердам.

— Последните четири месеца наистина бяха крайно изтощителни, но не съжалявам нито за миг.

— Мога да си представя. В края на краищата не на всеки може да се падне шансът да придружава „Стрелческата гилдия на капитан Франс Банинг Кок и лейтенант Вилем ван Рутейнбурк“.

Като мнозина свои съвременници Арман никога не употребяваше добилото популярност, но неточно име „Нощна стража“. Недоразумението бе възникнало в началото на деветнадесети век, когато цветовете на картината били така потъмнели, че историците и познавачите на изкуството от онова време съвсем искрено вярвали, че действието се развива през нощта. Едва след като картината била почистена през 1947 година, се разкрил оригиналният замисъл на Рембранд. Художникът бе изобразил дневна сцена. Въпреки това разкритие обаче името „Нощна стража“ си оставаше, за голямо огорчение на специалистите като Арман.

Неколцина мъже внесоха статив в стаята и един от тях понита Арман дали да сложат картината на него. Арман се изправи на крака.

— Да, разбира се. Колкото по-скоро я прегледам, толкова по-бързо ще може да бъде изложена.

— Не разбирам защо трябва да я преглеждате? — попита ван Ден, когато мъжете напуснаха стаята. — Нима проверявате автентичността й?

— Това е стандартна процедура в Мет. Всички експонати се проверяват, преди да бъдат изложени пред публика.

Арман отиде до картината и погледна ван Ден.

— Това е официалното обяснение. Неофициално мога да ви кажа, че съм чакал този момент четиридесет години. Лично според мен това е най-великата творба на Рембранд. Сега тя е в кабинета ми и аз се чувствувам направо жалък. Разбира се, че не подлагам на съмнение автентичността й, но нали няма да имате нищо против, ако за малко се отдам на възхищение в усамотението на своя собствен кабинет? И на двамата ни е ясно, че няма да имам повторно такъв шанс.

— Напълно ви разбирам — отговори ван Ден с усмивка. — Моля ви, не се притеснявайте.

— „Стрелческата гилдия на капитан Франс Банинг Кок и лейтенант Вилем ван Руйтенбурк“ е поръчана през декември 1640 година от богатия и амбициозен Кок от името на „Кловенирсдолен“, мускетарска дружина от улицата, на която живеел и самият Рембранд. Той завършил картината през юни 1642 година — същия месец, когато любимата му Саския, за която бил женен от осем години, починала. Тогава той бил на тридесет и седем години. Картината представя Кок и ван Руйтенбурк на преден план, залети от лъчите на някакво блестящо сияние, макар че не става ясно откъде идва светлината. Заобиколени са от останалите мъже, въоръжени с пики и мускети; те тъкмо излизат от потъналата в сянка масивна арка зад гърба им и се готвят да тръгнат напред.

Арман смяташе, че умелото използване на светлината и мрака, с които Рембранд си бе послужил, за да създаде усещане за движение, превръща картината в едно от най-красивите произведения на бароковата светлосянка, съществували някога. Единствената й слабост, която той признаваше с нежелание, бе образът на момичето в бели дрехи, застанало от лявата страна на Кок. Като се изключи символичното значение на емблемата на Кловенирс във формата на клещи, която висеше от талията на момичето, то изглеждаше съвсем не на място сред въоръжените мускетари. И все пак това с нищо не намаляваше величието на картината. Арман я беше виждал най-малко десет пъти в „Райксмузеум“ и всеки път го поразяваше чувството на нескрита гордост и достойнство, което се излъчваше от групата — като се започне от високия и красив знаменосец, високо вдигнал пред себе си флага в зелено и златно, и се стигне до дребния барабанчик с изсечено лице, който се подаваше в десния край на картината. По лицата на всички се четеше пълна увереност в себе си.

Погледът му се задържа върху барабанчика. Нещо неуловимо някъде дълбоко в съзнанието му не го оставяше на мира, но не можеше да разбере какво точно. Очите му се насочиха към кафявия мелез в краката на барабанчика, носле се плъзнаха нагоре към жестикулиращата фигура отзад, но нещо неудържимо ги теглеше назад към барабанчика. Изведнъж се сети. Нещо не бе наред, но не с барабанчика, а с барабана. Доколкото си спомняше, точката в средата на барабана бе черна. На картината точката бе червена.

Ван Ден забеляза изписалото се на лицето му недоумение, но когато отвори уста да каже нещо, Арман му направи знак да мълчи и продължи да се взира в точката. В мислите му се прокрадна съмнение в знанията му, а това рядко му се случваше. Нима се бе лъгал през всичките тези години? Нима само си бе представял, че точката е черна?

— Какво има? — попита ван Ден, обезпокоен от проточилото се мълчание.

— Обърнете се — рязко каза Арман.

— Какво?

— Обърнете се с гръб към картината.

Ван Ден сви рамене, но се подчини.

— Сега ми кажете какъв цвят е точката на барабана.

— Вижте…

— Попитах ви какъв цвят е точката на барабана — остро го прекъсна Арман.

— Мисля, че е черна — отвърна ван Ден. Колебанието му не убягна на Арман.

— Не е ли странно как хората приемат някои неща за даденост? Аз например съм израснал на брега на морето. През първите десет години от живота ми за мен то бе просто факт. Така става и когато човек работи сред големи шедьоври на изкуството — започва да ги възприема като даденост. За някои това може би е светотатство.

Арман откри книгата, която му трябваше, взе я от лавицата, провери нещо в указателя и отвори на съответната страница.

— Аз също мислех, че е черна. И двамата сме прави — той посочи репродукцията в книгата. — Но на вашата картина точката на барабана не е черна. Червена е.

