Нощни вълци

1.

Веднага щом затвори слушалката след разговора с шефа на МУР Грязнов, Сергей Козлов разбра, че не бива да остава и миг повече в апартамента си. В никакъв случай!

Той се хвърли към Альошка и взе да го буди.

— Обличай се, Льошка, хайде по-бързо!

— Къде отиваме? — попита сънено момчето.

Сергей се спря. Наистина — къде? Той си няма никого в Москва. А не бива да заминава надалеч, трябва тук някъде да се скрие. И Светлана не може да остави — трябва да я погребе.

Още сутринта се канеше да отиде при тъща си, за да се договорят къде и кога да погребат Светлана. Значи там ще отидат с Альошка.

Но бързо се отказа от тази мисъл. Веднага ще ги открият. Може, разбира се, да остави Альошка при тъща си, а сам да търси къде да се скрие. Тъщата ще го разбере, ще й остави пари, а после, когато всичко се успокои, ще навести гроба на Светлана.

Но и това е невъзможно, защо забравя. „Следващият ще бъде синът ти“… Те не се шегуват. Той е виновен за смъртта на Светлана — за нея вече нищо не може да направи. Но Альошка няма да им даде.

За нищо на света!

Колко прост въпрос му зададе синът му: „Къде отиваме?“ Прост въпрос, а той не знае отговора.

При роднини не може, а приятели, истински приятели, няма. От тези, дето се познават в нужда.

Но решението, ако много го търсиш, винаги идва.

Инсаров.

Ако някой може да му помогне сега, то това е Алексей Инсаров. Първо, тия гадове няма да търсят при него, знаят, че двамата са скарани до гроб, и второ, преди да тръгне срещу Алексей Инсаров, шеф на каскадьорската група, човек трябва добре да си помисли и да се подготви. Не е орех за всеки зъб.

Те излязоха от апартамента и взеха да слизат по стълбите. И тогава видяха двамата непознати мъже.

Сергей веднага ги заподозря. Можеше да бъдат и закъснели гости при някого от съседите. Но за всеки случай той отстъпи назад и прикри сина си.

Двамата направиха грешка, по-точно онзи, който вървеше пръв. Като видя Сергей, инстинктивно трепна и пъхна ръката си в джоба. Сергей не го изчака да извади ръка с каквото там имаше в джоба му и се изстреля като пружина.

Той отскочи, направи във въздуха нещо като ножица и изрита първия в гръкляна. Успя, слава богу, изненадата беше на негова страна.

Альошка възкликна:

— Уха!

Мъжът разпери ръце, излетя назад и попречи на втория да извади оръжието си. Когато най-после успя, Сергей изби с крак пистолета му, а при завъртането го изрита в лицето. Главата на втория мъж издрънча на стъпалата и той рухна до партньора си.

Альошка гледаше баща си с широко отворени очи.

— Тате! Защо ги наби? Те лоши ли са?

Сергей не отговори. Напъха единия пистолет в джоба си, а втория взе в ръка — за всеки случай.

— Да вървим.

Те излязоха от входа. Нямаше какво да каже на сина си. Жалко, че се наложи момчето да гледа това. Добре, че поне не се възхищава от „подвизите“ на баща си.

От всичко на света Сергей сега мечтаеше най-много за това — да опази сина си от тъмната страна на живота.

Кравцов не разбираше как може да се живее постоянно в хотел. И какви операции можеш да планираш от хотела? Нали могат да те подслушат. Как изобщо се договарят там?

Той дори и вкъщи се държеше, сякаш през цялото време го наблюдава невидимо око. Предпазливост и пак предпазливост! Винаги и във всичко. Само така има шанс да оцелееш.

С Козлов не стана, както го беше замислил. До този случай политиката на тоягата и моркова даваше резултати и нямаше засечки. Като загинеше близък човек на някого и той си знаеше, че сам е виновен за това — след предупреждението ставаше мек като восък.

Кравцов доста размишляваше над този странен феномен. Психолозите навярно биха го оспорили и щяха да му доказват, че всъщност би трябвало да стане обратното: човек неминуемо се озлобява, усеща нужда да отмъщава и това потиска страха му, укрепва волята му. Именно такива психолози явно консултират холивудските филми: там героят не намира покой, докато не се разправи с всичките си врагове. Но това става във филмите.

А в живота е иначе.

Човек по принцип не обича да умножава болката си. Особено ако разбира, че е изправен срещу прекалено силен враг. Постепенно страхът за близките му, страхът да им причини болка превръща такъв човек в полузомбирано същество, което ще направи за господаря си всичко, което той му заповяда. Страхът парализира волята му, инстинктът за самосъхранение започва да управлява всичките му постъпки. Човекът става роб. Разбира се, всеки роб мечтае да смаже своя господар. Е, нека си мечтае. Това няма отношение към работата.

Системата работеше досега без сривове. Разбира се, робът трябва да се храни, при това сито и вкусно, тогава няма да има повод да роптае. Главното е да не му даваш възможност да се замисля. Да мечтае колкото си иска. Но мисленето с друго нещо. Има кой да мисли вместо него. И тук вече влиза в действие тоягата.

В едната ръка — тояга, в другата — морков. Това не го е измислил Кравцов. Измислено е още в далечните времена, когато робството е било нормално явление.

Ако можеше, Кравцов веднага би узаконил робството. Робите няма нужда да ги завоюваш, само ги храни добре — те сами искат да са роби. Нуждата на такива хора от твърд и решителен лидер се ражда от потенциалната им готовност да станат лакеи.

