Нощни вълци

1.

Всичко стана толкова бързо, че никой, освен ако не се беше озовал съвсем наблизо, не би успял да разбере какво се случва.

Операцията по извозването на наличните пари от банката беше толкова засекретена, така подробно разработена, че изключваше всякакви случайности. Само двама души бяха посветени в детайлите по превозването на парите. Сумата беше толкова голяма, че дори те избягваха да я споменават без особена нужда.

И никой от тях не се съмняваше: курсът е сложен, но по пътя няма да има никакви гафове.

И през ум не им минаваше, че в два и тридесет през нощта, когато приключат и последните формалности и колата, която наричаха заради непристъпността й „сейф на колела“, излезе от вратата на банката, ще се случи непредвиденото.

Веднага след като вратите се отвориха, бронираният „РАФ“ излезе на шосето и измина не повече от три метра, когато срещу него излетя лека кола. Няколко секунди — и тя се вряза с огромна скорост в натъпкания с пари микробус. Никой не забеляза, че десетина метра преди мястото на удара вратата на леката кола се отвори и от нея се претърколи на кълбо някакъв отчаян смелчак.

Двете коли се блъснаха челно. Леката кола се взриви веднага, като освети с огнена експлозия нощта. Стъклата на съседните сгради задрънчаха от взрива.

Шофьорът на „сейфа на колела“ изскочи от кабината заедно с партньора си, който дотогава седеше до него.

След секунди от товарния отсек на микробуса наскачаха автоматчиците, които охраняваха скъпоценния товар. Те се озърнаха, готови да отразят всяко нападение, но…

Но не успяха.

Към мястото на произшествието вече се носеха две черни волги, като сееха смърт от отворените си прозорци.

Невидимите убийци не търсеха мишени, те пускаха дълги откоси от автоматите, сякаш без всякакво прицелване.

Но ето — охранителите автоматчици паднаха, шофьорът с партньора си също, дори онзи, който затваряше вратата на банката след „сейфа на колела“, се строполи мъртъв. Всичко продължи не повече от минута. Леката кола още пламтеше буйно, когато стрелбата спря.

Нападателите изскочиха от своите коли, за да проверят дали не са останали живи свидетели. Не, всички бяха елиминирани. Наистина наложи се да пуснат два контролни изстрела, но по-скоро за застраховка. Всички, които отговаряха за целостта на товара, бяха мъртви. За случайните свидетели нямаше какво да се безпокоят — просто такива нямаше.

Ако се съди по действията на нападателите, те дълго и старателно се бяха готвили за тази операция. Действаха точно и сработено. Двама седнаха в кабината, двама — в товарния отсек на плячкосания микробус. „Каскадьорът“, който се претърколи от горящата лека кола, блестящо изпълни задачата си — ладата съвършено точно се вряза в бронирания „РАФ“. Този смел акробат вече седеше в една от волгите.

След като изпълниха злокобното си дело, черните коли обърнаха и се понесоха по московските нощни улици. Бронираният „РАФ“ караше между тях. Волгите го охраняваха. И имаше защо — плененият микробус возеше милиони долари и милиарди рубли.

2.

За трика, който изпълни край вратите на Бетабанк — скок от движеща се с висока скорост кола, — на Сергей Козлов му платиха пет хиляди долара. В сравнение с парите, които получаваше като каскадьор в киностудията, това беше цяло състояние. Но той отдавна не работеше като каскадьор.

Това беше отдавна, преди много години, когато той като млад идиот романтик рискуваше живота си за петдесет съветски рубли. Толкова струваше най-сложният трик във филм. Той гореше, падаше от скали, изтъркулваше се от движещи се бясно коли, също като в последния случай, давеше се в морета и реки. Постоянно рискуваше кожата си — и всичко това за някакви си жалки рубли.

Жена му Светлана го напусна преди година. Взе сина им и не каза дори „сбогом“. Явно тръгна, както го заплашваше, „накъдето й видят очите“, само и само да не гледа мъките на мъжа си и да не се измъчва сама. Впрочем, освен при майка си тя нямаше къде да отиде. Но това не интересуваше Сергей.

Тогава той беше в черна дупка: нямаше работа, не се снимаха филми, а главният каскадьор Алексей Инсаров, доскорошният му най-добър приятел, така му беше закрил всички канали, че само насън можеше да се изхранва от каскадьорски номера. Майсторството му вече не привличаше никого: на която и врата да почукаше, само да си кажеше името, и следваше отказ. Инсаров му беше обещал все някога да му спре кислорода. Сега Сергей Козлов се увери, че бившият му приятел си държи на думата.

Оставаше само едно — да иде на пазара и да работи като докер. Така и направи. Но след като поблъска два дни, разбра — не му е там мястото. Самият труд не го смущаваше. Това си беше като в поговорката — търпи и ще свикнеш. Душата му отравяха така наречените колеги докери, които не можеха и час да изкарат, без да обърнат по половин водна чаша водка. Че и по цяла.

Независимо от професията си, в която не минаваше без сажди и дим и речна тиня, Сергей Козлов имаше нежна душа, отвращаваше го всичко грубо. Той и в киното влезе, защото искаше да служи на нещо възвишено. Киното му се струваше такова място, където всичко най-хубаво от него ще се прояви и ще разцъфти. Не надценяваше професията си, макар да разбираше, че тя направо „измъква“ някои калпави филми.

В края на краищата се наложи да бяга от пазара. Светла на не го разпитваше какво се е случило там, преживяваше мълчаливо. Гледаше го с тревога, страхуваше се да не се пропие.

