Неведнъж ми се е случвало да нощувам в родния си кабинет. Нямаше нищо особено, че и тази нощ се канех да се наспя тук. Следствената ми работа предполагаше именно такава бездомност. Спя там, където и работя.
Ирина Хенриховна неведнъж ми предявяваше законни претенции, че съм зарязал семейството и дома си. На нея, видите ли, й писнало от всичко и най-вече от моята работа, която ми е по-скъпа от семейството. Права е, но от нейната правота не ми става по-леко.
Чудя се само на това как търпи такива родители Ниночка, дъщеря ни? Как може си спиш вкъщи, когато в Москва стават такива неща? Сякаш някакво чудовище се е побъркало и вилнее, като съсипва всичко и поглъща хората с нечувана жестокост. Убива ли, убива — сякаш бяс го е обхванал.
Но това не е чудовище. И маниак не може да го наречеш. Тези, които избива, не са невинни граждани. Някои са изроди с окървавени до шията ръце. Безумие някакво.
Ако американецът Портнов така се е развилнял, трябва да му се признае изключителната сила и неуловимост.
Сега ще дойде Грязнов и ще разкаже всички криминални новини. Обичам го тоя Слава. В братския смисъл на думата. Вече е опасно да признаваш такива симпатии: еднополовата любов стана модна в днешното смутно време. Гледаш примерно във фоайето на театъра някоя разкошна жена, а в същото време и теб някой те оглежда оценяващо, при това без да го прикрива особено. И този някой въобще не е жена. Макар че и мъж точно не можеш да го наречеш.
Виж за какви глупости си се замислил, Турецки! Май са ти изпушили от работа бушоните. Време е да си вземеш отпуск. Точно сега му е времето. Ще си починеш някъде в Юрмала или край някое друго море, ще натрупаш сили, ще хванеш тен, а другарите ти в това време нека си ловят бандити. Какво лошо има? Помисли си, Турецки!
Че кой пък ще ти даде отпуск? А и теб с ритници не може човек да те изгони оттук. Ще риташ и ще се дърпаш.
Е, най-после. Дочака го, слава богу. Познатите стъпки на Грязнов.
Вратата се отвори и Грязнов влезе, без да се затруднява да чука.
— Не спиш ли? — осведоми се той. — Бдиш и бодърстваш.
Ако го обичам за нещо, то е за тази способност да говори умно и на място.
— А ти защо не чукаш? Ами ако не съм сам?
— Притрябвал си на някого — ухили се той.
Едва не се задавих от такова нахалство. Виж първо себе си, приятел. Но не можех да му остана длъжен, затова казах:
— На теб обаче явно съм ти притрябвал. Защо се мъкнеш посред нощ?
— Доскуча ми — отвърна Грязнов. — Трябва да обсъдим ситуацията.
И вече без обичайните заяждания се захванахме за работа. Обсъдихме действията на „Пантера“, преговорихме си всички последни убийства на мафиотски босове. И излизаше, че всичките водят към Портнов. Той води бандитска война с всички и срещу всички. Но Грязнов май не беше напълно сигурен в това.
— Ако не е той, значи е някоя „Бяла стрела“.
— Слава — спрях го, — не ми прави весело, както казват в Одеса.
„Бялата стрела“ е митологична измислица на вестниците. Някои журналисти, по-точно драскачи, измислиха и пуснаха в средствата за масова информация красива, но абсолютно недостоверна легенда. Уж някакви членове на спецслужбите, безсилни да спрат престъпната вакханалия, се обединили в суперсекретна група, наречена „Бялата стрела“. Целта им била да ликвидират методично и неотклонно лидерите на престъпния свят. Щом държавата не може, тогава ние ще го направим. И други от сорта.
Легендата беше красива наистина, но… прекалено, за да е истина.
— Тогава тоя Портнов е чудовище — заяви Грязнов. — Направо монстер!
— Точно така — съгласих се. — Ще унищожава когото може, докато някой не го спре.
— Монстер — повтори Грязнов.
— Трудно е да го разбереш, но може да си го обясниш — забелязах аз. — Завоюва си жизнено пространство.
— Защо да не може да го разбереш? — попита Слава.
— Защото в нашия руски език да разбереш значи наполовина да простиш.
— И другите главатари завоюват и си делят жизненото пространство, и то не с бели ръкавици. Но защо точно той е такова отявлено чудовище? Не иска да бъде като другите.