И все пак, защо те живеят и работят в хотела?

Кравцов бързо се надигна от креслото, когато през фоайето към него се насочи Алекс Шер. Тъкмо него чакаше.

— О, Сем! — весело го поздрави Алекс.

Кравцов се намръщи вътрешно. Не обичаше да го наричат така. Имаше си хубаво име — Семьон.

— Радвам се да те видя, Сем! — Алекс целият сияеше.

Кравцов разбра, че го чака голямо рендосване.

— Здравейте! — поклони се той на Алекс. — Кафе?

Това прозвуча като парола. В барчето, където обикновено пиеха кафе, можеха да не се безпокоят от подслушване — сигурни бяха в това.

Тук нямаше сервитьори и Алекс, след като настани като домакин Кравцов на най-отдалечената масичка, взе от бара две чашки кафе и лично му сервира.

Всичко това не можеше да заблуди Кравцов. Демократизмът на Алекс таеше явна заплаха.

Все така лъчезарно усмихнат, Алекс седна, отпи от кафето си и веднага попита:

— Каква става с каскадьора?

Кравцов отдавна беше разбрал, че с тези хора не бива да играе, тоест да не говори истината или поне не цялата истина. Тия не им минаваха, беше успял да се убеди лично. Освен него те си имаха достатъчно информатори, направо КГБ. Понякога на Кравцов му се струваше, че информаторите им са навсякъде: от администрацията на президента до най-захлупената кръчма.

Затова нямаше друг изход, освен да говори истината.

— Изчезна — процеди той. — Изпуснахме го, вината е моя.

Алекс няколко секунди мълча, като разглеждаше лице то му, сякаш се опитваше да получи допълнителна информация.

— Добре е, че признавате вината си — каза накрая той. — Но доколко целесъобразно беше ликвидирането на жена му?

Кравцов сви рамене:

— Нормална практика. Явно, след като са му се обадили от милицията, е превъртял.

— Което не му е попречило да се справи с вашите хора — забеляза Алекс. — Как са те между другото?

— Оправят се — кимна Кравцов. — Намерил ги нашият шофьор. Видял, че някой изтичал от входа, това го усъмнило и влязъл — намерил двамата в безсъзнание. Натоварил ги на колата и заминал.

— Изтичалият навън несъмнено е Козлов — заключи Алекс.

— Да.

— Печално.

Кравцов премълча. Сега ще се започне, помисли той: Бива го да заплашва тоя Алекс.

Но Алекс каза:

— Работата се усложнява, но всичко е в наши ръце. И във вашите също. Във вашите ръце е съдбата на Козлов. А в нашите — вашата. Всичко хубаво. — Той се изправи.

Не си допи кафето. Кравцов дори не беше докоснал своето.

Можеше да бъде и по-лошо, помисли той. Много по-лошо.

2

Портнов не беше на себе си. Работата, в която бяха вложени толкова усилия, можеше да изгърми като балон.

Не трябваше да взема със себе си Дмитрий. Чувстваше, че той ще сгафи, ще изпорти нещата, но… Слаб е човекът. Взе го. Много му се молеше Дмитрий.

Дмитрий Дружинин беше един от тези, които започнаха заедно с Феликс в Америка. Беше буйна глава, немного умен, но безрезервно предан. Един от малцината, на които Портнов вярваше деветдесет процента. Сто процента Феликс не вярваше на никого — дори на себе си.

И сега — такава лъжа.

Компанията „Руски авиолинии“ вече беше почти в джоба му. Оставаше едно последно усилие. И край. И войната щеше да бъде спечелена, и жертвите нямаше да бъдат напразни. Впрочем, ако това са жертви на врага, те никога не са напразни.

Но сега се проваляше добре замислената и точно изпълнена операция — и заради какво? Заради глупостта на Дмитрий. По-точно заради почти патологичната нужда на Дмитрий да доказва на Портнов, че е най-преданият човек от цялото му обкръжение.

И се заигра. Притисна Ветров…

А Ветров беше неприкосновен.

Мнозина се прокрадваха към Ветров, много от тях имаха шанс, но Портнов ги отстрани. С Ветров обичайната методика на Портнов не вършеше работа. Оставаше последното: сто хиляди долара за един-единствен подпис. А Дмитрий реши да икономиса тази жалка сума.

Ветров веднага позвъни по мобилния телефон и съобщи на Портнов, че някакъв господин го е заплашил: ако Ветров, значи, се опъва, ще го намерят изстинал някъде в шубраците.

— Това не е мой човек — каза Портнов. — Уверявам ви.

— Имате ли някой със заешка устна? — поинтересува се Ветров.

— Какво? — Портнов беше потресен: Дмитрий! — С тънък глас, почти фалцет? — попита той.

— Точно така — отговори Ветров. — Вие разбирате, Феликс Михайлович, че в светлината на тези нови обстоятелства не мога да си сътруднича с вас. А и не искам, честно казано.

Портнов заскърца със зъби. Разбираше какво чувства в този момент Ветров. Работата се разпадаше пред очите му.

Изведнъж Портнов се съвзе. Какво би могло да промени ситуацията, ако ставаше дума не за Ветров, а за самия него, Портнов? И разбра какво би могло да спаси положението.

— Той не е мой човек — каза Портнов. — Ако искате, ще ви изпратя главата му.

— Обичам метафорите — откликна Ветров. — Ще чакам с нетърпение доказателства, че си имам работа със сериозен човек.

Съдбата на Дмитрий Дружинин беше решена.

