Нощни вълци

1.

Хашч беше против. От къде на къде ще устройват такъв шикозен живот на тоя мухльо! Разбира се, ако съветът реши, така да бъде. Но все пак той е против. Както казват в съда, има си особено мнение. Но ние не сме съдии, мислеше той, ние сме порядъчни.

Впрочем той знаеше, че неговото „особено мнение“ се споделя поне от още двама души. Хашч се надяваше на тях. Мнението на Татарина и Лазар имаше тежест. Дано те успеят да убедят братлетата, че не бива да се вярва на такива копелета, а виж пък на Адвоката — съвсем. Че какъв бандит е той?

Хашч не можеше да признае дори пред себе си, че всъщност Портнов си е истински бандит. С ръка на сърцето може да се каже, че дори когато Адвоката е бачкал при ченгетата, то това е било само за да реализира бандитските си планове, в най-правилния смисъл на думата. Правилен според представите на Хашч, разбира се.

Истината е, че Алексей Хашченко побесняваше само от мисълта как на тоя мухльо всичко му пада от небето. Учил в юридическия, служил при ченгетата — пълно менте. И хич не му е на оная работа колко било умно това копеле. Печеният бандит всички може да купи, дори професорите — всеки си има цена.

Хашч помисли, че още малко, и съвсем ще се оплете. Правилно ли е или не да се правиш на ченге, за да станеш бандит. Обаче дори Хашч знаеше, че Адвоката много го бива в далаверите.

Само че не му харесваше всичко това и толкова!

Мислите му изведнъж смениха коловоза. Веднъж Хашч пътуваше с електричката за Ивантеевка и изведнъж видя огромен портрет на покойния Леонид Брежнев. Годината беше осемдесет и четвърта, оня с огромните вежди вече две години как го нямаше, а виж го — възвисява се още по плакатите. И дори веждите му на плаката са по-големи, отколкото целия жив Хашч. Ей на, няма го вече човека, ама каква памет е оставил за себе си.

Андропов гушна китката, Черненко всеки момент ще се гътне и никой не знае какво ще стане по-нататък. Един умен човек, макар и не бандит, обясняваше на Хашч, че краят на всеки век забързва събитията. Тия комунистически вождове, дано ги изядат по-бързо червеите, ще си мрат наред, докато на тяхно място дойдат други хора, с различни възгледи. И тогава ще започнат такива промени, че всичко наоколо ще стане съвсем различно. А какво е това „различно“, още никой не знае. Но може много скоро генерален секретар да стане най-авторитетният бандитски бос.

Тогава Хашч възрази на тоя човек, че това е невъзможно: бандит никога няма да влезе в партията, значи няма да може и да й стане генерален секретар. А оня спокойно му отговори, че ако „авторитетите“ решат да съсипят партията, ще я скапят отвътре.

— Глупак — каза му Хашч. — Комунистите никой не може да ги съсипе. Помниш ли какво викаше Лукич? Той рече, че те са дошли на сериозно и за дълго.

Той викаше на Ленин Лукич.

— Седемдесет години — му каза тогава човекът, когото между другото наричаха Професора — е много, много дълго време. Но дълго не значи завинаги. И те го разбират.

— Кои?

Професора вдигна пръст към небето.

— Те всичко знаят. Ще видиш, след няколко години ще започнат да променят всичко. А след десетина години ще се наплюскат и ще се успокоят. И всичко ще се промени. Няма да познаеш страната, в която живееш. Главното сега е да не загинем в лагера.

Хашч не повярва много на тия лакърдии, независимо че излизаха от устата на Професора. И все пак нещо дълбаеше в душата му. Братлетата сякаш бяха откачили. Всички бяха сигурни, че скоро ще настъпят глобални промени. И искаха да се подготвят предварително. Не бива, значи, да ги заварят по гащи и само да зяпат. Всички кой знае защо са сигурни, че някой ще им изпече баницата и трябва добре да се подготвят, за да излапат колкото се може повече.