Но той не се пропи. По цели дни се търкаляше на дивана и тъпо гледаше екрана на телевизора, като ставаше само колкото да се наяде или да смени касетата във видеото. И мълчеше. Постоянно мълчеше, а на всички въпроси отговаряше едносрично: „Да“, „Не“, „Не знам“.

И със сина му Альошка се отчуждиха. На кой малчуган ще му хареса, че неговият баща, с когото е свикнал да се гордее, се търкаля по цели дни на дивана небръснат, мрачен, полузаспал. Отначало той се въртеше край баща си, питаше го за нещо, но кое момче няма да се обиди от такива отговори: „Да“ или „Не“, или „Не знам“…

И синът му престана да го безпокои.

Альошка беше на осем години. Сергей го кръсти така в чест на Алексей Инсаров: тогава още не знаеше, че така ще се разминат пътищата им, че ще станат най-зли врагове. И така се получава в живота…

Две седмици след като Светлана си отиде, някакъв непознат мъж позвъни по телефона на Сергей и предложи да се срещнат. Разговорът беше странен.

— Ало! — произнесе плътен баритон, съвсем непознат на Сергей. — Господин Козлов ли е?

Преди това никой не беше го наричал „господин“.

— Да — отговори той.

— Здравейте. Моята фамилия нищо не ви говори, но ще се представя все пак — Кравцов.

— Наистина — каза Сергей — вашата фамилия нищо не ми говори.

— Няма значение — отговори непознатият. — Имам към вас делово предложение. Можем ли да се срещнем и да го обсъдим?

— Аз не пия — отвърна му Сергей.

Мъжът добродушно се разсмя.

— Прелест — каза, когато свърши да се смее. — Имате не лошо чувство за хумор. Мисля, че ще се сработим. Даже съм сигурен.

— Конкретно какво можете да ми предложите? — попита Сергей. — Аз съм каскадьор, но в киностудиите не ме обичат. Казват, че работя непрофесионално. Наясно ли сте с това?

— О, да! Наясно сме. Дори не можете да си представите доколко сме наясно с всичките ви дела.

Сергей застана нащрек.

— В какъв смисъл?

— В най-прекия — отвърна му Кравцов. — Например знаем, че вече няколко месеца нямате постоянен източник на доходи.

— Не съм само аз така.

— Знаем още, че вашата съпруга ви е напуснала.

— Това и съседите ми го знаят.

— И че Инсаров ви е врътнал кранчето навсякъде.

— Вие наистина знаете много за мен.

— Е, какво — споразумяхме ли се?

— За какво? — учуди се Сергей.

— Засега само за срещата — каза Кравцов. — Останалото на четири очи.

Сергей се обърка и проточи неуверено:

— Ами… не знам.

— Между другото — сякаш изведнъж си спомни Кравцов, — забравих да ви кажа. Стига само да се съгласите да се срещнем, и печелите петстотин долара. Независимо как ще завърши разговорът ни.

— Как така?!

— Много просто, Сергей Вениаминович. Вие идвате на срещата и аз ви връчвам петстотин долара само защото сте дошли. А след това започваме да разговаряме.

— Ами ако взема парите и веднага си тръгна?

Сергей усети, че събеседникът му на другия край на линията се усмихва.

— Вие, разбира се, сте любопитен човек — каза Кравцов. — Но, повярвайте ми, струва си да ни изслушате. В края на краищата ние ви предлагаме да работите по специалността си. Така да се каже, точно вашия профил. Можете ли поне да ни изслушате?

— Е, какво пък — реши се Сергей. — Къде и кога?

— Запишете адреса…

Така той стана член на престъпна групировка.

Работата беше приемлива — налагаше се да прави това, с което беше свикнал: да пада, да скача и така нататък. Никога не го посвещаваха в детайлите на предстоящата операция, а и той не се интересуваше. Отиваше, правеше каквото искаха от него и получаваше хонорара си — „постановъчните“, както ги наричаше. Вършеше това два-три пъти на месец и всеки път получаваше по пет хиляди в твърда валута.

През всичкото време той се стараеше да не мисли за Светлана и за Альошка. Като му дойде времето — ще си ги върне. Ако, разбира се, със самия него не се случи нещо.

3.

Младеж в светло кашмирено палто влезе във фоайето на хотел „Балчуг“ и безпрепятствено премина през кордона на охранителите. Той не предизвикваше никакви подозрения. Охранителите, които го прецениха на око, нищо не усетиха. Още повече че гостът имаше розов пропуск за хотела и независимо от възрастта си изглеждаше такъв постоянен посетител на подобни злачни места, такъв преуспяващ баровец, че не можеше да предизвика у стоящите край вратите здравеняци нищо, освен завист.

Младежът влезе във фоайето и се запъти към стълбището, но по пътя като че ли размисли. Върна се обратно и се приближи до игралните автомати, наредени край входа за ресторанта на хотела.

Край автоматите имаше съвсем малко играчи. Известно време младежът наблюдава със скучаещ вид играещите. Огледалата в процепите между автоматите му позволяваха да следи и това, което става зад гърба му.

След няколко минути във фоайето се появи господин на средна възраст с неголямо куфарче. Той нямаше някакви особени отличителни белези, защото какъв белег може да бъде скъп костюм в такъв хотел! След като се помота около едно кресло, той седна на него и отвори вестник. Куфарчето сложи до себе си.