Отначало Феликс извика Алекс. Той влезе с лъчезарната си усмивка, която веднага се стопи, щом Портнов му съобщи защо го е извикал.

— Шефе! — Алекс не можеше да повярва на ушите си. — Той е с вас от самото начало.

— Алекс — бавно каза Портнов, като гледаше твърдо в очите на помощника си, — обикновено не обяснявам заповедите си. Имам предвид мотивацията, която стои зад тях. Правя го за пръв и последен път.

Той помълча, сякаш му беше тежко да продължи, но няма как.

— Дмитрий винаги е бил мой другар, може да се каже. Във всеки случай — предан човек. Но това, което е направил, заплашва с провал делото ни. Не някаква отделна операция, а цялото дело. Той може да изкупи вината си само със смърт. Разбира се, близките му ще получат пенсия. Не е извършил предателство. Далеч съм от мисълта да оценявам постъпката му като злонамерено деяние с далечен прицел. Не, сигурен съм, че се е водил от най-добри намерения. Но… Както казва премиерът на тази страна, „искахме по-добре, а стана както винаги“. Това обаче, което за гражданите в тая страна е норма, за нас е извънредно произшествие. Те си падат да строят светлото бъдеще. Ние нямаме време за това. Ние трябва да изхождаме от реалностите на днешния ден. Затова Дружинин трябва да бъде наказан, при това по начина, по който иска нашият клиент.

Той направи пауза, като очакваше реакцията на Алекс. Но нямаше такава. Алекс мълчеше и го гледаше както змия — мишка.

— Знам за какво си мислиш, Алекс — продължи Портнов. — Мислиш си, че на мястото на Дмитрий би могъл да се окаже всеки от тези, които ми служат, включително и ти. Нали?

Алекс мълчеше.

— Прав си. Действително би могъл да е всеки. Но само при едно условие — ако действията на този „всеки“ по някакъв начин започнат да вредят на нашето дело. Съгласен ли си?

— Да — отвърна Алекс.

Само да беше опитал да каже „не“.

— Тогава ти ще го направиш — заключи Портнов.

И Алекс изпълни всичко, което искаше от него босът.

На следващия ден привечер във вилата на Ветров дойдоха посетители. Те пристигнаха с кола и помолиха да предадат на собственика да излезе за минута. Казаха, че трябва да му покажат нещо.

На Ветров в това време му гостуваха приятели, при това доста хора. Отначало той се учуди как непознатите са преминали през охраната. Но когато видя пред себе си хората на Портнов, веднага разбра. Той отдавна не се учудваше на нищо, свързано с Портнов. С изключение на странната визита на човека със заешката устна.

Ветров се приближи до колата.

Последвалото той си спомняше по-късно като кадри от долнопробен американски екшън.

— Вие поискахте главата му, нали? — попитаха го.

— Поисках просто справедливост — отговори Ветров.

— Ето я — му казаха.

И отметнаха покривалото от задната седалка, където лежеше нещо. Като се вгледа, Ветров пребледня и усети силен пристъп на гадене.

На седалката лежеше човешка глава. Нямаше никакво съмнение, че това е главата на човека, който идва при него да го заплашва.

Това беше главата на Дмитрий Дружинин.

Стомахът на Ветров не издържа. Когато спря да повръща, собственикът на вилата каза:

— Предайте му, че съм удовлетворен. Надявам се, че няма да изхвърлите това наблизо.

— Знаем какво да правим — отговори му Алекс.

След няколко часа главата бе присъединена към останалата част от трупа, за да отпътува в цинков ковчег зад океана. На роднините и приятелите на Дружинин съобщиха, че той е загинал от ръцете на московските бандити, и те вече се готвеха за пищно погребение.

3.

Инсаров не само беше удивен от идването на Сергей, той просто не можеше да разбере какво става.

— Сергей?! Да не си пиян?

Някога, помисли си обидено Сергей, той можеше да дойде посред нощ при Инсаров, без това да предизвиква такива тъпи възклицания.

— Не — каза той. — Не съм пиян. Може ли да вляза?

Инсаров широко отвори вратата и видя Льошка, който го гледаше с доверчивите си очи.

— И Льошка си довел? — учуди се още повече Инсаров. — Влизайте де!

Те влязоха.

Инсаров приклекна пред момчето:

— Как я караш, адаш?

— Зле.

— Зле?

— Нашата мама умря — каза Льошка.

— Какво?!

Той се изправи и се обърна към Сергей.

— Какво става, Серьожа — рязко попита Инсаров. — Какво се е случило със Светлана?

— Всичко ще ти разкажа — отвърна Сергей. — Нека само да дойдем на себе си. И дай нещо, чай или какво…

Инсаров ги вкара в кухнята.

— Разбира се — бързо каза той. — Всичко ще направим — ще ви нахраним, ще ви напоим както си му е редът. Само да не будим Танка, нали?

Жената на Инсаров се наричаше Татяна.

— Това е — завърши Сергей. — Сега вече знаеш всичко. И никой, освен теб, не може да ми помогне. Така че…

— Разбрах всичко — прекъсна го Алексей. Толкова е зле, че няма накъде, помисли той. А на глас каза:

— Не си ти виновен. По-точно виновен си, но не само ти, а и аз.

— Ти пък от къде на къде? — попита Сергей.

Инсаров обясни мрачно:

— Аз те набутах така в ъгъла, че ти сам си надяна примката. Гордостта ни е виновна за всичко. И твоята, и моята. Все чаках да дойдеш и да ми се извиниш. Но не мислех, че ще стане така. Извинявай.