Е, добре. Хайде да пратим порядъчен бандит в Америка. Нека да приготви всичко и когато стане възможно, когато бъде даден знак, ще идем там и ако трябва, ще въведем ред. Хашч не е против. Щом всички така мислят, и той е съгласен. Но…

Но защо точно Адвоката? И той знае английски колкото Хашч, тоест никак. Така че в тоя план няма никакви предимства. Да не би да е знатен бандит? Е, и Хашч не е обикновен.

„Макар че не — мислеше Хашч, — все пак пресилвам. Адвоката е наш! Каквото му кажат, това ще направи. И аз искам в Америка. Дори в общата каса да няма достатъчно пари да ме пратят там, аз и сам мога да събера колкото трябва. Само да позволят.“

Хашч погледна часовника си. Май започваше да закъснява. Половин час му трябваше, за да стигне там.

Срещата беше уговорена за единадесет вечерта. И макар че дотогава оставаше половин ден, той имаше да върши още много неща.

2.

Той остана потресен: и Татарина, и Лазар се отметнаха от думите си. Гласуваха да се изпрати Адвоката зад граница.

— Татарин! — крещеше той. — Нали сам ми рече да не вярваме на тая кука!

— Стига се пазари, Хашч — каза му Родя. — Адвоката е наш, а не кука.

— Знаеш ли на кои викат „куки“? — с прекалено спокоен глас попита Портнов. — А?

— Знам — криво се усмихна Хашч.

— Не съвсем — поклати глава Феликс. — Не съвсем, Хашч. А за тия приказки ще отговаряш.

Хашч го изгледа подозрително: накъде клони тоя? Ако съветът реши, че Адвоката е прав, то не само ще трябва да се примири с присъдата, но и да си плати.

— Що да са приказки? — не сваляше той очи от Адвоката. — Всички знаят, че каквато си бил кука, такъв и си останал. Ако мен някой ме нарече „кука“, жив няма да остане.

Феликс му се усмихна почти ласкаво. Усещаше, че днес братлетата са на негова страна и каквото и да каже, ще го приемат. Решението е взето и сега той е ценен човек за тях. Няма да вземат да го трепят, поне не сега. Той наистина успя да ги убеди, че отсега нататък ще е кокошката, дето снася златни яйца. А такива кокошки не се колят, ами ги глезят и се грижат за тях.

— Хашч! — задушевно каза той. — Трябва да се четат книжки, не бива човек да е толкова невежа. Аз какъвто съм добър, може и да не ти придирям, но нали някой друг ще се засегне. И може да иска да отговаряш за думите си.

— Че за какво да отговарям? — избухна Хашч. — За „куката“ ли? Да не би да не си ченге, а? Да не речеш, че си измил напълно ръчички, а?

— Не — поклати глава Феликс. — Не съм. Само че да знаеш, ченгетата не се церемонят с такива като нас. Знаят какво да ги правят…

Хашч усети капан. Ако всичко е така, както казва Адвоката, не му се пише нищо хубаво. Каквото и да си мисли за него, Адвоката все пак вече не е ченге, а признат бандит — вор в законе.

Но изведнъж той се вбеси. Абе той за бунак ли ме има? Мутра нагла!

— Ей — процеди той през зъби, като дълбаеше с поглед Адвоката. — Не ми ги пробутвай тия! И аз съм като теб. Накратко, щом съветът реши за теб, нямам въпроси. Обаче не ме закачай. Особено сега.

Всички наоколо въздъхнаха облекчено. Хич не им трябваше точно сега скандал в благородното събрание.

— Край! — провъзгласи Родя. — Да пием, братлета! Да стане Америка шестнайсетата ни република. Ние и знаме ще й дадем, и химн ще й съчиним — само да ни бута като всички нормални хора.

Хашч избягваше да гледа към Лазар и към Татарина. Нямаше какво повече да говори с тях за Адвоката. Но като му дойде времето, ще им го припомни.

Той никога и нищо не забравяше. Майната му на Адвоката. Трън в задника — ето какво е той. Да върви да покорява Америка, ако може.

Той изведнъж се успокои. Всичко е нормално, дори, може да се каже, добре е, че Адвоката отива пръв, а не той. Да върви. Ако се закачи, и Хашч ще направи всичко и ще отиде там. И тогава Адвоката няма да му се изплъзне… Да върви, копелето му с копеле…

Никой не знаеше, че решението на бандитския съвет вече нищо не решаваше. Те само си мислеха, че са пипнали господ за шлифера.