Слава искаше да стигне до същината и аз му помагах, доколкото можех.
— Прав си. Не само че не иска да бъде като другите, но и не иска да е пръв сред тях. Иска да е единствен.
— Разсъждаваме си ние с теб — намръщи се Грязнов. — А той убива. При това веднага можем да го арестуваме. Той въобще не се крие.
— А доказателства? — попитах.
— Е, да — кимна Грязнов. — Естествено. Ти го арестуваш, а после го пускат накъдето му видят очите поради липса на доказателства. Неволно започваш да ги разбираш тия юнаци от „Бялата стрела“. Иде ти сам да грабнеш автомата и…
— На бодлива крава господ рога не дава — казах аз. — А за теб, ако още не си разбрал, пак повтарям: няма никаква „Бяла стрела“. Това е мит. Разбра ли — мит!
— Е, поне е красив мит — каза Грязнов. — И въобще за какво сме се родили на тоя свят?
— Ей — изплаших се аз. — Я не ми философствай в кабинета!
— Родени сме — напомни Грязнов, — за да превърнем приказката в реалност.
— Какво предлагаш? Да създадем „Бялата стрела“? Нямаме ли си друга работа?
— Жалко — въздъхна Слава. — Много жалко.
— Сега ще ти кажа в какво е смисълът на съществуването ни. В дадения момент това е да открием доказателствата, за които стана дума. С други думи — трябва да ги търсим.
Грязнов стана и церемониално ми се поклони.
— Благодаря, че ме светна. Навеки ще те помня.
— Да бе — срязах го аз. — Накратко. Сигурен съм, че тия дела трябва да се обединят и да ги разследва нашата група „Пантера“.
— Трябва ни доказателствената връзка — каза Грязнов. — Впрочем това са твои проблеми. Сам се погрижи за доказателствата, нали затова си прокурор.
— Да, но без МУР никога няма да разкрием тези престъпления. Вие трябва да намерите убийците, а ние после ще открием доказателства за вината им, не се тревожи.
— Ще направим каквото можем — несигурно каза Грязнов.
— Слушай — изведнъж ми се прииска да му повдигна настроението. — А за какво все пак дойде посред нощ? Какво ново ми носиш?
— Меркулов тук ли е? — попита Слава и някак странно ме изгледа.
— Костя! — учудих се. — Представа нямам. Може да спи десети сън, а може и да си седи, бедният, в кабинета и да работи за пример на подчинените си.
Грязнов кимна към вътрешната уредба:
— Обади му се.
— Не обичам да тревожа високото началство — въздъхнах. — Ама какво да те правя.
Меркулов вдигна веднага, сякаш очакваше обаждането ми:
— Казвай, Саша.
— Тук една личност те търси — съобщих аз. — Направо изгаря от нетърпение…
— Грязнов ли? — прекъсна ме Меркулов.
— О! — казах. — Как се сети?
— Интуиция — засмя се Меркулов. — Кой друг ще ти цъфне посред нощ? Добре, чакам ви и двамата при мен.
Грязнов въпросително ме погледна.
— Вика ли ни?
— Аха. И май нещо не му се спи…
Меркулов беше лаконичен в поздрава си, когато влетяхме в кабинета му:
— Коняк?
— Екстра — казах аз.
Понякога и аз съм лаконичен.
— Няма да ни навреди — обади се и Грязнов. — Само че в аптекарски пропорции. Съдоразширяващо, но не сънотворно.
Костя наля по трийсетина грама в миниатюрните чашки и отпихме.
— Къде ги намираш тия експонати? — упрекнах го аз.
— Е, младежи — огледа ни той. — Какво ви води насам?
— Портнов — казах аз.
— Какво Портнов?
— Той стои зад всичко.
Моят лаконизъм тоя път не се хареса на Костя.
— Говори по-ясно. Да не си първокурсник на изпит?
— Всички тези убийства, обири, ликвидиране на „авторитети“ — всичко е работа на Портнов и хората му.
— Да — замислено проговори Меркулов. — Има и такова мнение…
— Нима — сепна се Грязнов.
— Да — потвърди Меркулов, — но за това ще поговорим по-късно. Хайде да чуем какво ще ни съобщи подполковник Грязнов. Неслучайно го е довяло в тоя късен час.