Сергей мълчеше. Благодарен беше на Инсаров, че ги приюти посред нощ. Синът му кротко спеше на дивана. Настолната лампа беше закрита със синия шал на Таня, за да не блести в очите на момчето.

Някаква буца в гърлото пречеше на Сергей да говори. Пред очите му сякаш се носеха картините от последните месеци.

Мълчанието се проточи. И на двамата им се струваше, че ако сега някой от тях каже нещо, старото, ненужното пак ще изпълзи от всички дупки и ще запълни пространството, ще ги задуши, ще им отнеме надеждата.

Инсаров отвори вратата към балкона и кимна на Сергей: да излезем да попушим.

Те излязоха на балкончето. Сергей най-много се боеше, че на чист въздух Инсаров ще усети потребност да се изговори, да му каже нещо нравоучително. Но не стана нищо такова.

Те стояха на балкона, пушеха и гледаха как се ражда новият ден над града.

И мълчаха.

4

Сутринта в кабинета на Стас Аленичев зазвъня телефонът.

— Здравейте. Козлов се обажда.

Стас мълчеше, без да може да пребори вълнението си.

— Козлов — повтори Сергей в слушалката. — Каскадьорът.

— Къде сте?

— Аз съм… на сигурно място. Трябва да се срещна с вас.

— Да, да — каза Стас. — И то колкото се може по-скоро.

— Принуден бях да напусна апартамента си.

— Разбирам. Синът ви с вас ли е?

— Разбира се. Ще ни поръчате ли пропуски?

— За вас и за сина ви? — попита Стас.

— За мен и за Инсаров.

— Кой беше той?

— Моят приятел и шеф от бившата работа в киното. Той знае всичко и също иска да се срещне с вас.

— Добре. Кога да ви чакам?

— След час.

— Отлично.

Той записа името на Инсаров, за да оформи пропуска, и затвори слушалката.

Стас прекара и тази нощ в служебния си кабинет. Дъщерята на Маков се беше настанила за постоянно в стаята му. Стас не я безпокоеше. Служебните дела напоследък го задържаха все повече в МУР. Всеки момент можеха да дойдат важни агентурни сведения. Затова кабинетът му стана временно пристанище: и работно място, и дом.

Вчера за половин час отскочи до вкъщи и като отвори вратата, помисли, че е сбъркал апартамента. Коридорът светеше от чистота, а от кухнята се носеше ароматен мирис на борш. Той обичаше много украинския борш и отдавна не беше го ял. Люба се появи от кухнята с почервеняло лице и Стас с удивление забеляза, че тя доста бързо се е съвзела: изглеждаше свежа, румена и някак по домашному.

— Стас! — искрено му се зарадва тя. — Тъкмо навреме! Сега ще обядваме. Сигурно сте изгладнели много?

Стас смутено взе да отказва:

— Моля ви се! Няма нужда, хапнах вече.

— Не искам и да чувам! — решително го прекъсна Люба. — Веднага си измийте ръцете и на масата!

Нямаше къде да се дява и той се предаде.

Боршът беше великолепен. Но го смущаваше, че Люба седи срещу него и го гледа как яде. Когато Стас срещна погледа й, тя се усмихна и каза:

— Приятно е да ви гледа човек как се храните.

Той само измуча нещо в отговор.

Тя седеше все така срещу него и го гледаше, докато той не изяде едната порция, после втората.

Боршът наистина беше великолепен.

Грязнов не се намесваше в разговора. Той просто слушаше за какво си говорят тези мъже. И тримата бяха красиви, здрави, млади. Художниците от епохата на Възраждането щяха да изпаднат във възторг от такива модели.

Но тримата говореха на доста далечна от изкуството тема.

— Ние тук измислихме нещо — говореше Инсаров. — Нещо като операция. След като сте се обадили на Серьога, той се е подплашил и е избягал при мен. Тия бандюги знаят отнякъде, че котка ни мина път, тоест скарани сме. Така че до днешната нощ аз нищо не съм знаел за Серьога. А през нощта той е дошъл при мен и ми е разказал всичко. И аз значи съм се заинтересувал от тия хора. И съм го помолил да ме свърже с тях.

— Защо? — попита Аленичев.

— Ами така — обясни Инсаров. — Уж да спечеля нещо.

— Ясно — кимна Стас. — А в действителност защо ви е това?

— Как защо? — продължи да обяснява Инсаров. — Първо, за двама е по-лесно. Второ, аз си мислех, че ще ви потрябват свои хора. Като агенти, така да се каже. Нима не ви трябват?

Стас едва забележимо се усмихна.

— Не би било зле. Но нима мислите, че те са толкова наивни, та ще успеете да ги въртите на пръста си?

— А защо не? Защо да не ни повярват? На всекиго трябват пари и те предполагат, че могат да купят всекиго.

— Може и така да е — съгласи се Стас. — Но уверявам ви, те вече са осведомени, че сега седите тук, на „Петровка“, и разговаряте с оперативни служители.

— Откъде могат да знаят? — учуди се Инсаров.

— Не бива да подценяваме възможностите им. Те са в състояние да водят външно наблюдение, да прослушват нашите разговори. Това не е просто група рекетьори, искаме добре да го разберете. Те са добре въоръжена и технически съоръжена банда.

Инсаров изгледа косо Козлов: защо мълчиш.

Стас си обясни този поглед посвоему.

— Не смятайте, че Козлов не ви е разказал всичко. Казал ви е каквото е знаел. Но той знае недостатъчно, за да си представи пълната картина.