Феликс Портнов прекрасно знаеше, че съдбата му се решава на друго място. Просто всичко трябваше да изглежда прилично, за да не ритат братлетата.

Документите отдавна бяха подготвени, хората, от които на първо време зависеше много, предупредени. Портнов отдавна беше готов за заминаването.

А на братлетата казваха истината, но не цялата. Защо да тревожат народа? Нека всеки си мисли, че тая работа е от полза за всички и за всеки поотделно.

Но ако Адвоката оправдае надеждите, които му възлагат, той ще стане недостъпен за всички и за всеки поотделно.

Голямата политика бавно, но сигурно проникваше в бандитското съзнание.

3.

Трудностите започнаха първо във Виена, а после и в Рим.

Американците впрочем не лошо се оправяха с удивителните лупинги на масовото съветско съзнание. Приемаха радушно бежанците, но законът им забраняваше влизането в страната на членове на КПСС или на осъдени.

Американските власти не желаеха разпространяването на комунистически идеи, нито пък на престъпността.

В столицата на Италия Рим всички, които искаха да станат след време граждани на великата свободна страна САЩ, трябваше да преминат своеобразна карантина, по време на която служителите на американското посолство и съответните служби ги проверяваха. И горко на онзи, който беше скрил нещо подсъдно в миналото си. Просто не ги пускаха в обетованата земя. При това нямаше изключения.

Карантината продължаваше четири месеца. В сравнение с това, което вече им се беше наложило да изчакат, докато се измъкнат от своята бивша страна, срокът не беше дълъг. Четирите месеца минаваха бързо, всичко беше справедливо и никой не роптаеше.

Отначало Феликс Портнов беше спокоен. Документите му бяха абсолютно редовни. Биографията му — изчистена до най-малката дреболия. Дори да му бяха устроили проверка със служители на ЦРУ, пак би я преминал. Заминаването му беше подготвено най-старателно. Нали цялата престъпна върхушка беше заинтересована от неговото заминаване. И МВР, и КГБ, а за тези най-отгоре — да не говорим. Делата му в съдебните архиви бяха унищожени и той бе абсолютно спокоен в това отношение. Американците не могат да го обвинят в нищо.

Два месеца след като пристигна в Рим, той срещна Олга.

Това беше невероятно. Преди време той я търси къде ли не, но тя сякаш потъна вдън земя.

Някога той си беше изгубил ума по нея. Странна любов бе тая. И преди нея беше имал много жени, но такова нещо не му се бе случвало. Направо му завъртя главата. И без малко да я загуби.

Ремизов го предупреждаваше: не се занимавай с нея, Феликс, ще те погуби. Но той не го послуша.

Отначало всичко вървеше по мед и масло. Олга го слушаше и се подчиняваше, а в работата беше изключително решителна. Тя се оказа идеалната спътница в живота. Дори на майка му успя да се хареса.

Това все пак си беше безумие, мислеше си той сега с усмивка. Те се срещнаха за пръв път на мястото на поредния обир.

После Феликс дълго мисли колко важно значение има случаят. Съвсем случайно Олга стана жертва на негов обир.

В онази сутрин той се събуди с предчувствието — сега или никога. И макар да планираха всички операции предварително и дълго да се подготвяха, този път той се довери на импровизацията. Сякаш знаеше, че ще му се усмихне вдъхновението.

И то дойде. Всичко стана като по поръчка — леко и просто. Сивунов позвъни и независимо че беше късно, веднага им отвориха, без дори да попитат, както обикновено в такива случаи: кой е там. Тя отвори, сякаш на мъжа си, който е излязъл да изхвърли боклука и случайно си е забравил ключа.

Те веднага нахлуха в апартамента, където, освен младата жена, нямаше никой друг. Мъжът й заминал за няколко дни в Ленинград. А жената, колкото и банално да звучи, очаквала любовника си и когато отворила, мислела, че е той. Ако на някого не беше провървяло — то това бе тя.