— Това не е червено — каза ван Ден, след като внимателно разгледа точката от различни ъгли.

— Пурпурночервено. Или виненочервено. Но не е черно.

За пръв път по лицето на ван Ден мина сянката на мрачно предчувствие и той взе книгата от масата. Съсредоточено проучи репродукцията и се обърна, за да я сравни с картината. През това време Арман бе намерил още три цветни копия. Нямаше грешка — навсякъде точката на барабана бе черна.

— Трябва да има някакво логическо обяснение — сега вече ван Ден не криеше отчаянието в гласа си. — Може би светлината?

На вратата се почука и влезе един служител от бюфета. Носеше две кафета. Остави ги на масата и излезе.

— Ако беше от светлината, щяха да се променят и други неща. Дрехите на Кок например. На репродукциите те са черни. Черни са и на картината. Не, не е светлината.

Ван Ден сложи книгата обратно на масата, седна на ръба на най-близкия фотьойл и се загледа в килима. Изглеждаше съсипан. Когато отново вдигна поглед, челото му блестеше от пот. Видя двете кафета на масата.

— Нямате ли нещо… по-силно?

Арман кимна, извади от най-долното чекмедже на бюрото си бутилка бърбън и една водна чаша и я напълни. Канеше се да върне шишето обратно, но реши, че и той има нужда да пийне. Изпразни чашата си наведнъж и се зае да мери картината — сто четиридесет и два на сто седемдесет и два инча, точните размери на оригинала. Когато през 1715 година премествали картината в залата на Военния съвет в Общинската палата на Амстердам, една част от лявата й страна била изрязана. Не се изненада особено, когато видя, че фалшификатът е изрязан точно на същото място.

— Какво ще правим, Арман? Какво ще правим, по дяволите?

— Нека най-напред не се паникьосваме. Ще се обадя на Станхолм. Трябва да вземе картината оттук.

Първо позвъня в кабинета му, но тъй като никой не отговаряше, се свърза с централата и помоли да извикат Станхолм по високоговорителя.

Той дойде почти веднага. Беше се задъхал.

— Съобщиха, че искате спешно да ме видите. Надявам се, нищо не се е случило с… — гласът му изневери и той погледна към картината.

— Фалшива е! — каза ван Ден.

Станхолм се обърна към експерта, за да разбере дали това е вярно. Арман посочи картината.

— Какъв цвят е точката в центъра на барабана? Станхолм я огледа внимателно, преди да отговори.

— Тъмночервена. Пурпурна, да речем.

— Не е черна, така ли?

— За бога, Луи, стига с тези номера. Прав ли е ван Ден? Това фалшификат ли е?

— Черна ли е точката, доктор Станхолм? — отново попита Арман.

— Не, не е черна — отвърна той без колебание. Арман му показа четирите книги на бюрото си.

— Вижте репродукциите. Точката на тях черна ли е, или пурпурна?

Станхолм грижливо проучи репродукциите, после бавно вдигна ръце и закри лицето си.

— Исусе Христе! Как е могло да стане?

Ван Ден неспокойно се размърда в креслото си, когато двамата мъже го погледнаха, очаквайки обяснение.

— Не мислите, че имам нещо общо с това, нали?

— Имали сте прекрасната възможност да…

— Възможност? — ван Ден ядосано прекъсна Арман. — Разполагате ли поне с едно доказателство, което да подкрепи подобно обвинение? Или просто търсите изкупителна жертва, която да отклони вниманието от вашия скъпоценен музей?

— Господа, моля ви — твърдо каза Станхолм и вдигна ръце, опитвайки се да ги помири. — Така няма да стигнем доникъде. Луи, ти не си детектив. Никой от нас не е. Да оставим тази страна на нещата на компетентните власти. Най-важната ни задача в момента е да решим какво ще правим с онези журналисти отвън.

— Какво смятате да им кажете? — неспокойно запита ван Ден.

Станхолм погледна над бюрото към Арман.

— Фалшификатът добър ли е?

— И ван Мегерен не би могъл да направи по-добър.

— Смяташ ли, че ще бъде безопасно да изложим картината на показ, както бе предвидено?

— Напълно.

— Но ти все пак разбра, че не е оригиналът.

— За това ми плащат, доктор Станхолм.

— Искам да кажа, Луи, че щом ти си забелязал грешката на фалшификатора, нищо не ни гарантира, че и друг няма да я види.

— Почти без да се замисля, мога да посоча три аргумента в полза на твърдението си. Първо, моята дипломна работа в университета бе върху тази картина — ето защо я познавам като петте си пръста. Второ, ако в тази страна има дори петима души, които знаят повече от мен за европейското изкуство… е, тогава всичко зависи от сляпата случайност. И трето, деветдесет на сто от хората, които ще дойдат да видят картината, не могат да различат Хале от Де Кайзер и Вермеер от Рембранд. За тях всичко това е само поза. Останалите десет процента, които се смятат за любители на изкуството, идват тук не за да търсят нещо нередно, а за да се възхитят на един от най-големите шедьоври на живописта в света. Тази точка може да бъде всякаква, никой няма да се замисли за цвета й и да седне да проверява. Уверявам ви.

Станхолм погледна картината.

— Още не мога да повярвам. Фалшификат. Нищо свято ли не остана?

— Ще трябва да я преместим в галерията, докато вие уведомите съответните институции — каза Арман, нарушавайки неловкото мълчание.

Станхолм кимна уморено с глава и излезе от стаята. Арман изгледа презрително ван Ден и се запъти към телефона, за да извика четиримата мъже от персонала в кабинета си.