Нощни вълци

1.

Обирът на Бетабанк поразяваше със своята дързост. Не си спомнях нищо подобно от следствената практика. Направо като в Дивия запад — само че насред Москва.

Преди да отида при шефовете на банката, поприказвах с Костя Меркулов, заместник главен прокурор на Русия и мой приятел.

Той ми каза:

— Разбираш ли, Саша, струва ми се, че това не е просто обир. Прекалено ефектно е всичко. Някак си като на кино. Сякаш се подиграват с нас.

— Защо с нас? — учудих се. — Имаш предвид с Главната прокуратура?

— Не съвсем. Бих казал, с всички нас се подиграват, включително и с Главна прокуратура, което ще рече и с мен, и с теб.

— Пак не разбирам — казах. — Може ли малко по-ясно?

Костя започна да обяснява:

— Виж сега. Почти в центъра на Москва се устройва такъв екшън, че кинаджиите могат само да му завидят. Трикове, експлозии, стрелба, обир и в резултат — много крупна сума изчезва като с магия. Това не ти е обикновен обир, не е „кесията или живота“.

— Дотук разбрано.

— Хубаво. Обаче гледай нататък. Пострадала е не една, а няколко банки — всичките мощни, със солидна клиентела, уж застраховани срещу подобни неприятности, ползващи се с уважението и на своите клиенти, и на своите партньори, нали?

— Сто процента. И какво?

— Защо, мислиш, е създадена нашата специална оперативно-следствена група „Пантера“?

— Нали вече ни каза, когато бяхме тук с Грязнов. Заплахата е сериозна, а и този Портнов…

Меркулов изведнъж се зарадва, сякаш му бях донесъл приятна новина.

— Именно, Саша! — възкликна той. — Заплахата! Дори не си представяш колко си прав. Този Портнов представлява съвсем реална заплаха, при това не само за банките конкретно, но и за цялата икономика на страната.

— Момент! — прекъснах го. — Първо на първо, никой още не е доказал, че Портнов стои зад всички тези обири. Второ на второ, за икономиката на страната… Трудно е да се повярва, че някакъв си престъпник може да погуби Русия, пък ако ще и да е бандитски бос.

— Той не е „някакъв си“ — възрази Костя. — За съжаление има големи възможности и колкото и да е жалко, най-тесни връзки някъде най-горе.

— Господин заместник главен прокурор! — спрях го аз. — Разбирате ли, че за пръв път през живота си слушам от вас засега с нищо недоказани твърдения? Случайно да си спомняте презумпцията за невинност?

Меркулов не се усмихна, макар да очаквах точно това, просто ме гледаше съвсем сериозно.

— Именно заради презумпцията за невинност Портнов още е на свобода. И ние прекрасно си даваме сметка, че ще бъде много сложно да се докаже вината му за извършените на територията на нашата страна престъпления. Това е дело с повишена трудност, така да се каже. Именно затова, Саша, беше създадена „Пантера“.

— Толкова хора само за да се докаже участието на един човек в няколко престъпления, извършени напоследък?

— Ако искаш, приеми го така — съгласи се Меркулов. — Но искам да разбереш цялата сериозност на ситуацията. Портнов е много опасен противник. Ти сега се занимаваш конкретно с престъпления в банковата сфера, които стреснаха нашите банкери. Формално се занимаваш само с тях и както вече си говорихме, това няма никаква връзка с дейността на Портнов. Но ти, Саша, си длъжен да отделиш особено внимание на тази особа. Разбра ли ме?

— Може ли един въпрос?

— Разбира се.

— Защо се вълнуваш толкова, Костя? Никога не си ме кандърдисвал колко сериозно е това или онова дело. Предполага се, че го разбирам. А днес направо ме тероризираш с предупрежденията си. Защо е това вълнение?

Меркулов въздъхна и отговори:

— Върви да работиш, Саша.

2.

Председателят на Бетабанк Александър Аркадиевич Горшенев изглеждаше разстроен.

Той дори не ме забеляза, когато влязох в огромния му почти като баскетболно игрище кабинет. Държеше някакъв лист в ръка и четеше, като помръдваше с устни.

— Здравейте — казах аз.

Той вдигна очи и скочи.