Детето спеше и тя помоли да не го будят. Тържествуващ от успеха, Портнов шепнешком я помоли да предаде всички пари и скъпоценности в къщата, тогава значи няма да безпокоят детето й и въобще нищо лошо няма да й се случи.

И се започна нещо удивително. Отначало и Портнов, и Сивунов имаха чувството, че жената не се изплаши, а просто й е досадно да я безпокоят с всякакви глупости. Тя мълчаливо ги заведе до скривалището, където бяха всички пари и бижута — това, за което всъщност бяха дошли.

След като прибра в чантата си пакета с пари и кутийката с бижута, Портнов я попита дали не укрива още нещо от тях.

— Не ставай глупав — отвърна жената. — Там има сто хиляди в пари и поне петдесет хиляди в брилянти.

— Ще събудя детето — предупреди я Портнов. — Ще стане по-лошо.

И тогава тя заплака. Но не каза нито дума. Ако искаш — буди го, нищо не мога да направя, сякаш казваше целият й вид. Но повече пари няма.

Портнов разбра, че не му се иска да я разпитва повече за пари. Дори да лъже, той кой знае защо не искаше да тормози това дете.

— Добре — каза той. — А може ли да го погледна?

— Кого? — попита тя.

— Детето.

И тя изведнъж се промени.

— Махай се!

В очите й пламтеше такава омраза, че той взе да отстъпва от изненада.

— Какво ти стана?

Тя настъпваше насреща му, стиснала юмруци.

— Махай се, гадино!

Сивунов замахна срещу нея, но той блокира удара му и го отблъсна.

— По-кротко — каза на партньора си. И се обърна към жената: — Извинявай. Ще купя с твоите пари свещ и ще я запаля за здравето на детето ти. Става ли?

Той не искаше тя да мисли лошо за него. Такива са странностите на бандитската психика.

Тя го гледаше без всякакъв страх.

— Купи си свещ и си я наври в задника!

Сивунов се разхили. И в същия миг заплака детето. Портнов засъска срещу Андрей:

— Млъкни!

Той млъкна. Жената се хвърли към другата стая — да успокоява детето. След известно време те дочуха ласкавите й думи. По тона й не можеше да се усети, че току-що са я ограбили, задигнали са й огромна сума.

— Да вървим — каза Портнов на Сивунов и тихо, на пръсти напуснаха апартамента.

През следващите дни Феликс непрекъснато мислеше за тази жена. Просто не му излизаше от главата. Мислеше постоянно за нея и затова изобщо не се учуди, когато я видя на улицата.

Това вече не беше просто случайност, а невероятна случайност. Той притича през улицата и на самата осова линия, докато се пазеше от прелитащите коли, почти се сблъска с нея. Тя също криволичеше между колите и изведнъж се озова почти в прегръдката му. Те се спогледаха и застинаха.

Той успя да помисли, че трябва да се престори, че не я познава. Възможно е тя да се разкрещи, да го хване за ръката и да вика милиция.

— Ама че среща — каза той. — Здравейте.

Колите свиреха с клаксоните си и ги заобикаляха, а те стояха насред улицата, без да забелязват нищо около себе си.

Тя каза:

— Привет. Знаех си, че ще се срещнем.

Това прозвуча мирно, без всякаква заплашителна нотка.

— Знаели сте? — попита той.

— Да.

Колите вече не свиреха — те възмутено настояваха да им се разкарат от пътя.

Той я вдигна на ръце и я понесе към тротоара.

Тя не се дърпаше, не викаше, не молеше да я пусне. Дори се притисна към него, за да му е по-лесно да я носи. Когато Портнов я пусна на тротоара, вече знаеше, че няма да й позволи да се отдели и крачка от него.

Те отидоха в някакво близко кафене, изпиха бутилка шампанско и тя му разказа за себе си. Мъжът й, високопоставен номенклатурчик, който наблюдава търговията в Москва, отдавна не предизвиква у нея нищо друго, освен гнусливо недоумение. Разбира се, тя не му е вярна. Напоследък често сменяла любовниците си, искало й се да промени нещо в жалкия си, както тя се изрази, живот. Единствената й радост било детето, но явно, че скоро ще се лиши от него…

Мъжът й се върнал на следващия ден, след като Портнов идвал в техния апартамент. Тя каза именно така — „идвал“. Сякаш не го е ограбвал, а просто е бил на гости.

