Нощна стража

Тринадесета глава

Веднага след обаждането на Уитлок Греъм нае един фургон „Форд“ и заедно със Сабрина отидоха на летището, за да вземат трите сандъка, изпратени от ЮНАКО. След това продължиха към изоставеното кафене, където ги чакаше Уитлок.

Веднага щом скочи от фургона, Сабрина се намръщи и подозрително подуши въздуха.

— Какво мирише така ужасно?

— Аз — отвърна Уитлок и погледна зад гърба й към Греъм, който тъкмо слизаше. — Носиш ли ми дрехите, Майк?

— Да, тук вътре са — отвърна той и метна към него една найлонова торбичка. — Още не си ми казал какво означава всичко това.

— След малко ще ви обясня и на двамата. Свалете сандъците, аз ей сега ще дойда.

Греъм и Сабрина се спогледаха и свиха рамене, когато Уитлок се скри зад мерцедеса да се преоблече, после отидоха да разтоварят сандъците от фургона. След малко Уитлок се появи, облечен с джинси и бяла риза, и започнаха да сглобяват трите делтаплана „Супер Скорпио“, дълги шест метра. Имаха двигател с мощност тридесет киловата и излитаха след три метра или даже по-малко. Освен тях във всеки сандък имаше бронирана ризница, картечен пистолет UZI с три пълнителя за по четиридесет изстрела, една зашеметяваща и една бризантна граната, както и шлем с радиовръзка и специален мерник за шестте изпилени стрели, монтирани към шасито на мотоделтаплана.

Като най-опитен пилот от тримата Греъм реши да излети пръв. Седна в триколката, сложи си колана и включи мотора. Дръпна рамката над себе си, така че крилото да застане хоризонтално, и я хвана здраво от двете страни, за да овладее люлеенето и да може да контролира придвижването си по земята. Засили се през паркинга, като се стараеше да държи рамката изправена, за да бъде ъгълът на атака по-голям. Само след минута вече бе във въздуха и веднага се наведе върху рамката, за да увеличи скоростта на летене. Уитлок и Сабрина го последваха, като повториха съвсем точно това, което бе направил при излитането. Нарочно се насочиха към вътрешността, за да избегнат многобройните делтапланеристи в небето над Сан Конраду, и когато достигнаха желаната височина от триста метра, изключиха моторите. Гледката под тях бе още по-красива, отколкото от Захарната планина, но те почти не й обръщаха внимание, вперили поглед в скалистата крепост „Данае“, над която бавно започваха да се спускат.

Греъм пръв забеляза двамата пазачи на стартовата площадка и зави наляво, за да се справи с тях. Уитлок и Сабрина се стрелнаха надолу след него. В мига, когато единият от пазачите попадна в кръстчето на мерника над дясното му око, Греъм леко натисна спусъка, монтиран в рамката. Стрелата прониза мъжа в гърдите и той гротескно се завъртя, преди да се свлече на земята. Другият пазач стреля с картечния си пистолет по делтапланера, когато той прелетя над него. Куршумите разкъсаха едното крило и Греъм отчаяно се опита да се снижи за аварийно кацане. Пазачът отново вдигна автомата си и Уитлок, който нямаше как да се прицели толкова бързо, се спусна рязко надолу и го закачи с крак. Той се олюля край парапета, загуби равновесие и с ужасен вик полетя надолу към смъртта. Греъм успя да завие и мина отново над стартовата площадка, но когато се насочи към градината, делтапланерът изведнъж се наклони наляво и се понесе право към червено-бялата шатра. Той се помъчи да избегне сблъсъка, като премести тежестта на тялото си надясно, и макар че лявото крило докосна върха на шатрата, благополучно се приземи на тревата. Освободи се от коланите и се втурна към входа на шатрата, за да прикрива Уитлок и Сабрина, докато кацнат. Градината изглеждаше съвсем пуста. Повече от сигурен бе обаче, че и на площадката за кацане е имало скрита камера и че в контролния център бяха видели всичко. Дали останалите от охраната ги чакаха в къщата? Уитлок и Сабрина дотичаха при него, клекнаха долу и също започнаха подозрително да се оглеждат наоколо.

— Какво ли целят? — попита Сабрина. — Сигурно много добре знаят, че сме тук.

— Разбира се, че знаят — отвърна Греъм и изтри потта, която се стичаше в очите му. — Обзалагам се, че и в момента ни следят с някоя камера.

— Излезте с вдигнати ръце и никой няма да пострада — гръмна в смълчаната градина усилен от мегафона глас.

— Това е Драго — прошепна Уитлок, а очите му шареха наоколо, докато търсеше високоговорителите. — Опита същия номер на пътя, когато искаше да ни спре със Сергей.

— Давам ви точно една минута да хвърлите оръжията си и да излезете, след това ще открием огън. Повтарям, точно една минута.

Греъм ги дръпна настрани от входа и каза:

— Си. У., ти и Сабрина се опитайте да намерите Сергей. Аз ще се заема с плика.

