Нощна стража

Първа глава

Реномираната фирма за счетоводни услуги „Меслър и Голдщайн“ с кантора на третия етаж на един бивш склад на 27-а Западна улица, откъдето се виждаше река Хъдсън, всъщност бе параван на Втори отдел на ЦРУ, който се занимаваше с вербуването и дейността на двойни агенти в чужбина.

Бред Холдън работеше като завеждащ компютърния отдел от седем години, а от осемнадесет месеца бе и агент на КГБ. Предателството му не се дължеше на някакви идеологически принципи, нито на разочарование от Голямата американска мечта. Всичко опираше до пари — пари, с които да плати отчайващо големите си комарджийски дългове. За шест месеца той успя да се разплати с когото трябваше, но въпреки усилията му да заличи възможно най-добре всички следи, двойната му служба излезе наяве и от ЦРУ решиха да го използват, макар и не съвсем доброволно, да дезинформира руските си господари. Цяла година всичко вървеше нормално, докато един ден на бюрото му се появи кафяв плик с шест снимки — той и вербовчикът му от КГБ в „Томпкинс скуеър парк“. Бележката в плика гласеше, че — ако до един месец не проникне в свръхсекретната програма „Алфа“ и не открие имената на агентите от операция „Четворка“, негативите ще бъдат публикувани в „Ню Йорк Таймс“. Ако успееше, щеше да получи негативите и двадесет и пет хиляди долара в брой. Накрая анонимният подател му съобщаваше, че ще последват по-нататъшни инструкции. Той реши да приеме, най-вече заради парите.

Тъй като имаше представа колко труден е достъпът до програма „Алфа“ в главната квартира на ЦРУ в Лангли, Верджиния, Холдън веднага си взе отпуск и прекара следващите шестнадесет дни вкъщи, без да напуска нито за миг поста си пред внушителната редица превъзходни компютри. Най-сетне се включи в програмата и извлече цялата информация за една от най-секретните операции, замисляни някога от ЦРУ. Точно три седмици след първото писмо той получи друг плик — вътре имаше пари за билет до летище „Схипсхол“ в Амстердам и обратно, и ключ за едно от шкафчетата за багаж на Централната гара в града, където щяха да го чакат парите. Между летище „Схипсхол“ и Централната гара имаше влак на всеки петнадесет минути…

— Dames en heren, Centraal Station. Дами и господа, Централна гара.

Гласът на говорителката върна Холдън от спомените му обратно към настоящето и той инстинктивно бръкна във вътрешния джоб на карираното си сако, където беше пликът. После се надигна на стола си и уморено потърка очи. Тъкмо влизаха в неоготическата сграда, построена през осемнадесети век. Той залитна от тласъка, когато влакът спря на перона. Вратите със свистене се отвориха и първите пътници започнаха да слизат. Холдън взе сламената си шапка от съседната седалка и я нахлупи на главата си, покрита с гъста руса коса, след това се изправи, взе платнения си куфар и застана на опашката в коридора. Като си подсвиркваше фалшиво с уста, той слезе от влака, даде билета си на контрольора при бариерата и влезе в голямото фоайе на гарата, където бяха и шкафчетата за багаж. Прекоси залата и отключи шкафчето, чийто номер бе отбелязан на изпратения му ключ. Внимателно извади отвътре черното дипломатическо куфарче и остави на негово място един ненадписан бял плик, после заключи и мушна ключа в джоба си. Вдигна куфарчето и закрачи към изхода.

— Ей, вие! Един момент!

Гласът го закова на място. За част от секундата му хрумна безумната идея да побегне, но му беше ясно, че с неговото тегло няма да стигне далеч и ще го настигнат. Разбира се, ако не го застрелят на място. Познаваше методите на ЦРУ твърде добре. Обърна се — много бавно, с много страх.

Младежът беше на около двадесет и пет години, с къдрава черна коса и дружелюбно лице. Беше наклонил глава леко встрани и съсредоточено изучаваше Холдън.

— Пребледнял сте като призрак.

— Кой сте вие? — на пресекулки попита Холдън.

— Шофьор на такси. Помислих си, че може би ще искате да ви закарам — мъжът се усмихваше. — Защо, кой помислихте, че съм?

— Никой.

Холдън изтри с опакото на дланта си избилата по челото му пот.

— Просто ме стреснахте, това е всичко.

— Съжалявам. Е, искате ли такси, или не?

— Разбира се.

Мъжът взе куфара на Холдън и го поведе към редицата спрели таксита.

— Къде да ви закарам?

— Има ли „Холидей ин“ в този град?

— Естествено — отвърна шофьорът и сложи куфара му в багажника на таксито. — Да взема ли и куфарчето ви тук?

— Не, то ще остане при мен — отговори рязко Холдън и се качи в колата. Седна на задната седалка, затвори вратата и постави куфарчето на коленете си.

Таксито потегли, а Холдън взе броя на „Таймс“, който лежеше на седалката до него. На първа страница имаше голяма черно-бяла фотография — „Нощна стража“ на Рембранд, а заглавието беше „СЪКРОВИЩЕ НА ИЗКУСТВОТО ЗАПОЧВА ИСТОРИЧЕСКА ОБИКОЛКА“. Въпреки че не се интересуваше от изкуство, той прегледа първите няколко абзаца, за да види за какво става дума. На следващата сутрин „Райксмузеум“ щеше да бъде обграден с кордон; щеше да бъде осигурена най-силната охрана в историята на Амстердам, тъй като от музея щяха да изнесат безценната картина „Нощна стража“ за първия етап на обиколката й в пет страни. Сред галериите домакини се споменаваше и „Метрополитън Мюзиъм ъв Арт“ в Ню Йорк — не че той самият би се редил на опашка, за да гледа някаква си стара картина. Захвърли вестника и насочи вниманието си към куфарчето. Този, който му бе изпратил парите, определено имаше чувство за хумор — комбинацията бе съставена от числата на рождения му ден. Той се усмихна, докато набираше шифъра; това наистина бе като рожден ден. С подарък двадесет и пет хиляди долара в брой. Необлагаеми с данъци. Изпита докрай удоволствието от този миг и после бавно отвори капака. Видя грижливо подредените в куфарчето пластични експлозиви секунди преди детонацията.

Таксито, току-що оставило зад себе си Кралския дворец, се разлетя на парчета. Горящи отломки нажежен и изкривен метал се пръснаха на всички страни — смъртоносни снаряди, които пронизваха всичко й всеки по пътя си. Бе като слизане в ада.

При експлозията загинаха петима души, сред които и едно бебе на седем месеца. В повечето вестници се коментираше възможността взривът да е дело на терористи; всички обаче бяха единодушни в апела си към правителството да направи всичко възможно, за да бъдат открити виновниците за случилото се.

Охраната на „Райксмузеум“ бе все така силна, въпреки че зяпачите, дошли да видят как картината ще бъде натоварена на брониран фургон за краткия й път до летище „Схипсхол“, бяха значително по-малко от очакваното. Картината трябваше да отлети за Виена, откъдето започваше своята историческа обиколка; кулминацията на пътуването предстоеше след четири месеца — при пристигането й в последната от петте участващи галерии, „Метрополитьн Мюзиъм ъв Арт“ в Ню Йорк.