— Здравейте — въздъхна Горшенев. — Извинете ме, но… Знаете ли, това вече е прекалено.

— Кое именно?

Той ми подаде листа, който четеше.

— Току-що го получих по факса.

Взех листа и прочетох следното:

Инстинктивно погледнах часовника си — един и половина.

— Наистина ли го получихте току-що? — попитах Горшенев.

— Да.

Всъщност нямах основания да не му вярвам.

— Интересно — промърморих. — Направо „Парижките потайности“.

— Току-що ми го донесе секретарката — каза Горшенев. — Обикновено ми носи факсовете към края на обедната почивка, и то ако заслужават внимание. Почивката ни е от един до два, но този лист ми го донесе веднага щом е излязъл от апарата.

— Разбирам я — казах. — Наистина е спешно съобщение.

Интересен обрат, помислих си. Ако Портнов ограбва банките, значи в обкръжението му се е появил човек, който спешно се нуждае от пари и иска да продаде информация за шефа си. Ако е вярно всичко, което знаем за Феликс Михайлович, той не търпи такива край себе си, макар че не можеш да се закълнеш за всекиго. Пък и сто хиляди долара са внушителна сумичка, доста внушителна.

Всъщност за какво ли философствам? Трябва да се работи.

— Може ли да използвам телефона ви? — попитах Горшенев.

— Разбира се.

Бързо набрах номера на Грязнов.

— Ало, Слава, тук е Турецки.

— Слушам те, Саша — отговори Грязнов.

— Тук възникна нещо важно — казах, като се взирах в горната част на листа, където бяха данните на факса, от който беше изпратено посланието. — Дали не би могъл да ми помогнеш да издиря местонахождението на един факс?

— Диктувай! — отзова се Грязнов.

Продиктувах му цифрите и напомних:

— Спешно е.

— Ти къде си?

— При Горшенев.

— Ясно. Чакай там.

Затворих телефона и се обърнах към Александър Аркадиевич. Той ме гледаше така, сякаш току-що съм арестувал обирджията на неговата банка.

— Май ще го спипате, а? — попита той.

Уклончиво махнах с ръка:

— Работим още. Имам някои въпроси към вас, Александър Аркадиевич.

— С удоволствие ще ви отговоря.

— В деня, когато е станал обирът, вие сте имали в наличност голяма сума пари.

— Много голяма — съгласи се Горшенев. — В рубли и във валута.

— И сумата беше…

— Седемнадесет милиарда рубли и осем милиона долара — подсказа ми той.

Когато за пръв път прочетох сумата в следствените материали, успях да преживея мащаба й, затова сега възприех спокойно цифрите.

— Немалко пари — забелязах.

Горшенев премълча.

— За какво ви трябваха в наличност тези пари? Не можехте ли да ги прехвърлите по банков път?

— Как да ви обясня. Задлъжнялостта в днешно време е направо бич божи. На хората не им дават заплати по няколко месеца…

— И още как — не се сдържах.

— Както знаете — продължи той, — особено неблагоприятна ситуация се създаде в Приморския край. Всеки момент щяха да им спрат електроенергията. Хората ще останат без ток, ще спрат предприятията и така нататък в този дух. Няма да ви изнасям лекция за енергийната криза и последиците, до които води…

— Недейте.

— И така. Правителството им беше изпратило пари, за да смекчи малко положението, но тези пари не стигнаха до адресата. Загубиха се някъде по пътя. Някъде в някой от пунктовете най-безсъвестно ги въртят за своя сметка.

— И вие говорите така спокойно за това?

— А какво да направя?

— Да. — Не бях доволен от себе си, задето го прекъсвам със странични въпроси. — Прав сте, това си е повече работа на нашата епархия, отколкото на вашата.

Горшенев продължи:

— Неотдавна при нас беше губернаторът на края. Сключихме договор с него, засега ще пропусна подробностите — не са важни. Важното е, че се споразумяхме за някои взаимно изгодни неща. Губернаторът предоставя за превозването своя личен самолет и охраната си. Но инкасаторската кола, както знаете, не стигна до летището.

— Колко души бяха посветени в подробностите на сделката?

Горшенев сви рамене:

— Аз и нашият генерален директор — от страна на банката. И Кондратенко, естествено — губернаторът.