— Остави плика — възрази Уитлок. — Нашата задача е да освободим Сергей и да вземем картината.

— Не си ли спомняте какво пишеше в досието на Шрадер? Той мрази насилието, особено когато се стреля. Това му напомня за годините, когато е търгувал с оръжие. Обзалагам се, че в момента се е скрил заедно с картината в частната си галерия, а без предавателя изобщо не можем да влезем там. Ако успея да се добера до плика, можем да се надяваме на преговори — това е единственият ни шанс.

— А как ще се вмъкнем вътре? — попита Сабрина. — Вероятно Драго ще направи всичко възможно да ни задържи в градината.

— И аз така мисля — съгласи се Греъм. После извади от една торбичка на кръста си две димни гранати.

— Откъде ги взе? — учуди се Уитлок.

— Поисках ги от Изпитателния център. Много са полезни в такива случаи.

— Остават ви десет секунди да хвърлите оръжията си и да се предадете.

Греъм погледна часовника.

— Ще се видим след двадесет минути в главното фоайе.

— След двадесет минути — съгласи се Уитлок. Греъм освободи гранатите и ги метна колкото можеше по-близо до къщата. Уитлок и Сабрина се измъкнаха от шатрата и превити на две хукнаха през димната завеса. Греъм се хвърли настрани секунди преди мощен залп да разтърси шатрата, и не спря да се търкаля, докато не стигна до алпинеума в градината. Изчака да го обвият воалите черен пушек, които се стелеха наоколо, и пропълзя през моравата до близкия вътрешен двор в бяло и червено, здраво притиснал пистолета до себе си. От ъгъла, където се намираше, можеше да чуе възбудени гласове в игралната зала, последвани от нов залп. Усмихна се — бяха загубили ориентация в дима и сега стреляха напосоки с наивната надежда, че може да уцелят нещо. Стрелбата продължаваше, но този път бе много по-близо до каменния фонтан, зад който се бе свил. Той свали зашеметяващата граната от колана си и безшумно се промъкна през вътрешния двор до къщата. Димът започваше да се разсейва и той реши да се възползва от това. Изправи се и прилепен до стената стигна до плъзгащата се врата. Махна предпазителя и хвърли гранатата вътре. В последния момент някой предупредително извика, но гласът му внезапно бе заглушен от ослепителна експлозия.

Греъм изчака няколко секунди и като се обърна, влезе в стаята с готов за стрелба пистолет. Единият от пазачите бе в безсъзнание — бе ударил главата си в игралната маса, когато гранатата се бе взривила. Другият седеше на колене на пода и притискаше с ръце очите си, заслепен от експлозията. Греъм го удари зад ухото, вдигна двата автомата „Хеклер и Кох“, махна пълнителите им и изхвърли оръжията навън в градината. Пълнителите пусна в една ваза на бюфета, после се насочи към другата плъзгаща се врата, която извеждаше в коридора. Застана настрани и я отвори, като очакваше да го посрещнат изстрели. Тишина. Може би го причакваха, за да го застрелят веднага щом се покаже на вратата? Къде ли се криеха? Той мислено си припомни коридора — най-вероятно се спотайваха в началото на стълбата, а дотам имаше най-малко петнадесет метра. Той се наведе ниско долу и се изтъркаля навън в коридора, като потърси съмнителната закрила на стената. Тишина. Забеляза окото на камерата на отсрещната стена и стреля в нея, а после запълзя на четири крака към стълбата, като непрекъснато спираше и поглеждаше през рамо, за да се увери, че няма никой зад гърба му. Стената свърши и той се завъртя напред, насочвайки оръжието си към стълбите. И там нямаше никой. Сигурно беше капан.

Отиде до асансьора и пъхна магнитната карта в отвора, за да отвори вратата. Едва тогава го осени прозрението — асансьорът беше капан! Затворен вътре, щеше да бъде идеална мишена. Хрумна му да слезе по стълбите и да използва асансьора за примамка. Толкова просто беше — прекалено просто. Драго очакваше да реагира точно така. Изруга сърдито, ядосан на себе си заради своята наивност, и като влезе в асансьора, натисна бутона за втория етаж. Асансьорът започна да се спуска надолу в планината и той се притисна плътно до стената с таблото, така че да не могат да го видят от коридора, когато вратите се отворят. Асансьорът леко спря и щом започна да се отваря, в стената срещу вратата със свистене се забиха няколко куршума. Някакъв глас извика нещо на португалски и вътре се показа дулото на един автомат. Греъм го сграбчи с лявата си ръка и като дръпна изненадания пазач в асансьора, го удари по слепоочието с цевта на пистолета си. Мъжът се строполи на пода и Греъм се измъкна в коридора. Другият пазач, който наблюдаваше стълбите, се обърна да види какво е станало с колегата му, и той стреля в него. Взе двата автомата и ги изхвърли през прозореца в морето, после предпазливо тръгна към металната врата в края на коридора. Тя внезапно се плъзна настрани и Греъм се хвърли на пода, като се прицели натам. Единственото, което виждаше, бе махагоновото бюро и столът с висока облегалка зад него, обърнат към прозореца, така че бе невъзможно да се разбере дали някой седи в него. Изправи се и подозрително огледа вратата. Усещаше капан.