Младежът разкопча кашмиреното си палто и започна да се разхожда из фоайето все така равнодушно. Отстрани изглеждаше сякаш чака някого. Но никой не го следеше. И жалко. Защото много скоро младежът се озова зад четящия вестник мъж. След като се изравни с него, той изведнъж извади с тренирано и сигурно движение от джоба си пистолет със заглушител и го допря до тила на мъжа.

Разнесе се кратко пукване и главата на господина, който четеше вестник, подскочи напред. Стрелецът я подхвана и я върна назад. И веднага се разнесе второ пукване.

Нито охранителите, нито играещите на автоматите чуха нещо.

Минута по-късно младежът вече напускаше хотела. След като долови погледа на охранителя, обичайния поглед, с който той изпращаше всички влизащи и излизащи, младежът се разтревожи. И веднага взе мерки.

— Тук при вас убиват хора — каза той, — а вие се занимавате с глупости, хартийки проверявате.

Охранителите трепнаха и се хвърлиха към фоайето. Там вече беше започнала суматоха. Някой бе забелязал убития господин в креслото и както винаги става, изведнъж се беше образувала тълпа.

Младежът остана доволен от себе си. И работата свърши, и май ловко се отърва от охранителите. Ето какво значи да запазиш хладнокръвие. Дори ако този охранител просто го е погледнал без всякакво подозрение, все пак навреме успя да му отклони вниманието.

Всичко е добре, когато свършва добре, мислеше си Михаил Володин.

В подобни случаи на много убийци им се струва, че смъртта е краят, последната точка в тяхното престъпление.

4.

Феликс Портнов живееше в хотел „Русия“ втора седмица.

Той би могъл да отседне и в по-престижен хотел, но тук вече беше свикнал и му харесваше.

Не за пръв път идваше в Москва през последните години и всеки път отсядаше в „Русия“. Оттук, от последния етаж, Кремъл се виждаше като на длан. А с Кремъл Феликс Портнов имаше свои лични, особени отношения.

Нима можеше преди десет години, когато напускаше страната завинаги, както му се струваше, да предположи, че няма да мине много време, и той ще се върне — и то само как!

Сега Кремъл е в краката му — в най-буквалния смисъл.

Той усети леко докосване по крака. Очите му бяха затворени и не му се искаше да ги отваря. Знаеше какво става и предвкусваше това, което трябваше да се случи. За такива мигове, смяташе той, може да дадеш всичко на света.

— Юля… — въздъхна той, без да отваря очи.

Младото гъвкаво момиче с корона от черна гъста коса се беше настанило до него и прокарваше влажния си език по бедрото му. Мравчици пробягнаха по тялото на Феликс, той знаеше какво ще направи по-нататък Юля. Нито една от многобройните му любовници нямаше такова фантастично умение. Само тя, Юля, можеше многократно да накара угасващата му мъжка сила да възкръсва практически от небитието.

Езикът на младата жрица на любовта пълзеше вече по вътрешната страна на бедрото му. Портнов целият се стегна от наслада, нададе пронизителен стон. И накрая настъпи мигът на освобождаването. Феликс се изви на дъга, закрещя, затрепери… И в изнемога се отпусна на възглавницата.

Край…

— Уф — изпухтя той, без да отваря очи. — Бива си те, малката. Направо фантастично!

Юля се втренчи в него със зелените си очи и каза с хрипкав глас:

— Ти ме вдъхновяваш. Ти си толкова сексуален, Портнов…

— И главното — богат. — Той най-после отвори очи и я погледна. — Какво ти харесва повече: да спиш с мен или да получаваш от мен подаръци?

Юля предпазливо прокара показалеца си по корема му.

— Подаръците — тихо каза тя. И като се усмихна загадъчно, добави: — А после — да се чукаме, да се чукаме, да се чукаме! Това е кеф.

Портнов се облегна на възглавницата, като я смачка под себе си.

— Да — каза той, като гледаше внимателно в очите на момичето. — Точно такава си.

— Ти също — хрипкаво отвърна тя, без да сваля поглед от него. — Ще вземем ли душ?

Феликс кимна.

— Ще вземем. Само че не заедно.

В апартамента имаше две бани, две вани с джакузи, четири стаи и два телефона. Този комфорт се подготвяше специално за Портнов. Хотелът не беше, разбира се, кой знае колко луксозен, но Феликс винаги го чакаше такъв апартамент, какъвто не можеше и да видиш другаде в Москва. И панорамата през прозореца бе, разбира се, различна от другите.

След секса Феликс известно време не можеше да докосне жена, изживяваше нещо подобно на отвращение. Юля не правеше изключение. Затова предпочиташе да вземе сам душ.

За времето, докато беше в банята, нищо не се промени: Юля лежеше в същата поза, както я остави.

Докато си подсушаваше главата с хавлиената кърпа, той попита:

— Няма ли да влизаш в банята?

Тя го погледна все така загадъчно и отговори хрипкаво:

— Не. Искам да съхраня миризмата ти.

Портов усети как желанието пак го завладява. Повика я с пръст и Юля веднага разбра какво се иска от нея.

Тя изпълзя от леглото и на колене стигна до стоящия насред стаята Портнов. Вече разтваряше полите на халата му, когато на вратата се почука.

Портнов я отстрани не без досада.

— Марш под душа! — заповяда й той и тя неохотно се изправи и изчезна в банята.

— Кой е? — извика Портнов.

— Аз съм, шефе — чу се иззад вратата познат глас.