— И само толкова? — недоверчиво попитах. — Ами охраната, екипажът на самолета? Те не бяха ли наясно какво им предстои да превозват?

— Абсолютно не! — твърдо отговори Горшенев. — Ние подготвихме парите практически минута преди да започнат да ги товарят в инкасаторската кола, чак тогава проведохме и необходимите компютърни операции. Никой не би могъл да ги проследи, а дори и да можеше — не би успял да организира нищо. Това просто е физически невъзможно.

— Не ме разбрахте — казах аз. — Питам ви за охраната и екипажа на самолета.

— Те просто трябваше да возят Кондратенко. Уж че той летеше обратно, към къщи. Никой не знаеше какво още ще има в самолета. Освен нас тримата, разбира се.

— Бих искал да поговоря с другите двама.

— Нищо по-просто. Кондратенко, разбира се, не замина никъде, остана в Москва. Отседнал е в хотел „Радисон-Славянски“. Що се отнася до нашия генерален директор, той ще дойде в банката някъде към три часа.

— Как се казва?

— Меркуриев, Олег Василиевич.

Записах си името.

— Благодаря — казах на Горшенев. — Той дали може да дойде при нас, в прокуратурата?

— Щом трябва…

— Разбира се, че трябва.

— Ще дойде — отвърна Горшенев с малко напрегнат глас.

Честно казано, тонът му не ми хареса.

— Дали пък да не му изпратя призовка?

Горшенев ме погледна стреснато:

— Моля ви, какво говорите… Естествено, няма нужда.

И в този момент разговорната уредба на бюрото му се обади, при това с приятното гласче на младо момиче:

— Александър Аркадиевич! Търсят ви от Московската криминална милиция. Питат за господин Турецки.

Горшенев вдигна слушалката и ми я подаде.

— Открихме го, Саша — чух гласа на Грязнов. — Някой си Алексей Алексеевич Хашченко.

— Адрес?

— По-полека де! Ще отидем заедно.

— Мисля да тръгна натам веднага.

— Не се и съмнявам — отвърна Грязнов. — Вече съм на половината път до теб. Обаждам ти се от колата.

— Какво — толкова ли е сериозно?

Въпросът ми остана без отговор.

— Ако си свършил там — разпореди се Грязнов, — можеш да слизаш пред входа. Ще пристигнем до седем-осем минути.

— Слушам.

Преди да си тръгна, се сетих нещо и помолих Горшенев:

— Предайте, моля ви, на Меркуриев, че преди да дойде в прокуратурата, е добре да ми се обади по телефона, за да уговорим час. Страхувам се, че тия дни ще бъда в движение.

— Добре — кимна Горшенев.

Ако се съди по настроението на Грязнов, нямах много време за губене. Интересно какво е напипал той!

Слязох по стълбите и излязох през главния вход. Не се наложи да чакам — Грязнов беше точен.

3.

След като се настаних на задната седалка до Грязнов, той хитро ме изгледа и попита:

— Чувал ли си това име: Алексей Хашченко?

— Не.

— Така и си мислех — доволно каза Грязнов. — Какво е написал на Горшенев?

— Откъде знаеш, че нещо му е писал?

— Елементарно. Ти ми се обади от Бетабанк, нали? Обаждането беше спешно, значи посланието му е пристигнало в банката, защото иначе ти щеше да се обадиш от друго място. Логично, нали?

Подсмихнах се.

— Приятно е да видиш, че в МУР не са се отучили да мислят. Точно така беше.

— Та за какво беше посланието? — повтори въпроса си Грязнов.

Преразказах му съдържанието на факса.

— Звучи идиотски — отбеляза Грязнов.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Особено като се има предвид личността на изпращача.

— Между другото — казах, — не искаш ли да ми съобщиш нещо по тоя повод?

Грязнов се разля в усмивка.

— Алексей Алексеевич Хашченко — каза той. — Регистриран е в самия апартамент, откъдето е бил изпратен факсът. Но съм сигурен, че не го е направил той.

— Нещо ми е трудно да следя мисловните ти процеси. Обясни за тъпите, моля те.

— Баща му го е направил — отвърна Грязнов.

И млъкна. Какво искаше? Да му се моля да ме светне?

— По-нататък! — Вече едва се сдържах.