— Влезте, господин Греъм — долетя от стола гласът на Драго. — Очаквах ви.

Греъм сви пръст на спусъка, но в последния момент се отказа да стреля в стола. Драго му трябваше жив. Прекрачи прага и веднага до главата му се опря дулото на пистолет. Не се изненада особено. Не го изненада и това, че Драго държеше пистолета.

— Хвърли оръжието и го изритай настрани — каза той.

Греъм се подчини и Драго го притисна до стената, за да го обискира. Свали бризантната граната от колана му, вдигна пистолета от пода и като извади пълнителя му, сложи всичко на картотеката до бюрото.

Греъм кимна към стола:

— Диктофон ли беше?

Драго натисна един бутон на вратата, за да я затвори, завъртя стола и посочи диктофона на него.

— Както вече казах, очаквах ви. Имах чувството, че точно вие ще ме потърсите след онова драматично нахлуване в градината. Наистина впечатляващо — той запали цигара и седна на крайчеца на бюрото. Пистолетът му бе насочен към гърдите на Греъм. — За съжаление, изглежда, колегите ви вече са освободили руснака и се насочват към главното фоайе. Предполагам, че сте се уговорили да се срещнете там, нали? — той се усмихна, когато Греъм не отговори. — Така си и помислих. Не се притеснявайте, срещата ви ще се състои. Само че и аз ще дойда с вас заедно с няколко от моите хора.

— И какво от това? Сигурно не смятате, че е достатъчно да ме видят с опрян до главата пистолет, за да хвърлят оръжието си и да се предадат, нали? Те са професионалисти, Драго, и не се поддават на заплахи и изнудване.

— Всичко зависи от това, с какви точно заплахи ще си послужи човек… или как смята да изнудва — каза Драго и дръпна дълбоко от цигарата. — Тази история със „сватбата“ ви бе много убедителна, дори аз се бях хванал в началото. Но след като прозрях как стоят нещата, започнах да ви наблюдавам и двамата по-внимателно — тайни погледи, жестове, изразът на лицето… всички тези дребни неща. За мен бе наистина много интересно. Дори да приемем, че не е влюбена, тази жена е страшно привързана към вас, а професионалист или не, като всяка друга жена тя до голяма степен е зависима от чувствата и емоциите си и вие сте Ахилесовата й пета, господин Греъм.

— Това са глупости, много добре го знаете — възпротиви с Греъм.

— Ще видим — телефонът иззвъня и Драго вдигна слушалката, без да откъсва очи от него. После затвори, без да каже нито дума. — Сигурно ще се зарадвате да чуете, че колегите ви благополучно са стигнали до фоайето. Време е и вие да се присъедините към тях.

Греъм се хвърли върху него и с лявата си ръка блъсна пистолета му настрани. Драго инстинктивно натисна спусъка и куршумът безобидно се заби в стената. Двамата се сборичкаха за оръжието и като се изтъркаляха тежко през бюрото, паднаха на пода. Драго изпусна пистолета и Греъм се опита да го достигне, но Драго го хвана за китката и го блъсна към стената, а после се пресегна под бюрото, където държеше един пистолет „Бернадели“. Едва бе успял да го извади от кобура, когато Греъм преметна ръка през врата му и го дръпна настрани от бюрото. Видя пистолета в последния момент и като сграбчи Драго за ръката, я удари в ръба на бюрото. Той извика от болка, но не изпусна оръжието и Греъм го удари пак, този път по-силно. Пистолетът изхвърча от ръката му и се плъзна под бюрото, където никой от двамата не можеше да го достигне. Греъм се хвърли към другия пистолет, който бе останал на пода зад него, но Драго се метна на гърба му и го повали на земята, като изби оръжието от ръката му. Изрита го в ребрата, после го вдигна на крака, удари го два пъти в стомаха и още преди да е успял да се изправи, му заби дясно кроше в лицето. Греъм политна назад и се строполи на пода пред картотеката, а Драго грабна своя „Ч3“ 75 и се обърна, протегнал пистолета напред. В същия миг замръзна на място — Греъм стоеше на колене пред шкафа, стиснал в ръка бризантната граната. Предпазителят бе в другата му ръка.

— Хайде стреляй — предизвикателно каза той и заплашително вдигна гранатата пред себе си.

— Да не си полудял, Греъм? Ако това нещо избухне, загиваме и двамата!

— Само ако махна палеца си — отвърна Греъм, изправи се и хвърли предпазителя на масата. — Ще броя до пет. Ако дотогава не пуснеш пистолета на пода, ще взривя гранатата.

Драго нервно преглътна.

— В теб има някакъв стремеж към смъртта, Греъм.

— Едно… две… три… Драго хвърли оръжието.

— Ритни го насам.