Портнов пусна посетителя в стаята.

— Е? — попита той влезлия слабоват мъж в светъл костюм.

— Всичко е наред — отвърна оня. — Малкият си свърши работата.

Портнов удовлетворено кимна.

— Много добре. Предай му, че се гордея с него.

— Ще бъде направено, Феликс Михайлович.

Портнов малко възбудено потри ръце.

— Алекс — каза той на госта си, — до днес не съм имал основания да бъда недоволен от теб.

— А какво е станало днес? — спокойно го попита Алекс.

— Юля ми разказа за предложението, което си й направил.

— Ама че курва! — изтърва се Алекс.

Портнов повдигна панталона си.

— Виж ти? — подсмихна се той. — Ти май вече не се съобразяваш с мен.

Лицето на Алекс почервеня.

— Сигурен съм, че тая твар не ви е разказала нещата както бяха.

— Интересно — отбеляза Портнов. — А как бяха?

Алекс се разгорещи:

— Феликс Михайлович, вие прекрасно знаете колко ви уважавам. Знаете, че съм готов живота си да дам за вас. Не бива да се доверявате на това момиче повече, отколкото на вашия проверен помощник и приятел.

— Та какво стана, а? — спокойно повтори своя въпрос Портнов.

Алекс шумно издиша.

— Помолих я да ви пази — без да гледа боса си, отвърна той. — Казах й, че трябва да помисли за здравето ви.

Портнов се разсмя.

— Ти да не си ми личен лекар? — Очите му си оставаха сериозни и пронизващи. — Откъде можеш да знаеш кое вреди на здравето ми и кое не?

— Феликс Михайлович…

— Мълчи, Алекс — все така спокойно го прекъсна Портнов. — По-добре ме изслушай. Юля ми съобщи, че си й хвърлил око. Трябва да те предупредя, че шегите с мен обикновено зле свършват. Впрочем ти и сам го знаеш. Нима не е така?

— Така е, Феликс Михайлович.

Алекс реши, че е по-добре да не спори. Очите на Портнов бавно се наливаха с ярост и той го виждаше, а и знаеше прекрасно как може да свърши това.

За него — с нищо хубаво.

— Много добре, че разбираш — продължи Портнов. — А сега бъди добър, намери Макс и елате двамата при мен. Ще смятаме инцидента за изчерпан.

Алекс кимна и излезе от апартамента.

В стаята веднага се появи Юля.

— Ти какво — недоволно произнесе Портнов, — май не се изкъпа?

Юля го погледна с широко отворени, предани очи.

— Феликс! — възкликна тя. — Ти дори не си представяш що за мъж си! Аз съм готова да умра за теб.

— Всички сте готови да умрете за мен — промърмори Портнов. — А ако ви извадят пищов и ви го опрат на челото — ще заквичите като свини. Свини сте и толкова…

— Феликс!

— Ти ще се измиеш ли най-после или не! — кресна й той. — Свиня!

Тя моментално се скри в банята и след няколко секунди оттам се чу шумът на течаща вода.

Портнов измърмори: Това е то, от друго не разбират.

След минута се върна Алекс и доведе Макс.

Преди две години Юля беше най-известната валутна проститутка на град Североморск. Тогава седемнайсетгодишната курва завъртя главата на главния градски „авторитет“ Степан, който носеше смешната фамилия Чупиврата и краткия прякор Смъртта. Той използваше тази дума, която му стана и прякор, във всички житейски ситуации: „Красиво до смърт“, „Ще съжаляваш до смърт“, „Скапах се до смърт“. И макар подобни прякори да не се приемаха много добре в неговата среда, този му залепна до смърт. Още повече че Степан Чупиврата много скоро потвърди верността на своя прякор.

Той се запозна с Юля на един от „съботниците“ на проститутките. Един път месечно, а понякога и по-често курвите трябваше да обслужват местните и приходящите братлета. Чупиврата презираше жените с цялата си бандитска душа, а проститутките въобще не ги броеше за хора. Но след нощта, която прекара с Юля, сякаш си загуби ума. От този ден той вече не я пускаше далеч от себе си нито за минута, разбира се, освен в случаите, когато трябваше да върши работа. Там нямаше как да я вземе.

Когато след месец, прекаран със Смъртта, Юля разбра, че братлетата изпращат някъде нейния господар, тя облекчено въздъхна: струваше й се, че съдбата най-после се е смилила над нея и отново й връща свободата. Но Смъртта заяви, че тя заминава с него. Как е успял да убеди братлетата, не било нейна работа — така й заяви.

— Добре — съгласи се Юля, като се опитваше да изглежда спокойна. — А къде отиваме?

— В Америка — отговори той. — В самите Съединени американски щати. В Ню Йорк.

— Аз още нямам осемнадесет — съобщи му Юля.

— Голям праз! — презрително изкоментира Смъртта. — Ще ти извадя международен паспорт.

Добре, че поне е в Америка, помисли си тогава Юля. Може и да е за добро. Ще си хвана някой милионер шкембелия и тогава Смъртта да върви на майната си.

— Смърфи! — ласкаво му каза тя. — Нима ще ме направиш щастлива?

Той я разбра по своя си начин.

— Ела тук — заповяда й.

Тя помръкна, но се хвърли към него — свикнала беше да се подчинява.

Това си беше идиотизъм от самото начало. Не бива да мъкнеш със себе си женска — ако ще да е сто процента печена. А Юля не беше печена. Просто курва. Но Смъртта сякаш откачи и заплашваше да заколи всеки, който му противоречи.