Инсаров попита:

— Какво да правим тогава? Как да отмъстим за смъртта на Светлана?

— Вие богат човек ли сте? — попита вместо отговор Стас.

Инсаров сви рамене:

— Зависи какво имате предвид.

— Искате да се престорите на нуждаещ се от пари. Но те имат възможност да проверят доходите ви — предупреждавам ви, за да избиете от главата си всякаква самодейност. Главният, така да се каже, каскадьор на страната няма да отиде да моли за работа престъпниците.

Инсаров унило се съгласи, но това не означаваше, че се е примирил.

— Нима така ще седим със скръстени ръце?

И тук в разговора им се намеси Грязнов.

— Не — каза той твърдо. — Няма да търпим бандитите. И както се досещате, вече правим нещо. Но всеки трябва да се занимава със своята работа.

— Светлана е убита — каза Инсаров.

Сергей Козлов изведнъж се заклати от тези думи, сякаш някой го бе ударил.

— Да — каза Грязнов. — Светлана е убита. Струва ли си да умножаваме броя на жертвите? А той неминуемо ще нарасне, ако се намесите в хода на събитията. Ние, разбира се, бихме могли веднага да арестуваме Козлов, имаме достатъчно основания за това. Но няма да го направим. По-късно ще разберете защо. — Той помълча, после попита: — Разбрахме ли се? Никаква самодейност!

— Разбрахме се — каза Инсаров.

— А ако наистина искате да ни помогнете — продължи Грязнов, — скрийте на сигурно място вашия приятел и сина му. На такова място, че да можем да се свържем при необходимост веднага с тях. И с вас, разбира се. Можете ли да го направите?

Инсаров се забави с отговора.

— Мисля, че да — каза накрая.

— Отлично — обобщи Грязнов и се зачете в някакви документи, с което им даде да разберат, че разговорът е приключен.

След като Инсаров и Козлов излязоха от кабинета, Грязнов каза на Стас:

— Днес в Главната прокуратура ще има оперативно съвещание за хода на разследванията по убийствата в Москва. Искам да дойдеш там заедно с мен.

— Слушам — отговори Аленичев.

— Май тоя неуловим Портнов все пак се е издънил — каза сякаш между другото Грязнов.

— Нима? — трепна Стас. — Какво имате предвид, другарю подполковник?

— Съвещанието е спешно — обясни Грязнов. — Вече и президентската администрация иска резултати по всички дела, свързани с нападенията срещу банковите инкасатори.

— Но нали ние и така работим заедно с прокуратурата и ФСС.

— Инициативата този път идва от чекистите — каза Грязнов. — Те настояват за това незабавно съвещание.

— Е, и какво? Къде е връзката с Портнов?

— Ами това, че нещо не се харесва на чекистките шефове — каза Грязнов. — Затова мисля, че Портнов е сгафил…

— Все пак не разбирам хода на мислите ви — сви рамене Стас. — Според вас този Портнов е свързан с тях, така ли?

— Не се съмнявам — отвърна Грязнов. — Затова трябва да разобличим тази връзка.

— Да им пробутаме нова жертва? — попита Стас.

Грязнов го изгледа със съмнение:

— Интересно мислиш, макар че сега аз не разбирам нещо в думите ти.

5.

„Руски авиолинии“ станаха собственост на фирма „Ню Мос“. Но нямаше време за празнуване.

Тъкмо напротив. Именно сега за Портнов настъпваше най-горещото време. Всъщност, погледнато генерално, не оставаше много работа. Можеше да приключва дейността си. Наистина приключването трябваше да се извърши енергично, за да бъде ефективно и с максимална полза за делото. После, когато всичко се успокои, може да се жънат плодовете на сравнително кратката му дейност в Москва. Поне за малко. После той ще измисли с какво да се заеме. Но сега трябва да приключва.

Юрий Анатолиевич Фролов трябваше да послужи като жив пример за тези, които се опитваха да му попречат в Москва. „Жив пример“ беше твърде бодро казано. Твърде оптимистично за Фролов. По-точно би било да се каже „мъртъв пример“.

Но как да направи от Фролов плашило за всички, които му се изпречат на пътя, Портнов ще помисли още малко… А сега… Сега пред него стоеше още една задача. Ако иска да живее в Щатите така, както е намислил, трябва да изпълни тази задача на всяка цена.

Просто няма избор.

Тези задачи усложняваха живота му и тровеха настроението му. Но какво да се прави. Не всеки ден е празник, трябва да се примирява с това. За да имаш всичко, трябва да умееш да се лишаваш от дреболиите. Въпросът е какво влиза в дреболиите. Всеки си има своя представа за това. Как беше казал новият финансов министър на Русия? „Трябва да делим.“ Правилно. Това дори не е истина, а цяла философия.

Понякога такава философия е по-скъпа и от истината.

Портнов не можеше да понася риболова. Времето, прекарано с въдица в ръка, той смяташе за изгубено, бездарно похабено.

Но първото, което направи в първия си свободен ден в Русия, беше да отиде на риболов. Оттогава той пристигаше всяка събота на тихото езеро край Москва, недалеч от град Ковальов. Понякога му се струваше, че през целия си живот всяка събота е ловил риба в това проклето езеро, което му беше омръзнало до смърт.

Но гласно той се възторгваше.

Чак на третото си отиване там се срещна с този, заради когото всъщност идваше на този проклет риболов.

Берг го предупреди:

— Той е тук.

— Слава богу — прошепна Портнов.