— Самият Алексей Алексеевич Хашченко според нашите данни е средна ръка бизнесмен. Още не сме разбрали всички подробности, но знаем, че търгува с финландска хартия. Но той не ни интересува засега. Пък и в настоящия момент го няма в Москва. Вчера е заминал за Хелзинки.

— Не е лошо — сдържано похвалих Грязнов. — И всичко това само за няколкото минути, докато чаках при Горшенев?

— Тъй вярно! — шеговито ми козирува Грязнов. — Умеем ги някои работи.

— Има ли още нещо? — попитах, като бях почти сигурен, че не се лъжа. Отдавна не бях виждал Слава в такова слънчево настроение.

— Намира се… Имало едно време един Алексей Хашченко, по прякор Хашч. Прочут бандит. Роден бил в Украйна, но се мотаел из столицата — още тогава.

— Това е бащата, така ли?

— Същият.

— Ти разговарял ли си с него? Малко ли съвпадения има на света?

— В тия неща, Саша, няма съвпадения и ти добре го знаеш. Е, разбира се, направихме справка. Той е. Син и баща са.

— И как успя да научиш всичко това за толкова кратко време? — искрено се учудих.

— Саша! — тържествено произнесе Грязнов. — Дори не си представяш на какво е способна тая „Пантера“, тоест групата, която е създадена едва ли не за мое и твое удобство. Всичко, за което помолим, се изпълнява с необикновена скорост. Имам усещането, че за нас работят всичките компютри на Москва и околностите.

— Не е зле!

— А ти се съмняваше. Та този Хашч…

— Сега да не ми кажеш, че не само си открил местонахождението на факс-апарата, но и си се снабдил с отпечатъците от пръсти, които са останали на черновата на посланието.

Грязнов въздъхна:

— Де тоз късмет! Впрочем няма нужда. И така е от ясно по-ясно.

— Как така?

— Много просто. Знаем, че бащата на собственика на факса е същият Хашч, дето беше влудил московската милиция през седемдесетте и осемдесетте години. Това е съвсем точно. Синът е в командировка. А Хашч, за твоя информация, някога си общуваше доста отблизо с небезизвестния ти Портнов.

— Добра новина — казах.

— Сега разбираш ли защо съм толкова категоричен?

— Разбирам. Е, какво пък… Има някакво зрънце във всичко това. И къде отиваме сега?

— Почти пристигнахме — обяви Грязнов. — Две пресечки останаха. Улица „Мала Филевска“.

— Може ли един въпрос?

— Давай.

— Да го арестуваме ли отиваме?

Грязнов ме изгледа кой знае защо жалостиво.

— Саша, Саша… — въздъхна той. — Ако отивах да го арестувам, ти си последният човек, когото бих взел. Не ти е по специалността, нали схващаш!

— Значи просто ще си поговорим.

— Естествено. Нямаме основания за арест. Голяма работа — пратил факс. А и винаги може да се измъкне. Значи, нищо не знам за това, не съм и чувал за Бетабанк… Усещаш ли? Предстои ни дълъг и изтощителен разговор. А ти си цар на приказките. Затова и те взех.

— Да беше опитал само да не ме вземеш!

— Не си хаби яда върху мен — подсмихна се Грязнов. — Пази си силиците за приказките с Хашченко.

Не ми оставаше нищо друго, освен да млъкна. Впрочем вече пристигнахме на адреса.

Обикновена панелка на пет етажа. Че кой пък държи факсове в такива дупки? Смърдящо фоайе, мръсни стълбища, трети етаж.

— Сигурен ли си, че е тук? — попитах със съмнение.

Грязнов не отговори — и правилно. Защо да дрънка на вятъра? Сега ще позвъним на търсената врата и всичко ще разберем.

Вратата си я биваше — желязна, солидна. Привличаше вниманието.

Грязнов натисна звънеца. Дълго време никой не отговаряше. Грязнов пак позвъни.

Всичко това започваше да не ми харесва. Не стига, дето се домъкнахме на такова място, където като нищо можехме да се нанижем на всякакви неприятни изненади, ами на всичкото отгоре Грязнов напълно ме игнорира. Не съм свикнал да бъда втори в екипа. (Не е това важното, Турецки. Мисли позитивно!)