Тя разказала на мъжа си какво е станало в онази нощ. Признала си, че сама е показала скривалището. Мъжът й побеснял. Защо, крещял той, тя не извикала съседите, милицията? Защо се е държала като идиотка? Защо изобщо винаги се държи като идиотка? Защо прави винаги каквото й се иска, а не каквото е от полза за тяхното семейство?

Тя му отвърнала, че семейството им отдавна не съществува и той го знае. А тя пък знае, че той живее с нея само защото се страхува, че разводът ще се отрази пагубно на гадната му кариера в тая гадна партия.

Мъжът й изпаднал в ярост.

Гадна? Така ли? Това е краят, казал й той. Сега вече развод. И да върви по дяволите! А сина им той няма да й даде.

Тя разбрала, че това не са просто заплахи и той ще го направи. Било й много зле, но не искала той да забележи. И си тръгнала.

Портнов я слушаше внимателно и знаеше, че и той ще й разкаже за себе си. Чувстваше, че не може да скрие от нея истината за живота си.

Така и направи. Призна й, че е бандит, който граби хората и има много пари, с които засега не може да се разпорежда, както иска. Но нищо, ще му дойде времето…

Каза й, че „експроприира“ именно такива като нейния мъж и ако иска някак да му отмъсти, може да се присъедини към тях. Чувала ли е за „Нощните вълци“?

Тя беше чувала. Славата на „Нощните вълци“ гърмеше тогава из цяла Москва. Тарикатите с дебели портфейли и нечестно натрупани пари се страхуваха от тях като от огън.

После започна лудо време. Той забрави предпазливостта си и Ремизов напразно го предупреждаваше. Но всичко минаваше, сякаш някой ги пазеше. Те бяха невероятни късметлии.

А после дойде моментът, когато той беше принуден да вземе решителни мерки, за да избегне бедата, която ги заплашваше. Мерките се състояха в това да очисти активните членове — Сивунов и Матюхин. И двамата бяха недоволни, че в бандата има жена, но с това Портнов можеше да се пребори — авторитетът му беше неоспорим. Опасността идваше от друго — Сивунов и Матюхин започнаха да водят живот, който въобще не съответстваше на официалните им заплати. Разобличаването им беше въпрос на време, което вече катастрофално не стигаше, и решението не можеше да се отлага повече.

Олга по това време вече не беше същата жена. Все по-рядко си спомняше за сина си, душата й все повече се ожесточаваше. Тя се пречупи: с всеки ден ставаше все по-цинична и равнодушна. Но Портнов не забелязваше това.

Веднъж тя каза на Портнов, че борбата с хищниците е безсмислена: тези гадове никога няма да обеднеят, а парите им не носят щастие. Той реши тогава, че тя просто се е уморила.

Повече Олга не се върна към този разговор. Да върви всичко както си ще. В ада дори.

Тогава арестуваха Портнов. В онзи ден Олга беше заминала при някаква приятелка в Ленинград.

При ареста Портнов застреля Ремизов: не искаше старият да издаде на разпита Олга. Не искаше да я вкарат в затвора. Тя му трябваше на свобода.

При следствието той каза, че Ремизов се опитал да застреля първо него, Портнов, а после и себе си. За нищо на света не искал да влиза в лагер. А той, Портнов, е извършил престъплението при самозащита. Следователите не можаха да му инкриминират предумишлено убийство.

Съдебният процес беше странен. Свидетелите оплитаха показанията си, говореха явни глупости, лъжеха. Потърпевшите се отказваха от исковете си.

И не просто защото се страхуваха от отмъщение. Как можеха да обяснят на съдията и съдебните заседатели откъде те, обикновените съветски хора, имат такива пари — стотици хиляди, милиони! А щом не са имали такива пари, значи никой не ги е ограбвал.

Обвинението се провали.

И Москва отново зашушна. Слухове, измислици. Намериха някакви подставени свидетели, които дадоха показания, че Портнов с шайката си се е вмъквал в техните скромни жилища, ограбвал ги е и си е отивал с „гигантската“ сума от двеста-триста рубли.