Той предвиждаше минимум седем-осем ходения, преди да се срещне с Аркадий Селезньов. Но му провървя: още на третия път в мрежата му попадна едрата, мечтаната риба. Впрочем май рибата сама чакаше кога ще й опънат мрежата, за да влезе.

Аркадий Селезньов се оказа едър четиридесетгодишен мъж с буйна черна брада без нито едно бяло косъмче. Той беше водещ специалист в разположения недалеч от езерото секретен институт.

При това излезе заклет рибар.

След като ги представиха един на друг и ги оставиха сами, Портнов веднага премина към работата:

— Как мислите, Аркадий, сто хиляди долара голяма сума ли са?

— Немалка — кимна Селезньов. — Бих искал да ми плащат такива пари на мястото, където работя.

— Наистина ли? — сякаш се изненада Портнов.

— А защо не?

— Нали разбирате — след кратка пауза продължи Портнов, — че моите хора свършиха немалко работа, за да се срещнем с вас.

— Разбирам.

— Значи трябва да сте наясно, че имам за вас достатъчно интересно предложение, нали?

— Естествено.

Селезньов не беше словоохотлив. Портнов знаеше, че вътрешно събеседникът му отдавна е готов за предателство, оставаше само правилно да проведе играта.

Преди да се реши на среща със Селезньов, Портнов проведе доста подготвителна работа. Всички привички и особености на Учения бяха най-подробно разучени. Накрая Портнов реши да проведе срещата. Но изведнъж работата, която вървеше като по мед и масло, забуксува. Във всеки друг случай Портнов не би настоявал. Но кандидатурата на Селезньов беше дотолкова подходяща, че Портнов не можеше да се откаже от него. Той реши, че ще ходи на тоя проклет риболов дотогава, докато не се срещнат.

После Портнов разбра: Селезньов най-банално се страхуваше и просто протакаше. Страхлива натура, нищо повече. В това, че Селезньов не е споменал на никого за работата, която проведоха с него, Портнов не се съмняваше. От известно време Аркадий Селезньов беше под сигурен „калпак“.

Между другото Портнов както никой друг разбираше страховете на Селезньов. Самият той също не се доверяваше на хората, особено на онези, които зависеха от него. Създал си беше правило: колкото по-малко знаят те, толкова по-добре и за тях, и за него.

Фактът, че Портнов беше едър американски бизнесмен, би трябвало да успокоява и да държи нащрек Селезньов. От една страна, такава крупна фигура в бизнеса е малко вероятно да се окаже примитивен шпионин, но, от друга страна — от къде на къде такъв интерес към един обикновен физик.

И така разговорът се въртеше около рибарската тема.

— Аз наистина имам предложение към вас — каза Портнов.

— На което няма да мога да откажа, нали? — подсмихна се Селезньов.

— Наистина ще ви бъде трудно да откажете — съгласи се Портнов. — Дори само за това, че сумата, която смятам да ви предложа, е внушителна.

— Тези сто хиляди долара?

Портнов застана нащрек. Не му хареса интонацията на Селезньов. Някак твърде небрежно произнесе сумата.

Затова доста сухо попита:

— Не ви ли устройва?

Селезньов гледаше към плувката си. Дълго я гледа. После отвърна:

— Не.

Портнов беше потресен.

— Не?

— Не — повтори Селезньов.

Портнов опита да подходи от другата страна.

— Но вие дори не знаете за какво искам да ви помоля!

— Е, то пък голяма тайна — отвърна Селезньов. — Интересувате се от моята работа.

Портнов премълча.

— А аз оценявам високо работата си — каза Селезньов. — Много високо.

— Виж ти! Затова пък другите не я оценяват толкова високо. Говоря за заплатата ви.

— Първо, това не е ваша работа — спокойно парира Селезньов. — Аз не броя парите във вашия джоб. Второ, не говоря за заплатата си, а на колко оценявам работата си аз самият. И моята цена доста се различава от тази, за която говорихте вие.

— И каква е вашата цена?

— Половин милион — отговори Селезньов. — И моето бягство.

— Вашето какво? — не разбра Портнов.

— Бягство — повтори Селезньов. — Нали сте наясно, че ако започна да харча парите си тук, веднага ще ме приберат тези, които трябва. А щом не мога да харча парите си тук, за какво са ми тогава?

Портнов беше озадачен. Исканията на Селезньов му изглеждаха съвсем резонни.

— Е, какво пък — каза той накрая. — Донякъде ме изненадахте. Но мисля, че за доста неща сте прав и хората, от чието име водя тези преговори, ще ви разберат и ще се съгласят. Но аз имам още един въпрос.

— Слушам ви.

— Значи ли казаното от вас, че по принцип сте готови да ни сътрудничите?

Плувката на Селезньов рязко трепна и потъна под водата.

— Теглете! — възбудено извика Портнов.

— Мълчи! — процеди през зъби Селезньов, докато напрегнато следеше движението на плувката.

— Кълве! — извика Портнов. — Кълве, защо се бавиш?

Селезньов внимателно докара рибата до брега и я извади с премерен мах. Доста внушителна риба пльосна на брега и запляска с опашка.

— Браво — каза Портнов.

— Не е зле — сдържано се съгласи Селезньов, докато откачаше кукичката.

— Вие сте добър рибар — каза Портнов. В гласа му се усещаше неволно уважение. Той обичаше професионализма във всичко.

— Аз не съм само риболовец — за пръв път през целия разговор се усмихна Селезньов. — Та за какво говорехме?

— Попитах ви…

Селезньов го прекъсна:

— А, да — спомних си. Общо взето, добре сте ме разбрали.