Зад вратата най-после се дочу някакъв шум и предпазлив глас попита:

— Кой звъни?

Грязнов ми смигна и високо отговори:

— Търсим Алексей Алексеевич.

— Няма го — отговори човекът зад вратата. — Замина.

— А вие не бихте ли могли да му предадете един пакет? — попита Грязнов невидимия събеседник.

— Какъв пакет?

— Че откъде да знам. Помолиха ни да го донесем.

— Кой ви помоли?

— Михаил Аверянович — отвърна Грязнов, без да му мига окото.

— Тоя пък кой е?

— Абе ще вземете ли пакета или не? — сякаш губейки търпение, повиши глас Грязнов. — Като не щете, недейте. И на нас може да свърши работа. Като нищо даже.

Бравите изщракаха и вратата се отвори леко, колкото позволяваше веригата отвътре. От процепа ни изгледа широко лице с тесни като на китаец очи.

Грязнов сложи крака си така, че вратата да не може да се затвори, и доста официално приветства домакина:

— Здравейте. Аз съм подполковник Грязнов от МУР. С мен е старши следователят по особено важни дела от Главна прокуратура Турецки. Правим проверка. Пуснете ни вътре, моля.

И размаха служебното си удостоверение пред стоящия зад вратата. Той шашнато прехвърли поглед към мен. Нищо не ми оставаше, освен и аз да си извадя картата.

— Прибери си крака, подполковник — каза мъжът на Грязнов. — Трябва да откача верижката.

— Да не излъжеш? — попита Грязнов.

— Абе познах те аз — отвърна мъжът. — Нямаше нужда да ми размахваш тапията си. Ти си Грязнов, Вячеслав Иванович Грязнов. Дръпни си крака и не се вълнувай толкова — не си в църквата, няма да те лъжа.

Грязнов дръпна крака си, вратата се затвори и веднага се отвори пак.

— Влизайте — покани ни Хашченко.

— Доста си популярен — казах на Грязнов, преди да влезем в апартамента. — Михаил Боярски репички да яде!

Двамата влязохме вътре.

4.

Двустайният апартамент беше чист и уютен, мебелиран доста добре. Стопанинът явно имаше изискан вкус. Наистина, като гледах този, който ни отвори, не бих могъл да предположа такова нещо.

На бюрото имаше факс-апарат. Грязнов изхъмка нещо неразбрано, щом го видя.

— Как сте със здравето, Алексей Тарасович? — попита той Хашченко.

— Бива — отвърна стопанинът, като гледаше предпазливо ту към мен, ту към Грязнов. — А вашето как е?

— Ще те надживея — весело го подразни Грязнов. — Отдавна ли дигна гълъбите, Хашч?

— Преди година — неохотно отговори Хашченко. — Абе нали знаете всичко за мен. Какво го усуквате?

— Знам — съгласи се Грязнов. — Обаче искам да го чуя от теб.

Хашченко запали „Беломор“ и изведнъж попита злобно:

— А защо ми говорите на „ти“, гражданино началник? Може и да съм излязъл преди година, ама не си спомням да сме пили на „брудершафт“. Или ще заповядате и аз да ви говоря на „ти“?

Грязнов се направи на смутен.

— Извинявайте, Алексей Тарасович — каза той. — Само че как да ви наричам? „Гражданино“ не върви — не сте подследствен. „Другарю“ — че какъв другар сте ми вие, сам разбирате…

— Ами наричайте ме „господин“ — отвърна Хашченко. — Господине ми викайте.

Грязнов ме изгледа, сякаш търсеше помощ. Нямаше какво да му кажа. Формално Хашченко беше прав, но всъщност си просеше скандала — искаше да ни извади от равновесие.

„Да — помислих си тъжно, — няма да станем скоро цивилизовани. Законното искане на престъпника ни звучи като предизвикателство. Впрочем словосъчетанието «законно искане на престъпника» също не звучи много по-добре.“

— Е, господин Хашченко — каза Грязнов твърдо, — ще си поговорим ли?

— Ами, изглежда, ще трябва — отвърна оня. — Не сте дошли да ви черпя чай. Надушили сте нещо.

Грязнов укорно поклати глава.

— Такъв опитен престъпник като вас, господин Хашченко, би трябвало да предположи, че ще хванем следата му. Издънихте се с тоя факс.