Той се подчини и Греъм вдигна пистолета.

— Вече закъснявам за срещата, така че ще бъда максимално кратък. Дай ми плика или ще те застрелям.

— Застреляй ме и изобщо няма да го получиш.

— Напротив, само ще ми трябва повече време да разбия сейфа.

— Стига да е там — отвърна Драго, но арогантността бе изчезнала от гласа му.

Греъм се прицели в някаква въображаема точка между очите му.

— Е?

Драго се опита да издържи погледа му, но в очите на Греъм нямаше никаква милост или състрадание, само омраза. Жестока, изпепеляваща омраза. Разбра, че ако приеме думите на Греъм за блъф, това ще бъде последната грешка в живота му, и кимна с глава към сейфа.

— Там вътре е.

— Отвори сейфа с лявата си ръка, а дясната сложи на главата си и не я сваляй оттам.

Драго вдигна дясната си ръка на главата и като клекна пред сейфа, набра комбинацията с лявата. Отвори го и бръкна вътре за плика, който лежеше най-отгоре върху купчина бежови папки.

— Добър опит, Драго. А сега истинският плик. Той учудено погледна към Греъм.

— Това е пликът, който смятах да дам на Леонов. Нали него искахте?

Греъм знаеше, че поема голям риск, но някакво предчувствие му подсказваше, че Драго лъже — а предчувствията му рядко излизаха погрешни. Надникна в сейфа и забеляза, че част от задната стена липсва. На нейно място имаше малка вратичка, вградена направо в скалата. Той каза на Драго да я отвори.

— Празно е.

— Отвори я!

Драго набра комбинацията, дръпна вратичката и извади плика.

— Сложи го в джоба на ризата ми — каза Греъм. Драго остави плика и попита:

— А сега какво?

— Отиваме във фоайето. Ти ще ни послужиш като пропуск, за да се измъкнем оттук — Греъм отстъпи с гръб назад към картотеката, извади пълнителя от пистолета на Драго и хвърли оръжието на бюрото му. Сложи нов пълнител на своя пистолет UZI и го притисна към тялото си, за да влезе докрай. — А сега се обади на своите хора от охраната. И говори на английски.

Драго не сваляше поглед от него, докато съобщаваше нарежданията си на контролния център.

— Ще ни осигурят свободен достъп до фоайето — каза той, като затвори слушалката.

— Надявам се, заради теб самия — отвърна Греъм. — Пъхни личната си карта в джоба на панталоните ми.

Драго свали картата си и я пусна в джоба му. Греъм отвори вратата от таблото на бюрото му и го ръгна в гърба с дулото на пистолета.

— Вдигни ръце на главата си!

Драго се подчини и тръгна към вратата.

— Как ще стигнем дотам? По стълбите или с асансьора?

— С асансьора, така че ако ми се случи нещо, същото да сполети и теб. Там няма да има накъде да бягаш.

Драго погледна към вратата, която водеше към стълбището. Това бе последният му шанс. Ако Греъм успееше да го свали във фоайето, щяха да го използват като заложник, за да напуснат имението, а после? Не беше забравил гранатата, нито заплахата на Греъм да я взриви, но онези няколко мига преди детонацията може би щяха да му стигнат, за да бъде в безопасност. В момента повече го притесняваше пистолетът. Той изчака да се изравнят с вратата и рязко се завъртя, като блъсна оръжието настрани и силно удари Греъм в главата. Гранатата падна на пода, а Драго отвори вратата и се втурна надолу по спасителното стълбище. Греъм метна гранатата през прозореца зад гърба си и тя се взриви във въздуха. От експлозията стъклото се пръсна на парчета и се посипа върху него, когато се хвърли по очи на земята. Той се изправи и започна да проклина, ядосан на себе си, че се е оставил така лесно да го хванат неподготвен. Какво му ставаше, по дяволите? Каквото и да беше, замалко не му коства живота. Той изтри с опакото на ръката си веждата си, която се бе разкървавила от удара на Драго. Това го вбеси още повече. Отвори вратата и насочи оръжието си към площадката — нямаше никой, но докога? Трябваше да се добере до фоайето колкото е възможно по-бързо, за да намери останалите. Слезе два етажа, без да срещне никой от охраната, и извика през вратата, преди да я отвори и да се покаже във фоайето.

Уитлок, който пазеше отпред да не би да има капан, свали пистолета.

— Къде се губиш, по дяволите?

— Дълго е да ти разправям — отвърна Греъм и докара една крива усмивка, когато видя Колхински. — Как сме, тавариш?

— По-добре от теб, доколкото виждам — каза той.

— Къде е Сабрина? — попита Греъм и се огледа наоколо.

— Свила се е от другата страна на рецепцията, наблюдава асансьора — отговори Колхински и погледна навън. — Как ще се измъкнем оттук? Портите се отварят от къщата.

— От контролния център, знам — каза Греъм и посочи черния мерцедес, спрял до фургона, с който бяха дошли Уитлок и Колхински. — Вие се качвайте в него, а аз ще отворя портите.