— Казват, че сега в Русия живеят добре тези, които имат пари — предпазливо каза Портнов.

— Може би — кимна ученият. — Но това не се отнася за онези, които имат достъп до държавните тайни. И така е между другото не само в Русия. При вас нали арестуваха наскоро един наш шпионин. Никълсън май беше. И защо? Харчел твърде много пари.

— Не се ли страхувате, че сега ви следят? — попита Портнов.

— Малко вероятно е. Сега не са сталинските времена и слава богу. А вие виждам, че не се отличавате с особена смелост.

— Не се тревожете за мен — отговори Портнов. — И тъй, кога можете да ни предадете това, за което ви молим?

— Вие още не сте казали всъщност какво искате.

— Когато днес си кажем довиждане, ще имате пълна информация какво ни интересува — обеща му Портнов. — Кога ще се видим пак?

— Повтарям: това зависи от характера на информацията, която искате да получите от мен.

— Добре, хайде да поговорим по-подробно за това.

Портнов не знаеше защо си спомни този разговор с такава яснота. Сякаш предчувстваше нещо лошо, нещо опасно. Нерви, помисли той. Фролов, проклет да е. Трябва да се заеме сериозно с него, иначе…

Настроението му напоследък хич го нямаше, съвсем не беше като това, с което дойде в Москва. И дори ласките на Юля започнаха да го дразнят.

Трябва да направи нещо…

Макар че уж за особени вълнения няма причина. Остана само още една среща със Селезньов. Рискът беше сведен до минимум. Той ще предаде каквото получи от учения на когото трябва и всичко ще бъде изпратено с дипломатическа поща за Вашингтон. Или както там си решат — това вече не е негов проблем.

Фролов, Фролов му тровеше нервите.

Портнов имаше особено отношение към компютрите. От една страна, им се възхищаваше и признаваше, че с тяхна помощ могат да се извършат потресаващи неща. Но, от друга страна, се страхуваше от тях, също както би се боял от реактивен самолет Стивънсън, изобретателят на локомотива.

Въпреки това компютрите заемаха много важно място в дейността му. И хората му, които работеха на тях, се ползваха с особени привилегии.

Портнов проведе в Москва огромна работа по рекламата им. И фирмите, които представяше, биха могли да бъдат доволни. Но той самият имаше особен интерес към рекламата на тази техника.

Канеше се да откъсне голямо парче от тази баница. А Фролов можеше да му попречи. Напоследък той все повече му пречеше.

„Място на ненаплашени идиоти“ — така наричаше Портнов своята родина, след като проучи внимателно всичко станало в нея след емигрирането му. Другояче казано, в Русия имаше много балами, които трябваше да бъдат оскубани, и Портнов се зае с тази работа.

За начало той закупи изложбена площ в МИЦ. Международен изложбен център, така се наричаше сега ВДНХ. И така той купи щандове и сключи договор с фирмата „Информсвяз“ за използване на разплащателните й сметки.

Щандовете на американската фирма веднага привлякоха вниманието на стотици руски фирми. Портнов и фирмата му предлагаха доставка на компютърна техника на много ниски цени, почти два пъти по-ниски от пазарните. Руските предприемачи не се смущаваха от това, че трябва да заплатят авансово за стока, която изобщо не са виждали. Американски компютри — жестоко! Американците няма да ни излъжат… И руските предприемачи плащаха, без да мислят. Портнов едва успяваше да издава касовите ордери. Рано или късно подобна пирамида гръмва: парите са платени, а стоката я няма. Но това не го плашеше. Досегашният му живот беше пълен с още по-големи рискове.

Портнов сам определи границата на печалбите си — сто милиона долара. Смяташе, че толкова му стигат. Разбира се, после ще го кълнат и ще го заплашват, но какво пък — ще го преживее. Тия, които беше измамил, щяха да се примирят постепенно. А ако не се примирят… Е, тогава ще се наложи, както се изразява Алекс Шер, да защитят собствените си права. Така че всъщност тоя Фролов му идваше съвсем навреме. Нека послужи за пример на останалите — Портнов не се шегува.

От стоте милиона, които Портнов „спечели“ по този начин, пет идваха от Краснодарския край. Момчетата, които въртяха тоя бизнес там, минаваха за опасни типове. Но Портнов не се стряскаше от тях. Само това оставаше — разни провинциални мутри да го стряскат.

Разговорът с Фролов се състоя наскоро в офиса на Портнов в хотел „Русия“.

— Получих известна информация — каза му Фролов.

— Интересно каква е тя — насмешливо попита Портнов.

— Неутешителна — каза Фролов.

— Простете — прекъсна го Портнов. — За кого неутешителна?

— За нас. — Фролов не рискува да каже „за вас“.

— По-конкретно, моля.

— Имате сключени договори с много фирми — продължи Фролов.

— И какво?

— Само на нашата служба са известни имената на десетина фирми, които са сключили договори с вас.

— Имате добра информационна служба — похвали го Портнов.

— Подозираме, че договорите ви всъщност са много повече.

— Какво, забранено ли е това?

— Не. Но… Досега нямате нито една доставка. — Фролов дълбоко въздъхна. — Тоест още нито веднъж не сте изпълнили условията на никой договор. Нито веднъж. Вие дължите милиони.

— Защо ви тревожат дълговете ми, Юрий Анатолиевич? — с неприятна усмивка попита Портнов.

Фролов поклати глава:

— Всъщност ме интересува само един ваш дълг.

— Интересно.