Портнов виждаше тези хора за пръв път в живота си, но прие правилата на фалшивата игра и си „призна“ всичко. Може би точно това поведение му спаси после живота.

Осъдиха го на петнадесет години лагер. Но от минутата, когато произнасяха присъдата, той знаеше, че това е фикция. Властите трябваше да успокоят публиката. Наближаваше шестдесетата годишнина на Октомврийската революция. И непременно щяха да му намалят присъдата.

След като го освободиха, той известно време кротува, без да се показва никъде. После, след като реши, че всичко е наред, започна тихичко да прави справки за Олга. Но каквото и да опитваше, напразно — тя сякаш беше потънала вдън земя.

Доста време мина, докато той загуби надежда и спря да я търси.

И ето че се срещнаха. В Рим. И двамата се канеха да емигрират в Америка.

Пак случайност.

Или съдба.

4.

Тя го избягваше. Той се опита да говори с нея, но Олга отказа. Сякаш той олицетворяваше нещо, което тя завинаги бе откъснала от себе си. Той се самоуспокояваше, че ще я открие после в Щатите. И тогава тя няма къде да се дене от него.

Той нямаше към нея никакви претенции. Беше оставил голяма сума пари в тайник, за който знаеха само двамата — той и тя. Мислеше, че когато излезе, ще намери само половината. Така беше справедливо: той сам й каза, че половината са нейни.

Но парите не бяха пипнати — Олга не беше взела нито копейка.

Това го потресе. Първо реши, че е загинала. Но за Нова година майка му получи честитка. Без подпис. Но той позна почерка. И започна да я търси с още по-голямо желание. Майка му вече не бе между живите.

Всичко беше напразно.

А сега, когато отново я намери, тя не искаше да има нищо общо с него. Това направо го уби.

После тя замина в Щатите. А него кой знае защо не бързаха да го пратят там. Минаха четири месеца, пет, шест. Търпението му се изчерпваше.

И ето че го поканиха на разговор. Този разговор коренно се различаваше от предишните.

— Вие сте Портнов, Феликс Михайлович, нали?

— Да.

После следваха обичайните въпроси, той отговаряше уверено — всичко беше му писнало донемайкъде.

И изведнъж:

— Кой е Вячеслав Ремизов?

Той се учуди, както и се полагаше.

— Съсед. Познаваше баща ми.

Поправиха го:

— Той е работил заедно с баща ви. В НКВД, а след това в МГБ. Нали така?

Той трескаво съобразяваше. Откъде знаят? Какво още им е известно?

Оказа се, че всичко им е известно.

Той мигновено разбра всичко. Ех, Олга, Олга… Защо? Какво толкова съм ти направил, че дори не искаше да говориш с мен. А и защо ти трябваше да доносничиш за мен? И то на американците!

Макар че вече знаеше защо. Сам си е виновен. Не трябваше да дрънка: „Ще те намеря в Америка, няма къде да ми избягаш.“ И ето, тя се защити по този начин. Всеки се спасява, както може. Нея нищо не я заплашва. Тогава той я спаси от съд и тя е чиста. Комунистка не е била. Била е омъжена за комунист, но това не е голям грях в очите на американците, нали са демократи.

Добре. Какво толкова могат да ми направят? Най-страшното е да не ме пуснат в Щатите. Да вървят на майната си! Няма да е по моя вина, братлета, Господ ми е свидетел.

И той мъдро разказа всичко за себе си: съдили са го, има присъда, но хайде да видим за какво. За това, че е експроприирал комунисти, при това най-високопоставени! Та той си е дисидент, съвременен Робин Худ! И въобще не може да се върне в Съветския съюз. Така че те имат два изхода: или ще го приемат в САЩ, или ще го върнат в СССР, където него просто ще го разстрелят. Каквото и да е! Вече всичко му е писнало. Като ще е смърт, добре… Само да свърши това чакане.

Но след като го изслушаха внимателно, американците му предложиха трети вариант.

Той ги слушаше и разбираше, че всъщност са прави. И това, което му предлагат, е справедливо. А като се замисли, всъщност предложението им съвпада с неговите цели. За известно време — но съвпада. И дори може да му помогне.