— Как? — попита Колхински.

— Нямаме време за обяснения. Дайте ми пет минути и тръгвайте. Вратите ще бъдат отворени.

— Ще дойда с теб — каза Сабрина, докато отстъпваше от рецепцията, все още насочила пистолета си към асансьора.

— Мога и сам да се справя — отвърна Греъм.

— Трябва ти някой да те прикрива — настоя тя и се обърна да го погледне.

— Остави ме аз да преценя, става ли? — той се обърна към Уитлок. — Дай ми своята бризантна граната, моля те.

Взе я и продължи, без да говори конкретно на някого:

— Ще се видим в кафенето след половин час, да речем.

Колхински погледна часовника си.

— Майкъл, мисля, че Сабрина…

Без да го изслуша докрай, Греъм тихо затвори вратата зад гърба си и се спусна надолу по стълбите в мазето, където бе контролният център. Стълбите свършваха пред една стоманена врата, над която имаше камера в стъклена кутия. Той удари стъклото с дулото на пистолета си и подозренията му се потвърдиха — бе бронирано. Той застана до вратата и пъхна в отвора личната карта на Драго. Стоманата се плъзна настрани и по стената отсреща заваляха куршуми, после в коридора оттатък настъпи тишина. Той се приведе ниско и като откри огън, мина през прага, но непохватно се просна на бетонния под и изпусна оръжието си. Единият от пазачите бе убит на място, но другият само бе ранен в лявото рамо и сега бе насочил пистолета си към него. Преди да успее да стреля обаче, на вратата се появи Сабрина и мъжът падна, пронизан от куршумите й.

Тя вдигна оръжието на Греъм и му го подаде.

— Казах ти, че ти трябва някой да те прикрива.

— Вярно, каза ми. Благодаря — той извади магнитната карта от процепа и вратата зад тях веднага се затвори.

— А сега? — попита Сабрина и погледна другата стоманена врата в края на коридора.

— Ще превземем контролния център — отвърна той и като застана от едната страна на вратата, й махна с ръка да застане от другата страна.

— Майк, кажи какво смяташ да нравиш! — изсъска тя.

Той вдигна картата и каза:

— Ще отворя вратата с това и ще метна вътре гранатата.

— Така ще унищожиш цялата апаратура!

— Няма — засмя се като ученик той. — Не съм махнал предпазителя. Но онези вътре няма да знаят.

Той пъхна картата в отвора и веднага щом вратата започна да се отваря, търкулна вътре гранатата. В коридора изскочи някакъв мъж и като го сграбчи за ръката, Греъм го блъсна към стената, за да го обискира. Взе неговия „Валтер“ 5 и го затъкна в колана си.

— Няма никой — извика отвътре Сабрина и вдигна гранатата.

Греъм завлече мъжа обратно в стаята и Сабрина затвори вратата след тях. Едната стена бе заета от цяла редица монитори, под които имаше пулт с множество бутони и ръчки, грижливо номерирани в съответствие с една карта на стената вдясно. Приличаше на огромен и безкрайно сложен мишпулт.

— Fala inglês?# — попита Сабрина.

— Sim — промърмори мъжът.

— Той говори английски — обърна се Сабрина към Греъм.

— Разбрах — каза той и прочете името на мъжа от металната плочка на дрехата му. — Салтазар. Ти ли отговаряш за всичко това?

— Да — отвърна той, втренчил поглед в гранатата, която държеше Сабрина.

Тя му я показа по-отблизо и потупа с пръст предпазителя. Мъжът рязко си пое въздух, когато осъзна колко лесно е позволил да го измамят.

— Време е — обади се Греъм и се обърна към него. — С кой лост се отварят портите?

— Разберете сами — избухна Салтазар.

Греъм го удари през лицето със своя UZI, притисна го до стената и пъхна дулото на собствения му пистолет между кървящите му устни.

— Та какво каза?

— Осми и петнадесети — изхърка той. Сабрина седна на един от трите въртящи се стола пред пулта и потърси номерата на картата.

— Осем е вътрешната порта, а петнадесет е главният вход.

Греъм удари Салтазар с пистолета зад ухото, подпря го до стената и седна до Сабрина. Тя посочи единия от мониторите.

— Виж, взели са фургона! Защо не са се качили на мерцедеса? Как изобщо могат да се надяват, че с тази бракма ще се измъкнат от хората на Драго?

— Можеш да заложиш и последния си долар, че Сергей стои зад всичко това — сърдито каза той. — Добре поне че Си. У. кара, само той би могъл да ги отърве с тази кола.

— Минаха през първата порта — обади се Сабрина и дръпна ръчката. Вратата се затвори зад фургона.

— Погледни отдясно! — възкликна той и й показа черния мерцедес, който пресичаше пътя на фургона през ливадата.

— И отляво — допълни мрачно тя, когато на екрана се появи още един мерцедес.

Той се вгледа по-внимателно във втората кола и ядосано удари с юмрук пред себе си.

— Това е Драго, седнал е до шофьора.