Слава мълча известно време, сякаш подреждаше дежурната сводка в главата си. После започна:
— Съставих обзорна справка за всички убийства в нашия профил напоследък в Москва… Но сега искам да ви информирам за едно друго убийство. То не е толкова впечатляващо като другите, но все пак мисля, че заслужава нашето внимание.
— Имаш предвид убийството на Гримов? — попитах аз.
— Гримов, естествено, е във връзка с тоя случай — отвърна Слава. — Малка надежда има да разкрием това престъпление… Да се открие конкретният килър в случая с Гримов е доста проблематично, макар че вече имаме някои следи. Но има сведения, агентурни имам предвид, свързани точно с убийството, за което искам да ви съобщя. Тази вечер, по-точно вече вчера, е станало още едно убийство. И то ни дава следа към Портнов.
Слава ми хвърли умолителен поглед: мълчи, не ме прекъсвай, после продължи:
— Вчера вечерта е била убита някоя си Светлана Козлова. Мъжът й, Сергей Козлов, се прибрал вкъщи и я заварил мъртва. В апартамента нищо не било пипнато. Сякаш някой наминал за минутка, гръмнал домакинята и си заминал. Не е имало корист в това убийство. Козлова била приготвила празнична вечеря — защо, ще ви кажа после. Мъжът й отключил вратата със своя ключ и открил жена си с куршум в челото. При тези обстоятелства той се оказа основният заподозрян. Отначало смятахме това за битово убийство.
— И какво ви застави да преразгледате версията си? — попита Меркулов.
— Мъжът й дойде в МУР със самопризнание — отговори Грязнов.
— Значи все пак е бил той.
— Не, съвсем друго самопризнание. Сергей Козлов си призна, че е участвал в обирите на банките. Козлов е каскадьор. Бивш. Прекрасно подготвен, изпълнява невероятни номера. Той подробно ни разказа как са ставали обирите.
— Записахте ли го в детайли? — попита Меркулов.
— Естествено. Показанията му са записани на касета и протоколирани на хартия.
— Какво казва за Портнов? — попитах аз.
— Ама че си нетърпелив! — подсмихна се Грязнов. — Той нищо не знае за Портнов. С него поддържал връзка съвсем друг човек. Някой си Кравцов. А иначе получавам все нови и нови агентурни сведения, че всичките разчиствания на сметки са работа на Портнов.
— Провери ли го в картотеката?
— Да. Но там няма такава фамилия. Козлов също мисли, че Кравцов не е истинското му име. Сега проучваме това. Както го описва Козлов, съвсем нормален на вид човек. На улицата ще минеш край него, без да го забележиш. Накратко, започнахме сериозно издирване. Ще го намерим.
— Ясно — каза Меркулов. — И какво друго?
— Козлов разказал за участието си в престъпленията на жена си — продължи Грязнов. — Решили заедно, че той няма да участва повече в тоя кошмар. Козлов се обадил на Кравцов и му казал, че се оттегля. Кравцов поискал последна среща, на която го уговарял, после го заплашвал. Но Козлов бил твърд — махам се. После си изтървал нервите и ударил Кравцов. Когато се прибрал вкъщи, жена му вече била мъртва.
— Нещо не разбирам — намесих се. — Защо им е трябвало да убиват жена му? Нима след такова нещо той ще се върне при тях? Ако на това са се надявали, ти си прав, Слава — Портнов е истински монстер.
— И това не е всичко — каза Грязнов. — Те заплашили Козлов, че синът му ще бъде следващият.
— Гадове!
— И то какви! — каза Грязнов. — Но вероятно това им е бил планът. Тоягата и морковът. Жена му — за да го уплашат, а синът — за да им сътрудничи пак.
— Това е тяхната логика — казах аз. — Те я смятат за логиката на силния.
— Документите донесе ли? — попита Меркулов.
Грязнов отвори папката, която не изпускаше от ръцете си.
— Можеше и самия Козлов да доведеш — въздъхнах от досада аз.
— След единадесет вечерта разпитите са забранени — възрази Грязнов. — Имам още нещо важно.
Спогледахме се с Меркулов. Ама че характер — на час по лъжичка.
— Съседката на Козлови е видяла предполагаемия убиец.
— Състави си фоторобот?
— Не.
— Защо?
— Затова! — кресна той. — Какво искаш от мен. Да не давам на никой да спи! Не мога посред нощ да вдигам експертите от криминологията. Утре сутринта Аленичев ще се заеме с това. Да не се надяваш да срещнеш убиеца на връщане към къщи? Какво въобще искаш още от мен?