Силно може да му помогне.

Те още не бяха му разказали и една трета от това, което се канеха, а той вече разбра всичко. И изслуша внимателно всичко докрай.

После се съгласи.

Когато самолетът вече летеше над океана, му дойде наум, че Олга, независимо от какви намерения се е ръководила, всъщност му свърши не лоша работа — във всички отношения.

Съвсем не лоша.

5.

Портнов много бързо се разгърна на новото място. Помагаха му „връзките“ — и тези, които останаха в Москва, и новите, които се появиха тук. По-точно в Рим.

Само след половин година Феликс Портнов стана един от най-почитаните хора в Брайтън Бийч. Сред руските емигранти имаше немалко хора, които, меко казано, нарушаваха и човешките, и божите закони, както и такива, които вътрешно бяха готови за това, но не знаеха как да реализират престъпния си потенциал.

Портнов действаше, без да бърза, но последователно и енергично. След половин година той вече имаше мобилен екип, готов във всеки момент да изпълни всяко желание на боса. Портнов успя да създаде в Америка еталонно копие на „руската мафия“.

Дейността на новия емигрант, естествено, не се харесваше на всички. Някои се опитаха да попречат на Портнов да въведе свой ред. Например Миша от Одеса.

Този Миша си беше руснак, но навсякъде се представяше точно така: „Миша от Одеса.“ Дотам преигра, че започнаха да го наричат просто Мойша.

След като осъзна заплахата, която представлява за бизнеса му Портнов, Мойша не на шега се разтревожи. Бизнесът му се състоеше в следното — заедно с приятелчетата си Мойша разреждаше бензина с вода. Типичен съветски фокус. Такова нещо не може дори да хрумне на някой американец.

Отначало Мойша само се подсмихваше, докато гледаше как Портнов се мъчи да подчини Брайтън Бийч. Но лека-полека Мойша и аверчетата му сериозно се разтревожиха. И накрая решиха да дадат урок на нахалния новак.

По това време Портнов вече знаеше всичко за Мойша и неговия „бизнес“, както и за още няколко подобни на Мойша „гангстери“. Затова, когато Мойша дойде при него, той само се учуди, че това става чак сега.

Мойша дълго мълча и когато това мълчание стана тягостно, каза:

— Ти си нов, а?

Портнов се подсмихна. Добро начало. Каква голяма тайна!

— Да — кратко отвърна той.

Мойша насочи показалеца си срещу гърдите на Портнов.

— Накратко! Всяко първо число на месеца ми броиш петстотин гущера. Слушкай, и ще живееш.

Увереният му глас не можеше да излъже Портнов. Той знаеше, че Мойша не е никакъв рекетьор, макар че вече сериозно се замисля над тази перспектива. Но Феликс не се канеше да играе игрички с този дребен мошеник. Имаше си други планове.

— Виж какво — каза му той. — Отдавна те наблюдавам. Харесваш ми и съм готов да ти плащам по петстотин долара всяко първо число от месеца.

Напрегнатото лице на Мойша се отпусна и той дори леко въздъхна от облекчение.

Портнов продължи:

— Но при едно условие.

Мойша моментално настръхна пак.

— Какво условие? — небрежно попита той. — Ти да не си мръднал, че да ми поставяш условия?

И се обърна към аверчетата си, очаквайки одобрението им. Но те не го гледаха. Гледаха Портнов: прекалено тънка, издевателска усмивка личеше по физиономията на този странен човек. Мойша разбра, че е загубил, още преди Портнов да отвори уста.

— Ще ти плащам по петстотин на месец, а ти ще работиш за мен — каза му Портнов. — Понякога може да имам за теб дребни задачки и ако ги изпълняваш точно, можеш да се обърнеш към мен с молба да ти вдигна заплатата. Не се тревожи, аз се грижа за хората си, така че след година можеш да разчиташ на шестстотин месечно.

Това беше не просто морален шамар, то си беше пълно крушение. Не бе трудно да се досетиш, че зад гърба на такъв човек има нещо, което може да уплаши всекиго. Хора като Мойша безпогрешно усещаха тази заплаха.