Хашченко махна с ръка.

— Изобщо не съм се дънил — високомерно отговори той на Грязнов. — Представа си нямам кой праща от тая кутия ментета, както казвате вие. И изобщо току-що се връщам вкъщи. А кой пребивава тук, не знам. Тая къща е на сина ми — не моя.

— Това ни е известно — забеляза Грязнов. — Тук какво, всеки ли може да си влиза и излиза?

— Представа си нямам — повтори Хашченко. — Не се бъркам в работите на сина. И изобщо не се бъркам в ничии работи, ако става дума за това.

— Да бе! — не му повярва Грязнов.

— Какво „да бе“? — подозрително го изгледа Хашченко. — Какво искате да кажете, гражданино началник?

Грязнов не бързаше да отговори.

— Засега няма да засягаме тази тема — каза той загадъчно. — Да си поговорим за нещо друго, ако не възразявате.

Хашченко го изгледа право в очите.

— За какво?

— Ами например за вашия стар познат. За Адвоката.

— Нямам познати адвокати — озъби се Хашченко. — Не са ми притрябвали.

— Рано е да се каже — успокои го Слава. — Само не се правете на наивник, господин Хашченко. Знаете кого имам предвид. Портнов.

— А, тоя ли — подсмихна се Хашченко. — Какво е станало с него?

Добре се владееше тоя Хашч, но виждах, че е под напрежение, много силно напрежение и контролира всяка своя дума, всеки жест.

— Той си е жив и здрав — говореше в това време Грязнов. — Живее добре, процъфтява човекът.

— Цъфти и мирише — подсказа му Хашченко.

Грязнов веднага се хвана за думата.

— Значи сте осведомен?

Хашч се направи, че не разбира въпроса.

— За какво?

— Я стига, Хашч — сряза го Грязнов. — И двамата знаем за какво става дума.

— И за какво? — Хашченко сякаш се гавреше с Грязнов. Е, и с мен, ако трябва да бъдем точни.

— Накратко! — каза Слава. — Никой, освен теб не би могъл да прати факса. Това дори не трябва да се доказва. Ясно? Засега можеш да не отговаряш. Настанил си се в апартамента на сина си, явно сте в добри отношения и се радвам, че е така. Пратил си факса, без да знаеш, че изпращачът може да бъде проследен.

— После го разбрах — отговори Хашченко. — Обаче въпреки това не можете да докажете, че съм го направил аз.

— Хич не ми и трябва да го доказвам — уморено му възрази Грязнов. — Само ще разкажа на сина ти, като се върне, някои подробности от живота ти. Само толкова.

Според мен Слава дрънкаше невероятни глупости. Всичко звучеше много тъпо, но аз знаех, че Грязнов не е глупав. Щом дрънка такива простотии, значи има защо. Във всеки случай така е било досега.

Хашченко презрително се усмихна.

— Льошка знае всичко за мен. Даже ми е съдействал за помилването.

— А, не — възрази Грязнов. — Може и да знае нещо за присъдите ти, но съм сигурен, че някои детайли са му убягнали.

— Какви например? — настръхна Хашченко.

— Ами например че баща му, признатият бандит Алексей Хашченко, по прякор Хашч, побеснява, когато слуша за младите „вампири“, които избутват нормалните бандити. Хич не му е по сърце това беззаконие, което устроиха. Те практически избутаха старите „авторитети“…

Хашченко се напрегна, забелязах го, макар да не разбирах какво цели Слава.

— Е, и какво? — попита Хашченко. — Че на кого пък се харесва? Да не би на теб?

Нервничи, помисли си. Мина на „ти“. Грязнов пропусна фамилиарността край ушите си.

— И на мен не ми харесва — съгласи се той. — Професията ми е такава, господин Хашченко. Обаче мен, извинете, още никой не ме е имал.

— В какъв смисъл? — Лицето на Хашченко пребеля.

Той вече разбра всичко. Щом аз, който изобщо не го познавах, загрях… Или аз нищо не разбирам от живота.

— Прекрасно ме разбра, Хашч — твърдо каза Грязнов. — Тия „вампири“ са те „изкурвили“ в лагера, където не си успял да въдвориш нужния ред. Според тях ти прекалено си се фукал и те решили да те свалят на земята. Сега вече в лагерите го няма някогашния ред. Не е твоя вината, разбира се, ти си жертвата, но от това няма да ти олекне. Искаш ли да ти кажа какво разправяш на сина си?