Усещах, че този срив не е само резултат от преумората на Грязнов, но и от някаква неувереност в собствените му действия. И следващият въпрос на Меркулов потвърди подозрението ми.
— Козлов вкъщи ли си отиде?
— Да — потвърди Грязнов. — Пуснах го.
— А постави ли му охрана?
— Не.
— Случайно да не си с всичкия си? — осведоми се Меркулов.
— Тоя Портнов ще го ликвидира, без да му мигне окото — обадих се и аз.
— Имаш ли телефонния номер на Козлов? — попита Меркулов.
— Там е, в протокола от разпита — отвърна Грязнов.
— Звънни му — кимна към телефона Меркулов. — Кажи му да не отваря на никого.
Грязнов вдигна слушалката и взе да набира номера.
Той зачака обърнат с гръб към нас.
— Ало! — изведнъж каза Слава. — Сергей Козлов?
Въздъхнах облекчено. Стори ми се, че и Меркулов също.
— На телефона е началникът на МУР подполковник Грязнов. Вчера идвахте при мен… Та ето какво ви молим — заключете добре вратата и не отваряйте на никого. Ние ще дойдем след малко при вас.
Грязнов закри слушалката с длан и шепнешком попита Меркулов:
— Кога, пита той.
Меркулов погледна часовника си. Беше три и половина през нощта.
— Към осем — реши Костя. — Дано да се барикадира добре.
— Към осем ще дойдем при вас — каза Грязнов и затвори слушалката.
И в този момент ми хрумна една мисъл:
— Ами ако подслушват телефона на Козлов? Не е ли по-добре веднага да тръгваме?
— Можете да вземете колата ми — веднага предложи Меркулов.
От бързане се сблъскахме с Грязнов на вратата на кабинета и хукнахме към изхода.
— Ако успеем — задъхано ми викна Слава, — съм ти длъжник за вечни времена.
— А ако не успеем — отвърнах му, — не знам какво ще те правя.
Меркулов често работеше нощем, шофьорът му през това време, естествено, спеше. Сега ключът от колата беше в ръцете ми.
— Аз ще карам — бързо каза Грязнов, когато дотичахме до волгата.
Не възразих. Ако трябва да се кара срещу правилата, то Грязнов няма равен на себе си. Така че му подхвърлих ключовете.
Метнахме се в колата, Грязнов рязко обърна, излезе на улицата и се понесохме из нощна Москва.
— Взе ли си пистолета? — попита Грязнов.
Оръжието ми си стоеше в сейфа, за което и съобщих на Грязнов.
— По дяволите! — изруга той.
— Карай, карай! — викнах му. — Не се отвличай.
Нямаше нужда да го подканям. Той и така изстискваше всичко от волгата.
— Знаеш ли адреса?
— Помня го — кимна той.
Е, слава богу и на това.
Колата се носеше из Москва, като бързо гълташе разстоянието от „Пушкинска“ до блока на Сергей Козлов.
Носехме се като на пожар и изведнъж зад нас се чу милиционерска сирена. Тъкмо сега ли?
— Не спирай! — викнах.
Но Грязнов и без моето подсказване не се канеше да спира. Някакви катаджии, разбираш ли?
Те между впрочем също не се канеха да спират. Много печени катаджии ни се паднаха. Грязнов гонеше яко, но и те не изоставаха. При това ни преследваха с мерцедес.
А пък като ги слушаш — все се жалват от недостатъчно оборудване.
— Водачът на черната волга, веднага спрете! — чу се усиленият от мегафона на покрива на мерцедеса глас.
— Тия не виждат ли номера? — недоумяваше Грязнов. — Не виждат ли, че колата е на Главна прокуратура?
— Прекалено бързо караш — обясних му. — Страхуват се за живота ти.
— Да бе! — измърмори Грязнов.
— Водачът на черната волга, веднага спрете! — повториха преследвачите ни.
— Ама че досадници — казах. — Добре, спирай. Една минута нищо не решава.
Грязнов явно също се примири, че ще трябва да се подчиним.
— По дяволите! — изруга той и спря колата до банкета.
От спрелия зад нас мерцедес веднага изскочиха млади енергични момчета в униформа. И с автомати в ръце.
— Ръцете на колата! — креснаха те. — Бързо! С гръб към нас!
Сериозни момчета.
— Хайде, живо! — Намеренията им бяха ясни.