Двете коли вече настигаха фургона и мерцедесът, който бе по-напред, мина отстрани по тревата, за да се изравни с него. Тогава Колхински стреля с пистолета на Уитлок и Лариуш трябваше да изкриви волана, за да не бъде уцелен. Мерцедесът изостана и Драго отново се опита да уцели задните гуми, както бе направил сутринта от хеликоптера. За да му попречи, Уитлок започна да криволичи наляво-надясно, а Колхински стреля назад, без да се цели, и Лариуш още веднъж трябваше рязко да отбие встрани. Фургонът стигна последния завой на пътя и когато излезе от него, Уитлок видя, че вратите зеят отворени на сто метра пред него.

— Салтазар, затвори портата! Затвори портата! — чуха те вика на Драго от високоговорителя. — Салтазар!? Салтазар?

Когато фургонът бе на десет метра от портата, Греъм дръпна ръчката и вратите започнаха да се затварят.

— Салтазар, късно е вече! Отвори! — започна да крещи Драго.

Фургонът мина на сантиметри през затварящите се врати и изчезна от екрана. Лариуш рязко натисна спирачките, мерцедесът се извъртя настрани и спря пред вратата. Шофьорът на втората кола също се опита да спре, но колелата отказаха и той налетя върху мерцедеса на Драго.

— Успяхме — викна въодушевено Сабрина и размаха юмрук във въздуха.

Греъм се усмихна:

— Да, но Драго ще се върне всеки момент и аз поне нямам никакво желание да бъда тук, когато дойде. Имам лошото чувство, че вече наистина сме му дошли до гуша.

— Защо мислиш така? — попита невинно тя.

— Алфа-Браво-Зулу 643 вика Салтазар, чувате ли ме? Край.

Преместиха очи от високоговорителя към мониторите, като напразно се опитваха да разберат откъде идва гласът.

— Алфа-Браво-Зулу 643 вика Салтазар, чувате ли ме? Край — повториха още веднъж.

— Отговори! — каза Сабрина и посочи слушалките. — Не забравяй акцента.

— Тук Салтазар. Край.

— Какво става там долу? Знаеш ли, че Драго ще ти одере кожата?

— Временно загубихме контрол — Греъм говореше задъхано, за да прикрие гласа си. — Преди малко влязоха един мъж и една жена, току-що овладяхме положението.

— Добре, вдигни ме. Трябва да тръгна след фургона.

Сабрина сграбчи Греъм за ръката и му посочи един от екраните, на който се виждаше хеликоптерът. До пилота, който правеше последна проверка на уредите по таблото, седеше един мъж от охраната, въоръжен с руски противотанков гранатомет РПГ-7. Драго бе наредил да стрелят.

— Хайде, вдигни ме! — извика мъжът. — Салтазар, там ли си още?

Салтазар бе дошъл в съзнание още когато пилотът се обади за пръв път и сега се хвърли върху Греъм. Блъсна го към Сабрина и двамата паднаха на пода, а Салтазар натисна два бутона на таблото и се наведе да вземе един от падналите пистолети Греъм измъкна валтера от колана си и стреля два пъти в гърдите му. Уби го на място. Сабрина се изправи, взе своя пистолет от Салтазар и се обърна към екрана.

Плъзгащите се панели на стартовата площадка се бяха разделили и в хангара отдолу платформата с хеликоптера бе започнала да се издига под действието на хидравлична преса.

— Точно както в главната квартира в Цюрих! — възкликна Сабрина.

— Същото си помислих и аз. В системата обаче има една грешка, която бе поправена едва след като за малко не стана нещастен случай — Греъм погледна двата светещи бутона на таблото. — Виж кое какво е — седми и двадесет и трети номер.

Сабрина провери на диаграмата.

— Седем е за стартовата площадка, а двадесет и три — за хидравличната преса. Какво смяташ да правиш?

— Всичко зависи от това, дали и тук е допусната същата грешка.

— Каква грешка? — попита тя. — Аз нищо не знам.

— Потулиха случая — отвърна той и като срещна въпросителния й поглед, продължи: — Вратите трябва да имат предпазен механизъм, за да не могат да се затворят, докато работи хидравличната преса. Оказа се, че това не било направено, и когато веднъж случайно някой натиснал бутона, панелите започнали да се затварят, докато хеликоптерът още се издигал. Добре че един техник се сетил бързо да натисне бутона за сваляне на платформата, иначе… Панелите се затворили буквално на сантиметри от роторите на хеликоптера.

— Искаш да притиснеш хеликоптера? — извика ужасена тя.

— Да, ако мога. Знам, че е варварско, но не по-малко варварски е този гранатомет. Няма защо да ти казвам какво ще стане с делтапланите, ако ги уцели противотанков снаряд, а те са единственото, което може да ни измъкне оттук.

Сабрина неохотно кимна — беше прав.

Когато хеликоптерът застана на едно ниво с панелите, той спря хидравличната преса и натисна бутона, който затваряше вратите.