Но трябваше да си държи на имиджа. Затова Мойша каза:

— Е, ще видим. Кажи сбогом на бараката си. Да вървим, момчета.

И като обърна гръб на Портнов, той се запъти към вратата. Двама от четиримата, които водеше със себе си, тръгнаха след него. Двама останаха.

Като гледаше предано Портнов, единият от тях каза:

— Петстотин долара е малко, но можем да обсъдим по-подробно този въпрос.

Вторият мълчеше, но се виждаше, че е напълно съгласен с приятеля си.

Портнов се усмихна:

— Мисля, че ще се договорим.

И двамата останаха при него. Впоследствие те станаха най-преданите хора на Адвоката. Първият се казваше Алекс Шер, а вторият Дмитрий Дружинин.

На Мойша не му оставаше нищо друго, освен да обяви война. Отначало той зверски преби Дружинин — „заради предателството“. Мойша се канеше да извърши нещо гадно и срещу Портнов, но тъкмо когато се готвеше да нападне, го арестуваха.

Полицията не успя да му лепне побоя над Дружинин — той не „пропя“, а помощниците му, естествено, си мълчаха. Мойша вече тържествуваше, но тогава го обвиниха в нещо доста по-сериозно според американците — че разрежда бензина с вода. Доказателствата бяха повече от убедителни.

Из Брайтън се разнесе слух, че на Портнов му помагат „отгоре“. Вече му се носеше славата не само на късметлия, но и на опасен човек. И никой не искаше да му се изпречва на пътя.

Делото на Портнов живееше и побеждаваше.

Две години по-късно той стана най-големият руски мафиот в Щатите.

Всички знаеха за това.

Но кой знае защо не го закачаха… Нито полицията, нито ФБР.

6.

Когато започнаха промените в Русия, Портнов дълго не вярваше на новините оттам. Изчакваше. Повярва чак когато при него в Брайтън Бийч пристигна Татарина.

Ето кой изобщо не би могъл да напусне страната под никакъв предлог! Ако ще в Съветския съюз всичко да се обърне надолу с главата — Татарина не би могъл да излезе от Русия.

Но се случи. Сега Татарина седеше срещу него, наливаше се с уиски и спокойно говореше за цените на нефта, за компютри, за стратегически суровини, от които може да се направят луди пари. При това в джоба му лежеше истински международен паспорт с истинската фамилия на Татарина, а не някакво менте.

Портнов най-после повярва. Това беше истината — невероятна, луда, но истина. И разбра, че чак сега, а не когато дойде в Америка, е дошло времето му.

Неговият звезден час.

— Време е да връщаш дълговете си — говореше Татарина. — Братлетата се надяват на теб, Адвокат.

Започва се, помисли Портнов. Сега Татарина ще му поиска половината за общата каса.

Но той каза нещо друго:

— Никой не ти иска милионите. Сега в Русия има такива възможности, че само мързеливец или глупак не може да натрупа поне два-три пъти повече от теб.

— Откъде знаеш колко имам? — подсмихна се Портнов.

— Ние знаем всичко — усмихна се в отговор Татарина и показа чисто новите си изкуствени зъби. — Следим успехите ти.

— И какво всъщност искате от мен?

— Парите трябва да са чисти — нравоучително отбеляза Татарина. — И ти трябва да ни помогнеш в това.

— Искате да пера парите ви тук, в Щатите?

— Да — кимна Татарина.

Няколко дни след този разговор с Татарина Портнов не можеше да си намери място. Нищо не го радваше: нито парите, нито Юля и другите курви.

Работите му вървяха прекрасно, но направо го изгаряше вътрешен огън.

Искаше да се върне в Русия.

Той нямаше никакво намерение да пере парите на братлетата. Искаше сам да поиграе хазарт със съдбата в този нов Клондайк.

Само че какво ще кажат новите му господари? И веднага разбра, че те няма да му попречат. Много повече полза може да им донесе там, в Русия. Каквото и да става там, Русия винаги ще ги плаши. Да, ще го пуснат. Интересно, че те самите още не са му предложили.

Само че той винаги играе само за себе си. Какво като са ЦРУ? Според бандитските закони използваш баламата и му пускаш лойчицата.