— По-полека! — опитваше се да ги успокои Слава. — Аз съм изпълняващият длъжността началник на МУР подполковник Грязнов. С мен е старши следователят по особено важни дела в Главна прокуратура Турецки. Бързаме по служба, вече закъсняваме.
— Аха — насмешливо му отговори един от младежите, като грубо го завъртя с лице към колата. — По служба значи. И много спешно… Ръцете на колата! Бързо! Разтвори краката, на кого говоря!
— Чуйте — опитах да се намеся. — Ние действително сме по служба. Вижте документите ни! В джобовете ни са.
— Пистолет! — викна единият, който обискираше Грязнов. — Имаш ли разрешение?
— Разбира се — отговори Грязнов. — Проваляте важна операция! Аз съм Грязнов! Началникът на МУР! Не разбирате ли?
— Разбираме — весело се обади единият от преследвачите. — А пък аз съм Скуратов. Главният прокурор. Да се запознаем.
Те се разхилиха, което ме наведе на тъжни мисли. Понякога все пак излизам неопровержимо прав.
— Ето какво ще направим — казах. — Водете ни в районното. Ще се обадим оттам и всичко ще се изясни. Окей!
Разбирах, че главното сега е да запазим спокойствие.
Единият, явно старшият, ме изгледа подозрително. Дълго ме гледа. Прекалено дълго за такова обикновено събитие като задържане на шофьор заради превишена скорост.
Накрая каза:
— Окей.
И всичко ми стана ясно — отпаднаха и последните ми съмнения.
— Е, момчета — ругаеше Грязнов. — Това няма да ви се размине. Защо не ни вярвате?
— Не ми харесва мутрата ти — каза му старшият. — Да тръгваме. Сядайте в нашата кола.
И той кимна към мерцедеса.
— Момент — казах аз. — Тъй като вие вече ни провалихте важна операция, разрешете поне да кажа на ухо няколко думи на колегата си. Ако може, разбира се.
— Ще ти се! — отвърна единият. — На ушенце! Говори пред всички.
Свих рамене.
— Какво може да промени това? — произнесох колкото се може по-безразлично.
Старшият махна с ръка.
— Говори! — Той се обърна към оня, който ме обискира, и попита: — Чист ли е?
— Чист.
— Говори — разреши старшият. — Само че по-бързо.
Грязнов ни гледаше с недоумение.
— Какво става? — попита ме той.
Усмихнах се, сложих ръка на рамото му, сякаш го успокоявам, и като се наведох до ухото му, прошепнах само една дума:
— Портнов.
Очите на Грязнов блеснаха и пак угаснаха. Слава богу, разбра накрая. Нещо днес съобразяваше по-бавно от нормалното.
В това време вече ни набутваха в колата. Нашите похитители действаха не особено вежливо, не се тревожеха от такива дреболии. Старшият седна до шофьора, като насочи дулото на автомата си срещу нас. Вторият седна на края на задната седалка с готов за стрелба пистолет. Грязнов седеше по средата на седалката, а аз съответно в другия край.
— Не ви съветвам да мърдате — предупреди ни старшият. — Не ви мърда куршум в челото.
Някак глупашки се държаха. Съвсем не знаеха как действат в подобни ситуации нормалните катаджии. Само това знаеха: „Водачът на еди-какво си, веднага спрете!“ Сигурно често са го слушали по свой адрес.
Глупаво се държаха.
Аз бях сериозен и непроницаем като танк. Сега, когато Грязнов разбра какво е станало, той също се успокои. Когато трябва да се действа, не се притеснявам за него. Оперативникът си е оперативник.
Сега просто трябва да го наблюдавам внимателно какво се кани да предприеме и да не пропусна момента.
Пътувахме в пълно мълчание. Старшият не сваляше от нас поглед, нито автомата си. Оня с пистолета също беше нащрек през цялото време. Представа нямах какво може да се направи в такава ситуация, но се надявах на Грязнов. Тук той беше по-силен от мен, знаех си.
Грязнов попита много спокойно:
— Как я кара Малахов?
— Какво? — наведе се към него старшият. — Какъв Мала…
Но не успя да довърши. Грязнов рязко се наведе напред, прехвана с една ръка ръката с пистолета, а с другата дулото на автомата, като го вирна нагоре. В същия миг се наведох през него и като стегнах пръстите си, ги забих в шията на оня, който седеше до Слава. Той хлъцна, задави се, сякаш му спряха кислорода. Жалко, но му вкарах гръкляна в ушите. Е, не съм го канил да ми се навира…
— Готово! — извиках.