Хашченко го гледаше с помъртвели очи.

— Е? — успя да изтръгне той от гърлото си.

Грязнов кимна: кротувай, ей сега.

— Казваш му, че си приключил с тая работа. Писнало ти е от престъпния живот и на старини ти се иска да поживееш като честен човек. Ще ти се да заличиш престъпното си минало като страшен сън. Може би дори му разправяш, че на младини си протестирал срещу комунистите и те така са те притиснали, бедничкия, че си нямал друг избор, освен да станеш бандит.

По лицето на Хашченко разбрах, че Слава е улучил десетката.

— Така или иначе — продължи Грязнов — сега, когато палачинката се обърна, ти разправяш на сина си, че ти се ще да скъсаш с престъпното минало: време ти е за отдих, а и си стар вече за бандит. А синът ти навярно те разбира и те подкрепя съответно. Той не знае, че дори да искаше да продължиш дейността си на престъпното поприще, нищо няма да излезе, защото целият подземен свят е в течение, че в лагера са те „изкурвили“, и то млади момчета, всъщност още хлапаци. Никой от предишните и сегашните „авторитети“ няма да ти подаде ръка, макар да си бил — както разправях на господин следователя по особено важни дела — знатен бандит. Сега, Хашч, ти си никой. И си го знаеш. Затова си седиш тук и се топиш от безпределна злоба, мислиш си как да си го върнеш на приятелчетата, и то така, че и сухо да капне. Накратко, искаш и оная работа в… и душата в рая. Е? Нещо да съм сбъркал? Можеш да ме поправиш.

Хашченко дълбаеше Грязнов с безкрайно злобен поглед.

А аз направо му се възхищавах.

— Е? — повтори Грязнов. — Нещо да съм пропуснал? Обаче и да съм изтървал нещо, то е незначително. Така ли е?

— Какво ровиш? — изхриптя Хашченко. — Какво искаш от мен?

Гледах го и се чудех доколко престъпното мислене може да лиши човека от здрав разум. Хашченко беше сигурен, че ако синът му научи за това, което говореше тук Грязнов, всички връзки, които го свързват с него, ще рухнат в същия миг. Ако се случеше с всеки друг човек, синът би съчувствал на мъката на баща си, би се ужасил, дори би поплакал, но в никакъв случай не би се отвърнал от него, нямаше да започне да го презира. Но така е при нормалните хора. А синът на Хашч явно е негодник като баща си. Затова и Хашч се страхуваше да не научи синът му за неговото минало.

А Грязнов в това време береше плодовете на своята толкова сполучлива реч.

— Какво искам ли? — попита той. — Първо, искам да чуя от вас, господин Хашченко, изпращали ли сте по факса това, както го нарекохте, менте?

— Да.

— И кой граби нашите банки?

— Сами знаете — мрачно процеди Хашченко. — Адвоката, кой друг…

— А доказателства? — попита Грязнов.

Хашченко мълчеше, втренчен в една точка.

И тук аз за пръв път през целия разговор се намесих. Грязнов според мен дори трепна от изненада.

— Между другото — казах на Хашченко — би трябвало да оцените нашата деликатност. Можехме да ви арестуваме по всички правила — с лампи, сирени и гривнички. Май не сте помисляли за това. Всичко е много просто. Вие сте възрастен човек и би трябвало да ги разбирате тия неща. Според вашия сценарий ние играем по правилата и ви арестуваме. Веднага ще ви лепнем съответния член. А там, в лагера, щяхте да сърбате с продупчена лъжица славата си на „изкурвен“ бандит. Но ние какво правим? Правим се на добрите чичковци-благотворители. Идваме при вас вкъщи, уговаряме ви. За какъв дявол? Какво си мислите, че нямаме друга работа?

Не бях особено доволен от началото на речта си, но Грязнов ме гледаше одобрително.

— А сега помислете, господин Хашченко — предложих му аз, — колко ще спечелите, ако мълчите. Както виждате, не водим протокол. За този факс — кимнах към апарата — сме готови да забравим веднага, както винаги забравяме за подобни глупости. И какво искаме от вас, господин Хашченко, в замяна? Единствено да ни разкажете всичко, което знаете за човек, който, както разбирам, не ви е приятен. Само толкова.