Хеликоптерът спря, но панелите не помръдваха.

— Салтазар, какво правиш? — долетя от високоговорителя гласът на пилота.

Греъм натисна бутона още веднъж и вратите започнаха да се затварят.

— Салтазар, вратите! Спри ги, за Бога, спри ги, чуваш ли! — изкрещя пилотът.

Другият мъж свали гранатомета от рамото си и изскочи от хеликоптера, като отчаяно се оглеждаше наоколо. Бе хванат в капан — платформата бе най-малко на десет метра от пода. Пилотът като обезумял се опитваше да вдигне машината и включи двигателите, но перката се бе завъртяла само веднъж, когато вратите притиснаха хеликоптера. Той се смачка навътре като пластмасова играчка, попаднала в менгеме, и Сабрина извърна глава. Хеликоптерът избухна. Плъзгащите се панели потръпнаха и спряха, а пламтящите отломки се посипаха надолу върху съоръженията под платформата. Бутонът не издържа, стана късо съединение и за броени минути целият пулт бе обхванат от пламъци.

Сабрина последва Греъм в коридора и като отвориха вратата, тръгнаха нагоре по стълбите. Стигнаха необезпокоявани до градината и с облекчение установиха, че делтапланите са цели и невредими. Страхуваха се, че може да са пострадали или от хората на Драго, или от разхвърчалите се след експлозията на стартовата площадка отломки. Побързаха да излетят и на поляната остана само делтапланът на Греъм с продупчено от куршумите крило.

Когато се приземиха до кафенето, Колхински и Уитлок вече ги очакваха.

— Добре ли сте? — викна Уитлок.

Сабрина свали шлема си и разтърси глава. Косата се разпиля по раменете й тя се усмихна. Нямаше нужда да казва нищо повече.

Греъм хвърли шлема си и погледна към Колхински:

— Да не мислиш, че това е игра, по дяволите? Защо не взехте мерцедеса? Уплаши се, че няма да получиш обезщетение за разходите си, така ли? Понякога наистина издребняваш, Сергей.

— Свърши ли? — попита с леден глас Колхински. — Защото имам да ти покажа нещо. Или искам прекалено много?

Греъм поклати глава. Колхински заобиколи фургона и му махна да се приближи.

— Отиди и ти с Майк — каза Уитлок на Сабрина. Колхински я изчака, после отвори вратите и се покатери в празния фургон. Отвинти фалшивия панел на едната стена и го отмести. Отзад имаше абсолютно същия сандък като този, който бяха видели в Амстердам. Греъм невярващо го посочи с ръка, изгубил дар слово. Колхински кимна.

— Да, това е оригиналът.

— Нищо не разбирам, Сергей — каза Сабрина и оправи косата си.

— Нито пък аз — допълни Греъм.

— Снощи монтирах фалшивия панел от другата страна на фургона, за да скрия зад него фалшификата.

— Чакай, как така фалшификатът се е оказал в теб? — прекъсна го Греъм.

— Много просто, изпратиха ми го от Мет.

— И какво виси там сега? — попита Сабрина.

— Нищо. Днес е понеделник, почивният ден на музея. Един „Дорние“ на ЮНАКО чака на летището, за да отнесе картината в Ню Йорк, така че да могат утре да я изложат.

— Добре, но защо е трябвало да слагаш фалшивия панел от другата страна? — все още не разбираше Сабрина.

— Подозирах, че нещо ще се обърка — просто предчувствие. А знаех, че — ако предчувствието ми излезе вярно, — няма да имам много време да сменям картините. Точно така и стана. Прехвърлих се тук веднага щом Си. У. излезе и сложих панела от тази страна, за да се вижда фалшификатът. Точно тогава се появи Драго — всичко висеше наистина на косъм. Пет секунди по-рано, и щеше да ме залови.

Греъм се загледа в краката си.

— Мисля, че ти дължа извинение.

— Ще се задоволя и с това — отвърна Колхински и посочи джоба на ризата му, откъдето се подаваше пликът.

Греъм му го подаде и Уитлок плесна с ръце.

— Е, празненството свърши! Колкото по-бързо приберем делтапланите, толкова по-скоро ще се върнем в хотела.

— И толкова по-скоро ще можеш да се изкъпеш — добави с усмивка Сабрина.

— Това се разбира от само себе си — отвърна Уитлок и загледа накриво Колхински.

— Както казвате вие, англичаните, целта оправдава средствата — не му остана длъжен той.

— Какво ще стане с Шрадер и Драго? — попита Сабрина.

— Вече е издадена заповед за арестуването на Драго. Обвинението е, че незаконно се е опитал да вкара наркотици в Бразилия — отвърна Колхински. — Дори само това ще го прати за десет години в затвора. С Шрадер положението е по-сложно. Бихме могли да го арестуваме, защото е откраднал „Нощна стража“, но това ще предизвика сензация, а от „Райксмузеум“ например биха желали на всяка цена да избегнат този вид реклама. Полковникът вече се е срещнал с представители на Холандия и Бразилия, както и на другите пет страни, неволно замесени в тази история. Ще се опитат да намерят някакво решение на проблема. Веднага щом се върнем в хотела, ще му се обадя по телефона да разбера докъде са стигнали.