Грязнов отпусна ръката с пистолета. И веднага стовари освободената си ръка върху старшия. Юмрукът му беше страшен. Оня моментално омекна и се отпусна на седалката.
Никой не успя да стреля. Всичко стана за няколко секунди, не повече. Може би дори за една.
Грязнов овладя автомата, а аз пистолета. Всичко се обърна така бързо, че шофьорът, който отначало нищо не съобразяваше, като ни видя с оръжие в ръка, изведнъж закрещя диво и рязко настъпи спирачките.
— Ааааа! — крещеше той. — Чичко, не ме убивайте!
А сега де! Вече сме му „чичковци“. А допреди малко?
Е, ние не сме злобари. Той сигурно дори не знае кои сме. Мисли си, че сме ги лъгали, когато ни задържаха.
— Не ме убивайте! — молеше се шофьорът.
— Млък! — викна му Грязнов. — Откъде ги вземат такива сополанковци за мръсната работа?
Той бързо огледа оня, дето седеше до него отзад, и ми каза:
— В безсъзнание е.
Знаех това и без него. Разбрах го, когато забих пръсти в гръкляна му.
Шофьорът продължаваше да скимти.
— Затваряй си устата! — кресна му Грязнов. — Знаеше на какво отиваш, гадино! Млъквай, или ще те довърша!
Шофьорът захленчи още по-силно.
— Пфу! — плю Грязнов и взе да оглежда старшия.
Той едва чуто застена и Грязнов се зарадва:
— Живо е гълъбчето! Браво на него.
И заповяда на шофьора:
— На „Петровка“! Бързо!
— Чичко!
— Аз какво ти казах?
— Пуснете ме, чичко! — захленчи оня. — Моля ви, пуснете ме, аз няма повече…
Направо ми увисна ченето.
— Не, направо кошмар — обърна се към мен Грязнов. — Виждал ли си някога такива типове, а?
Насочих пистолета срещу младежа.
— Пали, на кого говорят!
— Ей сега, веднага — сепна се оня. — Ей сегичка…
Мерцедесът запали от четвърт оборот.
— На „Петровка“ тридесет и осем! — заповяда Грязнов.
Като размазваше сълзите си по бузите, шофьорът включи на скорост и потеглихме.
Щом стигнахме там, той пак взе да хленчи:
— Пуснете ме, чичко, моля ви…
Грязнов посочи старшия и заповяда:
— Вземай го на рамо и да вървим!
Измъкнахме тежкото тяло на старшия от колата. Хлапакът шофьор неочаквано излезе доста здрав. Той леко вдигна на рамо безчувственото тяло на старшия и тръгна.
Грязнов го изгледа, въздъхна и поклати глава.
— Чичко — промърмори той.
Направо му се любувах и дори се гордеех с него.
Влязохме в дежурната и се качихме на втория етаж. Грязнов извика дежурния — чернокос капитан — и кимна към тялото, което шофьорът беше оставил на пейката.
— Извикайте лекар за тоя. Долу на входа е спрян мерцедес. В него има още един — в безсъзнание е. Заемете се с него, свестете го, ако трябва, с лекар и после оформете задържането на всичките трима, които доведохме.
— Слушам — отвърна капитанът.
— Този — Грязнов посочи хлапака шофьор, който страхливо ни гледаше — ще го разпитам пръв.
— Слушам — пак отвърна офицерът.
— Момент — намесих се и попитах шофьора: — Защо се опитвахте да ни отвлечете? Кой ви нареди?
— Не знам — изплашено ме гледаше той. — Нищо не знам. Той все говореше по телефона с някакъв Семьон Сергеевич. Оня заповяда да тръгнем след вас. Но не ни караше да ви отвличаме.
— А какво? — попита Грязнов.
— Да ви задържим — отговори младежът. — Просто да ви забавим. Поне за половин час.
— Откъде знаеш?
— Така каза Льоха. Тоя, дето го проснахте в безсъзнание. Каза, че трябвало да ви забавим поне половин час.
— Защо? — рязко попита Грязнов.
— Не знам.
— Затова пък аз знам — обадих се. — Трябва ни телефон. Не губи време, Слава, обади се на Козлов.
Грязнов се замисли. Ама какво му става днес? Всичко, свързано с Козлов, направо го вкарва в ступор.