Не се решиха да се разправят с него. Напоследък бандитските закони взеха да губят твърдостта и жестокостта си. Да върви по дяволите, махнаха с ръка братлетата. Като е решил да мисли с долната си глава — да си тегли последствията. Ще съжалява, ама късно. Поне работата да свърши. А после ако ще да се чука до смърт със своята курветина.

Когато се озова в Америка, Смъртта първо отиде на преговори при Портнов. Седмица по-късно откриха трупа на Степан някъде в Горен Манхатън, на границата с Бронкс. На Юля й съобщиха свои, руснаци. И същия ден я доведоха при Портнов.

— Виж какво, малката — каза й той тогава. — От теб зависи как ще живееш по-нататък. Защо дойде тук господин Чупиврата и защо се спомина така скоропостижно, не ти трябва да знаеш. Повярвай ми, много знания — много тъга. Ти си хубаво момиче, ако се постараеш, може и да постигнеш нещо. Тук обичат такива като теб. Пък и си рускиня на това отгоре. Така че да видим какво можем да направим за теб. — Той отпрати с махване на ръката своите телохранители и те веднага изчезнаха. — Ела при мен — с твърд глас заповяда той на Юля.

Тя се приближи, без да вдига глава. Знаеше, че най-правилното сега е да бъде въплъщение на покорството.

И не се излъга.

— Застани на колене — заповяда Портнов. — Нали знаеш какво да правиш?

Тя се отпусна на колене. Това, което последва, определи съдбата й в тази страна. Когато Портнов закрещя от сладострастие, бодигардовете се втурнаха в стаята с извадени пистолети. И замръзнаха с опулени очи. Портнов нямаше сили, за да им каже каквото и да е, само едва-едва поклати глава. Те разбраха и излязоха.

— Ти си просто чудо! — каза той, когато успя да възстанови нормалното си дишане.

Тя успя да изиграе едновременно и смущение, и радост, и удивление.

— Сама не знам какво ми стана. От теб струи такава сила, че… ти се иска да й се подчиниш… на силата.

Портнов внимателно я погледна.

— Далеч ще стигнеш. Само внимавай… Ако някога разбера, че ми говориш не това, което мислиш, не просто ще те унищожа, а ще те накарам да съжаляваш, че изобщо си се родила. Разбра ли?

— Да. — Тя повдигна чак сега зелените си очи. — Разбрах. Няма да те лъжа. Не ми трябва.

Портнов кимна:

— Браво, точно така. Засега ще останеш при мен. А после ще видим.

„После ще видим“, както правилно разбра Юля, криеше в себе си перспективата да попадне в публичен дом или просто да стане улична проститутка. Което въобще не я устройваше. И тя реши да привърже Портнов към себе си. Да стане незаменима за него. И при това да си остане загадъчна.

От този ден всяка нейна стъпка беше строго премислена. Целта й беше една — да не отказва нищо на Портнов, но същевременно да го държи на диета. Това си беше направо изкуство и тя изцяло му се посвети.

Феликс Портнов виждаше всичките й усилия и признаваше успеха им. Забавляваха го старанията на Юля, но той не се заблуждаваше — разбираше, че това е просто старание. И то има съвсем косвено отношение към любовта.

— Все чакам — говореше той на Юля — кога ще започнеш да ме ненавиждаш.

В отговор тя му даряваше изумрудения си протестиращ поглед.

Такава умница той още не беше имал. Толкова нежна и умела — също. Трябваше да я пази. Може пък тя изобщо да беше единствената такава на земята.

Да я пази и да я държи в подчинение.

А за това в едната ръка трябваше да държи бонбонче, а в другата — камшик.

5

Феликс Портнов внимателно огледа помощниците си.

Високият слабоват Алекс Шер, известен и като Алексей Шерман, и Макс Кей, същият Максим Кисерман, мъж с внушително шкембенце, заедно с него решаваха сега най-важния си проблем: как да „заработят“ за компанията на Портнов поредните милиони долари.

Този път милионите трябваше да бъдат пет и половина. По-точно пет милиона и шестстотин хиляди американски долара.

Сумата си заслужаваше всички здраво да се понапънат.

Феликс Портнов беше гражданин на Съединените американски щати. Днес почти никого не интересуваше, че този човек с прякора Адвоката е излежавал присъда в лагер край Воркута.

Честно казано, Феликс Портнов никога не беше изпитвал кой знае каква нужда от пари. Нито в детството си — майка му работеше в системата на съветската търговия, а баща му в Държавна сигурност (затова и го нарекоха Феликс, в чест на Дзерджински), — нито в младежките си години, когато в горните класове той сполучливо въртеше далавери с валута, нито в по-зрялата му възраст, когато, след като завърши юридическия факултет на Московския държавен университет, постъпи на работа в УБХСС.

„Ако незнанието на законите не освобождава от отговорност, то познаването им може значително да ти облекчи живота“ — това шеговито изречение на един доцент по наказателно право стана жизнено кредо на Портнов още в студентските години.

Управлението за борба с разхищаването на социалистическата собственост (УБХСС) беше сериозно учреждение. Именно работата тук стана отправна точка за пътя, който си избра Портнов.

Той започна като непримирим борец с крадците на народното имане и много бързо се изкачи по служебната стълбица. На двадесет и пет години вече беше старши инспектор, капитан от милицията. Имаше добро име пред началството и възлагаха на него големи надежди.