— Същият, съгласно който трябва да доставите на моята фирма офистехника за два милиона долара.

— Нали си спомняте за глобите, които очакват според договора фирмата, която не изпълни ангажимента си? — попита Портнов.

— Разбира се.

— Е, тогава не разбирам опасенията ви.

— Но аз съм свързан с договори с други фирми и ако заради вас не ги изпълня, ме очакват също такива глоби, че и по-жестоки.

— Е, така си е — съгласи се Портнов. — Другото, което ме учудва, е, че сте дошли на нашата среща сам, без охрана.

— Заплашвате ли ме? — настръхна Фролов.

Портнов замаха с ръце:

— Моля ви! Да не дава бог! Просто си помислих… Щом казвате, че сте пострадали от действията или бездействията на моята фирма, защо идвате сам? Не е ли по-лесно да се обедините с някого? И да ми поискате обяснение. Доколкото знам, така се прави в съвременния руски бизнес.

— Може да се каже, че е така — аз съм посланик на добра воля — обясни Фролов.

— Виж ти!

— Да — потвърди Фролов. — Направих някои справки за вас и получих достоверни сведения, че вие сте вор в законе.

— Я стига! — засмя се Портнов. — Ама откъде ви идват такива… Че какъв бандит съм аз?

Фролов сякаш захвърли маската си на кротък, даже леко наплашен събеседник.

— Вижте какво, разбирам, че съм направил глупост, като съм платил авансово. Не очаквах да ме подведете. Както се казва, докато не се опариш… Но има и друга руска пословица.

— Да?

— Руснаците дълго запрягат, но бързо карат — каза Фролов спокойно, като фиксираше Портнов с поглед.

— Накратко! — заповяда Портнов, който вече започваше да губи търпение. — Говорете по-ясно, писна ми от намеците ви.

— Упълномощен съм да ви предам — надуто започна Фролов, — че ако до три дни, смятано от първи, не се разплатите с моята фирма, ви очакват сериозни неприятности.

— От какъв вид?

— Обичат ли ви вашите служители? — изведнъж попита Фролов.

— Ами попитайте ги.

— Е, страхувам се, че след три дни ще останат без любимия си шеф.

— Браво! — възхити се Портнов. — Това си е заплаха в прав текст.

Фролов се надигна:

— Надявам се, че ме разбрахте.

— Разбира се, драги — каза усмихнатият Портнов. — Аз въобще съм схватлив човек.

— Може би самоубийство? — предложи Алекс.

Обсъждаха отстраняването на Фролов.

— Катастрофа с кола?

— Не! — кресна Портнов. — Не. Не бива да изглежда като нещастен случай. Те всички — разбираш ли, всички — трябва да се убедят, че шегите с мен ще им излязат през носа. Че да ми обявяват война е не просто опасно, а смъртоносно. За да си избият от тиквите всяка мисъл за заплаха, че и на децата си да завещаят: не заплашвайте никога Портнов! Ясно ли е?

— Ще бъде изпълнено, шефе! — отговори Алекс. — Както винаги, по най-добрия начин.

Портнов го отпрати с жест.

— Юля! — извика той. — Дълго ли ще се плацикаш там?

Тя излезе от банята с мокра коса, увита в бяла хавлия.

— Бързам, господарю мой. Сега ще те успокоя.

Хавлията се свлече от мокрото й тяло, но този път голотата й предизвика раздразнението на Портнов.

— Защо идваш в такъв вид?

Тя се обърка:

— Ами нали ти сам ме извика…

6.

Юрий Анатолиевич Фролов беше отседнал в хотел „Москва“.

Дежурната на етажа, млада, с бухнала рижа коса, кокетливо му се усмихна, докато му подаваше ключа:

— Чакат ви — съобщи тя.

— Кой?

— Момиче — разбиращо се усмихна дежурната.

— Момиче? — съвсем се учуди Фролов.

Дежурната се засмя.

— Какво ви става? — объркано попита той.

— Ама че сте смешен! — тя вече се заливаше от смях. — Направо като ехо.

— Ехо?

— Аха — едва успя да каже тя. — Все повтаряте последната дума.

Фролов се насили да се усмихне и тръгна към стаята си.

В креслото срещу вратата на стаята му седеше някакво момиче. То се надигна, като го видя.

— Здравейте. Вие ли сте Юрий Анатолиевич?

— Да. На какво дължа честта? — отвърна той, като я оглеждаше.

— Изпраща ме Феликс Михайлович — съобщи тя.

— Виж ти!

— Той ме помоли да ви предам, че се е поразгорещил. И че ще направи всичко, както трябва.

— Какво именно?

— До първи ще бъдат реализирани всички доставки.

Фролов се усмихна.

— Оказва се, че вие сте делова дама. Красавица като вас би трябвало да мисли за по-приятни неща. Какво още ви нареди да ми предадете Портнов?

— Каза да ви предам, че претенциите ви са основателни. Съжалява, че е станало така, и ще оправи нещата.

— Приятно е да го чуя. Но защо е помолил именно вас да ми го предадете? Можеше да накара референта си. Или вие сте референтът?

Тя се приближи плътно до него и той усети вълнуващия аромат на парфюма й.

— Аз съм компенсацията — каза тя.

— Моля? — попита Фролов, макар че веднага разбра.

Нека да го повтори.

— Компенсацията. За причинените неудобства. До първи съм на ваше разположение.

Той отвори вратата и я покани да влезе.

— И тъй, какво ще правим? — попита Фролов.

— Ще пием шампанско — безгрижно възкликна тя. — И то много.