Най-после той каза на дежурния:
— Оформете задържането, обискирайте ги. И тоя веднага при мен.
— Слушам — отговори дежурният.
Май не знаеше други думи.
Грязнов взе да набира номера от телефона на бюрото на дежурния. Вдигна глава и ме погледна:
— Никой не вдига.
— Чакай — отговорих.
Той изчака малко.
— Не вдига.
В този момент се появи висок строен мъж. Той ни изгледа учудено и се усмихна на Грязнов.
— Вячеслав Иванович?
Грязнов се обърна.
— Стас! Ти май не си си тръгвал.
— Не, върнах се — отвърна мъжът. — Вие също, както виждам.
— Запознай се — каза Грязнов. — Това е Турецки от Главна прокуратура.
Подадох му ръка и се представих.
— Много хубави неща съм чувал за вас, Александър Борисович. А аз съм Стас. Аленичев.
Ръкостискането му беше здраво. Този човек веднага ми хареса.
— Защо не си вкъщи? — попита го Грязнов.
— Така стана.
— Тъкмо ще помогнеш. Взимай трима от дежурните оперативници и отивайте при Козлов. Бързо.
— Случило ли се е нещо? — попита Аленичев.
— Страхувам се, че да — отговори Грязнов. — Прекарахме се ние с тоя Козлов, здраво се извозихме. Ако там всичко е наред, вземай го и го докарай тук. Ако не, знаеш какво да правиш. Действай според ситуацията. Обади се оттам на мен или на дежурния.
Когато Аленичев излезе, си помислих: добра смяна расте при Грязнов. А при мен кой? Лиля Федотова?
След като предаде на дежурния отнетото от престъпниците оръжие, Грязнов прибра в кобура собствения си пистолет и заповяда да докарат колата на Меркулов. Слава богу, цяла беше, служителите на КАТ я закараха на „Пушкинска“ 15. Никой не я беше пипнал. Може би автокрадците добре се ориентираха в номерата. Впрочем надали това би ги спряло.
Аз се обадих на Меркулов и му докладвах за станалото. Той така се ядоса, че не се решавам да предам дословно думите му.
Затворих слушалката и облекчено въздъхнах. Най-тежкото мина. Само че още не подозирах за това.
Шофьорът на бандитите влезе в кабинета и се огледа. У него беше настъпила някаква видима промяна.
Грязнов започна разпита:
— Фамилия?
— Савицки.
— Име, лично и бащино?
— Филимон Бенедиктович.
— Сериозно?
Младежът направи гримаса:
— Ето! Дори вие се чудите. Наистина ми е такова името.
Не име, а същинска трагедия, посъчувствах му аз, кой знае как са го дразнели съучениците в школото.
— Година на раждане? — продължи Грязнов.
— Седемдесет и осма.
Осемнадесетгодишен! Какво става с тая младеж?
— Адрес?
Изведнъж ми се прииска да изляза, да се помотая по коридорите, да попуша. Как ми е омръзнало всичко това! Фамилия? Име? Адрес? Възраст? Месторабота?… Впрочем такава ни е службата. Първо Грязнов ще разпита този свидетел, а ако младежът съобщи важна доказателствена информация, ще го подхвана аз. Обикновено следователите разпитват свидетелите или обвиняемите след оперативните служители.
— Били ли сте някога в МУР? — попита Грязнов.
— Не. Само следихме.
— Кого?
— Вас.
— Мен? Лично мен? — Грязнов се опитваше да не издаде вълнението си.
— Да.
— И от какъв зор такова внимание?
— Не знам.
— Не разбрах. Питам ви: защо следяхте именно мен?
— Не знам. Наистина. Те не ми докладваха.
— Кои „те“? — не му даваше време да размисля Грязнов.
— Алик, Бизона, кой друг…
— Кои са Алик и Бизона?
— Тия, дето бяха с мен. Алик вие го оставихте в колата. Той е в шок. А Бизона аз го домъкнах в сградата. Нали го цапардосахте.
— Така. Ясно. Е, и откога ме следите?
Младежът изведнъж млъкна, като стискаше една в друга дланите си и втренчено зяпаше в една точка. После вдигна очи към мен и попита:
— Вие ли сте Александър Борисович?
— Да — казах аз, очаквайки продължението.
— Вие ли го ударихте?
Изведнъж усетих, че ще закрещя и ще почна да ритам всичко наоколо — нервите ми бяха на ръба. Разбрах за кого говореше младежът.