Неведнъж се опитваха да го подкупят, но той твърдо пазеше имиджа си на неподкупен. Впрочем и това беше планирано. Портнов както никой друг имаше точна представа какво ще му се случи, ако, не дай бог, някой от своите или чуждите от сродните ведомства го спипа. Прекалено много зложелатели мечтаеха кога най-после тоя натегач Портнов ще се препъне. И тогава изобщо нямаше да липсват мераклии да го наритат. Твърде много колеги му завиждаха и прекалено много търгаши и „сенчести“ бизнесмени жадуваха да видят краха му.

Пък и какво е рушветът? Ако някой бизнесмен от сенчестата икономика е направил милион — то колко може да предложи на Портнов като компенсация, та да го остави на мира? Пет, хайде да са десет хиляди. Това, разбира се, са огромни пари за един инспектор, който получава двеста, най-много триста рубли. Но не и за Портнов. За някого десет хиляди са големи пари, но за него са джобни.

И най-главното. Щом вземеш подкуп, веднага ставаш задължен на онзи, който ти го дава, започваш да зависиш от него. А за Портнов най-важното беше усещането за независимост. Независимост от всички!

Той търпеливо чакаше своя час. Умението да чака никога не го беше подвеждало.

Докато изпълняваше старателно задълженията си, той не пропускаше да се вглежда внимателно в хората, с които работеше. От цялото си обкръжение набеляза двама: старши лейтенант Андрей Сивунов от своя отдел в УБХСС и шофьора Ваня Матюхин. Той ги наблюдава няколко месеца, постепенно се сближи с тях и започна внимателно да ги подготвя за работата, която им беше определил. Когато дойдеше времето, Портнов не се съмняваше, че двамата с готовност ще се съгласят.

И той не се излъга. И Андрей, и Ваня бяха достатъчно подготвени, за да приемат без колебание предложението, което им направи висшестоящият другар. Нещо повече, те се заловиха възторжено за идеята на Портнов.

Дотогава Феликс си беше спечелил голям авторитет и сред колегите, и сред хищниците, с които водеше безпощадна война.

Всичко беше готово. И Портнов, след като организира престъпната си група, започна тъмните си дела практически без нито една грешка.

Първи пострада от неговата банда някой си Ян Абрамович Левинсон. Той беше стар предприемач, известен сред московския елит, който живееше скромно, но тази скромност бе принудителна, както успя да изясни Портнов. Предприемачът Левинсон просто не можеше да си позволи да живее в комфорт и разкош — веднага щяха да го набутат в пандиза. Той, разбира се, криеше колко има, но за Портнов това не беше тайна.

Бандитите не закачаха Левинсон. Да го оберат би било равносилно на самоубийство за тях и всички престъпници го знаеха. Но Портнов имаше собствено мнение по въпроса.

Колегите на Феликс неведнъж бяха проверявали далаверите на Левинсон и всеки път опитният предприемач успяваше да се измъкне сух от водата. Портнов, естествено, се досещаше за причините на тази ловкост. Ако искаше, Феликс би могъл да спипа колегите с рушвета в джоба, дори знаеше сумите, с които Левинсон се откупуваше, но това не му беше нужно.

Трябваше му самият приказно богат предприемач.

Това се случи през една зимна нощ на хиляда деветстотин и седемдесета година. Портнов, Сивунов и Матюхин паркираха край дома на Левинсон, когато там вече бяха угаснали всички прозорци. Ваня остана в колата, а Феликс и Андрей влязоха в асансьора, изкачиха се до десетия етаж и звъннаха в апартамента на Левинсон. Вратата беше неугледна, някак овехтяла, и Сивунов дори взе да се съмнява дали не са сбъркали мястото. Портнов го успокои: знаем ги ние тия маскировки.

Дълго не им отваряше никой и Портнов пак позвъни: твърдо и заповедно.

Най-накрая иззад вратата се затътриха нечии крака и се чу тънък, треперлив глас:

— Кой е?

— Отваряйте, милиция! — сурово отвърна Портнов.

— Какво искате?

— Трябва ни гражданинът Левинсон.

— Защо?

Портнов погледна към Сивунов и като набра в гърдите си повечко въздух, гръмко и властно изрева:

— Отваряйте, гражданино Левинсон. Фамилията ми е Портнов. Аз съм капитан от УБХСС. Чували ли сте за такъв?

Той беше сигурен, че Левинсон е чувал. Ненапразно Портнов толкова време трупаше авторитет.

— Портнов? — повтори иззад вратата Левинсон. — УБХСС? Капитан? Че какво искате?

— Дяволите да те вземат! — ядоса се Портнов. — Ако веднага не отворите, ще разбием вратата ви. Това ли искате? Изобщо не смятам да се церемоня с вас.

Съдбата на планираната операция увисна на косъм. Мислеше, че е предвидил всичко, но ако Левинсон не им отвореше…

Обаче Левинсон вече отваряше вратата. Портнов и Сивунов се спогледаха и облекчено въздъхнаха.

— Портнов, разбираш ли — недоволно мърмореше Левинсон, докато дрънчеше с многобройните брави. — УБХСС… Ходят по нощите да плашат хората… И защо ходят?

Бравите бяха много. А и отвътре вратата изглеждаше солидна, не като отвън.

— Здравейте — каза Феликс, като влезе вътре. — Аз съм Портнов.

— Здрасти — отвърна домакинът. — Левинсон. На какво дължа честта?

При това той хвърли кратък поглед към Сивунов, който се намъкна след Портнов.