Известно време Хашченко мълча, сякаш обмисляше всички „за“ и „против“.

— Разбирам — казах му меко, — че е трудно да се откажете от идеята да изкарате с тарикатлък сто хиляди долара. Наистина не е лесно. Но се налага. Нищо няма да излезе — струва ли си да умножавате тъгата?

Когато Хашченко пак вдигна очи към мен, погледът беше вече достатъчно смислен.

— Какво искате да знаете? — попита той.

— Всичко! — отсече Грязнов. — Всичко, което вие знаете за Адвоката.

Хашченко кимна.

— Добре…

5.

Всъщност в разказа на Хашченко нямаше много нови неща. Нещо знаехме и преди това, друго чувахме за пръв път. Но не чухме нищо, което би ни помогнало да тласнем сериозно напред следствието.

— Да те хвърля ли до прокуратурата? — попита ме Грязнов.

— Добре би било — отвърнах. — Аз освободих колата си, докато те чаках.

— Какво ще кажеш?

— За Хашченко? Че какво да говорим за него? Нищо интересно.

— Не съвсем — замислено проговори Грязнов. Тревожи ме той.

— И защо?

— Засега не знам — сви рамене Слава. — Но… нещо ми дълбае в мозъка.

— Е, ще видим — казах аз.

Оперативно-следствената спецгрупа с кодовото име „Пантера“ работеше удивително леко и ефективно — да не й е уроки! Във всеки случай всички документи, архивни данни и прочие важни бумаги идваха на бюрото ми лесно, без обичайното бавене и ме радваха с полезна информация.

Аз пъшках над купищата документи, като се стараех да открия пътечката към отговора на един важен въпрос, когато ми се обади Грязнов. Вече беше късно вечерта.

— Турецки слуша — казах аз в слушалката.

— Трябва да ти съобщя нещо — каза Грязнов. — Помниш ли, че ти говорих за Хашченко, набило ми се е нещо в главата.

— Помня.

— Сякаш знаех, усещах го, но не можех да го формулирам…

— Накратко, ти имаше някакво предчувствие — казах аз.

— Той е мъртъв, Саша.

Помълчах и след малка пауза попитах:

— На Портнов ли е работа?

Грязнов отговори:

— Като че ли не.

— Какво е това „като че ли“? Портнов ли е или не?

— Самоубийство, Саша.

— Сигурен ли си?

— Ще ти изпратя материалите, когато приключим всичко. А засега мога да ти прочета бележката му — предсмъртната.

— Чети.

Грязнов се прокашля и прочете в слушалката:

— „Льошка, прости ми. Не се получи животът ми, няма да го бъде и нататък. Сам съм си виновен за всичко. Никой друг. Не повтаряй грешките ми. Баща ти.“

— Кой е открил тялото?

— Аз — отговори Грязнов.

— Какво?!

— Аз — повтори той. — Той звъннал тук, казал, че фамилията му е Хашченко и Грязнов веднага ще вдигне слушалката, когато разбере кой му се обажда. Така и си беше, вдигнах веднага. Той ми каза, че заради смъртта му ще има следствие, затова ме предупреждава, че сам се лишава от живот. Започнах да го убеждавам, да го увещавам, накратко, молех го да не прави глупости, но той затвори. Естествено, взех двама от моите и хукнахме натам. Когато пристигнахме, никой не ни отвори, колкото и да звъняхме. Изкъртихме вратата. Той се е застрелял, Саша. С ловджийска пушка. От двете цеви. Отнесло му е половината глава. А съседите изобщо не чули изстрел, представяш ли си?

Нищо не можех да кажа. Слава попита:

— Защо мълчиш?

— Смъртта си е смърт — отговорих. — Представям си с какви мисли е натиснал спусъците.

Грязнов попита:

— Имаш ли някакви въпроси към мен?

— Не.

— Е, дочуване тогава.

— Дочуване.

След като чух късите сигнали, затворих слушалката. И се втренчих пред себе си. Смъртта си е смърт.

И аз знаех, че тази смърт няма да е последната. Чувствах го…