— Алик — поясни той, макар че вече бях се сетил.
— Аз се защитавах — казах сдържано. — И се наложи да го елиминирам.
— Той ми е по-голям брат — каза Филимон и заплака.
„Проклето да е всичко това! — помислих разстроено. — Да върви по дяволите!“
— Отведете ме в килията — каза Филимон на Грязнов. — Щом не можете да ме пуснете, отведете ме в килията.
— Как се казва брат ви? — попита Грязнов.
— Алберт.
— А защо Алберт, а не като вас — Филимон?
Отвлича го, разбрах аз. Вижда, че хлапакът ще рухне, и го отвлича. Общо взето, правилно действа.
— Кръстиха ни на дядовците — отвърна Филимон. — Него — на бащата на майка ни, а мен — на татковия.
— Много грижи ли ви създаде каскадьорът? — неочаквано попита Грязнов.
Филимон сви рамене.
— Ами… Отначало си седеше вкъщи. После дойде при вас. А когато Бизона докладва на Семьон Сергеевич, че оня е хукнал при вас, той заповяда отначало да изчакаме, а някъде след час нареди да не бройкаме повече каскадьора, а да чакаме вас и да ви проследим.
— Виж го ти тоя Семьон — подсмихна се Грязнов. — Всичко иска да знае, какъв ми е любознателен само! Той все там ли живее — в Крилатско?
Чист блъф. Представа си няма Грязнов къде живее тоя Семьон Сергеевич.
— Не съм му виждал очите — призна си Филимон. — Може и в Крилатско, кой го знае. Бизона общуваше с него, ние сме дребна риба.
— Добре — кимна Грязнов. — А защо ме следяхте?
— Откъде да знам? Каквото ми наредят, това правя.
Филимон ме изгледа и помоли:
— Пратете ме в килията. Повече нищо не знам, всичко вече ви казах.
— Сега ще те пратим — обеща Грязнов и извика надзирателите от следствения арест. Когато отвеждаха младежа, той го успокои: — Не се тревожи за брат си, ако има нещо сериозно, ще го пратим в болницата.
Когато останахме сами, мълчахме доста дълго. Пръв заговори Грязнов:
— Ти не си виновен. Правилно ги подредихме тия бандюги. В такава ситуация не можеш да прецениш силата на удара си. Здраво го нацели, но мисля, че ще оживее.
Мълчах и вече едва се владеех. Никой не знае как се чувства нормален човек, след като е пребил до смърт някого — дори това да е враг. Зле се чувства, нищо, че такава е суровата необходимост в неговата работа.
Колата на Меркулов, както вече казах, слава богу, не беше нито задигната, нито ограбена. А пък бандитският мерцедес, камуфлиран като милиционерски, се оказа истински оръжеен арсенал.
В него намериха четири автомата „Калашников“, половин сандък патрони за тях, два пистолета „Макаров“ и един „Магнум“. Това чудо може да ти пробие в главата дупка колкото юмрук.
Явно толкова са били сигурни, че добре ще изиграят ролите си на ченгета, че не са се и криели особено. Интересно колко време се разхождат така из московските улици! Грязнов не попита Филимон за това. Нищо, нека си почива. Има време.
Лекарят съобщи, че ще се наложи да оперират Алик, а Бизона е в сравнително нормално състояние, поне животът му не е в опасност. Но по-добре да го разпитаме утре.
Да върви по дяволите, мислех си аз. За какво ми е всичко това? Толкова време вече съм в тая служба, ловя ли, ловя бандити и какво — да не би да са станали по-малко? Напротив, множат се. Като някакъв огнедишащ дракон: аз му отсека едната глава, веднага две израстват. Или три.
Те ще се унищожат сами, както скорпиони в кутия ще се самоизядат и нови ще се пръкнат. Това е все едно да изтребваш с лъжица океана.
Имам си такива минути на слабост. Долу-горе по една-две на месец.
Появи се Стас и заяви още от вратата:
— Козлов е изчезнал. Заедно със сина си.
Разказа, че когато пристигнали и позвънили на вратата на Козлов, не им отворил никой. Те разбили вратата, но видели, че са закъснели. В апартамента нямало никой.
В гласа на Аленичев се усещаше такова отчаяние, че реших да му дам шанс.
— Може да са избягали — подсказах му.
Минутата ми на слабост премина.