Уитлок погледна нагоре към „Данае“ и каза:

— Не бих искал да съм на мястото на Шрадер в момента, честна дума.

Сабрина проследи погледа му.

— Аз пък не бих искала да съм на мястото на Драго, когато Шрадер го пипне за гърлото.

— Аха — промърмори Греъм и се засмя. — Може и Шрадер да го арестуват, за убийството на Драго.

— Няма да се изненадам особено — отвърна Сабрина и тръгна след останалите, за да разглобят делтапланите.

Драго трябваше да вземе от сейфа във всекидневната резервната си лична карта, за да може да влезе в кабинета си. Без да обръща внимание на безпорядъка наоколо, той вдигна пистолета „Бернадели“ от пода под бюрото и го прибра в кобура. Тръшна се на въртящия се стол с висока облегалка и като извади своя „ЧЗ“ 75, го сложи на бюрото пред себе си. Прерови джобовете си за цигари, не намери нищо и тъкмо се канеше да потърси в чекмеджетата на бюрото, когато вратата се плъзна настрани и влезе Шрадер. Драго се отпусна назад в стола. Знаеше, че никакви думи не могат да утешат Шрадер за това, което се беше случило.

— Загинаха четиринадесет души. Хангарът и контролният център са унищожени от пожар, хеликоптерът се взриви, стартовата площадка е непоправимо разрушена, а стените приличат на стрелбище. Въпреки че, както изглежда, всичко това не те безпокои особено.

Драго се наведе напред и опря лакти на бюрото.

— Незабавно подавам оставка, ако за това сте дошъл. Ако желаете, мога дори да я напиша.

Шрадер отиде до прозореца.

— Кажи ми откога знаеш, че тези Греъм са измислено семейство? И че работят заедно с руснака?

— Заподозрях, че не са тези, за които се представят, още когато ги видях за пръв път в „Ривиера Клъб“, но не разполагах с нищо конкретно, което да потвърди подозренията ми. Легендата им беше непоклатима. Що се отнася до руснака, нямах никаква представа, че е заедно с тях, до мига, когато дойдоха да го освободят.

— И успяха. Освен това са отнесли със себе си и оригинала на „Нощна стража“.

— Но това е невъзможно! Той през цялото време беше в галерията с вас, нали?

— И аз така мислех, докато не го разопаковах. Точката в центъра на барабана е пурпурна, а не черна. Сигурно са ги сменили във фургона.

— Не може, няма… — Драго млъкна и бавно кимна с глава — Но, разбира се, фалшиви панели!

Шрадер седна във фотьойла срещу бюрото му.

— Но не това е най-важната причина да съм тук. Докато стоях затворен в галерията, проведох един-два телефонни разговора. Тази сутрин са намерили тялото на Шивон Сен-Жак в залива Ботафого.

— Шивон мъртва? — възкликна Драго. Изглеждаше ужасен.

— Застреляна е в сърцето с деветмилиметров куршум „Парабелум“, точно като тези, които използваш за своя „ЧЗ“ 75.

Драго погледна към пистолета.

— Нали не смятате, че имам нещо общо с това, господин Шрадер?

— Говорих също така с Колумбия. Руснакът беше прав, нали?

— Прав за какво?

— За наркотиците — отвърна Шрадер и като извади един „Валтер“ 5 от джоба на сакото си, се приближи до бюрото и взе пистолета му. — Може да не съм стрелял от години, но от такова разстояние дори аз няма как да не уцеля. Смятам да предам пистолета ти на полицията, за да видят дали от него е изстрелян куршумът, който са извадили от тялото на Шивон. Ще пристигнат всеки момент.

Устата на Драго се изкриви в нервна усмивка, докато бавно протягаше ръка към кобура с другия пистолет, който висеше под бюрото му. Шрадер обаче не трябваше да спира да говори.

— Не знам нищо за никакви наркотици, кълна се!

— Преди два месеца в Рио е пристигнал Риналдо Гарсиа и е отседнал в хотел „Палас“ като твой гост. Спомня си те много добре, защото — както той самият правилно отбеляза — ти си човек, който прави впечатление. Спонтанната ми реакция бе да те убия, но после ми хрумна нещо по-добро. Затвор. Чудя се колко ли време ще изкараш сред всички ония престъпници, които са попаднали зад решетките благодарение именно на теб…

Драго извади пистолета от кобура и стреля в Шрадер изпод бюрото. Улучи го в стомаха и той се свлече напред върху килима. Не помръдна. Драго се обади на Лариуш, каза му да го чака с колата във вътрешния двор и като взе двете уличаващи го оръжия, забърза към асансьора.

В Рио де Жанейро с него бе свършено, но и той трябваше да свърши още нещо, преди да замине. А това означаваше, че трябва да вземе плика — на всяка цена.