— Е? — Левинсон обърна очи към Портнов. — Не чувам на какво дължа честта?

— Жена ви и децата вкъщи ли са? — попита Портнов, макар прекрасно да знаеше, че те не съществуват. Левинсон беше стар ерген.

Ян Абрамович го гледаше насмешливо.

— Феликс Михайлович — обърна се той изведнъж по малко и бащино име към Портнов. — Хайде да не си играем на криеница. Аз съм стар и болен човек и по това време имам навика да спя. Вие знаете прекрасно всичко за мен, а и аз зная едно-друго за вас. Затова няма да сбъркам, ако кажа, че и двамата сме ергени. Жена нямам, деца също. Ако не възразявате, предлагам да преминем към работата. Все още се надявам да подремна тая нощ.

Портнов разпери ръце.

— Човек предполага, а бог разполага — каза той. — Кой знае какво ще донесе тая нощ на всички ни?

— Вие да не сте дошли да ме шашнете с ерудицията си? — попита го Левинсон. — Ако не ви затруднява, минете към въпроса. Ей богу, наистина имах тежък ден.

— И защо така? — насмешливо попита Портнов. — Да не би Краснодарската фабрика да ви е провалила плана за мъжките ризи?

— Не разбирам за какво говорите.

— Или е спряла Днепропетровската фабрика? — ехидно продължи Портнов. — И вече не шие американските панталони?

— Вие бълнувате!

— Няма такова нещо — поклати глава Портнов. — Това са само две от фабриките, които притежавате. А иначе те са доста повече. Да не сте намислили да се конкурирате с държавата, Ян Абрамович? Организирали сте частен предприемачески синдикат и документите, които потвърждават странната ми мисъл, лежат в тази папка. Ето я — под мишницата на помощника ми. Така че да не спорим.

— Да не сте дошли със заповед за обиск и арестуването ми, Феликс Михайлович?

— А вие какво мислехте, че всичко ще ви се разминава до реставрацията на капитализма в Русия? Съвсем слаби шансове имате да я доживеете.

— Вие сте полудели, Портнов!

— Нима — бързо каза Феликс. — Ами вие, Ян Абрамович?

— В какъв смисъл?

— Имам предвид вашето капиталистическо производство в нашата социалистическа страна. Обаче дори капиталистите плащат данъци.

— А, това ли било! — засмя се Левинсон. — Да бяхте казали веднага. Но на мен ми казаха, че вие уж не вземате. Аз, разбира се, твърдях, че всички вземат, просто всеки човек си има своя цена. И се радвам, че не съм се излъгал. Впрочем аз въобще рядко греша. Колко искате, Феликс Михайлович? Мога да ви предложа петдесет хиляди наведнъж и по две хиляди всеки месец.

Сивунов подсвирна и погледна шефа си с възхищение.

Портнов го сряза с поглед: вземи се в ръце.

— Петдесет хиляди са доста пари — каза той на домакина. — Двеста и петдесет мои заплати.

— Виждате ли — усмихна му се Левинсон.

Обаче нещо у този нощен гост не се харесваше на Ян Абрамович. Не се зарадва много Портнов на предложената сума. Може би си струва да вдигне цената? Но, дявол да го вземе, накъде повече да я вдига? Той и така предложи тавана, като се опитваше да порази въображението на най-неподкупното ченге в Москва. И какво? Не, не му харесваше тоя Портнов…

— Прав сте — каза му Феликс. — Всеки човек наистина си има цена. Така че показвайте парите.

Ян Абрамович с мъка сдържа въздишката на облекчение.

— Минутка — каза той. — Изчакайте ме малко тук. Ще ви донеса парите и се надявам от този ден да станем приятели.

— Ние ще дойдем с вас — заяви Феликс.

Левинсон с укор погледна гостите. Не, не му харесваше всичко това. Че пък и на кого ли би се харесало? Дошли през нощта, претенциите им край нямат…

— Няма нужда — възрази домакинът.

— Е, хайде ние да решаваме от какво има нужда и от какво не — отсече Портнов. — Водете ни, Ян Абрамович, горим от желание да видим съкровищата на Али Баба.

На Левинсон не му оставаше нищо друго, освен да им обърне гръб и да се запъти към спалнята.

— Наистина ли държите такива пари вкъщи? — весело го подпитваше Портнов, докато вървеше след него.

Левинсон мълчеше. Лошо предчувствие сковаваше душата му, но той все още се надяваше, че ще му се размине.

До широкото легло на домакина стоеше обикновено, съвсем безлично нощно шкафче. Но погледнато отблизо, то се оказа добре монтиран сейф. Известно време Левинсон пъшка над него, като го закриваше с гърба си, за да не видят посетителите комбинацията, която набира. Накрая сейфът се отвори.

Ян Абрамович извади от него шест пачки сторублевки и ги протегна към Портнов.

— Тук са шестдесет хиляди — каза той. — Десет за вашия помощник.

— А за Козлевич? — поинтересува се Портнов.

— За какъв Козлевич? — не разбра Левинсон, макар да беше чел Илф и Петров и техният герой да му бе познат. — Не знам никакъв Козлевич!

Портнов укорително поклати глава.

— Не сме се разбирали така, Ян Абрамович. Е, добре, мен ме купихте за петдесет бона, но за моя партньор досега и дума не сме обелили.

— Но аз му давам десет хиляди! — напомни стопанинът.

— А защо не милион? — спокойно попита Портнов. — Откъде знаете каква е цената на партньора ми?

Левинсон отчаяно погледна към Сивунов. Чак сега започна да осъзнава смисъла на ставащото.

— И колко иска той? — едва изцеди от себе си домакинът.

Портнов и Сивунов се спогледаха. После Портнов заби поглед в Левинсон и произнесе твърдо:

— Милион.

— Какво?!

— Милион — повтори Феликс.

— Вие сте откачили!

— Каква е тая работа, а, Андрюха! — ухили се Портнов към своя съучастник. — През цялото време каканиже, че сме се чалдисали. Май чичкото нищо не е загрял. Я виж какво има там в шкафчето.

Сивунов кимна и пристъпи напред. Левинсон прегради пътя му.

— Да не си посмял!

Без да казва нито дума, Андрей с рязък удар в брадичката го събори на пода. Старецът падна и затихна.

В шкафчето-сейф имаше още сто и двадесет хиляди. Андрей възхитено погледна Портнов.

— Ти си гений, Феликс!

Портнов ритна с върха на обувката си безжизненото тяло на Левинсон.

— Я го свести!

Сивунов приклекна и плесна няколко пъти Ян Абрамович по бузите. Той застена и отвори очи. Като видя пак нощните бандити, попита тихо:

— Какво правите?

Вече нямаше сили нито да се страхува, нито да се разправя с тях.

Портнов се наведе над него.

— Дойдохме за милион — бавно и отчетливо произнесе той. — В шкафчето имаше само сто и осемдесет хиляди. За мен това е нищо, дреболия. Разбра ли ме? Трябва ми един милион.

— Вие сте откачили! — пак повтори Ян Абрамович.

Портнов изгледа с досада Сивунов.

— Направо се е вманиачил. Все му се иска да сме се шашнали. Я дай, Андрюха, ютията. Ще трябва да учим човека на ум и разум.

Левинсон веднага разбра какво означава това. Чувал беше от свои познати за бандитски нападения, за страшните начини за изтезание. Досега му се струваше, че се е избавил от подобни изнудвания. Беше се договорил за всичко с престъпния свят. Но дори в кошмарите си не би могъл да си представи, че изнудването ще дойде от образцовите служители на Московското управление за борба с икономическите престъпления.

Именно защото тия двамата не бяха обикновени престъпници, а самите представители на тоя лайнен закон, Ян Абрамович разбра, че те няма да се задоволят с постигнатото. И ако хванат ютията, няма да го плашат, а наистина ще го измъчват. Такива ренегати са способни на всякакво зверство.

Той им даде всичко каквото имаше в апартамента. Пари в рубли и във валута, злато, скъпоценности. Това, естествено, не бяха всичките му средства, но ударът бе наистина сериозен. В тази минута той искаше само едно: да си отидат и да го оставят на мира. После ще се оправя със своите мъчители, главното беше да остане жив тази нощ. И той изпълни всичко, което поискаха от него Портнов и Сивунов.

Левинсон им даде почти един милион.

Това беше първото блестящо проведено „дело“ на Феликс Портнов.

Напред, мислеше си той, се отваря широк път. И ще мине по него като победител.

Седнал в хола на апартамента си в хотел „Русия“, гражданинът на САЩ Феликс Портнов внимателно слушаше докладите на своите сегашни помощници.

— Можем да сложим точка — каза Алекс. — Моите момчета са в пълна готовност да се хвърлят в боя. Нагледали са се по видеото на американски екшъни.

— Обичам ги нашите екшъни — усмихна се Макс. — Добре ги правим.

И тримата бяха емигранти в Америка. Но ако Алекс и Феликс смятаха все пак тази страна за чужда, то Макс напълно се беше адаптирал към новата среда и на всичко американско казваше „наше“. Голям патриот на Щатите беше станал тоя Макс.

Впрочем това не му пречеше да си остава необходим за Феликс човек.

— А ти какво ще кажеш? — обърна се Портнов към него. — При теб как е?

Макс учудено го загледа.

— Но, шефе… Аз всичко докладвах. Ако нещо не съм обяснил както трябва…

— Сигурен ли си, че „черната каса“ ще тръгне именно тогава, когато посочат вашите програмисти?

— Разбира се! — Макс удивено вдигна вежди. — Кога сме се издънвали, шефе?

— Окей — кимна Портнов. — Значи решено. Както се казва, парите са преброени — хайде да ги вземаме.

— Хайде — едновременно кимнаха Алекс и Макс.

Портнов ги освободи. Те се поклониха и излязоха.

На италианци ми се правят, подсмихна се наум Портнов, докато ги гледаше как излизат. Наистина са се нагледали на разни „октоподи“ и „кръстници“. Такива фасони са усвоили, направо да им ръкопляскаш.

Нещо май нервнича, изведнъж се усети той. Нещо трябва да стане, чувствам го, но не знам още какво. И тая неизвестност хич не ми харесва.

Той отиде до прозореца и дълго гледа към Кремъл.

Ти дори не можеш да си представиш, мислеше той, докато гледаше това съкровище на Москва и цяла Русия, а и откъде ще знаеш какъв свински номер се каня да ти извъртя.

Той вдигна телефонната слушалка.

— Портиер?

— Да — отговориха му.

— Донесете ми водка.

— Петдесет грама? Сто?

— Бутилка.

— Какво мезе желаете?

— Кисели краставички.

— Само това?

— Да.

Портнов пак се приближи към прозореца. И дълго, дълго — сякаш очакваше някакъв отговор — гледа към Кремъл.